Джени Хан
С обич, завинаги, Лара Джийн (8)

8

Цяла сутрин проверявам телефона си, както правят и всички други вече цяла седмица. Понеделник дойде и отмина без вест от Вирджинския университет, после вторник, после сряда. Днес е четвъртък и все още нищо. От университета винаги изпращат писма на приетите преди първи април, а миналата година писмата бяха получени през третата седмица на март, така че наистина може да се случи всеки ден сега. Публикуват списъци и в социалните мрежи, в специална информационна система за студенти, а ти влизаш в системата и научаваш съдбата си.

Колежите изпращат писма и по пощата. Госпожа Дювал казва, че понякога, когато пощальонът дойде, родителите се обаждат в училището, а децата скачат в колите си и подкарват към дома колкото могат по-бързо. Има нещо романтично в това да чакаш писмо по пощата, да очакваш съдбата си.

Седя в часа по френски, последния за деня, когато някой изпищява:

— От Вирджинския университет току-що писаха в Туитър! Резултатите са излезли!

Мадам Хънт казва: „Calmez vous, calmez vous“, но всички стават и изваждат телефоните си, без да й обръщат никакво внимание.

Това е. Ръцете ми треперят, докато влизам в системата, сърцето ми препуска с милион километра в минута, докато чакам уебсайтът да се зареди.

Университетът на Вирджиния получи над 30 000 молби тази година. Комитетът по приема разгледа молбата ви и внимателно прецени академичните, личните и извънучилищните ви препоръки и макар че молбата ви бе впечатляваща, съжаляваме, но трябва да ви информираме…

Това не може да е истина. Аз съм в някакъв кошмар и всеки момент ще се събудя. Събуди се, събуди се, събуди се.

Сякаш някъде отдалеч, чувам хора да говорят около мен, чуваме писъци на радост откъм коридора. После звънецът удря и всички скачат и се втурват към вратата. Мадам Хънт мърмори:

— Обикновено не изпращат информация, докато не свършат часовете.

Вдигам поглед, тя ме гледа с тъжни, изразяващи съчувствие очи. Очите на мама. И тези очи ме погубват.

Всичко е съсипано. Гърдите ме болят, трудно ми е да дишам. Всичките ми планове, всичко, на което съм разчитала — нищо няма да се сбъдне сега. Да се връщам у дома за неделната вечер, да пера дрехите си през уикендите с Кити, Питър да ме изпраща до вратата на класната стая, да уча цяла нощ в библиотеката. Всичко това няма да го има.

Сега нищо няма да стане, както бе планирано.

Свеждам поглед към телефона си и отново прочитам думите: „Съжаляваме, но трябва да ви информираме…“. Очите ми се замъгляват. После прочитам всичко от началото. Дори не съм в резервите. Дори това ми е отказано.

Ставам, вземам чантата си и излизам. Усещам някаква застиналост в себе си, но в същото време ясно усещам как сърцето ми бие и ушите ми бучат. Всички части функционират както трябва, но аз съм безчувствена. Не бях приета. Няма да отида във Вирджинския университет, те не ме искат.

Отивам до шкафчето си, все още замаяна, и едва не се блъскам в Питър, който идва иззад ъгъла. Той ме сграбчва.

— Е? — Очите му светят, изразяват нетърпение и очакване.

Гласът ми идва сякаш някъде много отдалеч.

— Не влязох.

Устата му увисва.

— Чакай… какво?

Усещам как в гърлото ми се надига буца.

— Да.

— И дори не си в резервите?

Поклащам глава.

— По дяволите. — Думите му са като дълго издишане. Питър изглежда изумен. Пуска ръката ми. Виждам, че не знае какво да каже.

— Трябва да вървя — казвам и се обръщам.

— Чакай… Ще дойда с теб!

— Не, недей. Имаш мач днес. Не можеш да го пропуснеш.

— Кови, пет пари не давам за това.

— Не, предпочитам да не идваш. Само… Ще ти се обадя по-късно. — Той протяга ръка към мен, но аз го избягвам и тръгвам бързо по коридора. Той извиква името ми, но аз не спирам. Просто трябва да стигна до колата си, после мога да заплача. Не още. Само още сто стъпки, а после още сто.

Стигам до паркинга и сълзите бликват. Толкова са много, че едва виждам и трябва да спра пред „Макдоналдс“ и да поплача още на паркинга. Започвам да разбирам, че това не е кошмар, че е истина и тази есен няма да ходя във Вирджинския университет с Питър. Всички ще бъдат толкова разочаровани. Всички очакваха, че ще ме приемат. Всички мислехме, че ще стане така. Не трябваше толкова много да казвам наляво и надясно, че искам да уча там. Трябваше да го запазя за себе си, да не позволявам никой да вижда колко много го искам. Сега всички ще се тревожат за мен и това ще е по-лошо от тъжните майчински очи на мадам Хънт.

Прибирам се у дома, вземам телефона си и отивам горе, в стаята си. Събличам училищните си дрехи, обличам си пижамата, пъхам се в леглото и поглеждам телефона си. Имам пропуснати обаждания от татко, Марго и Питър. Влизам в Инстаграм и виждам, че всички са постнали реакциите си относно приема във Вирджинския университет. Братовчедка ми Хейвън е приета, постнала е писмото за приемане. Тя обаче няма да учи там. Ще отиде в Уелсли, първият й избор. Тя дори не дава пет пари за Вирджинския университет, той беше спасителната й мрежа. Сигурна съм, че ще изрази фалшиво съчувствие към мен, когато разбере, че не съм приета, но всъщност ще се чувства превъзходство. Емили Нюсбаум също е приета. Постнала е своя снимка с тениска на Вирджинския университет и бейзболна шапка. Господи, всички ли са приети? Мислех, че оценките ме са по-добри от нейните. Очевидно не.

Малко по-късно чувам входната врата да се отваря и стъпките на Кити, която тича нагоре по стълбите. Тя отваря вратата на стаята ми, но аз лежа, обърната на една страна, със затворени очи, и се преструвам на заспала.

— Лара Джийн? — прошепва тя.

Не отговарям. Имам нужда от още малко време, преди да се наложи да се изправя срещу нея и татко и да им кажа, че не съм приета. Погрижвам се да дишам дълбоко и естествено и чувам Кити да излиза, и да затваря тихо вратата след себе си. Не след дълго наистина заспивам.

* * *

Когато се събуждам, навън е тъмно. Толкова е тъжно да заспиш, докато е светло, и да се събудиш по тъмно. Очите ми са подути и ме болят. Чувам долу водата да тече в кухнята и потракването на чинии и прибори. Слизам по стълбите, но спирам малко преди да стигна подножието им.

— Не ме приеха във Вирджинския университет — казвам.

Татко се обръща, ръкавите му са навити, ръцете му — сапунени, а очите му — по-тъжни от тези на мадам Хънт. Татковите очи. Той спира водата, идва до стълбите и ме прегръща. Ръцете му са още влажни.

— Толкова съжалявам, скъпата ми — казва. Почти еднакво високи сме, защото съм все още на стъпалата. Усилията ми са концентрирани в това да не заплача, но когато той най-после ме пуска, вдига брадичката ми нагоре и оглежда тревожно лицето ми, едва се сдържам. — Знам колко много го искаше.

Продължавам да преглъщам, за да спра сълзите.

— Все още ми се струва, че не е истина.

Той приглажда косата назад от очите ми.

— Всичко ще се получи. Обещавам.

— Аз просто… Наистина не исках да ви оставям — проплаквам и сълзите започват да се стичат по бузите ми. Татко ги бърше с длан. Той също има вид, че ще заплаче, което ме кара да се чувствам още по-зле, защото планирах да съобщя смело новината, а погледнете ме сега.

Той ме прегръща и признава:

— И аз егоистично исках да си близо до дома. Но, Лара Джийн, ти пак ще влезеш в страхотно училище.

— Но няма да е Вирджинският университет — прошепвам.

Татко ме притиска към себе си.

— Толкова съжалявам — казва отново.

Сяда до мен на стъпалата, прегърнал ме, когато влиза Кити, която е разхождала Джейми Фокс-Пикъл. Мести поглед от мен към татко и пуска каишката на Джейми.

— Не са те приели?

Избърсвам лице и се опитвам да свия рамене.

— Да. Всичко е наред. Предполагам, че не е писано да бъде.

— Съжалявам — казва тя едва чуто, а очите й са пълни с тъга.

— Ела поне да ме прегърнеш — казвам и тя се подчинява. Тримата седим така на стълбите доста дълго, татко ме е прегърнал през раменете, а Кити е сложила длан на коляното ми.

* * *

Татко ми приготвя сандвич с пуешко, който изяждам, после се качвам в стаята си горе, за да погледна отново телефона си. На прозореца ми се почуква. Питър е, все още в спортен екип. Скачам от леглото и отварям прозореца. Той влиза, оглежда лицето ми и казва:

— Хей, заешки очи. — Нарича ме така, когато съм плакала. Това ме разсмива, а смехът ми се отразява добре. Протягам ръка към него и той казва: — Точно сега не искаш да ме прегръщаш. Не съм взел душ след мача. Дойдох направо тук.

Прегръщам го и въобще не ми мирише зле.

— Защо не звънна на звънеца? — питам и вдигам поглед към него, прегърнала го през кръста.

— Помислих, че на баща ти може да не му хареса да идвам толкова късно. Добре ли си?

— Горе-долу. — Пускам го и сядам на леглото, а той сяда на бюрото. — Всъщност не.

— Да, аз също. — Настъпва дълга пауза, после Питър казва: — Чувствам, че преди не казах правилните неща. Бях изумен. Не мислех, че ще стане така.

Свела съм поглед към покривката на леглото.

— Знам. Аз също.

— Не е справедливо. Оценките ти са по-добри от моите. Кари бе приет, а оценките ти са по-добри от неговите!

— Е, аз не съм спортист, нито играя голф. — Опитвам се да не издам мъката си, но това си остава само опит. Една предателска, едва уловима мисъл се върти в главата ми — не е честно Питър да е приет, а аз — не, когато го заслужавам повече. Работила съм по-упорито. Имам по-добри оценки, по-високи резултати на приемните изпити.

— Майната им.

— Питър.

— Съжалявам. Да вървят по дяволите. — Издиша. — Това е лудост.

Автоматично казвам:

— Е, не е лудост. Надпреварата за Вирджинския университет е реалност. Не съм ядосана на тях. Просто ми се иска да бях приета.

Той кима.

— Да, на мен също.

Внезапно чуваме водата от казанчето в тоалетната в коридора и двамата замръзваме.

— По-добре да си вървиш — прошепвам.

Питър ме прегръща още веднъж, преди да излезе през прозореца. Стоя там и го гледам как тича по улицата до мястото, където е паркирал колата си. След като потегля, проверявам телефона си. Имам две пропуснати обаждания от Марго и после съобщение от нея, в което пише: Толкова съжалявам.

И отново заплаквам, защото най-после осъзнавам, че това е истина.