Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (25)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hollow [=Murder after Hours], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 52 гласа)

Информация

Корекция
ira999 (2008)
Сканиране
Дарко

Издание:

Агата Кристи. Имението Холоу

Първо издание

Превод: Маргарита Найденова, 1992

Редактор: Васил Антонов

Книжно тяло и подвързия: ДФ „БАГАР“ — Ямбол

Корица: ДФ „Понтика принт“ — Бургас

Бургас, 1992

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА XXVIII

Мидж лежеше, взирайки се със сухи очи в тъмнината и неспокойно се въртеше в леглото. Тя чу отварянето на някаква врата и стъпки в коридора. Беше вратата на Едуард и стъпките бяха негови. Мидж запали нощната лампа и погледна часовника на масичката. Беше три часът без десет минути.

Странно. Защо му беше притрябвало на Едуард да ходи по коридорите и да слиза по стълбите по това време на нощта?

Тази вечер всички си бяха легнали рано, към десет и половина. Тя обаче не можа да заспи. Часове наред беше лежала с горящи клепачи, измъчвана от болката. До слуха й достигаха ударите на часовника, бухането на бухалите в нощта. Два през нощта. Беше я обзела онази депресия, която стига най-долната си точка в два през нощта. Усети, че си повтаря: „Не мога да го понеса, не мога да го понеса. Настъпва новият ден — още един ден. И трябва ден след ден да живея с тази болка.“

Сама се беше прогонила от Ейнсуик завинаги, от скъпия, прекрасния Ейнсуик, който можеше да бъде неин.

Но по-добре прогонена, по-добре самотна, по-добре сив и скучен живот, отколкото живот с Едуард и призрака на Хенриета. До днешната разходка в гората, тя дори не беше подозирала, че е способна на такава горчива ревност.

А и в края на краищата, Едуард не й беше казвал, че я обича. Никога не се беше преструвал, че изпитва нещо повече от привързаност и топлота. Беше приела това ограничение, докато не проумя, какво значи да живееш близо до Едуард, чиито ум и сърце бяха завинаги обсебени от Хенриета — тогава разбра, че привързаността на Едуард съвсем не й беше достатъчна.

Едуард да мине край спалнята й, след това да слезе по стълбите? Това беше изключително странно. Къде ли отиваше той?

Безпокойството й нарасна. Това беше част от мъчителното безпокойство, което й вдъхваше Холоу напоследьк. Какво търсеше Едуард на долния етаж по това време на нощта? Дали е излязъл навън?

Най-накрая не издържа повече. Стана, наметна халата си и като взе един прожектор, отвори вратата и излезе.

Цареше пълен мрак. Не светеше нито една лампа. Мидж се обърна наляво и стигна до централното стълбище. Долу цареше същият непрогледен мрак. Тя се втурна по стълбите и след моментно колебание запали осветлението в преддверието. Пълна тишина. Външната врата беше затворена и залостена. Тя опита страничната врата, но тя също беше заключена.

Значи Едуард не беше излязъл навън. Къде можеше да е тогава?

Изведнъж тя вдигна глава и задуши въздуха. Много слаб дъх на газ.

Тапицираната врата към кухненските помещения беше леко открехната. Тя се промъкна през нея. През отворената врата на кухнята се процеждаше слаба светлина. Миризмата на газ се усили.

Мидж изтърча през коридора в кухнята Едуард лежеше на пода, главата му беше пъхната в газовата фурна, а газта беше отворена докрай.

Мидж беше практично момиче. Първото й действие беше да отвори с един замах капаците на прозорците. Не можа да отвори прозореца, затова усука един парцал около ръката си и разби стъклото. След това като задържаше дъха си, задьрпа Едуард от печката и изключи кранчето на газта.

Той беше в безсъзнание и едва дишаше, но Мидж знаеше, че вече всеки момент щеше да се съвземе. Беше почти на границата, когато го измъкна. Вятърът, който влизаше през счупения прозорец и минаваше през отворената врата на кухнята, скоро щеше да издуха облака газ. Мидж дотътри Едуард по-близо до прозореца където газта почти не се усещаше. Седна до него и го прегърна със силните си млади ръце.

Започна да повтаря името му първо съвсем слабо, след това с нарастващо отчаяние:

— Едуард, Едуард, Едуард…

Той се размърда, изпъшка, отвори очи и я погледна Едва-едва прошепна:

— Газовата печка — и очите му се извъртяха към печката.

— Зная, скъпи мой, но защо, защо?

Той започна да трепери, ръцете му бяха студени и безжизнени.

— Мидж? — гласът му беше слаб, учуден и радостен.

— Чух, че минаваш край вратата ми. Не знаех… слязох долу.

Той въздъхна — продължителна и дълбока въздишка, която като че ли идваше някъде от много далеч.

— Най-добрият изход — каза той.

Мидж започна да проумява, като си спомни какво беше казала Луси в нощта на трагедията за вестника „Нюз ъв дъ уьрлд“.

— Но защо, Едуард, защо?

Той я погледна и тъмната празнота в погледа му я уплаши.

— Защото разбрах, че никога за нищо не ме е бивало. Винаги съм се провалял. Винаги безполезен. Успяват мъжете като Кристоу. Само да се появят и жените започват да ги обожават. А аз съм нищо, дори не съм жив. Наследих Ейнсуик и достатъчно пари, за да живея, иначе бих се провалил. Никаква кариера не ме бива и като писател. Хенриета не ме иска. Никой не ме иска. Онзи ден в Бъркли си помислих, че… но пак същата история. Теб също не те е грижа за мен, Мидж. Не можеш да ме изтърпиш, дори и заради Ейнсуик. Реших, че е най-добре да приключа веднъж завинаги.

Думите й просто заваляха една след друга.

— Скъпи, скъпи мой, ти нищо не разбираш. Беше заради Хенриета, мислех, че все още я обичаш като преди.

— Хенриета ли? — той прошепна името й неразбиращо, като че ли говореше за безкрайно далечен човек. — Да обичах я много.

Сега шепотът му се носеше още по-отдалеч.

— Студено е.

— Едуард, любими.

Ръцете й го прегърнаха здраво. Той й се усмихна и прошепна:

— Толкова си топла, Мидж, толкова си топла.

Тя разбра какво значи отчаяние. Нещо студено, невероятно студено и самотно. Никога досега не беше си представяла, че отчаянието може да бъде толкова студено. Беше мислила за него като за нещо горещо, страстно, което кара кръвта да кипи. Но не беше така. Това беше отчаянието — този леден мрак и самота. А грехът на отчаяние, както го наричаха свещениците, беше студен грях, грехът на човек, откъснал се от топлината на живите хора. Едуард промълви отново:

— Толкова си топла, Мидж.

Внезапно я обзе радост и горда увереност. „Той търси точно това — това, което аз мога даму дам!“ Всички от рода Ангкател бяха студени. Дори у Хенриета имаше нещо измамно, нещо от неуловимия леден чар на Луси Ангкател. Нека Едуард да обича Хенриета като един неосезаем и недостижим сън. Всъщност той се нуждаеше от топлината, постоянството и стабилността. Той търсеше ежедневно приятелство, любов и смях в Ейнсуик.

Тя си помисли: „Едуард има нужда от някого, който да запали огъня в огнището, и този някой съм аз.“

Едуард погледна нагоре и видя Мидж, приведена над него, видя топлината на кожата й, отзивчивите й устни, спокойните очи и тъмните й кичури, които се спускаха над челото й като крилца.

Винаги беше виждал Хенриета като отражение на миналото. Винаги беше търсил да види в зрялата жена онова седемнадесетгодишно момиче, в което се беше влюбил за първи път. Обръщайки се към Мидж, той имаше необикновеното чувство, че вижда една вечна Мидж. Виждаше малката ученичка с щръкналите опашки, тъмните вълни от гъста буйна коса, които обграждаха лицето й сега, виждаше я и с посивели коси.

„Мидж — помисли си той — е истинска. Единственото истинско нещо, което съм срещал в живота си…“ Той усещаше нейната топлина и сила — тъмна, жива, истинска! „Мидж е скалата, върху която мога да изградя живота си.“ А на глас изрече:

— Скъпа Мидж, толкова те обичам, моля те, никога вече не ме изоставяй.

Тя се наведе и той почувствува топлината на устните й върху своите, почувствува как нейната топлина го обгръща, предпазва го и как щастието разцъфтява насред ледената пустиня, в която толкова дълго беше живял.

Неочаквано Мидж се разсмя.

— Едуард, я виж, една хлебарка ни гледа. Не е ли симпатична? Не съм предполагала, че толкова много мога да харесам някоя хлебарка.

След малко продължи замечтано:

— Колко е странен животът. Седим си тук, на пода на кухнята сред хлебарките, още мирише на газ, а се чувствуваме така, сякаш сме на седмото небе.

Той също прошепна мечтателно:

— Мога да остана тук завинаги.

— Най-добре е да вървим да си лягаме. Вече е четири часът. Какво, за бога, ще кажем на Луси за счупеното стъкло?

Мидж се сети, че за щастие Луси беше човек, на когото можеш необикновено лесно да обясниш всичко!

Мидж се прибра в стаята си в шест часа сутринта, като преди това откъсна един лист от бележника на Луси. Не се впусна в подробности, а съвсем лаконично изложи фактите.

„През нощта Едуард слезе долу и си напъха главата в газовата фурна. За щастие го чух, слязох след него и счупих прозореца, защото не можах да го отворя бързо.“

Мидж беше длъжна да признае, че Луси беше великолепна. Тя се усмихна мило, без да покаже изненада.

— Скъпа Мидж — рече тя, — винаги си толкова практична. Сигурна съм, че ще бъдеш огромна утеха за Едуард още дълги години.

Мидж си отиде, a лейди Ангкател остана да лежи в леглото си дълбоко замислена След известно време стана и се отправи към стаята на съпруга си, която, кой знае защо, беше отключена.

— Хенри.

— За бога, Луси! Още не е съмнало.

— Не е, но слушай Хенри, това е много важно. Трябва да си вземем електрическа готварска печка и да изхвърлим тая газова фурна.

— Защо, тя е доста добра.

— Да, да, скъпи. Но дава разни идеи на хората, а не всички са практични като Мидж.

И тя изчезна. Сър Хенри се обърна и изсумтя. След малко се сепна от дрямката си. „Сънувах ли — измърмори той — или Луси наистина беше тук, за да ми приказва за газовата печка?“

Лейди Ангкател влезе в банята и постави чайника на газовия котлон. Знаеше, че понякога хората обичат рано сутрин да изпият една хубава чаша чай. Изпълнена със задоволство от себе си и от живота, тя се върна в стаята си и си легна.

Едуард и Мидж в Ейнсуик, следствието е приключено. Ще отиде да разговаря отново с мосю Поаро. Симпатичен човечец…

Изведнъж я осени друга мисъл. Седна в леглото. „Чудя се — разсъждаваше тя — дали се е сетила за това.“

Тя скочи от леглото и се понесе по коридора към стаята на Хенриета, като започна разговора по навик, преди да има кой да я чуе.

— …и изведнъж се сетих, скъпа, че може би си пропуснала това.

Хенриета сънливо измърмори:

— За бога, Луси, дори птиците още не са се събудили.

— Зная, скъпа, твърде рано е, но нощта беше доста неспокойна — Едуард, газовата печка, Мидж, кухненския прозорец — освен това си мислехкакво да кажа утре на мосю Поаро и всичко…

— Луси, извинявай, но всичко, което казваш, ми звучи като пълна безсмислица. Не можеш ли да изчакаш малко?

— Само заради кобура, скъпа. Помислих си, че може и да не си се сетила за кобура.

— Кобур ли? — Хенриета скочи в леглото, напълно будна.

— Какъв кобур?

— Онзи револвер на Хенри беше в кобур, нали разбираш. А кобурът още не е намерен. Естествено, може и никой да не се сети за него, но от друга страна все някой би могъл…

Хенриета се измъкна от леглото и каза:

— Хората казват, че човек винаги забравя по нещо! И това е истина.

Лейди Ангкател се върна в стаята си, легна си и бързо заспа. Чайникът на газовия котлон продължаваше да ври.