Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (25)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hollow [=Murder after Hours], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 52 гласа)

Информация

Корекция
ira999 (2008)
Сканиране
Дарко

Издание:

Агата Кристи. Имението Холоу

Първо издание

Превод: Маргарита Найденова, 1992

Редактор: Васил Антонов

Книжно тяло и подвързия: ДФ „БАГАР“ — Ямбол

Корица: ДФ „Понтика принт“ — Бургас

Бургас, 1992

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА IV

Във всекидневната на апартамента над лекарския кабинет Герда Кристоу се беше вторачила в овнешкото бутче.

Да го върне ли или да не го върне в кухнята, за да го претоплят?

Ако Джон се забави още малко, месото ще изстине и ще се втвърди, а това ще бъде ужасно.

Но от друга страна Джон трябва да се появи всеки момент, защото последната пациентка си беше вече отишла — ако изпрати яденето в кухнята, обедът ще закъснее, а Джон мразеше закъсненията „Нали знаеш, че идвам…“ Тя добре познаваше и се страхуваше от тоя тон, пропит от трудно сдържан гняв. Освен това месото ще прегори и ще изсъхне, а Джон мразеше такова месо.

Но той ненавиждаше и студено месо. Във всеки случай сега яденето беше добро. Объркана и отчаяна, Герда се колебаеше между двете възможности. Целият свят беше свил размерите си до едно изстиващо овнешко бутче.

От другата страна на масата дванадесетгодишният й син Терънс каза:

— Боровата киселина гори със зелен пламък, а натриевите соли — с жълт.

Герда разсеяно спря поглед върху квадратното му, осеяно с лунички лице. Нямаше представа за какво й говори.

— Знаеш ли това, мамо?

— Какво да знам, скъпи?

— За солите.

Разсеяният поглед на Герда потърси солницата. Добре поне, че тя беше на масата заедно с пипера. Миналата седмица Луис ги беше забравила и Джон се нервира. Все имаше по нещо, което…

— Това е химически тест — замечтано каза Терънс. — Страшно интересно, поне аз така смятам.

Деветгодишната Зена с хубаво, но малко глуповато лице, изхленчи:

— Искам да ям. Мамо, не може ли да започваме?

— Още малко, скъпа, трябва да изчакаме татко.

— Можем да започнем. Татко няма да забележи. Знаеш го колко бързо яде.

Герда поклати глава.

Да нареже ли месото? Но никога не можеше да запомни от коя страна трябва да започне. Сигурно Луис беше подредила правилно приборите до чинията, макар понякога да ги объркваше, а Джон толкова се нервираше, ако нещо не беше направено както трябва. Герда отчаяно си мислеше, че тя винаги върши нещата не както трябва О, боже, сосът изстива и се покрива с коричка. Той сигурно ще се върне всеки момент.

Мислите й безрадостно се блъскаха като животно в клетка.

Долу в кабинета Джон Кристоу продължаваше да седи неподвижно зад бюрото си. Знаеше, че обядът е готов и го очакват, но волята му беше скована и той просто не можеше да направи усилието да стане.

Сан Мигел… синьо море… сладкия дъх на мимоза… алени цветове сред зеления гъсталак… горещото слънце… безразсъдна любов и болката…

„Не това, за бога. Никога вече! Това е минало…“ — подскачаха мислите в главата му.

Изведнъж му се прииска да не беше срещал Вероника, да не беше се женил за Герда и никога да не беше виждал Хенриета.

Мисис Грабтри е по-добра от всички тях. Спомни си за тежкия следобед миналата седмица. Резултатите от новите изследвания бяха толкова добри. Тя вече можеше да понася по-големи дози. Но изведнъж токсичността рязко скочи и резултатите от следващата проба вече бяха отрицателни.

Задушаващата се старица го гледаше със зъл, нетрепващ поглед.

„Имаш ме за морско свинче, а, драги? Правиш си опитите с мен.“

„Мъча се да те излекувам“ — бе й се усмихнал той.

„Пак с твоите номера значи! — изведнъж и тя му се бе усмихнала широко. — Няма значение. Продължавай, докторе, господ да те благослови. Все някой трябва да е пръв, нали така? Като бях малка, отидох да ми накъдрят косата. Тогава не беше като сега. Приличах на негърка. Не можех да прекарам гребен, но все пак се забавлявах. И ти можеш да се забавляваш с мен, докторе. Ще изтърпя.“

„Зле се чувствуваш, нали?“ — Ръката му беше на пулса й. Неговата жизнена енергия течеше към задъхващата се старица на леглото.

„Ужасно. Май наистина не стана както го беше намислил. Нищо. Ти не се притеснявай. Мога да издържа още много.“

Доктор Кристоу одобрително й бе казал: „Чудесна си. Бих желал всичките ми пациенти да са като теб.“

„Искам да се оправя — там е работата. Искам да се оправя. Майка ми живя до осемдесет и осем, баба ми хвърли топа на деветдесет. Ние в нашето семейство живеем дълго.“

Тръгнал си бе отчаян, разкъсван от съмнения и несигурност. Беше уверен, че е на прав път. Къде беше сгрешил тогава? Как да понижи нивото на токсичност, да запази хормоналното съдържание и в същото време да неутрализира пантратина?

Било е прекалено самонадеяно от негова страна да реши, че е преодолял всички трудности.

И тогава, на стълбите на „Св. Кристофър“, внезапно го бе обзело безнадеждно изтощение. Обхвана го някаква омраза към безкрайната, мудна, досадна клинична работа. Сети се за Хенриета или по-скоро за нейната свежа и здрава красота, която излъчваше жизненост и за слабия дъх на иглики, който излъчваха косите й.

Обади се вкъщи, за да каже, че се налага да се забави и веднага се отправи към Хенриета. Влезе в ателието й и я сграбчи в прегръдките си, притискайки я със сила непозната до този момент в отношенията им.

В очите й се мярна учудване. Тя се освободи от ръцете му и отиде да направи кафе, като му задаваше несвързани въпроси. Попита го дали е дошъл направо от болницата.

Не му се говореше за това. Искаше да прави любов с Хенриета и да забрави, че на този свят съществуват болницата, мисис Грабтри, синдромът на Риджуей и всичко останало.

Ала, макар и отначало с неохота, а после по-отзивчиво, той започна да отговаря на въпросите й. След малко вече крачеше напред-назад и изливаше потоци от научни обяснения и догадки. Един-два пъти бе спирал, опитвайки се да й обясни по-просто:

„Разбираш ли, трябва да се получи реакция…“

Хенриета го бе прекъснала:

„Да, да, пробата трябва да е положителна. Разбирам те. Продължавай.“

Той рязко я бе попитал:

„Откъде знаеш за пробата?“

„Взех една книга.“

„Каква книга? От кого?“

Тя му бе посочила етажерката. Джон изсумтя с пренебрежение.

„Скобел? Скобел не става. Принципите му не са издържани научно. Виж какво, ако искаш да четеш, недей…“

Тя не го бе оставила да се доизкаже.

„Исках да разбера само някои от термините, които използуваш, за да не се налага да ми обясняваш всеки път. Продължавай. Слушам те.“

„Добре — несигурно бе промълвил той. — Но запомни, че Скобел е несериозен.“

След това продължи да говори, близо два часа и половина Разглеждаше спънките, анализираше възможностите, нахвърляше възможните теории. Почти не усещаше присъствието на Хенриета, ала когато го бе обземало колебание, нейният остър ум го насочваше към правата пътека, предугаждайки онова, което той се колебаеше да изложи. Умората беше изчезнала. На нейно място отново бе дошла вярата. Прав беше, основната му хипотеза беше правилна, съществуваха начини, при това повече от един начин, да се пребори с токсичните симптоми.

Изведнъж се бе почувствувал изчерпан. Вече всичко му беше ясно. На другата сутрин щеше да се обади на Нийл, за да му каже да смеси двата разтвора и да опита по този начин. Точно така! Няма да се предаде!

„Уморен съм — внезапно бе изрекъл той. — Господи, колко съм уморен.“

Бе се хвърлил на леглото, заспивайки като мъртъв. Когато се събуди, вече беше сутрин. Хенриета приготвяше чай и му се усмихваше.

„Не стана точно както го бях намислил“ — бе отвърнал на усмивката й той.

„Има ли значение?“

„Не, не. Ти си прекрасен човек, Хенриета — Погледът му се насочи към етажерката с книги. — Ако се интересуваш от тези неща, ще ти дам точно това, от което имащ нужда“

„Не се интересувам от тези неща, Джон. Интересуваш ме само ти.“

„Не бива да четеш Скобел — бе казал той, разлиствайки книгата — Той е шарлатанин.“

Хенриета се бе разсмяла. Той не можеше да проумее защо възраженията му срещу Скобел толкова я забавляват. Именно това понякога го плашеше в Хенриета Смущаваше го мисълта, че тя е в състояние да му се смее. Не беше свикнал на такова отношение. Герда го приемаше напълно сериозно. Вероника никога не беше мислила за някои друг, освен за себе си. А Хенриета отмяташе глава назад, присвиваше очи и го поглеждаше нежно и насмешливо, като че ли му казваше: „Я да огледам тази смешна личност, наречена Джон… Я да се отдръпна и хубавичко да го огледам…“ По същия начин тя разглеждаше и собствените си творби или някоя картина — съвсем безпристрастно и от разстояние. Това не му допадаше. Искаше му се Хенриета да мисли само за него и никога да не се отдалечава („Точно това не ти допада в Герда, нали?“ — отново се обади едно лукаво гласче вътре в него.) Всъщност желанията му бяха абсолютно непоследователни и лишени от всякаква логика. Просто не знаеше какво иска.

(„Искам да си отида у дома.“ Какъв абсурден израз. Не означаваше нищо.)

Още малко и той ще напусне Лондон и ще забрави за всички болни с тяхната кисела миризма… Ще вдъхва дълбоко горския въздух и мекия аромат на влажната есен… Дори самото движение на колата ще го успокоява, ще го успокоява нейното плавно и безметежно ускоряване.

Изведнъж се сепна от мисълта, че няма да е точно така, защото той си беше изкълчил китката и Герда щеше да шофира, а Герда бог да я пази, така и не се научи да кара кола. Всеки път, когато тя сменяше скоростите, той стискаше зъби, за да не изтърве някоя дума, защото от горчив опит знаеше, че само да продума и ставаше още по-лошо. Никой не успя да научи Герда как да сменя скоростите, дори Хенриета. Беше се обърнал към Хенриета за помощ, защото вярваше, че ентусиазмът й ще свърши по-добра работа, отколкото негова раздразнителност.

Хенриета обичаше колите. Тя говореше за коли с онази поетичност, която другите хора посвещават на пролетта или на първите снежинки.

„Не е ли прекрасен, Джон? Мърка като котарак. (За Хенриета колите винаги бяха в мъжки род.) Ще изкачи Бейл Хил на трета, без да се замисли. Върви като часовник, чуваш ли?“ Един ден той бе избухнал яростно: „Не мислиш ли, че можеш да отделиш малко внимание и на мен и да забравиш поне за секунда проклетата си кола?“

После се срамуваше от избухванията си. Те идваха като гръм от ясно небе дори за него.

Същото беше и с работата й. Той съзнаваше, че творбите й са добри. Възхищаваше им се и същевременно ги мразеше.

За това избухна и най-ожесточеният им спор. Един ден Герда му бе казала:

„Хенриета ме помоли да й позирам.“

„Какво? — По-късно осъзна, че изумлението му никак не е било ласкателно. — Ти да й позираш?“

„Да. Смятам утре да прескоча до ателието й.“

„Че за какво си й притрябвала?“

Да, не беше проявил и елементарна любезност, но за щастие Герда не забеляза нищо. Изглеждаше много доволна.

Той веднага заподозря Хенриета в неискреност — вероятно Герда сама беше загатнала за желанието си да й позира или нещо такова.

Минаха десетина дни и Герда тържествуващо му показа една малка гипсова статуетка. Не беше лоша, всъщност технически беше майсторски изпипана като всички останали работи на Хенриета. Представляваше една идеализирана Герда, а самата Герда беше много доволна.

„Очарователна е, нали, Джон?“

„Хенриета ли я направи? Не, не, нямах предвид това. Само се чудех откога е започнала да прави такива статуетки.“

„Съвсем различна е от нейните абстрактни творби, разбира се, но на мен много ми харесва. Наистина много ми харесва.“

Той не бе казал нищо повече — не искаше да разваля удоволствието на Герда. Но при първата възможност бе повдигнал въпроса пред Хенриета:

„Защо си направила тази глупава играчка на Герда? Не ти подхожда. Обикновено държиш на тези неща.“

Хенриета бавно му бе отвърнала:

„Не мисля, че е лоша. На Герда й хареса“

„Герда беше очарована. Не съм и очаквал друго. Тя не прави разлика между изкуство и обикновена фотография.“

„Това не е лошо изкуство, Джон. Само една непретенциозна статуетка“

„Ти обикновено не си губиш времето с такива работи…“

Той рязко бе млъкнал, вторачвайки се в една дървена фигура.

„Какво е това?“

„За Международната група. «Богомолка», от круша.“

Тя го бе наблюдавала изпитателно. Той се бе вторачил в скулптурата и изведнъж вените на врата му изпъкнаха и той се обърна към нея вбесен:

„Значи за това ти трябваше Герда? Как смееш?“

„Чудех се дали ще…“

„Дали ще забележа ли? Разбира се, че ще забележа. Ето я Герда.“ — Той постави пръст върху шията на Богомолката.

Хенриета бе кимнала.

„Да бяха ми нужни раменете и врата, покорното навеждане и хрисимия поглед. Възхитително!“

„Възхитително ли? Виж какво, Хенриета, аз не съм съгласен. Ще оставиш Герда на мира.“

„Герда никога няма да разбере. Никой няма да знае. Герда няма да види себе си в тази фигура, нито някой друг. А и това не е Герда. Просто е Никой.“ „Но аз я познах, нали?“

„Ти си различен, Джон. Ти усещаш нещата.“

„Такова нахалство! Хенриета, аз няма да ти позволя! Няма! Не разбираш ли, че това е непростимо?“

„Наистина ли?“

„Ти не разбираш ли? Не можеш ли да го почувствуваш? Къде остана твоята обичайна чувствителност?“

Хенриета бавно му бе отговорила:

„Джон, ти не разбираш. И не мисля, че някога ще разбереш… Не знаеш какво означава да искаш нещо, да го търсиш ден след ден — линията на врата, мускулите, ъгъла на преклонената глава, тежката заобленост на челюстта. Търсех ги, копнеех за тях всеки път, когато виждах Герда. И накрая ги получих!“

„Това е безскрупулно!“

„Да предполагам, че това е думата. Но когато желаеш нещо по този начин, просто трябва да си го вземеш.“

„Това значи, че не даваш пукната пара за другите. Не ти пука за Герда…“

„Не ставай глупав, Джон. Точно затова направих статуетката — за да я зарадвам. Аз не съм лишена от човешки чувства!“

„Напротив, лишена си!“

„Мислиш ли, но честно, че Герда някога ще се познае?“

Джон се бе насилил да се обърне към дървената фигура. За пръв път гневът му отстъпи пред неподправения му интерес. Странна смирена фигура, която се прекланяше пред скрито божество; плахо повдигнато лице, сляпо, нямо и обречено; фигурата въздействуваше силно с фанатичността, която се излъчваше от нея… Той бе казал:

„Създала си нещо ужасяващо, Хенриета“

Хенриета леко бе потръпнала:

„Да мислех си го…“

Джон бе продължил рязко:

„Към кого гледа? Кой е застанал пред нея?“

Хенриета се бе поколебала и отговори с една особена нотка в гласа:

„Не зная, но мисля, че гледа към теб, Джон.“