Агата Кристи
Имението Холоу (29)

ГЛАВА XXIX

Мисис Кристоу се извъртя към ръба на леглото и седна.

Главата й беше малко по-добре, но тя се радваше, че не беше заминала с другите на пикник. Беше много приятно и успокояващо да останеш поне за малко сам в къщата.

Елси, разбира се, беше много мила, наистина много мила, особено в началото. Като се започне с това, че не позволяваха на Герда да става от леглото и й поднасяха закуската там. Всички настояваха тя да седне в най-удобното кресло, да си вдигне краката да не се преуморява.

Всички я съжаляваха заради Джон. Тя благодарно се криеше в защитната мъгла на недоумението. Не искаше нито да мисли, нито да чувствува нито да си спомня.

Но усещаше, че все повече се приближава денят, в който трябваше да започне отново да живее, да реши какво да прави, как да продължи. Елси вече показваше признаци на нетърпение. „О, Герда, не бъди толкова мудна.“

Всичко беше както преди, много преди Джон да се появи в живота й. Отново всички я мислеха за бавна и глупава. Нямаше кой да каже като Джон: „Аз ще се грижа за теб.“

Главата я болеше и Герда си помисли: „Ще си направя малко чай.“

Тя слезе в кухнята и сложи чайника. Водата завираше, когато някой позвъни на входа.

Прислугата имаше почивен ден. Герда отиде до вратата и отвори. С изненада разпозна екстравагантната кола на Хенриета, паркирана до тротоара както и самата Хенриета, застанала на прага.

— Божичко, Хенриета — възкликна тя и направи една-две крачки назад. — Влез. Боя се, че сестра ми и децата са навън, но…

Хенриета не й даде възможност да се изкаже.

— Много добре, радвам се. Исках да те видя насаме. Слушай ме внимателно, Герда, какво направи с кобура?

Герда замръзна. Погледът й изведнъж стана празен и неразбиращ.

— Кобура ли?

След това отвори една врата вдясно.

— По-добре влез тук. Боя се, че е доста прашно. Разбираш ли, нямахме много време тази сутрин.

Хенриета нетърпеливо я прекъсна отново:

— Слушай, Герда, трябва да ми кажеш. Като изключим кобура, всичко друго е наред, абсолютно всичко. Нищо не те уличава. Намерих револвера, където го беше натикала в храсталака до басейна. Скрих го на такова място, където ти не би имала практическата възможност да го направиш, освен това по него има отпечатъци, които никой не може да идентифицира. Така че остава само кобурът. Трябва да знам какво си направила с него.

Тя замълча като отчаяно се молеше поне този път Герда да реагира по-бързо.

Нямаше представа защо е толкова нетърпелива, но това беше факт. Колата й не беше проследена, беше се уверила в това. Беше тръгнала по пътя за Лондон, спря и зареди в една бензиностанция, където спомена, че отива в Лондон. След известно време сви и излезе на магистралата за южното крайбрежие.

Герда продължаваше да я гледа втренчено. Проблемът с Герда беше, помисли си Хенриета, че е толкова мудна.

— Ако все още е у теб, трябва да ми го дадеш. Ще се отърва от него по някакъв начин. Това е единственото, което може да те уличи в смъртта на Джон. У теб ли е?

Мина известно време, преди Герда бавно да кимне с глава.

— Не знаеше ли, че е лудост да го държиш у себе си? — Хенриета не можеше да скрие нетърпението си.

— Забравих за него. Беше в стаята ми. След малко допълни:

— Когато полицаите дойдоха на Харли Стрийт, го нарязах на малки парченца и го сложих в кошницата при кожените си неща.

Хенриета каза:

— Умно си постъпила.

Герда рече:

— Не съм толкова глупава, за колкото ме смятат всички. Изведнъж сграбчи гърлото си с ръка. — Джон, Джон! — гласът й се прекърши. Хенриета каза:

— Зная, скъпа, зная.

— Но ти не можеш да знаеш… Джон не беше… той не беше… — Тя остана безмълвна и странно трогателна. Внезапно вдигна поглед към Хенриета. — Всичко беше лъжа, абсолютно всичко! Всичко, което мислех, че той е! Видях лицето му, когато тръгна след онази жена Вероника Крей. Знам, че я е обичал преди да се ожени за мен, но мислех, че всичко е свършило.

Хенриета внимателно рече:

— Било е свършило.

Герда поклати глава.

— Не. Тя пристигна преструвайки се, че не е срещала Джон от години, но аз видях лицето на Джон. Той тръгна с нея. Аз си легнах. Опитах се да чета. Опитах се да чета криминалния роман, който четеше Джон. Джон не се връщаше. Накрая излязох навън…

Тя беше вглъбена в себе си, преживявайки отново всичко.

— Имаше луна. Минах по пътеката към плувния басейн. Отдалече се виждаше, че в павилиона свети. Те бяха там — Джон и онази жена.

Хенриета издаде някакъв звук.

Лицето на Герда се беше променило. Обичайното й изражение на разсеяна дружелюбност беше изчезнало. Тя гледаше с неумолима жестокост.

— Имах му доверие. Цял живот вярвах в Джон, като че ли беше бог. Смятах, че той е най-благородният човек на този свят. Мислех, че той е най-доброто и благородно същество. Всичко е било лъжа. Нищо не ми остана. Аз… аз го обожавах!

Хенриета я гледаше като хипнотизирана. Творбата й оживяваше пред очите й, добиваше плът и кръв, това което беше предчувствувала в плавните извивки на дървото. Богомолката. Прежната сляпа преданост бе отстъпила място на опасно отчаяние.

— Не можех да го понеса! Трябваше да го убия! Трябваше, разбираш ли, Хенриета?

Последните й думи прозвучаха съвсем нормално, почти приятелски.

— Знаех, че трябва да бъда особено внимателна, защото полицаите не са глупаци. А и аз не съм толкова тъпа за колкото ме смятат! Ако си муден и седиш и зяпаш, хората си мислят, че нищо не разбираш, а ти им се присмиваш вътрешно! Разбрах, че мога да го убия и никой да не разбере, че съм аз. Четох в книгата на Джон, че полицаите могат да определят от какво оръжие е куршумът. Сър Хенри ми беше показал как се зарежда и как се стреля с револвер предишния следобед. Значи трябваше да взема два револвера. Щях да го застрелям с единия, след това ще го скрия, а ще ме намерят да стискам втория. Първо всички ще си помислят, че аз съм го убила, но в края на краищата полицаите ще докажат, че не е възможно да съм била аз! Тя кимна с огромно задоволство. — Само че забравих за това коженото нещо. Беше в чекмеджето в спалнята ми. Как го нарече, кобур ли? Сигурна съм, че вече полицаите няма да се главоболят с него.

— Може и да го потърсят — каза Хенриета — Най-добре ми го дай и аз ще го отнеса оттук. След като не е у теб, ти си в пълна безопасност.

Тя седна. Почувствува се безкрайно изтощена Герда рече:

— Не изглеждаш добре. Ще направя чай.

Тя излезе от стаята и след малко се върна с една табла, на която бяха наредени чайник, каничка с мляко и две чаши. Млякото се беше разплискало, защото каничката беше препълнена. Герда постави таблата на масата, наля една чаша и я подаде на Хенриета.

— О, боже — рече тя с удивление, — не ми се вярваше, че чайникът още ври.

— Всичко е наред — каза Хенриета — Иди и ми донеси кобура, Герда.

Герда се поколеба и излезе от стаята. Хенриета се приведе напред, сложи ръце на масата и се облегна върху тях. Беше ужасно уморена. Почти всичко беше свършено вече. Герда щеше да бъде в безопасност, както беше пожелал Джон.

Тя се поизправи на стола и придърпа чашата с чай към себе си. Откъм входната врата се чу някакъв шум. За първи път Герда беше реагирала бързо.

Но на вратата стоеше Еркюл Поаро.

— Беше отворено — забеляза той, докато се отправяше към масата, — така че си позволих да вляза направо.

— Вие! — възкликна Хенриета — Как се озовахте тук?

— След като напуснахте имението Холоу толкова неочаквано, аз, естествено, се досетих къде може да отивате. Наех една кола и ето ме тук.

— Ясно — въздъхна Хенриета — Напълно във ваш стил.

— Не бива да пиете този чай — каза Поаро, като взе чашата и я върна на таблата — Чай, който не е направен с кипяща вода, не е хубав.

— Има ли значение такава дреболия като водата за чая?

Поаро внимателно каза:

— Всичко има значение.

Зад тях се чу някакъв шум и Герда влезе в стаята. В ръцете си държеше някаква чанта. Очите й отскочиха от Поаро към Хенриета.

Хенриета бързо каза:

— Герда боя се, че съм изключително подозрителна по природа. Струва ми се, че мосю Поаро ме преследва. Той мисли, че аз съм убила Джон, но не може да го докаже.

Тя произнасяше думите бавно и натъртено. Дано Герда да се усети!

Герда разсеяно каза:

— Наистина много жалко. Искате ли чаша чай, мосю Поаро?

— Не, благодаря, мадам.

Герда седна до таблата и започна да говори с обичайния си умоляващ маниер:

— Толкова съжалявам, че всички са навън. Сестра ми и децата отидоха на пикник. Аз не се чувствувах добре, затова останах вкъщи.

— Съжалявам, мадам.

Герда взе едната чаша и отпи малко чай.

— Всичко ме притеснява. Абсолютно всичко. Разбирате ли, досега Джон се грижеше за всичко, а него вече го няма… — гласът й заглъхна — Джон вече го няма.

Погледът й, изпълнен със съжаление и объркване, се местеше от единия на другия.

— Не знам какво да правя без Джон. Той се грижеше за мен. Сега, когато го няма аз съм загубена. Ами децата! Задават ми въпроси, а аз не мога да им отговоря както трябва. Не знам какво да кажа на Тери. Той продължава да ме пита „Защо беше убит татко?“ Някой ден, разбира се, той ще научи истината. Тери винаги иска да знае. Смущава ме обаче, че той не пита „Кой“, а „Защо“.

Герда се облегна в стола си. Устните й бяха посинели. Каза сковано:

— Аз не се чувствувам… много добре. Ако Джон… Джон… Поаро заобиколи масата и отиде до нея. Помогна й да полегне в стола. Главата й клюмна напред. Той се наведе и повдигна клепача й. След това се изправи.

— Бърза и сравнително безболезнена смърт.

Хенриета го погледна стреснато.

— Сърцето? Не. — Умът й работеше трескаво. — Нещо в чая. Нещо, което тя самата е сложила в чая. Значи тя избра този начин?

Поаро поклати глава.

— О, не, беше предназначено за вас. Това беше вашата чаша.

— За мен ли? — Хенриета не можеше да повярва. — Но аз се опитвах да й помогна.

— Това няма значение. Случвало ли ви се е да видите куче, попаднало в капан — то хапе всеки, когото достигне. За нея беше важно единствено това, че знаете нейната тайна, следователно и вие трябваше да умрете.

Хенриета бавно отговори:

— А вие ме накарахте да върна чашата си на таблата… Искали сте… Искали сте тя да…

Поаро я прекъсна тихо:

— Не, не, мадмоазел. Аз не знаех, че в чашата има нещо. Само предполагах. А след като чашата беше на таблата, шансовете бяха равни — тя можеше да избере и другата. Ако можете да наречете това шанс. Аз самият бих казал, че такъв край е много милостив и навременен. За нея, а и за двете невинни деца.

След това се обърна загрижено към Хенриета:

— Много сте уморена нали?

Тя кимна и го попита:

— Кога се досетихте?

— Не зная точно кога. От самото начало почувствувах, че цялата сцена е предварително подготвена. Но дълго време не проумявах, че тя е подготвена от Герда Кристоу, че тя се държи като на сцена, че играе роля. Смущаваше ме, че всичко е много просто и същевременно много сложно. Доста бързо разбрах, че се боря срещу вашата изобретателност, а роднините ви ви помагат, защото знаят към какво се стремите!

След кратка пауза той попита:

— Защо го искахте?

— Защото Джон ме помоли! Това искаше да ми каже, когато изрече „Хенриета“. Всичко беше в тази дума. Той ме молеше да защитя Герда. Разбирате ли, той обичаше Герда. Струва ми се, че обичаше Герда много повече, отколкото самият той съзнаваше. Много повече от Вероника Крей. Много повече от мен. Герда му принадлежеше, а той обичаше нещата да му принадлежат. Той знаеше, че ако изобщо някой може да я предпази от последствията на това, което беше направила, то този някой бях аз. Освен това знаеше, че ще направя всичко, което иска от мен, защото го обичам.

— И вие незабавно започнахте — мрачно каза Поаро.

— Да първото, нещо, което можех да направя, беше да взема револвера от нея и да го пусна във водата. Това щеше да заличи отпечатъците от пръсти по него. Когато по-късно разбрах, че Джон е бил застрелян с друг револвер, започнах незабавно да го търся и, естествено, го намерих веднага, защото знаех къде може да го скрие човек като Герда. Изпреварих хората на инспектор Грейндж само с една-две минутки.

Тя замълча за секунда и продължи да разказва.

— Държах го в чантата си, докато си отидох в Лондон. Занесох го в ателието си и го скрих на такова място, където полицията никога не би могла да го намери.

— В глинения кон — измърмори Поаро.

— Откъде знаете? Да напъхах го в една найлонова торбичка, след това навих арматурата около него и накрая наплесках глината. Все пак полицаите нямаше да посегнат на едно произведение на изкуството, нали? Как разбрахте, че е там?

— Подсказа ми го това, че сте решили да моделирате точно кон. Несъзнателната ви асоциация е бил Троянският кон. А отпечатъците, как се справихте с отпечатъците?

— Има един стар слепец, който продава кибрит на улицата. Той не знаеше какво е това и аз го помолих да го подържи, докато си извадя парите.

Поаро я погледна.

— Cest formidable!^[1] — каза той. — Вие сте един от най-силните противници, които някога съм имал, мадмоазел.

— Беше страшно уморително да вървя винаги една стъпка пред вас.

— Зная. Започнах да прозирам истината когато разбрах схемата — да не се уличава един човек, а да се хвърля съмнение върху всеки друг, но не и върху Герда Кристоу. Всяка следа водеше далеч от нея. Вие умишлено сте нарисували този Игдразил, за да хвърлите съмнение върху себе си.

Лейди Ангкател, която чудесно е знаела какво правите, се забавляваше да води инспектор Грейндж за носа ту насам, ту натам. Дейвид, Едуард, самата тя. Да, можеш да направиш само едно-единствено нещо, ако искаш да спасиш човек, който наистина е виновен. Да сееш подозрение навсякъде, без да бъдеш прекалено конкретен. Така всяка следа изглежда обещаваща, но в края на краищата не води доникъде.

Хенриета погледна към фигурата, патетично свита на стола и каза:

— Бедната Герда.

— Това ли изпитвахте към нея през цялото време?

— Струва ми, че да. Герда ужасно много обичаше Джон, но не искаше да го обича такъв, какъвто е. Тя го беше издигнала на пиедестал и му прикачваше всевъзможни възвишени и благородни качества А когато един идол се сгромоляса, след него не остава нищо. — Тя замълча за секунда — Джон беше нещо много по-съвършено от идол. Той беше едно истински живо човешко същество. Беше щедър, сърдечен, жив, беше голям лекар, да, наистина голям лекар. Сега е мъртъв и светът изгуби един добър човек. А аз загубих единствения мъж, когото съм обичала.

Поаро нежно я потупа по рамото и каза:

— Вие сте от хората, които могат да живеят с болка в сърцето, които понасят с усмивка…

Хенриета го погледна. Устните й се извиха в горчива усмивка.

— Звучи малко мелодраматично, не мислите ли?

— Това е, защото съм чужденец и обичам да използувам красиви думи.

Съвсем неочаквано Хенриета рече:

— Бяхте много добър към мен.

— Защото винаги съм ви се възхищавал.

— Какво ще правим сега мосю Поаро? Имам предвид Герда.

Поаро придърпа към себе си чантата от лико. Преобърна съдържанието й — парченца кафяв велур и други кожа. Сред тях изпаднаха лъскави парчета твърда кафява кожа. Поаро внимателно ги събра.

— Кобурът. Ще го взема. Бедната мисис Кристоу беше превъзбудена. Смъртта на съпруга й просто я беше съкрушила. Вероятно ще решат, че е отнела живота си в пристъп на отчаяние…

Хенриета бавно попита:

— И никой никога няма да узнае какво се е случило?

— Струва ми се, че има един човек, който ще разбере. Синът на доктор Кристоу. Мисля, че един ден той ще дойде и ще ме попита.

— Но вие няма да му кажете — извика Хенриета.

— Ще му кажа.

— Не!

— Вие не разбирате. Не можете да понесете мисълта че някой може да бъде наранен. Но за някои умове по-непоносимо е да не знаят. Чухте какво каза бедната жена преди малко: „Тери винаги иска да знае.“ За един ум с научни наклонности истината е винаги на първо място. Истината колкото и да е горчива може да бъде приета и да се живее с нея.

Хенриета се изправи.

— Искате ли да остана или мога да си вървя?

— По-добре е да си вървите.

Тя кимна. След това рече, по-скоро на себе си, отколкото на Поаро:

— Къде ще отида? Какво ще правя без Джон?

— Говорите като Герда Кристоу. Ще разберете къде да отидете и какво да правите.

— Дали? Толкова съм уморена мосю Поаро, толкова съм уморена.

Той нежно й каза:

— Вървете, детето ми. Вашето място е сред живите. Аз ще остана с мъртвите.