Агата Кристи
Имението Холоу (11)

ГЛАВА XI

Еркюл Поаро изчетка последната прашинка от блестящите си обувки. Беше положил много старание в облеклото си за този обяд и сега със задоволство оглеждаше резултата.

Той чудесно знаеше какви дрехи се носят в неделя в английската провинция, но не възнамеряваше да приема тези идеи. Предпочиташе собственото си разбиране за градска елегантност. Той не беше английски провинциален джентълмен. Той беше Еркюл Поаро!

Всъщност той не питаеше особена любов към извънградския начин на живот. Приятелите му толкова много бяха възхвалявали почивните вилички в провинцията, че накрая той се беше предал и беше купил Рестхейвън, въпреки че единственото нещо, което му допадаше, беше квадратната форма на постройката. Не обръщаше внимание и на околния пейзаж, макар да знаеше, че минава за красиво място. Просто всичко наоколо беше твърде асиметрично, за да срещне одобрението на вкуса му. Дърветата също не можеха да го впечатлят приятно с навика си да ръсят листа навсякъде. Нямаше нищо против тополата и чилийския бор, но зеленото изобилие от букове и дъбове не беше в състояние да го трогне. Най-добре човек можеше да се наслади на такъв пейзаж през прозореца на колата си някой хубав следобед. Възкликваш „Quel beau paysage!“^[1] и подкарваш колата си към някой добър хотел.

Той смяташе, че най-доброто, което му предлага Рестхейвън, беше малката зеленчукова градина, спретнато подредена на лехички от белгийския му градинар Виктор. А междувременно съпругата на градинаря, Франсоаз, полагаше затрогващи грижи за стомаха на господаря си.

Еркюл Поаро излезе през портата, въздъхна, хвърли последен поглед върху лъскавите си черни обувки, намести сивото си бомбе и огледа пътя.

Той леко потрепери при вида на Доувкотс. Строителите на Рестхейвън и Доувкотс очевидно са били съперници и битката за надмощие се е разиграла върху прекалено малки късчета земя. Националният тръст за опазване на природните красоти обаче своевременно беше подрязал крилата на тяхното въображение, за да възпре пакостния му полет. Двете къщи олицетворяваха две различни архитектурни течения. Рестхейвън представляваше един куб, на който бяха поставили покрив — модерна, но малко скучна постройка. Доувкотс пък представляваше хаотичен сбор от дърво и старовремска архитектура, като всичко това бе събрано на възможно най-малко място.

Еркюл Поаро разсъждаваше по кой път да стигне до имението Холоу. Знаеше, че малко над основната алея имаше врата и една малка пътечка. Оттам би си спестил отклонение от почти километър. Но независимо от това, Еркюл Поаро, който беше твърд привърженик на етикета, реши да тръгне по по-дългия обиколен път и да влезе в къщата през главния вход.

Това беше първото му посещение при сър Хенри и лейди Ангкател. Според неговите разбирания беше неучтиво човек да минава през задния вход, ако домакините сами не са му предложили да си спести пътя, особено когато посещаваш хора с високо обществено положение. Честно казано, той се бе почувствувал поласкан от тяхната покана.

„Аз съм просто един сноб“ — измърмори той под носа си.

Беше запазил приятни впечатления от срещата си с семейство Ангкател в Багдад, особено от лейди Ангкател. „Истински оригинал“ — помисли си той.

Безпогрешно беше преценил колко време ще му е необходимо, за да стигне до имението. Поаро натисна звънеца външната врата точно в един часа без една минута Беше доволен, че е пристигнал, защото се чувствуваше малко уморен. Не беше горещ почитател на вървенето пеш.

Вратата му отвори величественият Гаджън, който спечели одобрението на Поаро. Посрещнаха го обаче, поне според него, малко странно.

— Милейди е в павилиона до плувния басейн, сър. Оттук моля.

Тази страст на англичаните да прекарват времето на открито дразнеше Поаро. Наистина човек можеше да примири с подобна приумица в разгара на лятото, но не и края на септември. Вярно, че денят беше мек, но като всеки есенен ден беше доста влажен. Далеч по-приятно щеше бъде да влезе в една уютна гостна а още по-добре — ако в камината гореше огън. Но не — поведоха го през френските прозорци, по моравата край алпинеума, през една малка вратичка и по пътечката между гъсто засадените млади кестени.

Ангкателови често канеха гости в един часа на обед и ако времето беше хубаво, първо пиеха коктейли и шери в малкия павилион до басейна. Самият обед беше предвиден за един и половина, така че тези, които не се отличаваха с голяма точност, да успеят да пристигнат. Това даваше възможност на превъзходната готвачка на лейди Ангкател без особени притеснения да развихри фантазията си със суфлета и такива деликатеси, които се поднасят в точен час.

Поаро нямаше ласкаво мнение за подобно разпределение на времето.

„След минутка ще се озова там, откъдето тръгнах“ — помисли си той.

Обувките му като че ли започнаха да го стягат малко повече от обикновено, докато той следваше снажната фигура на Гаджън.

В този момент някъде отпред се разнесе слаб вик, който усили недоволството му. Беше някак си нелеп, съвсем неподходящ за обстановката. Поаро не му отдаде внимание, нито се опита да го класифицира. Когато по-късно му се наложи да разсъждава върху него, му беше много трудно да си припомни какви чувства изразяваше този вик. Страх? Тревога? Ужас? Би могъл да каже само, че в него съвсем определено се усещаше изненада.

Гаджън излезе от кестеновата горичка. Той се извърна почтително и направи път на Поаро, готов да каже „Милейди, мосю Поаро“ тихо и с необходимото уважение, когато изведнъж се скова и ахна. Звукът, който излезе от устата му, съвсем не подхождаше на един иконом.

Еркюл Поаро пристъпи на откритото пространство около плувния басейн и също като иконома застина на място, но този път от раздразнение.

Това беше прекалено, това наистина вече беше прекалено! Не беше подозирал, че Ангкател са способни на такива евтини трикове. Първо дългия път, след това разочарованието от посрещането, а сега и това. Англичаните имаха толкова странно чувство за хумор!

Беше ядосан и отегчен. Да наистина беше много досадно. Според него никой не биваше да се шегува със смъртта, а те дори бяха подготвили специален декор за тази цел.

Защото в момента Поаро виждаше пред себе си една доста изкуствено аранжирана сцена на убийство. Тялото до басейна беше артистично разположено, с изхвърлена напред ръка. Бяха се погрижили дори за малко червена боя, която се стичаше по цимента във водата. Трупът беше ефектен — на красив русокос мъж. Над него, с револвер в ръка, бе застанала ниска, набита жена на средна възраст, с поразително безучастно изражение.

Имаше още трима актьора. На отдалечения край на басейна стоеше висока млада жена с буйна коса, носеща цвета на златистокестенявите есенни листа В ръцете си държеше кошница пълна с гергини. Малко зад нея стоеше висок мъж с доста обикновена външност, облечен в ловни дрехи и с пушка в ръка. Вляво от него беше домакинята, лейди Ангкател, която държеше кошница с яйца. — Поаро знаеше, че тук, при басейна се събираха няколко пътеки и очевидно всеки бе дошъл от различна посока.

Всичко беше математически точно изчислено и много изкуствено.

Той въздъхна. Enfin, какво очакваха от него? Дали не трябваше да се престори, че е повярвал в това „престъпление“? Да се слиса да вдигне тревога? Или трябваше да се поклони и да поздрави домакинята — „Чудесно представление, наистина очарователно“?

Всъщност беше много глупаво. Нямаше никаква изтънченост в тази шега. Кралица Виктория ли беше казала: „Никак не ни е забавно“? Беше склонен да реагира по същия начин: „На мен, Еркюл Поаро, никак не ми е забавно.“

Лейди Ангкател се беше приближила до тялото. Той я последва усещайки тежкото дишане на Гаджън зад гърба си „Този тук не е посветен“ — помисли си Поаро. Двамата от другата страна на басейна се присъединиха към тях. Сега всички те съвсем отблизо наблюдаваха драматично простряната фигура до ръба на басейна.

Внезапно, така както замъгленият киноекран започва да идва на фокус, шокираният Поаро започна да проумява, че в тази изкуствена сцена имаше нещо истинско.

Защото даже и да не беше мъртъв, човекът до басейна със сигурност изживяваше последните секунди от живота си.

И това, което капеше по ръба на басейна не беше червена боя, а кръв. Мъжът е бил застрелян, при това съвсем наскоро.

Той хвърли поглед на жената която стоеше с револвер в ръката. Лицето й беше напълно безизразно и имаше слисан и доста глуповат вид.

„Странно“ — помисли си той.

Дали изстрелът не бе прогонил от нея всички чувства? Дали сега, лишена от всякакви емоции, тя не беше само един изцеден парцал? Напълно възможно.

След това обърна поглед към простреляния мъж и едва не подскочи. Очите на умиращия бяха отворени. Наситено сините му очи изразяваха нещо, което Поаро не разбираше, но възприе като проява на напълно съзнателно напрежение.

Внезапно Поаро бе изпълнен от усещането, че в цялата групичка хора имаше само един наистина жив човек — този, който беше на прага на смъртта.

Никога досега Поаро не се беше сблъсквал с такава изключителна жизненост. Останалите бяха само неясни силуети, актьори от незнайна драма, но този мъж беше истински.

Джон Кристоу отвори уста и проговори. Гласът му беше силен, настойчив и без следа от изненада.

— Хенриета — изрече той.

След това очите му се затвориха и главата му клюмна настрана.

Поаро коленичи над него, за да се увери, след това се изправи и механично изтупа праха от коленете си.

— Да — каза той, — мъртъв е.

 

Картината отново внезапно загуби фокус, разчупи се и се разлюля. Всеки реагира по своему, в което нямаше нищо необикновено. Поаро съзнаваше, че сетивата му са изострени до краен предел в стремежа им да уловят и запаметят всеки детайл. Точно това — да запаметят.

Той забеляза че пръстите на лейди Ангкател, които стискаха кошницата се отпуснаха и Гаджън подскочи, за да я хване.

— Позволете ми, милейди.

Механично и съвсем естествено лейди Ангкател прошепна.

— Благодаря, Гаджън. След това колебливо започна:

— Герда…

Жената с револвера се размърда за първи път. Тя огледа всички присъствуващи. Щом заговори, гласът й беше изпълнен с истинско и неподправено объркване.

— Джон е мъртъв — рече тя. — Джон е мъртъв. Високата млада жена с кестенява коса бързо и някак авторитетно се приближи до нея.

— Герда, дай ми това нещо — каза тя. И ловко, преди Поаро да успее да протестира или да се намеси, тя измъкна револвера от ръката на Герда Кристоу. Поаро бързо пристъпи напред.

— Не трябва да правите това, мадмоазел…

Младата жена се стресна от гласа му и револверът се изплъзна от пръстите й. Беше застанала до ръба на басейна и револверът плясна във водата. Тя отвори уста и изохка ужасено, а очите й, пълни със съжаление, се обърнаха към Поаро.

Каква глупачка съм — рече тя. — Ужасно съжалявам.

Поаро замълча за момент. Той се взираше в ясните лешникови очи. Тя срещна открито погледа му и той се почуди дали моментното му съмнение е било оправдано. Поаро тихо изрече:

— Нещата трябва да се пипат колкото е възможно по-малко. Всичко трябва да остане така, както е, докато дойде полицията.

Настъпи леко раздвижване. Подобно на почти незабележима вълна през хората премина неприятна възбуда, която отново утихна.

Лейди Ангкател промърмори неодобрително:

— Разбира се. Предполагам, че… Всъщност полицията. Мъжът с ловните дрехи рече с тих и приятен глас, изпълнен с изтънчено отвращение:

— Луси, страхувам се, че това е неизбежно.

В този момент на тишина и осъзнаване на случилото се разнесоха нечии гласове и стъпки. Стъпките бяха бързи и уверени, а гласовете — нелепо жизнерадостни.

По пътеката откъм къщата се зададоха сър Ангкател и Мидж Хардкасъл, които говореха и се смееха едновременно.

При вида на групичката около басейна сър Хенри спря и възкликна удивено:

— Какво има? Какво се е случило?

Съпругата му започна:

— Герда е… — тя рязко спра — Искам да кажа Джон е…

Герда изрече с нейния равен и объркан глас:

— Някой е застрелял Джон. Той е мъртъв. Всички смутено извърнаха поглед от нея.

Лейди Ангкател бързо додаде:

— Скъпа, мисля, че е най-добре да отидеш и… и да си легнеш. Може би ще е по-добре, ако и ние се върнем в къщата? Хенри, ти и мосю Поаро бихте могли да останете тук и да изчакате полицията.

— Намирам, че така наистина е най-добре — рече сър Хенри.

Той се обърна към Гаджън:

— Ще позвъниш ли до полицейския участък, Гаджън? Обясни им точно какво се е случило. Като пристигнат, ги доведи направо тук.

Гаджън кимна и каза:

— Да сър Хенри.

Макар и леко пребледнял, Гаджън си оставаше съвършеният слуга.

Високата млада жена каза:

— Да вървим, Герда.

Тя хвана Герда под ръка и я поведе по пътеката към къщата без да срещне някаква съпротива.

Герда вървеше като на сън. Гаджън ги изчака да минат напред и тръгна след двете жени с кошницата в ръце.

Сър Хенри рязко се обърна към жена си:

— Какво е станало, Луси? Какво точно се е случило? Лейди Ангкател разпери безпомощно нежните си ръце.

Еркюл Поаро почувствува нейния магнетичен чар.

— Скъпи, не знам какво да ти кажа. Бях долу при кокошките. Чух изстрел наблизо, но нищо не си помислих. Все пак — гласът й прозвуча умолително — защо трябва човек да си помисли нещо? После излязох по пътеката до басейна. Джон лежеше там, а Герда се беше изправила над него с револвера. Хенриета и Едуард се появиха почти в същия момент, ей оттам.

Тя кимна към отдалечената страна на басейна, където двете пътеки водеха към гората.

Еркюл Поаро се изкашля.

— Кои са тези хора Джон и Герда? Ако, разбира се, бих могъл да науча — допълни той с извинение.

— О, разбира се — обърна се лейди Ангкател към него с извинителен тон. — Наистина ми изскочи от ума, но все пак човек не се впуска да представя гостите си, когато току-що някой от тях е бил убит. Джон е Джон Кристоу, д-р Кристоу. Герда Кристоу е съпругата му.

— А младата дама, която отведе мисис Кристоу?

— Моята племенница, Хенриета Савърнейк.

„Хенриета Савърнейк — помисли си Поаро, — никак не е приятно да го чуя. За съжаление, това е неизбежно…“

(Умиращият беше казал „Хенриета“ по много особен начин. Това напомняше нещо на Поаро, на някаква случка… Да, но каква? Няма значение, рано или късно щеше да се сети.)

Лейди Ангкател продължаваше, твърдо решена да изпълни задълженията си на домакиня.

— Едуард Ангкател също е наш племенник. Както и мис Хардкасъл.

Поаро учтиво кимаше. Мидж почувствува, че й се ще да се разсмее истерично, но с усилие се овладя.

— А сега, скъпа — рече сър Хенри, — смятам, че наистина е най-добре да се прибереш вкъщи. Ние ще си поприказваме тук с мосю Поаро.

Лейди Ангкател ги изгледа замислено.

— Надявам се — рече тя, — че Герда си е легнала. Чудя се дали постъпих правилно, като й предложих да си легне? Просто не можех да измисля какво да кажа. Подобни неща не стават всеки ден, нали? Какво казва човек на една жена, която току-що е застреляла мъжа си?

Тя ги изгледа, сякаш очакваше някой от тях да предостави авторитетен отговор на въпроса й. След това се обърна и тръгна по пътеката към къщата. Мидж я последва. Едуард тръгна последен. Поаро остана сам с домакина.

Сър Хенри прочисти гърлото си. Като че ли не беше съвсем сигурен какво да каже.

— Кристоу — отбеляза той накрая — беше много способен човек. Изключително способен.

Поаро отново спря погледа си на мъртвия — все още не можеше да се отърве от странното усещане, че той е много по-жив от живите.

Чудеше се откъде идва това чувство.

Поаро учтиво отговори на сър Хенри.

— Ужасна трагедия, наистина много тъжно — рече той.

— Това е по-скоро във вашата област — каза сър Хенри. — Не мисля, че някога съм имал нещо общо с убийство. Надявам се, че дотук действувах правилно, как мислите?

— Постъпихте съвсем правилно — каза Поаро. — Обадихте се на полицията и докато те пристигнат и поемат случая, на нас не ни остава нищо друго, освен да се убедим, че никой няма да размести тялото или да пипа веществените доказателства.

Докато произнасяше последните думи, той погледна към басейна, на чието дъно лежеше револверът, чиито очертания бяха леко разкривени от водата.

Вещественото доказателство, помисли си той, вече беше пипано, преди той, Еркюл Поаро, да успее да се намеси.

Но не. Това стана случайно.

Сър Хенри измърмори:

— Колко ли време ще трябва да стоим тук? Хладничко е. Не бихме ли могли да влезем в павилиона?

Поаро, който усещаше краката си влажни и почти предугаждаше настинката, се съгласи с удоволствие. Павилионът се намираше на най-отдалечената спрямо къщата страна на басейна и през отворената му врата те обхващаха с поглед трупа и пътеката, по която щяха да пристигнат полицаите.

Павилионът беше богато мебелиран с удобни канапета и пъстри килимчета. Върху боядисана желязна масичка беше оставена табла с няколко чаши и гарафа с шери.

— Бих ви предложил едно питие — рече сър Хенри, — но предполагам, че не трябва да докосваме нищо, преди да са дошли полицаите. Макар че не мога да си представя какво от нещата тук може да представлява интерес за тях. Все пак по-добре е да съблюдаваме правилата. Както виждам, Гаджън не е поднесъл коктейлите. Очакваше вас.

Двамата внимателно седнаха в плетените столове близо до вратата, така че да виждат пътеката откъм къщата.

Усещаше се напрежение във възцарилото се мълчание. При подобни обстоятелства всякакъв светски разговор би изглеждал неуместен.

Поаро разгледа павилиона и забеляза нещо, което му се стори твърде необичайно. Върху един от столовете небрежно беше захвърлено скъпо наметало от лисица. Неговото натрапващо се великолепие не хармонираше с нито една от жените, които беше видял. Не би могъл например да си го представи около раменете на лейди Ангкател.

Това го разтревожи. Наметалото носеше дъх на разкош и стремеж към самоизтъкване, а такива склонности не беше забелязал у никого досега.

— Предполагам, че може да се пуши — каза сър Хенри и поднесе табакерата си към Поаро.

Преди да вземе цигара, Поаро подуши въздуха. Френски парфюм, скъп френски парфюм. Във въздуха се носеше само следа от парфюма, но този аромат отново не съответствуваше на нито един от обитателите на имението.

Докато се навеждаше напред, за да си запали цигарата от запалката на сър Хенри, Поаро забеляза шест кибритени кутийки, подредени върху малката масичка до едно от канапетата.

Това му се стори изключително странно.