Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (25)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hollow [=Murder after Hours], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 52 гласа)

Информация

Корекция
ira999 (2008)
Сканиране
Дарко

Издание:

Агата Кристи. Имението Холоу

Първо издание

Превод: Маргарита Найденова, 1992

Редактор: Васил Антонов

Книжно тяло и подвързия: ДФ „БАГАР“ — Ямбол

Корица: ДФ „Понтика принт“ — Бургас

Бургас, 1992

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА XXII

Резето на външната врата щракна и Поаро погледина през прозореца съвсем навреме, за да види кой се задава по пътеката. Веднага я позна. Чудеше се какво ли водеше Вероника Крей при него.

Със себе си тя внесе финия аромат на парфюм, който Поаро познаваше. Беше облечена в костюм от туид и спортни обувки като Хенриета, но Поаро видя, че двете жени доста се различаваха.

— Мосю Поаро — гласът й беше приятен и леко развълнуван, — съвсем наскоро разбрах, че вие сте ми съсед. Винаги съм искала да се запозная с вас.

Той пое протегнатите й ръце и направи лек поклон над тях.

— Очарован съм, мадам.

Тя прие с усмивка отдаденото й уважение и отказа поканата му да пие чай, кафе или коктейл.

— Не, дойдох само да поговоря с вас. Да поговоря съвсем сериозно. Страшно съм разтревожена.

— Вие сте разтревожена? Много съжалявам, мадам. Вероника седна и въздъхна.

— Става дума за смъртта на Джон Кристоу. Утрешното следствие. Вероятно знаете?

— Да, да, зная.

— Всичко е наистина толкова странно… Тя млъкна неочаквано. — Много хора просто не биха повярвали. Но вие сигурно ще повярвате, защото, струва ми се, познавате човешката природа.

— Зная някои неща за човешките нрави — призна Поаро.

— Инспектор Грейндж беше при мен. Той си е втълпил, че сме се карали с Джон. До известна степен това е вярно, макар и не в този смисъл, който той му придава. Казах му, че не бях виждала Джон от петнадесет години, а той чисто и просто не ми повярва. Но това е самата истина, мосю Поаро.

Поаро каза:

— Щом като е истина, значи лесно може да се докаже. Тогава защо се тревожите?

Тя му отговори с подчертано дружелюбна усмивка:

— Истината е, че не посмях да разкажа на инспектор Грейндж какво точно се случи в събота вечер. Толкова е фантастично, че сигурно и вие няма да ми повярвате. Но трябва да го разкажа на някого. Затова дойдох при вас.

Поаро тихо каза:

— Поласкан съм, мадам.

Поаро забеляза, че тя сметна това за съвсем естествено. Вероника Крей явно беше жена, която е абсолютно уверена в ефекта, който красотата й произвеждаше. Толкова уверена, че би могла и да сгреши.

— С Джон бяхме сгодени преди петнадесет години и щяхме да се женим. Той беше много влюбен в мен, толкова много, че понякога това дори ме тревожеше. Настояваше да се откажа от кариерата си на актриса да му отдам всичките си мисли и целия си живот. Беше толкова властен и деспотичен, че аз не можах да го понеса и развалих годежа. Боя се, че той го преживя много тежко.

Поаро зацъка с дискретно съчувствие.

— Не бях го виждала до миналата събота. Той излезе с мен и ме изпрати до дома ми. Казах на инспектора, че сме говорили за старото време и до известна степен това е вярно. Но не беше само това.

— Да?

— Джон полудя, да, направо полудя. Искаше да напусне жена си и децата, искаше аз да се разведа и да се оженим. Каза ми, че никога не ме е забравял, че в момента, в който ме е видял, времето е спряло своя ход.

Тя притвори очи и мъчително преглътна. Лицето й беше пребледняло под грима.

Вероника Крей отвори очи и се усмихна плахо на Поаро.

— Можете ли да повярвате, че… че е възможно да съществува такова чувство?

— Смятам, че е възможно — отговори Поаро.

— Никога да не забрави, да продължава да чака, да гради планове, да се надява. Да реши с цялото си сърце и душа да получи това което желае. Има такива мъже, мосю Поаро.

— Да, и жени.

Тя го погледна изпитателно.

— Говоря за мъже, за Джон Кристоу. Е, това е. В началото протестирах, беше ми смешно, отказвах да приема сериозно подобно предложение. Казах му, че е луд. Тръгна си доста късно. Беше изминало страшно много време в спорове, а той… той не отстъпи нито крачка. Тя отново преглътна. — Затова на следващата сутрин му изпратих бележка. Не можех да оставя нещата така. Трябваше да го накарам да проумее, че това което иска е невъзможно.

— Наистина ли?

— Разбира се! Той дойде. Не искаше изобщо да ме чуе. Беше все така настойчив. Казах му, че това няма да доведе до нищо добро, че аз не го обичам, че го мразя… — Тя замълча дишайки тежко. — Трябваше да се държа грубо. Разделихме се много ядосана… А сега той е мъртъв.

Той погледна свитите й една в друга ръце, видя извитите пръсти и изпъкналите кокалчета. Големи и, би казал, жестоки ръце.

Силното чувство, което я беше завладяло, лека-полека се предаде и на него. Не беше съжаление, нито скръб, не, това беше гняв. Гневът на един объркан егоист.

— Е, мосю Поаро? — гласът й беше вече овладян. — Какво трябва да направя? Да разкажа ли тази история или да я запазя за себе си? Това е, което се случи, но надали някой би ми повярвал.

Поаро й отправи преценяващ поглед.

Той не смяташе, че Вероника Крей говори истината и все пак в цялата тази история имаше нещо правдоподобно. Навярно това се е случило, но не точно по този начин.

Изведнъж проумя. Това беше истинска случка, само че обърната наопаки. Тя не е могла да забрави Джон. Тя е била излъганата и отхвърлената. И сега, неспособна да понесе в мълчание яростния гняв на тигрица, лишена от това, което е смятала за своя плячка, тя беше извъртяла истината така, че да задоволи наранената си гордост и да потисне болезнения глад по един мъж, който се беше измъкнал от грабливите й ръце. Неспособна да признае, че тя, Вероника Крей, не е получила това което е искала! Затова беше извъртяла всичко обратно.

Поаро пое дълбоко дъх и заговори:

— Ако това има някакво отношение към смъртта на Джон Кристоу, трябва да го разкажете на инспектора, ако няма — не мисля, че е наложително и тогава ще бъде съвсем оправдано да запазите за себе си цялата случка.

Щеше му се да разбере дали не е разочарована от отговора му. Имаше чувството, че в това състояние би изпитала истинско удовлетворение, ако видеше цялата история на първите страници на вестниците. Беше дошла при него, но защо? Да изпробва историята си? Да види неговата реакция? Или да го използува като говорител, който да предаде историята й на останалите?

Дори и съчувственият му отговор да я беше разочаровал, тя не го показа. Изправи се и му подаде дългите си ръце, които завършваха с безупречен маникюр.

— Благодаря ви, мосю Поаро. Съветът ви изглежда изключително разумен. Много се радвам, че дойдох при вас. Аз… аз чувствувах, че просто някой трябваше да узнае това.

— Уважавам вашето доверие, мадам.

След като тя си тръгна, той леко открехна прозорците. Изглежда парфюмът на Вероника Крей започваше да го дразни. Беше скъп, но тежък и натрапчив като нея самата.

Докато оправяше завесите, той се питаше дали Вероника Крей е убила Джон Кристоу.

Беше сигурен, че е имала желанието да го стори. Би изпитала наслада докато натиска спусъка, би се радвала да го види как залита безпомощно и пада.

Но зад нейния отмъстителен гняв се криеше един хладен разум, който пресметливо преценяваше шансовете. Все пак колкото и силно да е било желанието й да убие Джон Кристоу, Поаро се съмняваше, че Вероника Крей би поела този риск.