Джени Хан
С обич, завинаги, Лара Джийн (26)

26

В дневната на Стив Бледъл се е събрала групичка, която пуши марихуана и гледа футбол на огромния телевизор с плосък екран, закрепен за стената. Лукас е тук и когато му казвам голямата новина, ме вдига и ме завърта.

— Ти също ще се измъкнеш оттук! — вика.

— Е, ще съм само в съседния щат — казвам със смях. Произнасянето на думите на глас събужда у мен непознато вълнение. — Не е чак толкова далеч.

— Но не е тук. — Лукас ме оставя обратно на пода и поставя длани на бузите ми. — Това ще е много добре за теб, Лара Джийн.

— Така ли мислиш?

— Сигурен съм.

В кухнята съм и си вземам кола, когато влиза Женевив, боса, облечена в суитшърт на Техническия университет на Вирджиния и носеща бира в охладителен калъф, отново с логото на университета. Залюлява се на пети и казва:

— Чух, че си приета в Чапъл Хил. Поздравления.

Чакам подигравка или някой удар под кръста, но нищо такова не последва. Тя просто стои там, леко подпийнала, но все пак достатъчно трезвена.

— Благодаря — казвам. — Поздравления за Техническия. Знам, че винаги си искала да учиш там. Майка ти трябва да е щастлива.

— Да. Чу ли, че Криси ще отиде в Коста Рика? Щастлива кучка. — Отпива от бирата. — Чапъл Хил е доста далеч оттук, а?

— Не чак толкова. Само три часа — излъгвам.

— Е, късмет тогава. Надявам се той да ти е така верен, какъвто е днес. Но като го познавам, сериозно се съмнявам. — Оригва се шумно, а изражението на изненада върху лицето й е така смешно, че едва не се засмивам с глас. За секунда изглежда, че тя също ще се разсмее, но се овладява, поглежда ме втренчено и излиза от кухнята.

През цялата вечер Питър разговаря оживено с другите. Изглежда в по-добро настроение. Усмихва се, лицето му е леко зачервено от алкохола. Пие много повече, отколкото съм го виждала.

Като наближава един, търся Питър из цялата къща и го намирам да играе на бутилка на масата за пинг-понг в гаража. Всички се смеят на нещо, което току-що е казал. Той ме вижда да стоя на върха на стълбите и ми маха.

— Ела да играеш с нас, Кови — казва прекалено високо.

Оставам твърдо на мястото си.

— Не мога. Трябва да се прибирам.

Усмивката му се стопява.

— Добре, ще те закарам.

— Не, няма нищо, някой ще ме закара или ще си взема Uber^[1] такси. — Обръщам се и тръгвам, а Питър ме последва.

— Не. Аз ще те закарам — казва.

— Не можеш. Пиян си. — Опитвам се думите ми да не прозвучат укорително, но истината е такава, каквато е.

Той се засмива.

— Не съм пиян. Изпил съм само три бири за, колко, три часа? Добре съм. Ти не пиеш и затова не знаеш, но това е нищо. Уверявам те.

— Е, помирисвам дъха ти и знам, че няма да издържиш на проверка.

Питър ме поглежда внимателно.

— Ти луда ли си?

— Не. Просто не искам ти да ме закараш у дома. Не трябва да шофираш и до вас. Трябва да прекараш нощта тук.

— Леле, луда си. — Навежда се по-близо към мен и се оглежда, преди да каже: — Съжалявам за преди. Трябваше да се развълнувам повече за теб. Просто бях уморен.

— Всичко е наред — казвам, макар че не е, поне не съвсем.

Сторми си имаше принцип: Тръгвай си с този, с когото си дошла, освен ако не е пиян — ако е така, намери начин да се прибереш сама. Накрая Лукас ме закарва до дома и успявам да се прибера малко преди вечерния си час. След предната нощ не мога да насилвам късмета си.

Питър непрекъснато ми пише съобщения, а аз съм достатъчно подразнена, за да се радвам, че вече не му е забавно. Карам го да чака дълги минути, преди да му напиша отговор да не шофира тази вечер, а той ми изпраща снимка как лежи на дивана на Стив, завит с нечие яке.

Не мога да заспя, затова слизам долу и си приготвям сандвич с печено сирене. Кити също е долу, гледа телевизия и играе на телефона си.

— Искаш ли сандвич с печено сирене? — питам я.

— Разбира се — отговаря тя и вдига поглед от телефона си.

Приготвям сандвич първо на Кити. Притискам го непрекъснато към дъното на тигана, за да стане хрупкав и да се сплеска. Отрязвам още малко масло и го гледам как се разтопява като все още се чувствам малко разстроена от вечерта, когато мисълта ме връхлита от нищото. Директен контакт. Хлябът има нужда от директен контакт с горещия тиган, за да стане точно толкова хрупкав, колкото трябва.

Това е. Това е отговорът на проблема с моите шоколадови сладки. През цялото време използвах хартия за печене, за да не залепват сладките за тавата. Оризова хартия е отговорът. Тя е по-тънка и тестото ще има по-добър контакт с горещата повърхност и следователно ще се разстеле повече! Воала, по-тънки сладки.

Обзета съм от такава решителност, че започвам да вадя продуктите от шкафовете. Ако приготвя тестото веднага, то ще може да почива цяла нощ и ще мога да изпробвам теорията си утре.

* * *

Отново спя до късно, защото не сме на училище благодарение на срещата на учителите и защото бях будна до три часа след полунощ — приготвих тестото и гледах телевизия с Кити. Когато се събуждам, има съобщения от Питър — точно както и предния ден.

Съжалявам.

Аз съм простак.

Не бъди бясна.

Чета ги отново и отново. Изпратени са само през няколко минути, което ми показва, че се тревожи дали съм му ядосана. Не искам да съм му сърдита. Просто искам нещата да са такива, каквито бяха преди.

Пиша в отговор:

Искаш ли да дойдеш за изненада?

Той отговаря веднага:

Идвам.

— Съвършените шоколадови сладки — казвам — трябва да имат три пръстена. Трябва да са меки в средата и леко лепкави. Средният пръстен трябва да бъде по-твърд. А външният трябва да е хрупкав.

— Не мога да слушам тази реч отново — казва Кити на Питър. — Просто не мога.

— Бъди търпелива — казва той и я стиска за рамото. — Речта е почти към края си, а после ще хапнем сладки.

— Съвършената сладка трябва да се яде, докато е още топла, но не гореща, трябва да е със стайна температура.

— Ако не спреш да говориш, вече няма да са топли — изръмжава недоволно Кити. Хвърлям й поглед, но истината е, че се радвам, задето е тук и е буфер между мен и Питър. Нейното присъствие ме кара да усещам нещата отново като нормални.

— В света на печенето универсална и призната от всички истина е, че Жак Торес е постигнал съвършената шоколадова курабийка. Питър, двамата с теб я опитахме само преди няколко месеца. — Нарочно разтеглям речта си, за да ги накарам да страдат. — Какво мислиш за моята курабийка? Сега ще разкрия тайната. Удивителна е.

Кити става от стола си.

— Това е. Махам се. Шоколадовата курабийка не си струва всичко това.

Погалвам я по главата.

— О, наивна малка Кити. Скъпо глупаво момиче. Струва си всичко това и дори повече. Седни или няма да вземеш участие.

Тя извърта очи към тавана и сяда.

— Приятели мои, най-после я открих. Моят бял кит. Моят златен пръстен. Курабийката, която ги управлява всичките. — С грациозно движение махам кърпата и им представям моите сплескани, не много бухнали курабийки, подредени артистично в чинията.

За мое удивление, Питър лапва една, както е цяла. И с пълна уста казва:

— Превъзходно!

Все още се тревожи дали не съм му сърдита, така че е готов да каже какво ли не.

— Яж бавно. Наслади й се, Питър.

— Наслаждавам се, повярвай ми.

Истинският критик е Кити, на която е трудно да се угоди. Нетърпеливо казвам:

— Използвах захар от сока на захарна тръстика. Усещате ли привкуса на меласа?

Кити дъвче замислено.

— Не мога да усетя разликата между тази и онази, която направи преди два опита.

— Този път използвах шоколадови пръчици, а не парченца. Виждаш ли как шоколадът се е разтопил на ивици?

— Татко не се ли разбесня, задето похарчи трийсет долара за шоколад?

— Не бих казала, че се е разбеснял. Може би се ядоса. Но мисля, ще се съгласи, че си струваше. — Кити ми хвърля поглед, който казва: „Да, точно така“. Смотолевям: — Шоколадът е „Валрхона“, а той не е евтин. Две лири опаковката! Виж, не това ме интересува. Не можеш ли да кажеш колко по-хрупкави са краищата и колко по-мека е в средата? Трябва ли отново да ви обяснявам какви са предимствата на оризовата хартия пред тази за печене?

— Разбрахме — казва Кити.

Питър слага пръст в колана на дънките ми и ме дръпва към себе си.

— Най-добрите курабийки в живота ми — заявява. Наистина се старае, но аз все още съм малко ядосана.

— Вие двамата сте така разгонени — казва Кити. — Вземам си моя дял от курабийките и изчезвам оттук. — Започва бързо да слага курабийки в една салфетка.

— Вземи само три!

Тя оставя две обратно и се качва горе.

Питър изчаква да излезе и пита:

— Още ли си ми ядосана? Обещавам, няма повече да пия, когато трябва да те прибера у дома. — И ми се усмихва подкупващо.

— Наистина ли нямаш нищо против да уча в Университета на Северна Каролина? — питам.

Усмивката му се стопява и усещам леко колебание, преди да кимне.

— Както ти каза, ще направим така, че връзката ни да проработи, независимо от всичко. — За части от секундата очите му ме гледат въпросително и разбирам, че търси уверение. Прегръщам го и го притискам към себе си — достатъчно силно, за да знае, че чувствата ми са сериозни.