Агата Кристи
Имението Холоу (17)

ГЛАВА XVII

Сър Хенри се взря с любопитство в инспектор Грейндж и бавно изрече:

— Не съм убеден, че ви разбирам, инспекторе.

— Съвсем просто е, сър Хенри. Молбата ми е да проверите колекцията си от оръжия. Предполагам, че имате списък с номерата?

— Естествено. Но нали вече установих, че пистолетът е от моята колекция?

— Не е толкова просто, сър Хенри.

Грейндж замълча за секунда Беше против природата му да издава информация, но в този определен случай това се налагаше. Сър Хенри беше важна личност. Сър Хенри несъмнено щеше да се съгласи с отправената молба, но при всяко положение щеше да поиска да научи причината. Инспекторът реши, че трябва да му я съобщи.

Той тихо каза:

— Доктор Кристоу не е бил застрелян с револвера, който идентифицирахте тази сутрин.

Сър Хенри повдигна учудено вежди.

— Забележително! — каза той.

Грейндж се поуспокои. Думата отразяваше точно чувствата му. Изпитваше благодарност към сър Хенри, че го е казал, и не по-малка благодарност, че не каза нищо повече. На този етап не можеха да направят нищо повече. Събитието наистина беше забележително и всичко друго извън това определение просто нямаше смисъл.

Сър Хенри попита:

— Имате ли някакво основание да смятате, че оръжието, изстреляло фаталния куршум, е от моята колекция?

— Абсолютно никакво. Но аз съм длъжен да се уверя, че е така.

Сър Хенри одобрително кимна с глава.

— Да, разбирам ви. Да започваме тогава. Ще ни трябва известно време.

Той отвори писалището и извади кожен бележник. Докато го разтваряше, повтори още един път:

— Ще ни трябва известно време да проверим…

Нещо в гласа му привлече вниманието на Грейндж. Той впери поглед в него. Раменете на сър Хенри увиснаха. Внезапно той доби вид на стар и много уморен човек.

Инспектор Грейндж се намръщи и си каза: „Дявол да го вземе, изобщо не мога да ги разбера тези хора.“

— Ъ-ъ-ъ…

Грейндж се обърна. Очите му автоматично погледнаха стенния часовник — бяха изминали тридесет, не, двадесет минути откакто сър Хенри беше рекъл: „Ще ни трябва известно време.“

Грейндж рязко попита:

— Да, сър?

— Липсва един „Смит и Уесьн“, калибър 38. Беше в кафяв кожен кобур и стоеше ето тук, в края на това чекмедже.

— А! — Инспекторът се постара да скрие вълнението си и успя да попита с доста спокоен глас: — А кога го видяхте за последен път на мястото му, сър?

Сър Хенри помисли няколко секунди.

— Не е лесно да се каже, инспекторе. За последен път отворих това чекмедже преди една седмица и струва ми се, всъщност да, сигурен съм, че ако револверът е липсвал тогава, щях да забележа празното място. Но пък и не мога да се закълна, че съм го видял със сигурност.

Инспектор Грейндж кимна.

— Благодаря, сър, напълно ви разбирам. Е, да отивам да си гледам работата.

И този зает и целеустремен мъж напусна стаята. Сър Хенри остана неподвижен известно време след като инспекторът си беше отишъл, после бавно мина през френския прозорец и излезе на терасата. Жена му пак беше взела градинарската кошница и ръкавиците. Този път подкастряше храстите. Тя весело му махна.

— Какво искаше инспекторът? Надявам се, че повече няма да притеснява прислугата. Знаеш ли, Хенри, това никак не им харесва. За разлика от нас, на тях едва ли им е толкова забавно.

— Наистина ли смяташ, че на нас ни е забавно? Нещо в тона му привлече вниманието й.

Тя мило му се усмихна:

— Колко уморен изглеждаш, Хенри. Трябва ли да се тревожиш толкова много, а?

— Луси, съвсем човешко е да се тревожиш от едно убийство.

Луси Ангкател помълча, докато разсеяно клъцваше с ножицата по някое клонче, а лицето й придоби замислен вид.

— О, скъпи, тази ножица е направо ужасна — толкова е добра, че човек се увлича и реже повече, отколкото е възнамерявал. Какво казваше ти — че убийството те тревожи ли?

Само че, Хенри, аз наистина не знам защо може да те тревожи едно убийство. Искам да кажа, че ако на човек му е писано да умре, това може да стане от рак или туберкулоза в някой ужасен слънчев санаториум, или от удар — направо ужас, половината ти лице изкривено, може да го застрелят, промушат или дори да го удушат. Но в края на краищата резултатът е един и същ — човекът е мъртъв, независимо от какво. И всички притеснения свършват. Тогава да му мислят роднините — започват кавгите за пари, за това дали да носят черно или не, или кой да получи писалището на леля Салина — ей такива неща!

Сър Хенри приседна уморено на каменния парапет и каза:

— Ще бъде доста по-ужасно, отколкото си мислехме, Луси.

— Е, ще трябва да го понесем, скъпи. А като свърши всичко, можем да заминем някъде. Хайде да не се тревожим за сегашните си неприятности, а да мислим за бъдещето. Чувствувам се наистина щастлива като си мисля за това. Чудя се дали да отидем за Коледа в Ейнсуик или да оставим за Великден. Ти какво ще кажеш?

— Много е рано да правим планове за Коледа.

— Да но ми се ще да си представям нещата. Може би за Великден… да — усмихна се Луси щастливо. — Дотогава тя сигурно ще се е оправила.

— Кой? — сепна се сър Хенри. Лейди Ангкател спокойно отговори:

— Хенриета. Мисля, че ако направят сватбата през октомври, октомври следващата година, тогава ще можем да им погостуваме през Коледа. Хенри, струва ми се…

— Недей така мила. Прекалено много мислиш.

— Нали знаеш плевнята? Ще стане чудесно ателие. Хенриета се нуждае от ателие. Тя има истински талант. Сигурна съм, че Едуард ще бъде изключително горд с нея. Две момчета и едно момиче, или две момчета и две момичета. Така също става.

— Луси. Луси! Как препускаш само.

— Но, скъпи — лейди Ангкател ококори красивите си очи. — Едуард никога няма да се ожени за друга, освен за Хенриета. Той е много, много упорит. Съшо като баща ми. Да не му влезе неию в главата! Така че, Хенриета естествено ще трябва да се омъжи за него, а тя ще го направи сега, когато Джон вече го няма. Той беше най-голямото нещастие, което можеше да я сполети.

— Горкия!

— Защо? А, имаш предвид, че е мъртъв? Е, всеки трябва да умре някога. Какво толкова…

Той я погледна учудено.

— Винаги съм мислел, че харесваш Джон Кристоу, Луси.

— Намирах го за много забавен. Освен това имаше чар. Но никога не съм смятала, че трябва да се придава особено голямо значение на когото и да е.

И много внимателно, с усмивка на лице, лейди Ангкател безжалостно скастри един Viburnum Carlesii.