Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (25)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hollow [=Murder after Hours], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 52 гласа)

Информация

Корекция
ira999 (2008)
Сканиране
Дарко

Издание:

Агата Кристи. Имението Холоу

Първо издание

Превод: Маргарита Найденова, 1992

Редактор: Васил Антонов

Книжно тяло и подвързия: ДФ „БАГАР“ — Ямбол

Корица: ДФ „Понтика принт“ — Бургас

Бургас, 1992

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА XIX

Хенриета си тръгна и Еркюл Поаро остана на пейката, докато забеляза инспектор Грейндж да върви до басейна и с решителна стъпка да поема по пътеката, която водеше край павилиона.

Инспекторът крачеше съвсем целеустремено.

Явно се беше запътил към Рестхейвън или към Доувкотс. Поаро се чудеше на коя от двете вили беше паднал изборът на инспектора.

Поаро стана и се върна по същия път, по който беше дошъл. Ако инспекторът се беше запътил към него, беше любопитен да чуе какво има да му каже.

Но когато пристигна в Рестхейвън, нямаше и следа от Грейндж. Поаро замислено проследи с поглед алеята към Доувкотс. Знаеше, че Вероника Крей не е заминала за Лондон.

Тази жена все повече подклаждаше любопитството му. Сребристият блясък на кожите, купчинката изоставени кибрити, неубедителното обяснение за нахлуването си в събота вечер и накрая разкритията, които Хенриета направи за отношенията между Джон Кристоу и Вероника Крей.

Много интересна схема, да точно така виждаше нещата — като схема. Една схема на смесени чувства и сблъсък на характери. Един план с особен замисъл, пронизван от черните нишки на омразата и въжделенията. Дали Герда Кристоу беше застреляла съпруга си? Или нещата не бяха толкова прости, колкото изглеждаха на пръв поглед?

Той се върна към разговора си с Хенриета и реши, че нещата не бяха толкова прости.

Хенриета си беше направила извода, че той я подозира в убийството, но в действителност, той дори и не го беше допускал в ума си. По-скоро беше възможно тя да знае нещо. Да знае нещо или да крие нещо — но какво?

Той недоволно поклати глава. Сцената край басейна. Специално подготвена за случая, тя твърде много напомняше на театрална сцена. Но от кого беше подготвена? И за кого?

Той имаше основателни подозрения, че отговорът на втория въпрос е — за Еркюл Поаро. През цялото време тази мисъл не беше излязла от главата му. Но тогава беше сметнал, че това е една безочлива шега. Безочието можеше да приеме, но шегата преминаваше всякакви граници.

Поаро поклати глава. Нямаше представа, нямаше ни най-малка представа.

Той спусна клепачи и образите на всички участници в драмата изплуваха ясно пред очите му. Сър Хенри — почтен, благонадежден, верен служител на короната. Лейди Ангкател — нереална и загадъчна неочаквано и смущаващо чаровна с изключителната сила да внушава собствените си представи, които не не подлежаха на никаква логика. Хенриета Савърнейк — тя бе обичала Джон Кристоу повече от себе си. Пасивната деликатност на Едуард Ангкател. Смуглото живо момиче, наречено Мидж Хардкасъл. Слисаното и объркано лице на Герда Кристоу, стиснала револвера в ръце. Обиденото изражение върху младенческото лице на Дейвид Ангкател.

Всички бяха там, уловени в примката на закона. Здраво свързани от неумолимите последици на една жестока насилствена смърт. Всеки един от тях имаше своята история, изживяваше своята собствена трагедия.

И някъде в това взаимодействие от характери и чувства се криеше истината.

За Еркюл Поаро съществуваше само едно нещо, което беше по-привлекателно от изучаването на човешката психология и това беше преследването на истината, чистата и неподправена истина.

Беше решил да открие истината за смъртта на Джон Кристоу.

 

— Но разбира се, инспекторе — каза Вероника — с огромно удоволствие ще ви помогна.

— Благодаря ви, мис Крей.

Вероника Крей някак си не се покриваше с очакванията на инспектора. Беше се подготвил за блясък, превзетост, дори известен героизъм. Никак не би се изненадал, ако тя играеше някаква роля.

Във всеки случай ролята, с която тя все пак се беше нагърбила беше твърде различна.

Нямаше никакво преиграване с женския чар, блясъкът също беше поизоставен на заден план.

Вместо това той почувствува че срещу него седи една изключително привлекателна и скъпо облечена жена с делови маниери. Вероника Крей не е глупачка помисли си той.

— Бихме искали да дадете съвсем обикновени свидетелски показания, мис Крей. В събота вечер сте били в имението Холоу?

— Да, свърши ми кибритът. Човек забравя колко са важни тези неща тук, в провинцията.

— И сте извървели целия път до имението? Защо не се отбихте до съседа си, мосю Поаро?

Тя се усмихна — великолепната уверена усмивка на актриса, застанала пред камерата.

— Не подозирах кой ми е съсед, в противен случай бих се отбила там. Знаех само, че е някакъв дребничък чужденец и си помислих, сигурно ме разбирате, че може да започне да ми досажда, живеем толкова близо.

„Да — помисли си Грейндж, — напълно правдоподобно.“ Явно беше се подготвила за случая.

— Значи взехте кибрита и доколкото разбрах, сте срещнали свой стар приятел, доктор Кристоу?

Тя кимна.

— Бедният Джон. Не бях го виждала от петнадесет години.

— Наистина ли? — В гласа на инспектора прозвуча учтива почуда.

— Наистина — не по-малко учтиво, но категорично потвърди тя.

— И ви беше приятно да го видите отново?

— Много се зарадвах. Инспекторе, не намирате ли, че е просто възхитително да попаднеш най-случайно на стар приятел?

— Понякога — да.

Вероника Крей продължи, без да чака въпрос.

— Джон ме изпрати дотук. Сигурно бихте искали да знаете дали не е казал нещо, което има отношение към трагедията? Не съм престанала да премислям целия ни разговор от тогава но нямаше нищо особено, абсолютно нищо.

— За какво разговаряхте, мис Крей?

 

— За едно време. „Помниш ли това, помниш ли онова?“ — Тя се усмихна носталгично. — Бяхме се запознали в Южна Франция. Джон почти не се беше променил — малко поостарял, естествено, но вече по-самоуверен. Доколкото разбрах, бил е много известен специалист. Не говорихме за личния му живот. Останах с впечатление, че семейният му живот не е особено щастлив, но това беше съвсем смътно впечатление. Предполагам, че съпругата му, бедната, е една от тези безлични и ревниви жени, които са способни непрекъснато да вдигат скандали за по-привлекателните му пациентки.

— Не — каза Грейндж, — оказва се, че не е било така.

Вероника бързо реагира:

— Искате да кажете, че всичко е било скрито! Да, да, виждам, че това е далеч по-опасно.

— Значи вие мислите, че мисис Кристоу го е застреляла, така ли, мис Крей?

— Не биваше да го казвам! Нали човек не трябва да коментира нищо преди процеса? Страшно съжалявам, инспекторе. Моята прислужница ми каза, че всъщност мисис Кристоу е била видяна да стои над него все още с револвера в ръка. Знаете, че в провинцията мълвата се разпространява много бързо и твърде преувеличено. Слугите…

— Понякога слугите са ни много полезни, мис Крей.

— Да, сигурно получавате голяма част от информацията си от тях?

Грейндж безстрастно продължи:

Най-важният въпрос, несъмнено, е кой е имал мотив.

Той направи пауза. Вероника печално каза:

— А съпругата винаги заподозират първа. Колко цинично! Но винаги имай още една жена, която наричат „другата“. Вероятно и тя би могла да има мотив?

— Смятате, че в живота на доктор Кристоу е имало и друга жена?

— Ами да предполагам, че е имало. Разбирате ли, просто останах с това впечатление.

— Впечатленията понякога се оказват много полезни — каза Грейндж.

— Може би си въобразявам, но от думите му ми стори, че са доста близки с тази, скулпторката. Но вие сигурно вече сте проучили този въпрос.

— Налага се да проучваме всичко.

Инспектор Грейндж даде да се разбере, че няма намерение да коментира тези въпроси, но успя да забележи проблясъка на злобно задоволство в тези големи сини очи.

Той каза връщайки се към тона си на блюстител на закона.

— Казахте, че доктор Кристоу ви е изпратил до дома ви. В колко часа се разделихте?

— Знаете ли, аз въобще не си спомням! Знам, че разговаряхме известно време. Трябва да е било доста късно.

— Той влезе ли?

— Да, предложих му да пийне нещо.

— Аха. Мислех, че сте разговаряли в… в павилиона до плувния басейн.

Той забеляза потрепването на клепачите й. След почти незабележимо колебание Вероника Крей рече:

— Вие наистина сте детектив. Да седнахме там, пушихме и разговаряхме. Откъде разбрахте?

Сега лицето й имаше нетърпеливото изражение на дете, което моли да му покажат фокус.

— Забравили сте кожената си наметка мис Крей. — И със съвсем спокоен глас инспекторът допълни: — И кибритите.

— Ами да.

— Доктор Кристоу се е върнал в Холоу в три през нощта — съобщи инспекторът със същия безстрастен тон.

— Толкова късно ли е било? — Вероника Крей беше много учудена.

— Да мис Крей.

— Разбира се, имахме да си кажем толкова много неща, не бяхме се виждали от години.

— Сигурна ли сте, че толкова отдавна не сте се виждали с доктор Кристоу?

— Нали ви казах, че не бяхме се срещали от петнадесет години.

— Да не би да грешите? Останах с впечатление, че често сте се срещали.

— Какво, за бога ви кара да мислите така?

— Ето тази бележка например.

Инспектор Грейндж извади едно писмо от джоба си, погледна го, прочисти гърлото си и започна да чете:

„Моля те, отбий се при мен сутринта. Трябва да те видя.

Вероника“

— Да-а — усмихна се тя. — Предполагам, че звучи малко безапелационно. Боя се, че в Холивуд хората стават доста арогантни.

— Онази сутрин доктор Кристоу е дошъл при вас в отговор на бележката ви и е избухнал скандал. Мис Крей, бихте ли ми казали за какво се скарахте?

Инспекторът беше пуснал в ход тежката си артилерия. Той не пропусна да забележи гневната искра в очите й, нито злобно стиснатите устни. Вероника Крей почти се сопна:

— Не сме се карали.

— О, да, карали сте се, мис Крей. Последните ви думи са били: „Мразя те повече, отколкото съм предполагала, че мога да мразя някого.“

Тя замълча. Инспектор Грейндж чувствуваше как бясно препускат мислите й. Той познаваше жени, които в подобно положение биха се впуснали в безсмислени приказки, но Вероника Крей беше твърде умна, за да го направи.

Тя сви рамене и безгрижно каза:

— Ясно, още слугински приказки. Прислужницата ми има доста развинтено въображение. Вие чудесно знаете, че едно нещо може да се каже по най-различни начини. Уверявам ви, че не съм разигравала мелодрами. По-скоро малко флиртувах. Имахме дребно спречкване.

— Значи думите ви не са били изречени сериозно?

— Разбира се. Уверявам ви, инспекторе, че не бях виждала Джон Кристоу от петнадесет години. Можете сам да се убедите.

Тя отново беше спокойна, овладяна и самоуверена. Инспектор Грейндж приключи въпроса, като се изправи.

— Това е всичко за сега мис Крей — учтиво каза той. Той напусна Доувкотс, тръгна надолу по алеята и се спря пред вратата на Рестхейвън.

Еркюл Поаро се взираше в инспектора с безкрайно учудване. После повтори недоверчиво:

— Револверът, който държеше Герда Кристоу и който беше изпуснат във водата, не е револверът, от който e изстрелян фаталния куршум? Но това е невероятно!

— Точно така мосю Поаро. Откровено казано, това лишено от всякакъв смисъл.

Поаро тихо рече:

— Да няма никакъв смисъл. И все пак, инспекторе, не възможно да няма никакъв смисъл, нали?

Инспекторът въздъхна дълбоко:

— Точно така мосю Поаро. Трябва да открием смисъла, но в момента нищо не разбирам. Истината е, че няма да стигнем далеч, преди да намерим оръжието, с което е убит Джон Кристоу. Знаем, че и то е от колекцията на сър Хенри, най-малкото му липсва един револвер, което означава, че цялата история се разиграва вътре в имението.

— Да — промърмори Поаро — всичко е в имението.

— Целият случай изглеждаше съвсем прост, дори елементарен — продължи инспекторът, — а сега се оказва, че не е нито прост, нито елементарен.

— Наистина не е прост — каза Поаро.

— Трябва да признаем възможността всичко да е било предварително замислено така, че да уличи Герда Кристоу. Но защо тогава не са оставили истинския револвер до трупа?

— Би могла и да не го вдигне.

— Вярно е, но дори и да не беше взела револвера след като няма отпечатъци — т.е. при положение, че са били изтрити след употребата на оръжието — пак тя щеше да бъде заподозряната нали? Точно това е целял убиецът.

— Дали?

Грейндж се облещи.

— Нали ако някой извърши убийство, ще бърза да го припише на някой друг? Това е най-нормалната реакция на един убиец.

— Да-a-a — рече Поаро. — Но не е изключено да имаме работа с много необикновен убиец. Може би това е решението на нашия проблем.

— Какво е решението?

Поаро замислено каза:

— Необикновен убиец.

Инспектор Грейндж го погледна с любопитство и каза:

— Но в такъв случай каква е била идеята на убиеца? Какво е целял, той или тя?

Поаро разпери ръце с въздишка:

— Нямам представа, нямам никаква представа. Но, струва ми се, макар и твърде смътно…

— Да?

— Че убиецът е някой, който е искал Джон Кристоу да умре, но за това да не бъде обвинена Герда Кристоу.

— Ха! Ами че нали първо нея заподозряхме!

— Да, но беше въпрос само на време да научим фактите и да променим мнението си. А междувременно убиецът е спечелил време. — Поаро млъкна неочаквано.

— Време за какво?

— Е, mon ami, тук ме хванахте на тясно. Отново ви повтарям, че не знам.

Инспектор Грейндж закрачи из стаята. След малко застана пред Поаро.

— Мосю Поаро, дойдох при вас по две причини. Едната е, защото знам, че вие сте много популярен в полицията и е известно, че имате изключително богат опит в разрешаването на такива заплетени случаи. Това е първата причина. Но има и друга. Вие бяхте на мястото, бяхте свидетел. Всичко се е случило пред очите ви.

Поаро кимна.

— Да видях какво се случи, но инспектор Грейндж, очите са твърде ненадеждни свидетели.

— Какво искате да кажете, мосю Поаро?

— Понякога очите виждат това, което е трябвало до видят.

— Смятате, че всичко е било предварително замислено?

— Да. Ако ме разбирате, всичко беше подредено като в театър. Всичко беше прекалено ясно. Един мъж, който току-що е бил застрелян и жената, която го е застреляла и която още стиска револвера. Това видях, а вече знаем със сигурност, че поне един елемент от картината е погрешен. Джон Кристоу не е бил застрелян с този пистолет.

— Хм — инспекторът здраво опъна надолу и без това увисналия си мустак. — И вие предполагате, че е възможно и другите елементи да са фалшиви?

Поаро отново кимна и рече:

— Присъствуваха още трима души, които очевидно току-що бяха пристигнали на местопрестъплението. Но това също може да не е истина. Басейнът е заобиколен от гъста кестенова гора. От басейна тръгват пет пътеки — една към къщата, една нагоре към гората, една нагоре към цветната леха, а другите две към стопанството и към ето тази алея тук.

Всеки от тези тримата е дошъл по отделна пътека. Едуард Ангкател откъм гората лейди Ангкател откъм стопанството и Хенриета Савърнейк откъм цветната леха над къщата. Тези тримата са дошли на местопрестъплението почти едновременно, само няколко минути след Герда Кристоу. Но всеки един от тримата би могъл да слезе при басейна преди Герда Кристоу, да застреля Джон Кристоу и да се оттегли по една от пътеките нагоре или надолу и след това да се появи с останалите.

Инспектор Грейндж каза:

— Да, напълно възможно е.

— Има още една възможност. Някой би могъл да мине по пътечката откъм алеята, да застреля Джон Кристоу и незабелязано да се върне обратно.

Инспектор Грейндж каза:

— Вие сте абсолютно прав. Освен Герда Кристоу има още двама заподозрени със същия мотив — ревност. Без съмнение това е престъпление от любов. Още две жени са били забъркани с Джон Кристоу.

Той направи една пауза и продължи:

— Същата сутрин Джон Кристоу се е срещнал с Вероника Крей. Тя му е заявила че ще го накара да съжалява за това, което е направил, и че го мрази повече, отколкото е предполагала, че може да мрази някого.

— Интересно — измърмори Поаро.

— Пристигнала е направо от Холивуд, а според това което пишат във вестниците, там доста се стреля. Тя спокойно е могла да дойде да си прибере кожената наметка, която е забравила предишната нощ в павилиона. Срещнали са се, избухнал е скандал, тя го е застреляла и като е чула, че някой се приближава е избягала по същия път.

Той замълча за секунда и с нескрито раздразнение каза:

— И стигаме до момента, където всичко се обърква. Това проклето оръжие! Освен ако — очите му светнаха — тя не го е застреляла със собствения си револвер и е подхвърлила този, който е задигнала от кабинета на сър Хенри, за да падне съмнението върху някой от обитателите на имението. Може би не е знаела, че можем да идентифицираме оръжието по нарезите на цевта.

— Чудя се колко ли човека са запознати с този факт?

— Поставих този въпрос на сър Хенри. Той мисли, че доста хора го знаят, най-малкото от детективските романи, които са изчела. Дори спомена някакъв нов. — „Тайната на капещия фонтан.“ Каза че Джон Кристоу го е чел в събота и целият сюжет се е въртял точно около този въпрос.

— Но нали Вероника Крей е трябвало по някакъв начин да се добере до оръжието в кабинета на сър Хенри?

— Да, а това вече говори за предумишлено убийство — инспекторът подръпна мустака си и погледна към Поаро. — Вие намекнахте и за друга възможност, мосю Поаро. Хенриета Савърнейк. Ето къде вашите очи или по-скоро вашите уши на свидетел могат да бъдат изключително полезни. Умирайки, доктор Кристоу казва „Хенриета“. Вие сте го чули, всички са го чули. Изглежда единствено мистър Ангкател не е чул нищо.

— Значи Едуард Ангкател не е чул нищо? Това е много интересно.

— Но всички останали са го чули. Самата мис Савърнейк смята, че Джон Кристоу се е опитал нещо да й каже. Лейди Ангкател разказа, че той е отворил очи, видял е мис Савърнейк и е казал „Хенриета“. Струва ми се, че тя не отдава никакво значение на това.

Поаро се усмихна.

— Да, тя не би му отдала значение.

— А вие, мосю Поаро? Вие сте били там, видели сте и сте чули всичко. Смятате ли, че доктор Кристоу се е опитвал да ви каже, че Хенриета го е застреляла? С една дума, смятате ли, че това е било обвинение?

Поаро бавно отговори:

— Тогава не мислех така.

— А сега мосю Поаро? Какво мислите сега?

Поаро въздъхна и все така бавно отговори:

— Възможно е. Повече от това не мога да кажа. Вие ме питате за впечатлението ми, а когато мине време, човек е склонен да придава друго значение на това, на което е бил свидетел.

Грейндж забързано рече:

— Това естествено, не са показания. Зная добре, че впечатленията на мосю Поаро не могат да бъдат доказателство. Опитвам се просто да разбера становището ви.

— Разбирам ви, впечатленията на един свидетел са нещо много полезно. Но трябва да ви призная, колкото и унизително да е, че моите впечатления нямат никаква стойност. Бях принуден от това което видях, да приема погрешното схващане, че Герда Кристоу е застреляла съпруга си, така че когато доктор Кристоу отвори очи и изрече името на Хенриета Савърнеик, аз изобщо не допуснах, че това може да е обвинение. Връщайки се назад, аз естествено се изкушавам да тълкувам фактите по друг начин.

— Разбирам какво имате предвид — каза Грейндж — Струва ми се, че тъй като „Хенриета“ е последната дума, която е произнесъл Джон Кристоу, това би могло да значи две неща. Или обвинение, или последен емоционален изблик. Тя е жената в която е бил влюбен, а той умира. Сега, като имате предвид всичко, което ни е известно до момента, коя от двете възможности ви се струва по-вероятна?

Поаро въздъхна, размърда се, затвори очи, отвори ги отново, разпери ръце в безсилен яд и каза:

— Гласът му беше настойчив, точно така бих го нарекъл — настойчив. Не ми се стори нито обвиняващ, нито емоционален, единствено настойчив. Мога да бъда сигурен само в едно нещо — той беше в пълно съзнание. Говореше като… да, като лекар, който се бори за нечий живот, може би за някого, чиято кръв фатално изтича. — Поаро сви рамене. — Това е най-доброто, което мога да направя за вас.

— Значи като лекар? — Оказва се, че има още един, трети ъгъл, от който можем да погледнем на нещата. Той е застрелян, съзнава че умира и иска нещо да бъде направено бързо за него. И ако, както каза лейди Ангкател, мис Савърнейк е първото лице, което той съзира следователно той се обръща към нея. Макар че не звучи твърде задоволително.

— Нищо в този случай не звучи задоволително — каза Поаро с известна горчивина. Сцена на убийство, специално подготвена, за да заблуди Еркюл Поаро, и която наистина го беше заблудила! Наистина твърде незадоволително.

Инспектор Грейндж гледаше през прозореца.

— А, ето го Кларк, моя сержант — рече той. — Като че ли е открил нещо. Той се занимаваше с прислугата — има много дружелюбен подход. Хубаво момче е и добре се оправя с жените.

Сержант Кларк влезе леко задъхан. Независимо, че се опитваше да се държи официално, ясно беше, че е доволен от себе си.

— Помислих, че ще е най-добре да дойда и веднага да ви докладвам, сър. Знаех, че ще ви намеря тук.

Той се поколеба като хвърли недоверчив поглед на Поаро, чийто чуждестранен вид беше твърде екзотичен, за да не обезпокои чувството на служебна дискретност у младия полицай.

— Говори, моето момче — каза Грейндж, — не се притеснявай от мосю Поаро. Той е забравил много повече от тази игра, отколкото ти има да учиш още години наред.

— Да, сър. Така стана, сър. Научих нещо от кухненската прислужница…

Грейндж го прекъсна. Той се обърна тържествуващо към Поаро.

— Какво ви казах? Има ли кухненска прислужница — винаги има надежда. Господ да ни е на помощ, когато хората престанат да наемат кухненски прислужници. Кухненските прислужници приказват, направо умират да приказват. Готвачката и по-старшите прислужници така ги потискат, че съвсем човешки е да си изприказват душата, щом намерят някой слушател. Продължавай, Кларк.

— Това каза момичето, сър — че в неделя след обед е видяла Гаджън да минава през преддверието с револвер в ръка.

— Гаджън ли?

— Да сър. — Кларк погледна в бележника си. — Това са нейните думи. „Не знам какво да правя, но смятам, че трябва да ви разкажа какво видях онзи ден. Видях мистър Гаджън, беше застанал в предверието с револвер в ръката. Мистър Гаджън изглеждаше много странно.“ Не мисля — продължи Кларк, — че това, дето Гаджън изглеждал много странно, има някакво значение. Вероятно си го е измислила. Но така или иначе реших, че трябва да ви информирам незабавно, сър.

Инспектор Грейндж се изправи с доволния вид на човек, на когото предстои да свърши някаква работа, за която е добре подготвен.

Значи Гаджьн? — рече той. — Още сега ще си поприказвам с мистър Гаджън.