Джени Хан
С обич, завинаги, Лара Джийн (35)

35

Докато товарим багажа си в колата на другата сутрин, мисля, че Питър може да дойде да ми помогне, но него го няма. Аз също не го потърсвам. Връщам се във Вирджиния с момичетата.

Нямам вести от Питър чак до следващия ден. Получавам съобщение, в което пише:

Съжалявам за снощи. Държах се като задник. Обещавам, ще направим така, че да се получи. Трябва да свърша някои неща за майка си, но може ли да се видим по-късно?

В отговор пиша:

Да.

Второто му съобщение гласи:

Наистина съжалявам. Обичам те.

Започвам да пиша в отговор: Аз също те обичам, когато телефонът ми звънва. Домашният телефон на Питър е. Вдигам нетърпеливо.

— Аз също те обичам — казвам.

От другата страна на линията изненадано замълчават, следва смях, който да прикрие мълчанието.

— Здравей, Лара Джийн. Майката на Питър е.

Съкрушена съм.

— О! Здравейте, госпожо Кавински.

Тя иска да отида у тях, за да си поговорим. Казва, че Питър не си е у дома, че ще бъдем само двете. Вероятно го е изпратила да й свърши някаква поръчка, за да ме извика. Какво мога да направя, освен да отида?

Обличам жълта лятна рокля, слагам си червило, вчесвам косата си и шофирам до дома на Питър. Тя отваря вратата с усмивка, облечена е в рокля от евтин памучен плат и бермуди.

— Влизай — казва.

Последвам я в кухнята и тя казва:

— Лара Джийн, искаш ли нещо за пиене? Студен чай?

— Разбира се — казвам и се настанявам на един от столовете.

Майката на Питър ми налива студен чай от пластмасова кана. Подава ми чашата и казва:

— Благодаря ти, че дойде да поседиш с мен, само ние, момичетата. Искам да говоря с теб за нещо.

— Разбира се — казвам отново. Усещам бодежи по кожата си.

Тя взема ръката ми в своите. Дланите й са хладни и сухи, а моите изведнъж стават влажни и лепкави.

— Питър преживя много неща и работи толкова много. Сигурна съм, че знаеш колко силно бе разочарованието му, когато баща му не дойде на церемонията по завършването. — Погледът й търси моя. Кимам. — Преструва се, че не го интересува, но го боли. Когато се върна от седмицата на плажа, говореше, че ще се прехвърли в Университета на Северна Каролина след първата година. Ти знаеше ли?

Усещам как всичката ми кръв се стича към лицето.

— Не, не знаех. Той… не ми е казвал и дума за това.

Тя кима, като че ли е подозирала.

— Ако се прехвърли, цяла година няма да може да играе. А това означава, че няма да запази спортната си стипендия. Ученето извън щата е много скъпо, както, сигурна съм, знаеш.

Да. Татко каза, че е добре, дето на Марго й остават още само две години колеж, а ще мине цяла вечност, докато дойде редът на Кити. Да, знам, че е скъпо. Знам още, макар да не говорим за това, че татко изкарва повече пари от майката на Питър.

— Бащата на Питър казва, че иска да даде своя принос, но на него не може да се разчита. И не мога да разчитам на него. — Прави деликатна пауза. — Но се надявам, че мога да разчитам на теб.

Бързо казвам:

— Не се тревожете, ще кажа на Питър да не се прехвърля в Университета на Северна Каролина.

— Оценявам това, наистина, но не само прехвърлянето ме тревожи. Тревожа се за начина му на мислене. Трябва да бъде фокусиран, когато отиде във Вирджинския университет. Ще бъде и студент, и спортист. Не може да шофира всяка седмица до Северна Каролина. Просто не е практично. И двамата сте толкова млади. Питър вече взема важни решения в живота с мисълта за теб, а само Бог знае какво ще се случи с двама ви в бъдеще. Още сте тийнейджъри. Животът не се развива така, както мислим… Не знам дали Питър ти е казвал, но с баща му се оженихме много млади. И не искам да виждам вие да правите същите грешки. — Поколебава се. — Лара Джийн, познавам сина си, той няма да те остави. Освен ако ти не го оставиш първа.

Премигвам.

— Готов е на всичко за теб. Такава му е природата. Верен е до мозъка на костите си. За разлика от баща си. — Госпожа Кавински ме гледа със съчувствие. — Знам, че обичаш Питър и искаш най-доброто за него. Надявам се, че ще помислиш над думите ми. — Поколебава се, после казва: — Моля те, не му казвай нищо. Питър ще ми бъде много ядосан.

Загубила дар слово, едва успявам да кажа:

— Няма.

Усмивката й е ведра, показва облекчението й.

— Такова мило момиче си, Лара Джийн. Знам, че ще постъпиш правилно. — Потупва ме по ръцете и ги пуска. После сменя темата и ме пита за сватбата на татко.

Връщам се в колата, поглеждам се в огледалото и виждам, че бузите ми още горят. Същото беше в седми клас, когато майката на Крис откри цигарите й и реши, че и двете пушим. Исках да й кажа, че не пуша, но не можех. Свих се от срам. Така се чувствам и сега. Сякаш съм в беда.

Глупаво ли беше двамата с Питър да мислим, че можем да бъдем изключение от правилото? Права ли е майка му? Правим ли огромна грешка? Изведнъж изглежда така, сякаш всяко решение, което вземаме, е моментно и започвам да се страхувам да не взема грешното.

* * *

Като се връщам у дома, татко, Марго и Кити са в дневната и спорят къде да отидем за вечеря. Толкова обичайно нещо за четвъртък вечер, но се чувствам така странно, защото светът изведнъж се е изплъзнал изпод краката ми, земята вече не е стабилна, а всички около мен говорят за храна.

— Ти какво мислиш, Лара Джийн? — пита ме татко.

— Не съм много гладна — казвам, като гледам надолу, към телефона си. Какво да кажа на Питър, когато се обади? Да му кажа ли? — Може да си остана у дома.

Татко ме поглежда внимателно.

— Добре ли си? Да не би да си пипнала някой вирус? Бледа си.

Поклащам глава.

— Не, добре съм.

— Какво ще кажете за „Сеул Хаус“? — предлага Марго. — Наистина умирам за корейска храна.

Татко се колебае и знам защо. Небцето на Трина не е от най-изисканите. Тя живее на диетична кола и пилешки филенца и най-голямото приключение за нея е салатата от къдраво зеле. Когато си поръчваме суши, тя хапва калифорнийски пръчици и скариди. Не яде риба. Но никой не е съвършен.

— Трина не обича корейска храна — казвам, за да спестя на татко това той да го каже. Телефонът ми избибипква, но е само имейл от отдела по настаняването на Университета на Северна Каролина.

Недоумяваща, Марго казва:

— Сериозно ли?

— Подправките са прекалено много за вкуса й. — И бързо добавя: — Но всичко е наред. Може да вземе сандвич с печено и мариновано говеждо или пържен ориз.

— Аз също не искам корейска храна — казва Кити.

— Ще отидем в „Сеул Хаус“ — казва татко. — Трина няма да има нищо против.

Татко отива да направи резервация, а аз казвам на Марго:

— Не съди Трина, че не обича корейска храна. Не е виновна, че не може да яде пикантни ястия.

Кити бърза да се намеси с думите:

— Да, не я съди.

За секунди лицето на Марго издава, че е наранена, и тя възразява:

— Нищо не съм казала!

— Знаем какво си мислиш — казвам. Знам какво мисли, защото на мен ми хрумна същата мисъл. И сега съм в странното положение да се налага да защитавам Трина за нещо, което ме дразни. Няма да й навреди, ако разшири кулинарния си хоризонт.

— Пържен ориз? Наистина?

— И какво толкова, ако не обича корейска храна? — казва Кити.

— Корейската храна е най-голямата ни връзка с корейската култура — казва й Марго. — Нима никога вече няма да ядем корейска храна, защото Трина не я харесва? — Не ни изчаква да отговорим. — Надявам се да е осъзнала, че като се омъжва за татко, получава целия пакет. А Корея е част от пакета.

— Марго, тя го знае — казвам. — И освен това, това лято всеки ден ще ядем корейска храна. — Всеки ден това лято, в който ще съм далеч от Питър.

— Иска ми се татко и Трина също да дойдат — казва Кити.

— Така е по-добре — казва Марго. — Какво въобще ще яде Трина в Корея? — Казва го уж на шега, но това не е шега.

Кити, която гали Джейми, не й обръща внимание и се обръща към мен:

— А кой ще се грижи за Джейми Фокс-Пикъл и Симон, докато ни няма?

— Човек, който приема да се грижи за чуждите кучета? — предлагам. Но всъщност това е доста далеч от мен. Само тялом присъствам тук. Мисля единствено за Питър. — Ще измислим нещо.

Марго оглежда стаята. Погледът й се спира на голямото кресло на Трина.

— Тази къща изведнъж стана малка. Няма достатъчно място за всичките неща на Трина.

Кити казва:

— Не е толкова малка, когато теб те няма.

Ахвам.

— Кити!

Марго пребледнява, после бузите й стават на петна.

— Наистина ли току-що ми каза това?

Виждам, че Кити съжалява, но вирва брадичка, упорита както винаги.

— Е, само казвам.

— Ти си малка пикла. — Марго изрича обидата високо, но виждам лицето й, когато се обръща да се качи горе, и знам, че ще се скрие в стаята си, за да се наплаче.

Веднага щом тя излиза, се обръщам към Кити.

— Защо каза това?

От очите й текат сълзи.

— Защото! Държи се гадно с Трий без никаква причина.

Избърсвам сълзите й с опакото на дланта си. На мен също ми се плаче.

— Гого се чувства излишна, това е всичко. Двете с теб познаваме Трина, защото сме имали време да я опознаем. Но Марго въобще не я познава. И, Кити, на практика Гого те отгледа. Не бива да й говориш така.

Неохотно, тя измърморва:

— И на теб говоря така.

— Различно е и ти го знаеш. Ние сме по-близки по възраст.

— Значи казваш, че с теб сме на едно и също ниво?

— Не. Аз и Марго сме почти на едно ниво, а ти си на по-долно, защото си най-малката. Но твоето и моето ниво са по-близки, отколкото твоето и на Марго. Просто се опитай да я разбереш. Тя не иска да се чувства така, сякаш домът й е превзет.

Раменете на Кити увисват.

— Не е превзет.

— Тя просто има нужда от малко увереност, това е всичко. Проявявай разбиране. — Кити не отговаря и не вдига глава, но знам, че ме слуша. — А ти наистина си малка пикла. — Тя вдига рязко глава и скача към мен, а аз се засмивам. — Качи се горе и кажи на Гого, че съжаляваш. Знаеш, че така е правилно.

Кити поне веднъж ме послушва. Качва се горе и после, след известно време, двете слизат долу със зачервени очи. Междувременно получавам съобщение от Питър, който ме пита дали мога да изляза. Казвам му, че не мога и че ще ходя на вечеря със семейството си, но ще се видим утре вечер. Момчетата ще дойдат при нас в караоке бара, но след като са изяли пържолите си. Надявам се, че дотогава ще знам какво да правя.

* * *

Вечерта се прибирам в стаята си и лакирам ноктите си в ментовозелено за моминското парти утре вечер, а Марго лежи на леглото ми и гледа телефона си.

— Искаш ли да лакирам и твоите нокти? — питам.

— Не, пет пари не давам — отговаря тя.

Въздъхвам.

— Чуй, трябва да престанеш да си в лошо настроение заради Трина. Двамата с татко ще се женят, Гого.

Марго въздъхва.

— Не е само заради Трина. Трина си е… Трина.

— А защо тогава?

Марго дъвче горната си устна — нещо, което не съм я виждала да прави, откакто беше малка.

— Прибирам се и тук има ново семейство, от което аз не съм част. Или поне така се чувствам.

Искам да й кажа, че нищо не се е променило, че тя е такава част от семейството, каквато винаги е била, но това няма да е вярно. Животът тук продължава и без нея, точно както ще продължи и без мен, когато замина тази есен.

По бузата й се стича сълза.

— И ми липсва мама.

Гърлото ми се свива.

— На мен също.

— Иска ми се Кити да я познаваше. — Марго въздъхва. — Знам, че е егоистично… но предполагам, не съм си представяла, че татко отново ще се ожени. Мислех, че ще ходи по срещи, че ще има постоянна приятелка за дълго време, но да се ожени?

Нежно казвам:

— Аз също никога не съм мислила за това, но когато ти замина за Шотландия, не знам… това някак си придоби повече смисъл. Мисълта той да си има някого.

— Знам. И за Кити е добре.

— Според мен, тя смята Трина за своя. Аз също имам своите отношения с Трина, но Кити има специална връзка с нея от самото начало.

— Господи, тя е като питбул, когато става въпрос за Трина! — Марго се засмива, но това е треперлив звук. — Наистина я обича.

— Знам, че заради това толкова се разтревожи за корейската храна тази вечер. Мислиш, че ако заради Трина татко престане да приготвя корейска храна, Кити ще изгуби тази връзка. А ако забравим Корея, ще забравим и мама. — По бузите й се стичат сълзи и тя ги избърсва с опакото на ръката си. — Но ние никога няма да забравим Корея, никога няма да забравим и мама. Нали?

Марго кима и си поема дълбоко дъх.

— Господи, днес вече два пъти плаках! Толкова нетипично за мен. — Усмихва ми се и аз се усмихвам възможно най-лъчезарно в отговор. Тя сбърчва чело. — Лара Джийн, нещо не е наред с теб ли? Изглеждаш… не знам, меланхолична, откакто се върна от седмицата на плажа. Случило ли се е нещо между теб и Питър?

Отчаяно искам да споделя всичко с нея, да сложа целия си товар на раменете й, тя да ми каже как да постъпя. Ще е толкова по-просто, ако ми каже какво да правя. Но знам какво ще ми каже — онова, което винаги казва.

„Не бъди момичето, което отива в колежа с гадже.“ Така казваше мама. Така казва и Марго.