Агата Кристи
Имението Холоу (6)

ГЛАВА VI

B събота Мидж Хардкасъл слезе от спалнята си към единадесет часа. След закуската в леглото си беше почела малко, после отново позадрямала и едва тогава бе станала.

Беше чудесно да помързелуваш така. Тази почивка й дойде точно навреме! Несъмнено мадам Алфреж здравата й беше опънала нервите.

Тя пристъпи прага и приятното есенно слънце я огря. Сър Хенри Ангкател седеше навън и четеше „Таймс“. Той я погледна и й се усмихна. Беше много привързан към Мидж.

— Здравей, скъпа.

— Май доста закъснях?

— Е, не си пропуснала обяда — с усмивка отговори сър Хенри.

Мидж седна до него и с въздишка каза:

— Колко е хубаво тук.

— Изглеждаш посърнала.

— О, добре съм. Прекрасно е да си някъде, където няма дебелани, които се опитват да се напъхат в дрехи с няколко номера по-малки!

— Трябва да е ужасно! — Сър Хенри замълча, погледна часовника си и каза: — Едуард пристига с влака в 12 и четвърт.

— Така ли? — Мидж също замълча и продължи: — Не съм виждала Едуард много отдавна.

— Същият си е. Много рядко напуска Ейнсуик, за да ни види.

„Ейнсуик — повтори на ум Мидж. — Ейнсуик!“ Нещо я прободе в сърцето. Прекрасните дни в Ейнсуик. Месеци наред очакваше нетърпеливо гостуванията си там. „Заминавам за Ейнсуик.“ По цели нощи лежеше будна и мислеше за Ейнсуик. И накрая идваше големият ден! Гаричката, на която големият лондонски експрес спираше само ако се обадиш на кондуктора. Чакащият Даймлер. Пътуването, последният завой през портата, прекрасните гори от двете страни на пътя и накрая — къщата — голяма, бяла и приветлива. И старият чичо Джефри със закърпеното сако от туид.

„А сега, младежи, забавлявайте се.“ И те се забавляваха. Хенриета пристигаше от Ирландия. Едуард — от Итън. Тя самата идваше от мрачния индустриален град на север. Струваше й се, че това е раят.

И винаги се въртеше около Едуард. Той беше висок, изтънчен, малко свенлив и винаги много мил. Никога не й обръщаше кой знае какво внимание, защото Хенриета беше там.

Едуард беше толкова скромен, че приличаше повече на гост. Веднъж Мидж се бе сепнала, когато Тремлет, главният градинар, каза:

„Един ден мистър Едуард ще бъде господарят тук.“

„Но защо той, Тремлет? Той не е син на чичо Джефри.“

„Той е наследникът, мис Мидж. Мис Луси е единствена дъщеря на мистър Джефри, но не може да го наследи, защото е жена, а мистър Хенри, за когото тя се омъжи, е само втори братовчед. Не е толкова близък като мистър Едуард.“

И сега Едуард живееше в Ейнсуик. Живееше много усамотено и рядко го напускаше. Понякога Мидж се питаше дали Луси обръща внимание на това. Тя като че ли никога не обръщаше внимание на нищо. Все пак Ейнсуик беше нейният дом, а Едуард — само първи братовчед и то повече от двайсет години по-млад от нея. Баща й, старият Джефри Ангкател, е бил известна личност в графството. Бил е и доста заможен, като голяма част от богатството му сега принадлежеше на Луси, така че Едуард беше сравнително беден. Разбира се, той разполагаше с достатъчно средства да поддържа къщата, но, общо взето, това беше всичко.

Не че Едуард обичаше да живее разточително. Известно време беше на дипломатическа служба, но след като наследи Ейнсуик, се оттегли и отиде да живее там. Интересите му бяха предимно литературни — колекционираше първи издания и от време на време пишеше малко неуверени иронични статии за неизвестни литературни списания. До момента беше направил три предложения за женитба на Хенриета Савърнейк, своята втора братовчедка.

Мидж седеше под есенното слънце и размишляваше. Не можеше да реши дали се радва на предстоящата си среща с Едуард или не. Въпросът не беше в това дали го беше забравила. Човек като Едуард не можеше да бъде забравен просто така. Едуард от Ейнсуик беше точно толкова истински, колкото и Едуард, който се надигаше от масата в някой лондонски ресторант, за да я поздрави. Откакто се помни, тя обичаше Едуард…

Гласът на сър Хенри я върна към действителността:

— Как намираш Луси?

— Много добре. Съвсем същата си е, както винаги. — Мидж леко се усмихна — Дори ми изглежда по-добре от преди.

— М-д-а — Сър Хенри взе лулата си. Съвсем неочаквано той каза: — Знаеш ли, Мидж, понякога се тревожа за Луси.

— Тревожиш се? — Мидж го погледна учудено. — Защо?

Сър Хенри поклати глава:

— Луси — каза той — не разбира, че има неща, които не може да прави.

Мидж се втренчи в него. Той продължи:

— Винаги успява да се отърве без сериозни последици. Досега винаги го е правила. — Той се усмихна — Случвало се е да пренебрегва традициите в сградата на парламента да не зачита старшинството на поканените на различни празненства — а това Мидж, е страшно престъпление! Слагала е на масата един до друг смъртни врагове и е вдигала истински бунтове по въпроса за цветнокожите! И вместо да предизвика огромна кавга, при която всички да се хванат за гушите и да се опетни честта на британската корона — проклет да съм, ако всичко това не е минавало безнаказано! Този неин номер — да се усмихва и да гледа така, като че ли нищо не може да направи! Така постъпва и с прислугата — тя непрекъснато им отваря работа, а те я обожават.

— Знам какво имаш предвид — замислено се обади Мидж. — Просто смяташ, че има неща, които не би изтърпял от никого, докато от Луси е съвсем нормално. Чудя се на какво ли се дължи това? Може би на някакъв чар? Или на магнетизъм?

Сър Хенри сви рамене.

— Винаги си е била такава още от момиче. Но като че ли това става все по изявено. Тя просто не осъзнава, че има определени граници. Знаеш ли, Мидж — каза той развеселен, — тя сигурно мисли, че и едно убийство би могло да мине безнаказано за нея.

 

Хенриета изкара Дилажа си от гаража в Мюз и след като проведе съвсем технически разговор с Албърт, който се грижеше за колата потегли.

Карате истинско бижу, мис — каза Албърт.

Хенриета се усмихна. Тя засили колата надолу по улицата, като се наслаждаваше на удоволствието от шофирането. Предпочиташе да е сама в колата. Само по този начин можеше да се усети истински радостта от близкия допир с машината.

Наслаждаваше се на умението и ловкостта, с която се измъкваше от натовареното движение в Лондон, напускайки го по все нови маршрути из малките улички. Хенриета познаваше града не по-зле от таксиметровите шофьори.

Тя пое по един новооткрит от нея път на югозапад, като умело извиваше из лабиринта на предградията.

Когато най-накрая излезе на хълма на Шовъл Даун, вече беше дванадесет и половина. Хенриета винаги се беше наслаждавала на гледката, която се разкриваше от това място. Тя поспря за малко на самото било. Навсякъде около нея имаше дървета, чиито позлатени листи започваха да потъмняват. Беше попаднала в един невероятно красив, огрян от есенното слънце свят.

Хенриета си мислеше: „Обичам есента. Тя е много по-богата от пролетта.“

Внезапно я заля вълна от щастие — усещането за прекрасния свят и за нейната силна любов към него.

В главата й се въртеше една мисъл: „Никога вече няма да изпитам това щастие, никога.“

Тя постоя, поглъщайки с поглед прекрасния позлатен свят, който плуваше и се разтваряше в себе си — неясен, замъглен и губещ очертанията на съвършената си красота. След това бавно се спусна по билото на хълма, през горите надолу, по стръмния път, водещ към имението Холоу.

Хенриета влезе в имението и Мидж радостно й махна от верандата. Хенриета харесваше Мидж и също и се зарадва.

Лейди Ангкател излезе от къщата и рече:

— А, ето те и теб, Хенриета. Докато закараш колата си в конюшнята и й сложиш трици да похапне, обедът ще е готов.

— Каква изключително проницателна забележка от страна на Луси — каза Хенриета, докато завиваше край къщата с Мидж, увиснала на стъпалото на колата.

— Знаеш ли, винаги съм се гордяла че съм се отърсила напълно от позорната страст на моите ирландски предци към конете. Когато си израсъл сред хора, които говорят единствено за коне, а на теб не ти пука за тях, несъмнено започваш да чувствуващ превъзходство. А току-що Луси ми даде да разбера, че третирам колата си като кон. Не е далеч от истината — аз наистина се държа с нея като с кон.

— Знам — каза Мидж. — Луси е направо смайваща. Тази сутрин ми каза, че докато съм тук, мога да бъда груба колкото си искам.

Хенриета помисли малко и кимна.

— Разбира се — магазина!

— Да. Когато прекарваш всеки божи ден от живота си затворен в една гадна кутийка и си длъжен да се държиш любезно с невъзпитани богати жени, да ги наричаш „мадам“, да се усмихваш ида преглъщаш нахалството им — е, на човек наистина му се ще да проклина! Знаеш ли, Хенриета, винаги съм се чудила защо на хората им се струва много унизително да си домашна прислужница, а си мислят, че е нещо изключително да работиш в магазин. В магазина ти се налага да се примиряваш с много повече безочливост, отколкото Гаджън или Симънс, или който и да е прислужник.

— Сигурно е отвратително, мила. Щеше ми се да не си толкова горда и да настояваш сама да си изкарваш прехраната.

— Както и да е, все пак Луси е истински ангел. Тези дни съм решила да бъда възхитително груба към всички.

— Кой е тук? — попита Хенриета, докато слизаше от колата.

— Ще дойдат семейство Кристоу. — Мидж направи кратка пауза и продължи: — Едуард пристигна преди малко.

— Едуард ли? Колко мило. Не съм го виждала много отдавна. Някой друг?

— Дейвид Ангкател. Точно тук, според Луси, ти ще бъдеш много полезна. Ще го възпираш да не си гризе ноктите.

— Едва ли ще мога — отбеляза Хенриета — Мразя да се бъркам в хорските работи, а още по-малко в техните лични навици. Какво всъщност каза Луси?

— Ами точно това! А отгоре на всичко той има и адамова ябълка!

— Да не би да очаква да направя нещо и за това? — разтревожено попита Хенриета.

— Ще трябва да си мила и с Герда.

— Ако бях на мястото на Герда, сигурно много щях да мразя Луси!

— И някакъв господин, който разследвал криминални случаи, щял да дойде на обяд утре.

— Надявам се, че няма да си играем на убийства, нали?

— Едва ли. Смятам, че е съвсем обикновено съседско гостоприемство. — Гласът на Мидж малко се промени. — Едуард идва да ни посрещне.

„Милият Едуард“ — помисли си Хенриета с внезапен изблик на топлина.

Едуард Ангкател беше доста висок и слаб. Той вървеше към двете млади жени с усмивка.

— Здравей, Хенриета, не съм те виждал повече от година.

— Здравей, Едуард.

Колко добър беше Едуард! Тази негова деликатна усмивка и снопчетата ситни бръчици, които се събираха в ъгълчетата на очите му. И хубавите му изпъкнали кости. „Струва ми се, че харесвам най-много костите му“ — помисли си Хенриета. Силата на нейната привързаност към Едуард я стъписа. Беше забравила, че толкова много го харесва.

След обяда Едуард предложи:

Хенриета, хайде да се поразходим.

Да се шляе безцелно — това беше разбирането на Едуард за разходка.

Те минаха зад къщата и поеха по една пътечка, която криволичеше между дърветата. Хенриета си мислеше, че тукашните дървета много напомнят на горите около Ейнсуик. Ейнсуик, това обичано място, колко щастливи мигове беше прекарала там! Тя заговори за Ейнсуик. Двамата започнаха да съживяват стари спомени.

— Помниш ли катеричката? Онази, която си беше счупила лапичката? И ние я гледахме в клетка, докато се оправи?

— Разбира се. Имаше много смешно име, как беше?

— Чамли-Марджърибанкс!

— Точно така.

Двамата се засмяха.

— А старата мисис Бонди, икономката, която все повтаряше, че един ден катеричката ще избяга през комина?

— А ние толкова много се възмущавахме.

— И тя взе, че наистина избяга.

— Да, избяга — повтори Хенриета — Тя внуши тази мисъл в главата на катеричката.

След това продължи:

— Все същото ли е сега Едуард? Или нещо се е променило? Винаги си представям Ейнсуик като от онова време.

— Хенриета защо не дойдеш сама да видиш? Толкова отдавна не си идвала там.

— Знам.

Защо, питаше се тя, беше пропуснала толкова време? Човек е зает, има други интереси, обвързан е с други хора.

— Знаеш, че винаги си добре дошла.

— Колко си мил, Едуард!

„Скъпият Едуард, мислеше си тя, с неговите хубави кости.“

След малко той рече:

— Радвам се, че обичаш Ейнсуик, Хенриета.

Тя му отвърна замечтано:

Ейнсуик е най-прекрасното място на света.

Дългокрако малко момиче, с непокорна кестенява коса като грива… едно щастливо момиченце, което не знаеше какво ще му поднесе животът… едно момиченце, което обичаше дърветата.

Да е била толкова щастлива, без да го осъзнава! „Ако можех да се върна назад!“ — с копнеж си помисли тя.

Съвсем неочаквано тя попита:

— Игдразил още ли е там?

— Удари го гръмотевица.

— О, не, не Игдразил!

Тя беше потресена. Игдразил — сама беше кръстила така стария дъб. Щом боговете можеха да поразят Игдразил, значи няма нищо сигурно на този свят. По-добре да не се връща там.

— Нали помниш твоя специален знак, знака на Игдразил?

— Смешното дърво, което изобщо не приличаше на дърво и което имах навика да рисувам по разни хартийки? Разбира се, че го помня, Едуард! Върху попивателната, върху телефонния указател, върху резултатите от бридж — непрекъснато си го драскам. Дай ми един молив.

Той й подаде молив и бележник и тя, смеейки се, нарисува смешното дърво.

— Да — каза той. — Това е Игдразил.

Бяха се изкачили почти до върха на пътеката. Хенриета седна върху един повален ствол. Едуард се разположи до нея.

Тя се загледа надолу през дърветата.

— Тук малко прилича на Ейнсуик, нещо като умален Ейнсуик. Понякога съм се чудила, Едуард — мислиш ли, че затова Луси и Хенри дойдоха да живеят тук?

— Възможно е.

— Човек никога не знае — бавно изрече Хенриета — какво става в главата на Луси. — След това попита: — С какво се занимаваш сега, Едуард? Искам да кажа от последния път, когато се видяхме?

— С нищо, Хенриета.

— Звучи много успокояващо.

— Никога не съм бил много добър в правенето на каквото и да е.

Хенриета го погледна крадешком. Имаше нещо в тона му, но той продължаваше да й се усмихва кротко.

Тя отново почувствува как я залива вълна на гореща привързаност.

— Може би — рече тя — постъпваш мъдро.

— Мъдро ли?

— Като не правиш нищо.

Едуард бавно и внимателно изрече:

— Странно е да го чуя от тебе, Хенриета. Ти, която си постигнала толкова много.

— Така ли мислиш? Колко смешно.

— Наистина, скъпа моя. Ти си истински художник. Трябва да се гордееш със себе си.

— Знам — рече Хенриета. — Много хора ми го казват. Но те не разбират, изобщо не разбират главното. Ти също не го разбираш, Едуард. Скулптурата не е нещо, с което решаваш да се занимаваш и постигаш успех. Това е нещо, което те връхлита, измъчва те непрекъснато, преследва те и ти, рано или късно, трябва да постигнеш някакъв мир. За известно време може да настъпи спокойствие, а след това всичко започва отначало.

— А ти търсиш ли спокойствие, Хенриета?

— Понякога ми се струва, че го желая повече от всичко на света, Едуард!

— Би могла да бъдеш спокойна в Ейнсуик. Мисля, че би била щастлива там. Дори… дори ако се налага да ме изтърпиш. Какво ще кажеш за това, Хенриета? Няма ли да дойдеш в Ейнсуик и да го направиш свой дом? Знаеш, че той винаги те е очаквал.

Хенриета бавно се извърна и тихо каза:

— Бих искала да не съм толкова привързана към теб, Едуард. Така ми е много по-трудно да продължавам да казвам „Не“.

— Значи отговорът ти е „Не“?

— Съжалявам.

— И преди си казвала „He“, но този път мислех, че ще е различно. Ти беше щастлива днес следобед, Хенриета. Не можеш да го отречеш.

— Да, наистина щастлива.

— Дори лицето ти — подмладило се е от сутринта.

— Знам.

— Бяхме щастливи заедно, докато говорехме и мислехме за Ейнсуик. Не разбираш ли какво означава това Хенриета?!

— Едуард, ти си този, който не разбира какво означава това. Ние просто се пренесохме в миналото.

— Понякога миналото е чудесно място за живеене.

— Човек не може да се върне назад. Това е едно от нещата, които не можем да направим — да се върнем назад.

Той помълча минута-две, а след това каза с тих, приятен и безизразен глас:

— Всъщност искаш да кажеш, че няма да се омъжиш за мен заради Джон Кристоу, така ли?

Хенриета не отговори и Едуард продължи:

— Така е, нали? Ако Джон Кристоу не съществуваше, ти щеше да се омъжиш за мен.

Хенриета отвърна рязко:

— Не мога да си представя света без Джон Кристоу! Това именно трябва да проумееш.

— Ако наистина е така защо, за бога той не се разведе, за да се ожените?

— Джон не иска да се развежда. А и аз не съм сигурна, че ще искам да се омъжа за него. Съвсем… съвсем не е това, което си мислиш.

Едуард каза замислено и загрижено:

— Джон Кристоу. Светът е пълен с такива като Кристоу.

— Грешиш — отвърна Хенриета — Твърде малко са хората като Джон.

— Добре ще е, ако е така. Поне това е моето мнение!

Той се изправи.

По-добре да се връщаме.