Джени Хан
С обич, завинаги, Лара Джийн (21)

21

Късно е. В леглото съм и преглеждам пакета за приемането от „Уилям енд Мери“. Оказва се, че университетът не позволява първокурсниците да държат автомобилите си в кампуса, и се каня да се обадя на Питър и да му кажа, когато получавам съобщение от Джон Амброуз Макларън. Първо се изненадвам, защото мина толкова много време от последния ни разговор. После прочитам съобщението.

Сторми почина в съня си снощи. Погребението ще се състои в Роуд Айлънд в сряда. Просто помислих, че ще искаш да знаеш.

Седя така известно време, изумена. Как е възможно? Беше добре, когато я видях за последен път. Беше в страхотна форма. Беше си Сторми. Не можеше да си отиде. Не и моята Сторми. Сторми, която беше вряла и кипяла, която ме научи как да си слагам червено червило, „което да трае дори след цяла вечер целувки и шампанско“.

Плача и не мога да спра. Не ми стига въздух. Едва виждам от сълзите. Те продължават да капят върху телефона ми, а аз ги бърша с опакото на дланта си. Какво да кажа на Джон? Тя му беше баба, а той беше любимият й внук. Бяха толкова близки.

Накрая написвам: „Много съжалявам. Мога ли да направя нещо?“. После го изтривам, защото, с какво бих могла да помогна?

Много съжалявам. Тя притежаваше най-силния дух на света. Много ще ми липсва.

Благодаря. Знам, че тя обичаше и теб.

Съобщението му извиква нови сълзи.

Сторми винаги казваше, че все още се чувства като на двайсет. Че понякога сънува, че е още момиче и че ще види бившия си съпруг, и че двамата ще бъдат стари, но тя пак ще си бъде Сторми. Каза, че когато се събуди сутрин, се изненадва да види старото си тяло и старите кости. „Все още имам хубави крака обаче“, казваше. И беше така.

Едва ли не е облекчение, че погребението е в Роуд Айлънд — прекалено далеч, за да отида. Не съм била на погребение от смъртта на мама. Бях на девет, Марго беше на единайсет, а Кити — само на две. Най-ясният спомен, който имам за онзи ден, е как седя до татко, Кити е в ръцете му и усещам тялото му да се тресе до моето, докато плаче мълчаливо. Кити не разбираше нищо, освен че татко е тъжен. Непрекъснато повтаряше: „Не плачи, татенце“. И той се опитваше да се усмихне заради нея, но усмивката му беше като сняг на слънце. Никога преди не се бях чувствала така, сякаш в света вече нямаше сигурност, нито щеше някога отново да има.

И сега отново плача — за Сторми, за мама, за всичко.

Тя искаше да запиша мемоарите й за нея. Искаше да се казват „Буреносно време“. Така и не успяхме да го направим. Дори не започнахме. Как сега хората ще узнаят историята й?

Питър се обажда, но съм прекалено тъжна, за да говоря с него, затова просто оставям гласовата поща да се включи. Струва ми се, че трябва да се обадя на Джон, но нямам право. Сторми му беше баба, а аз бях просто доброволка в старческия дом. Единственият човек, с когото искам да разговарям, е сестра ми, защото тя също познаваше Сторми и защото тя винаги ме кара да се чувствам по-добре, но сега в Шотландия е посред нощ.

* * *

Обаждам се на Марго на следващия ден веднага щом се събуждам. Плача, докато й съобщавам новината, и тя плаче с мен. Идеята за паметна служба в нейна чест в „Белвю“ е на Марго.

— Можеш да кажеш няколко думи, да поднесеш сладки и хората ще могат да споделят спомените си за нея. Сигурна съм, че това ще се хареса на приятелите й, защото няма да могат да отидат на погребението.

Издухвам си носа.

— Сигурна съм, че и на Сторми щеше да й хареса.

— Иска ми се да можех да съм там.

— На мен също — казвам и гласът ми трепери. Винаги се чувствам по-силна, когато Марго е до мен.

— Но Питър ще бъде там — казва тя.

Преди да тръгна за училище, се обаждам на бившата си шефка Джанет в „Белвю“ и споделям с нея идеята за паметната служба. Тя веднага се съгласява и казва, че можем да я направим в четвъртък следобед, преди бингото.

Отивам на училище, казвам на Питър за паметната служба и лицето му помръква.

— По дяволите. Трябва да отида с майка си за Дните на поляната.

Дните на поляната се нарича събитието, когато университетът отваря вратите си за първокурсниците и близките им. Отиваш с родителите си, седиш в учебните стаи, обикаляш спалните. Интересно е. Очаквах го с нетърпение, когато мислех, че ще уча във Вирджинския университет.

Той предлага:

— Може и да го пропусна.

— Не можеш. Майка ти ще те убие. Трябва да отидеш.

— На мен ми е все едно — казва той и аз му вярвам.

— Наистина няма нищо. Ти не познаваше Сторми.

— Знам. Просто исках да съм с теб.

— Предложението е това, което се брои — казвам.

* * *

Вместо да облека черно, избирам слънчева лятна рокля, която Сторми ми бе казала, че харесва как ми стои. Бяла е, с царевичножълти и сини незабравки, избродирани по полите й, къси бухнали ръкави, спускащи се малко по раменете, и тясна талия. Обличала съм я само веднъж, защото я купих в края на лятото. Отбих се в „Белвю“ на път за киното, където щях да се срещна с Питър, и Сторми каза, че изглеждам като момиче от италиански филм. И така, обличам роклята и обувам белите сандали, които купих за завършването. Слагам и бели дантелени ръкавици, за които знам, че щяха да й харесат. Открих ги в луксозен бутик в Ричмънд на име „Миналото“ и като ги слагам, си представям как Сторми ги носи на танци в събота вечер. Не слагам пръстена с розовия диамант. Искам да го нося за първи път на бала, каквото щеше да бъде желанието на Сторми.

Изваждам купата за пунш, кристална купа за фъстъци, салфетки с избродирани по тях череши, които открих на разпродажбата в Ричмънд, и покривката, която използваме за Деня на благодарността. Поставям няколко рози на пианото, където обикновено седеше Сторми. Приготвям пунш с джинджифилова бира и натурален плодов сок — никакъв алкохол, което Сторми нямаше да одобри, но не всички от живеещите тук могат да пият алкохол заради лекарствата. Оставям бутилка шампанско до купата с пунша, за да може, който иска, да добави в своя. И накрая пускам Франк Синатра, за който Сторми винаги казваше, че той е трябвало да бъде вторият й съпруг.

Джон каза, че ще дойде, ако се върне навреме от Роуд Айлънд, и съм малко нервна, защото не съм го виждала почти година — от последния ми рожден ден. Не бяхме гаджета, но почти, което за мен е нещо.

Събират се няколко души. Една от сестрите докарва с количката госпожа Амбръстър, която страда от деменция, но беше в доста добри приятелски отношения със Сторми. Господин Перели, Алиша, Шанис, рецепционистката, Джанет. Хубава малка група. Истината е, че хората, които познавам в „Белвю“, стават все по-малко и по-малко. Някои са се преместили при децата си, други са починали. Не са останали и много познати лица сред персонала. Мястото се е променило в мое отсъствие.

Стоя в предната част на стаята и сърцето ми бие така силно, че ще изхвръкне. Нервна съм. Страхувам се, че няма да намеря подходящи думи и да я представя, както заслужава. Искам да се справя добре, да накарам Сторми да се гордее. Всички ме гледат с очакване, с изключение на госпожа Амбръстър, която плете и гледа в празното пространство. Коленете ми треперят. Поемам си дълбоко дъх и тъкмо ще кажа нещо, когато влиза Джон Амброуз Макларън, облечен в изгладена риза и панталон в цвят каки. Сяда на дивана до Алиша. Махвам му с ръка и в отговор Джон ми се усмихва окуражително.

Поемам си дълбоко дъх.

— Годината била 1952-ра. — Прочиствам гърлото си и свеждам поглед към бележките си. — Било лято и по радиото пеел Франк Синатра. Лана Търнър и Ава Гарднър били старлетките на деня. Сторми била на осемнайсет. Била в състава за маршируване, била обявена за притежателката на най-хубавите крака и винаги имала среща в събота вечер. Специално в онази нощ имала среща с момче на име Уолт. Предизвикана, се потопила гола в градското езеро. Сторми никога не можела да отхвърли предизвикателство.

Господин Перели се засмива и казва:

— Точно така, не можеше.

Другите се съгласяват:

— Не можеше.

— Един фермер се обадил в полицията. Те осветили езерото с фенерите си, а Сторми им казала да се обърнат, за да може да излезе. Онази нощ се прибрала у дома с полицейска кола.

— Не е било нито за първи, нито за последен път — извиква някой и всички се засмиват, а аз усещам как раменете ми започват да се отпускат.

— Сторми изживявала за една нощ повече неща, отколкото някои хора за цял живот. Тя била природна сила. Тя ме научи, че любовта… — Очите ми се пълнят със сълзи и започвам отново. — Сторми ме научи, че любовта е да правиш смели избори всеки ден. Така е правела тя. И винаги избирала любовта, винаги избирала приключението. За нея те били едно и също. И сега тя пое на ново приключение и ние й желаем добро.

Джон избърсва очи с ръкава си.

Кимам на Джанет, тя включва стереото и в стаята зазвучава „Буреносно време“. „Не знам защо няма слънце на небето…“

След това Джон си пробива път към мен с две чаши плодов пунш в ръце. Казва с горчивина:

— Знам, тя щеше да ни каже да прибавим алкохол, но… — Подава ми едната чаша и се чукаме. — За Едит Синклеър Макларън Шиън, по-известна като Сторми.

— Истинското й име е било Едит? Толкова е сериозно. Звучи подходящо за жена, която носи вълнени поли и плътни чорапи и пие чай от лайка вечер. Сторми пиеше коктейли!

Джон се засмива.

— Знам.

— Откъде тогава е дошло името Сторми? Защо не Еди?

— Кой знае? — казва Джон с горчива усмивка на устните. — Речта ти щеше да й хареса. — Гледа ме топло, с възхищение. — Ти си такова добро момиче, Лара Джийн.

Смутена съм, не знам какво да кажа. Макар че така и не излязохме заедно, да видя Джон отново, е като да видя старо гадже. Нещо като копнеж. Познато, но и малко неловко, защото между нас останаха толкова много неизказани неща.

Тогава той казва:

— Сторми непрекъснато ме молеше да доведа приятелката си, за да я види, но аз не го направих. И сега съжалявам.

Казвам, колкото мога по-небрежно:

— О, излизаш ли с някого?

Той се поколебава само за част от секундата, после кимва.

— Казва се Дипти. Срещнахме се във Вирджинския университет на курса по дипломация и международни връзки. Тя ме избра за председател на нашия комитет.

— Леле — казвам.

— Да, тя е страхотна.

Започваме едновременно да говорим.

— Знаеш ли къде ще учиш?

— Решил ли си…?

Засмиваме се и между нас припламва искрата на разбирането. Той казва:

— Още не съм решил. Колебая се между „Парк“ и „Уилям енд Мери“. „Парк“ предлага добро бизнес образование и е близо до Вашингтон. „Уилям енд Мери“ има по-висок рейтинг, но Уилямсбърг е сред пустошта. Така че още не знам. Татко е разочарован, защото искаше да уча в Университета на Северна Каролина, но не ме приеха.

— Съжалявам. — Решавам да не споменавам, че съм в списъка с резервите за Северна Каролина.

Джон свива рамене.

— Може да опитам и да се прехвърля след първата година. Ще видим. А ти? Ще отидеш ли във Вирджинския?

— Не ме приеха — признавам.

— Леле, човече! Чух, че тази година било нечувано трудно да се влезе. Втората по успех във випуска от нашето училище не беше приета, а заявлението й беше убиец. Сигурен съм, че и твоето е било.

Срамежливо казвам:

— Благодаря, Джон.

— И къде ще учиш, щом няма да е във Вирджинския?

— „Уилям енд Мери“.

Той се усмихва.

— Сериозно? Страхотно! А Кавински?

— Вирджинския.

Той кима.

— Заради спорта, нали?

— Ами… Дипти? — Казвам го така, сякаш не си спомням името й, макар че го помня, защото го каза само преди две минути. — Тя къде ще учи?

— Тя бе приета рано-рано в Мичиган.

— Леле, това е толкова далеч.

— Със сигурност е по-далеч от разстоянието между Вирджинския и „Уилям енд Мери“.

— И ще останете ли… заедно?

— Такъв е планът — казва Джон. — Поне ще опитаме да поддържаме връзка от разстояние. А ти и Питър?

— И нашият план е такъв. Поне за първата година. Ще се опитам да се прехвърля след първата година.

Джон чука чашата си в моята.

— Късмет, Лара Джийн.

— И на теб, Джон Амброуз Макларън.

— Ще ти се обадя, ако отида в „Уилям енд Мери“.

— По-добре го направи — казвам.

Оставам в „Белвю“ по-дълго от очакваното. Някой носи старите си плочи, хората започват да танцуват и господин Перели настоява да ме научи как се танцува румба, въпреки болния си крак. Когато Джанет пуска песента на Глен Милър „В настроение“, погледът ми среща този на Джон и двамата споделяме тайна усмивка, спомнили си партито. Сега то ми се струва много отдавна и като излязло от филм.

Странно е да се чувстваш щастлив на паметна служба за някого, когото си обичал, но точно така се чувствам. Радвам се, че денят мина добре и че изпратихме Сторми със стил. Добре е да се сбогуваш с някого, както трябва, ако имаш възможност.

* * *

Като се връщам от „Белвю“, Питър седи на предните стъпала с чашка от „Старбъкс“ в ръка.

— Няма ли никого у дома? — питам, като бързам по тротоара. — Отдавна ли чакаш?

— Не. — Все още седнал, той ме хваща през кръста и ме дръпва за прегръдка. — Седни до мен да поговорим за минутка, преди да влезем вътре — казва и заравя лице в стомаха ми. Сядам до него. Той пита: — Как беше паметната служба? И твоята реч.

— Добре, но първо ми разкажи за Дните на поляната.

Грабвам чашката му от „Старбъкс“ и отпивам от кафето, което е студено.

— Ъъ, седнах в една класна стая. Срещнах някои хора. Не беше чак толкова вълнуващо. — После взема дясната ми ръка в неговата и проследява с пръст дантелата на ръкавицата ми. — Страхотни са.

Нещо го тревожи, нещо, което не казва.

— Какво има? Случи ли се нещо?

Той извръща поглед.

— Баща ми дойде тази сутрин и поиска да дойде с нас.

Ококорвам очи.

— И… вие разрешихте ли му?

— Не. — Питър не казва нищо повече. Само едно „не“.

Колебливо казвам:

— Той като че ли се опитва да изгради отношения с теб, Питър.

— Имаше много възможности, но сега вече е прекалено късно. Проклетият кораб отплава. Вече не съм дете. — Вирва брадичка. — Мъж съм и той няма нищо общо с това. Просто иска заслугите. Иска да се хвали на приятелите си от голф клуба със сина си, който е спортист във Вирджинския университет.

Поколебавам се. После си спомням как изглеждаше баща му, когато го срещнах на стадиона. Имаше такава гордост в очите му… и любов.

— Питър… ами ако… ако му дадеш шанс?

Питър клати глава.

— Лара Джийн, ти не разбираш. И имаш късмет, че не разбираш. Баща ти е страхотен. Готов е на всичко за вас. Баща ми не е такъв. Той се интересува само от себе си. Ако му позволя отново да стане част от живота ми, той пак ще прецака всичко. Не си струва.

— А може би си струва. Човек никога не знае колко време има с хората. — Питър трепва. Никога преди не съм му казвала нещо подобно, не съм повдигала по този начин въпроса за мама, но след като изгубих Сторми, не мога да не го кажа. Трябва да го кажа, защото е вярно и защото ще съжалявам, ако премълча. — Не става въпрос за баща ти. А за теб. За това да не съжаляваш по-късно. Не наранявай себе си от омраза към него.

— Не искам повече да говорим за това. Дойдох, за да те накарам да се почувстваш по-добре, не да говорим за баща ми.

— Добре. Но първо ми обещай, че ще помислиш дали да не го поканиш на церемонията по завършването. — Той понечва да каже нещо, но аз го прекъсвам. — Просто помисли. Това е всичко. Дотогава има цял месец. Не трябва да решаваш нищо сега, така че не казвай „да“ или „не“.

Питър въздъхва и съм сигурна, че ще каже „не“, но вместо това той казва:

— Как мина речта ти?

— Мисля, че добре. Мисля, че Сторми щеше да я хареса. Говорих за това как влязла гола в езерото и полицията дошла, и се прибрала у дома с полицейската кола. О, и Джон успя да дойде навреме.

Питър кимва дипломатически. Казах му, че Джон може да дойде днес, а всичко, което той каза, беше: „Страхотно, страхотно“. Защото, разбира се, не можеше да каже нещо различно. Джон е внук на Сторми все пак.

— И къде ще учи Макларън?

— Още не е решил. Колебае се между Мериленд и „Уилям енд Мери“.

Веждите на Питър се стрелват нагоре.

— Наистина ли? Е, това е страхотно.

Казва го така, та става ясно, че въобще не го мисли за страхотно. Поглеждам го.

— Какво?

— Нищо. Чул ли е, че ти ще учиш там?

— Не, днес му казах. Не че едното има нещо общо с другото. В момента се държиш странно, Питър.

— Е, как щеше да се чувстваш, ако ти кажех, че Жен ще учи във Вирджинския?

— Не знам. Не така загрижена? — Говорех съвсем искрено. Чувствата ми относно Питър и Женевив ми се струваха толкова отдавнашни. Двамата с Питър бяхме така далеч един от друг тогава. — Освен това, съвсем различно е. Ние с Джон не сме излизали. И не сме разговаряли от месеци. И той има гадже. Освен това, още не е решил дали ще учи там, или не.

— А приятелката му къде ще учи?

— „Ан Арбър“.

Той издава пренебрежителен звук.

— Връзката им няма да изтрае.

Меко казвам:

— Може би хората си мислят същото за теб и мен.

— Буквално не е същото. Нас ще ни делят само два часа път, а после ти ще се прехвърлиш. Най-много една година. Ще идвам през уикендите. Буквално не е кой знае какво.

— Току-що каза „буквално“ два пъти — казвам, за да го накарам да се усмихне. Той не се усмихва. Продължавам: — Ще имаш тренировките и мачовете. Няма да искаш всеки уикенд да идваш в „Уилям енд Мери“. — Тази мисъл ми хрумва за първи път.

Питър изглежда наранен за миг, но после свива рамене и казва:

— Добре, тогава ти ще идваш. Ще свикнеш с шофирането. Основно е по шосе I-64.

— „Уилям енд Мери“ не разрешават на първокурсниците да имат автомобили. Нито Вирджинския. Проверих.

Питър махва с ръка.

— Ще карам мама да ми докарва колата, когато искам да те видя. Не е толкова далеч. А ти можеш да вземаш автобуса. Ще направим така, че да се получи. Не се тревожа за нас.

Аз малко се тревожа, но не го казвам, защото Питър като че ли не иска да говорим за подробностите. Предполагам, че аз също не искам.

Той се приближава до мен и пита:

— Искаш ли да остана довечера? Мога да се върна, след като мама си легне. И да те разсея, ако си тъжна.

— Добър опит — казвам и го ощипвам по бузата.

— Прекарвал ли е Джош нощта тук? Със сестра ти имам предвид.

Замислям се.

— Не, доколкото знам. Искам да кажа, наистина се съмнявам. Говорим за сестра ми и Джош, все пак.

— Да, говорим за тях — казва Питър, навежда глава и потрива бузата си в моята. Обожава колко меки са бузите ми, винаги го казва. — Ние не сме като тях.

— Ти повдигна въпроса за тях — подхващам, но той ме целува и дори не мога да довърша мисълта си, още по-малко — изречението.