Джени Хан
С обич, завинаги, Лара Джийн (2)

2

— С розов или златен прашец да посипя перуката на Мария? — Поднасям великденското си яйце към екрана на компютъра, за да го види Марго. Боядисала съм го в светлотюркоазено и съм го украсила с образа на Мария Антоанета.

— Приближи го още — казва Марго и присвива очи в камерата. По пижама е, а на лицето си има подхранваща маска. Косата й е пораснала малко под раменете, което вероятно означава, че скоро ще я подстриже. Имам чувството, че вече ще я носи винаги къса. Наистина й отива.

В Шотландия е нощ, а тук е още следобед. Разделят ни пет часа и близо шест хиляди километра. Тя е в спалнята си, а аз седя до кухненската маса, заобиколена от великденски яйца, купички с боя, кристали, стикери и пухкавите бели пера, които прибрах, когато правих коледни украшения преди няколко години. Подпряла съм лаптопа си на куп готварски книги. Марго ми прави компания докато привършвам с украсяването на яйцата.

— Мисля да направя перлен кръг около нея, ако това ще ти помогне да вземеш решение — казвам.

— В такъв случай, бих казала, че прашецът трябва да бъде розов — казва тя и потупва маската си. — Розовото ще изпъква повече.

— И аз така мислех — казвам и започвам да нанасям прашеца със стара четчица за очни сенки. Снощи прекарах часове наред докато отстраня жълтъка на яйцата. Това трябваше да е забавление за двете ни с Кити както в старите дни, но тя се отказа, когато Маделин Клингър я покани у дома си. Покана от Маделин Клингър беше рядко и значимо събитие, така че, разбира се, не можех да откажа това на Кити.

— Остава още малко и ще разбереш, нали?

— По някое време този месец. — Започвам да подреждам перлите в редица. Част от мен иска с това да е вече приключено, докато друга се радва да е все още в неизвестност и да се надява.

— Ще те приемат — казва Марго и това е като официално изявление. Изглежда, че всички около мен смятат, че непременно ще ме приемат в Университета на Вирджиния. Питър, Кити, Марго, баща ми. Педагогическата ми съветничка, госпожа Дювал. Никога няма да се осмеля да изрека това на глас от страх да не предизвикам съдбата, но може би аз също мисля така. Работих упорито и имам двеста точки на приемния изпит. Оценките ми са почти толкова добри, колкото бяха тези на Марго, а Марго беше приета. Направих всичко необходимо, но дали то ще бъде достатъчно? На този етап мога само да чакам и да се надявам. Да се надявам и да се надявам.

Залепвам малка бяла панделка на върха на яйцето си, но спирам и хвърлям подозрителен поглед на сестра си.

— Я почакай. Ако ме приемат, ще започнеш ли да ме убеждаваш да се запиша някъде другаде, само за да мога да разперя крилете си?

Марго се засмива и маската се изпъва. После казва:

— Не. Вярвам, че знаеш кое е най-добре за теб.

Мога да кажа, че наистина вярва в това. Става ясно от думите й и начина, по който ги изрича. Аз също имам доверие в себе си. Вярвам, че когато дойде моментът, ще знам кое е най-добре за мен. А за мен Университетът на Вирджиния е най-доброто. Знам го.

— Казвам само, че трябва да си имаш свои приятели. Питър ще има тълпи от приятели заради спорта, а неговите приятели няма да са непременно от този тип хора, които би избрала за свои приятели. Така че, непременно трябва да имаш свои. Намери своите хора. Университетът на Вирджиния е голям.

— Ще го направя — обещавам.

— И непременно се присъедини към Азиатската асоциация. Единственото, което ми липсва като ходя на училище в друга държава, е азиатско-американската група. Знаеш ли, определено е важно да намериш своята расова идентичност в колежа. Както направи Тим.

— Тим кой?

— Тим Монахън от моя клас.

— О, Тим — казвам. Тим Монахън е кореец и е осиновен. Няма чак толкова много азиатци в нашето училище, така че много добре знаем кой кой е. Е, поне приблизително.

— Той не се движеше в средите на азиатците в гимназията, но после отиде в Техническия и там срещна тълпи от корейци. И сега, мисля, е президент на Азиатското братство.

— Еха!

— Няма да членуваш в някой женски клуб, нали? — Побърза да добави: — Няма да те съдя, ако го направиш!

— Не съм мислила за това.

— Но Питър вероятно ще членува в някое братство.

— Не е казал нищо за това… — Макар че не е казал нищо, лесно мога да си го представя като член на някое братство.

— Чух, че е трудно, ако гаджето ти членува някъде, а ти — не. Нещо за смесването на средите и други такива неща. Като че ли ще е по-лесно, ако все пак членуваш в някой женски клуб. Не знам. На мен всичко това ми се струва глупаво, но може и да си струва. Чух, че там обичат да изработват разни неща. — Тя повдига вежди.

— Като говорим за това… — Вдигам яйцето си, за да може да го види. — Та-да!

Марго се приближава към камерата, за да погледне.

— Трябва да влезеш в бизнеса за украса на яйца! Искам да видя и другите.

Вдигам кората с яйцата. Имам цяла дузина — бледорозови с неоноворозов ръб, брилянтно сини и лимоновожълти, както и лавандулови с изсушени пъпки от растението. Радвам се, че имах извинение да използвам изсушената лавандула. Купих цяла кесия преди месеци, за да приготвя крем брюле, и тя само заемаше място в килера.

— Какво ще правиш с тях? — пита Марго.

— Ще ги занеса в „Белвю“, за да ги изложат в приемната. Защото мястото изглежда ужасно. Прилича на болница.

Марго се обляга на възглавниците.

— Как са всички в „Белвю“?

— Добре. Бях толкова заета с кандидатстването в колежа и последната година в гимназията, че не ходех там толкова често, както по-рано. Сега, когато вече официално не работя там, е много по-трудно да намеря време. — Завъртам яйцето в ръцете си. — Мисля, че ще дам това на Сторми. Подходящо е за нея. — Оставям яйцето с образа на Мария Антоанета да изсъхне, вземам лилаво яйце и започвам да го обсипвам с камъчета във веселите цветове на желираните бонбони. — От сега нататък ще ходя там по-често.

— Трудно е — съгласява се Марго. — Да отидем заедно, когато си дойда у дома за пролетната ваканция. Искам да запозная Сторми с Рави.

Рави е гадже на Марго от шест месеца. Родителите му са от Индия, но е роден в Лондон и говори с аристократичен акцент. Когато се запознахме по скайп, му казах:

— Говориш като принц Уилям.

Той се засмя и каза:

— Наздраве.

Той е с две години по-голям от Марго и може би защото е по-голям, а може би защото е англичанин, изглежда изтънчен и никак не прилича на Джош. Не искам да кажа, че е сноб, но е различен. По-културен, вероятно защото живее в Лондон и ходи на театър, когато пожелае, и се среща със сановници и други подобни, защото майка му е дипломат. Когато споделих тези си мисли с Марго, тя се засмя и отвърна, че мисля така само защото още не го познавам, и че Рави всъщност е недодялан и въобще не е изтънчен като принц Уилям.

— Не се оставяй акцентът да те заблуди — каза.

Ще доведе Рави у дома през пролетната ваканция, така че, предполагам, ще мога сама да го преценя. Планът е Рави да остане у дома два дни, а после да отиде до Тексас да се види с роднини. А Марго да остане с нас до края на седмицата.

— Нямам търпение да се срещна с него на живо — казвам и тя се усмихва лъчезарно.

— Ще го харесаш.

Сигурна съм, че ще го харесам. Харесвам всички, които тя харесва, но най-хубавото е, че сега, когато Марго опознае Питър по-добре, ще види колко е специален. И когато и Рави е тук, ще можем да излизаме четиримата заедно. Истинска двойна среща.

Двете със сестра ми сме влюбени по едно и също време и имаме какво да споделяме. Това е прекрасно!