Джени Хан
С обич, завинаги, Лара Джийн (40)

40

Във въздуха се носи мирисът на цветя и безкрайно лято. Идеалният ден за сватба. Не мисля, че има по-красиво място от Вирджиния през юни. Всичко цъфти, всичко е зелено, слънчево и изпълнено с надежда. Може би някой ден аз също ще избера да се омъжа у дома.

Събуждаме се рано и ни се струва, че ще имаме много време, но разбира се, тичаме наоколо като пилета с отрязани глави. Трина търчи нагоре-надолу по стълбите в копринения халат в цвят слонова кост, който Кристен й подари. Кристен купи розови халати за нас, шаферките, а имената ни са избродирани със златисти конци на предните джобове. Този на Трина е с надпис БУЛКАТА. Трябва да се признае на Кристен, че макар да дразни хората около себе си, има виждане за нещата.

Приятелката фотографка на Трина ни снима всичките по халати, Трина е в средата като много загорял от слънцето лебед. После идва време да се облечем. Постигнали сме компромис относно смокинга на Кити — тя е облечена в бяла риза с къси ръкави, весела плисирана папийонка и панталони, които стигат до глезените й. Косата й е на швейцарски плитки, които са забодени на върха на главата й. Толкова е красива. Толкова е… Кити. Аз също съм направила компромис относно короната от цветя. В косата ми има само бебешки дъх. Компромис е постигнат и относно ефирните, подобни на нощници рокли за мен и Марго. Облечени сме в бутикови рокли на цветни мотиви от петдесетте години на двайсети век, които открих в „Етси“ — тази на Марго е кремава с жълти маргаритки, а моята е на розови цветя и презрамки, които се завързват на едното рамо. Моята трябва да е била на ниска жена, защото дори нямаше нужда да я преправим, стига ми до коляното, както се предполага, че трябва да бъде.

Трина е красива булка. Зъбите и роклята й изглеждат много бели на фона на загорилата й кожа.

— Не изглеждам глупаво, нали? — Хвърля ми нервен поглед. — Не съм прекалено стара, за да нося бяло, нали? Искам да кажа, разведена съм.

Марго отговаря, преди да съм успяла да кажа каквото и да е.

— Изглеждаш съвършено. Просто съвършено.

По-голямата ми сестра знае съвсем точно какво да каже.

Цялото тяло на Трина се отпуска, сякаш въздухът е изкаран от него.

— Благодаря, Марго. — Гласът й трепери. — Толкова съм щастлива.

— Не плачи! — изпищява Кити.

— Шшш — казвам й. — Не пищи. Трина има нужда от спокойствие. — Кити е вързопче от нерви и енергия през целия ден — сякаш денят е комбинация от рождения й ден, Коледа и първия учебен ден.

Трина си вее на подмишниците.

— Потя се. Мисля, че имам нужда от още дезодорант. Мириша ли, Кити?

Кити я уверява:

— Добре си.

Вече сме си направили стотици снимки днес и ще направим още стотици, но знам, че тази ще ми е любимата. Ние, трите момичета Сонг, скупчени около Трина, Марго попива очите й с хартиена кърпичка, Кити е покачена на табуретка и е заета с косата й, Трина ме е прегърнала. Усмивките ни са огромни. Нещата свършват, но също и започват.

Колкото до Питър, от него няма и дума. Всеки път, когато по улицата мине кола, отивам до прозореца, за да видя дали не е неговата. Но той не идва и аз ни най-малко не го обвинявам. Но все още се надявам, защото не мога иначе.

* * *

Задният двор е покрит с коледни лампички и фенери от бяла хартия. Вярно, няма стена от рози, но пак е красиво. Всички столове са подредени, по средата има пътека, по която да мине Трина. Поздравявам гостите. Не са много, няма и петдесет човека. Идеално за сватба в задния двор. Марго седи с двете ни баби, бащата на Трина и сестра й са на първата редица и си правят компания, а аз се разхождам наоколо и поздравявам съседите ни семейство Шах, леля Кари, вуйчо Виктор и братовчедка ми Хейвън, която ми прави комплимент за роклята. Погледът ми през цялото време е отправен към алеята в очакване на черното ауди, което не идва.

Когато засвирва „Приспивна песен“ на Дикси Чикс, Кити, Марго и аз заемаме местата си. Татко застава на мястото на младоженеца и всички гледаме към къщата, от която излиза Трина и тръгва към нас. Разкошна е.

Плачем по време на клетвите — дори Марго, която никога не плаче. Клетвите са обичайните и когато преподобният Чои, пасторът от бабината църква, казва: „Можете да целунете булката“, татко почервенява като цвекло, но елегантно целува Трина. Всички ръкопляскат, Кити надава викове. Джейми Фокс-Пикъл лае.

* * *

Танцът на баща и дъщеря беше идея на Трина. Тя каза, че вече е преживяла това и няма нужда да го повтаря, и че танцът ще има много повече смисъл за нас, момичетата. Упражнявахме се по-рано през седмицата на дансинга, който татко нае.

Планирахме танца да започнат татко и Марго, после да се присъединя и аз, и накрая — Кити. Песента, която татко избра, е „Не е ли прекрасна“ — песен, която Стиви Уондър написал, когато му се родила дъщеря.

Двете с Кити стоим отстрани и пляскаме в такт с музиката. Знам, че тя очаква с нетърпение момента, когато ще може да танцува.

Преди татко да пусне Марго, я прегръща и прошепва нещо в ухото й, а в очите й има сълзи. Няма да питам какво й е казал, този момент е само за тях.

Двамата с татко пробваме няколко движения. Доставяме удоволствие на тълпата, като правим танцови стъпки един до друг в такт с ритъма.

— Толкова се гордея с теб — казва той. — Моята средна дъщеря. — Мой ред е за сълзи в очите. Целувам го по бузата и го предавам на Кити. Татко я завърта точно когато засвирва хармониката.

Слизам от дансинга и го виждам. Питър, в костюм, застанал встрани, до кучешкия дрян. Толкова е красив, че дъхът ми спира. Прекосявам задния двор, а той ме гледа през цялото време. Сърцето ми бие толкова силно, че ще изхвръкне от гърдите. Заради мен ли е дошъл? Или защото е обещал на татко?

Заставам пред него и казвам:

— Ти дойде.

Той извръща поглед.

— Разбира се.

Тихо казвам:

— Иска ми се да можех да взема обратно думите, които казах онази нощ. Дори не помня всичко.

Свел поглед, той казва:

— Но беше искрена, нали? И добре че ги каза тогава, защото все някой трябваше да ги каже, и беше права.

— За кое? — прошепвам.

— За Университета на Северна Каролина. — Вдига глава, в очите му има болка. — Но трябваше да ми кажеш, че майка ми е говорила с теб.

Поемам си треперливо дъх.

— Ти трябваше да ми кажеш, че мислиш да се прехвърлиш! Трябваше да ми кажеш как се чувстваш. Ти се затвори в себе си след церемонията по завършването, не ме допускаше до себе си. И все повтаряше, че всичко ще е наред.

— Защото бях дяволски уплашен! — изтърсва той. Оглежда се дали някой е чул, но музиката заглушава разговорите и всички танцуват, никой не ни гледа и сякаш сме сами в задния двор.

— От какво толкова се страхуваше? — прошепвам.

Ръцете му се свиват, в юмруци. Когато най-после проговорва, гласът му е дрезгав, като че ли не е говорил известно време.

— Страхувах се, че ще отидеш в Университета на Северна Каролина и ще разбереш, че не си струвам, и ще ме напуснеш.

Правя крачка към него. Поставям ръка върху неговата, той не се отдръпва.

— Освен семейството ми, ти си най-специалният за мен човек на земята. Да, наистина мисля някои от нещата, които казах онази вечер, но не и че искам да изгубя девствеността си с теб, за да приключа главата. Исках да е с теб, защото те обичам.

Питър ме прегръща с една ръка през кръста, дръпва ме към себе си, свежда поглед към мен и казва с чувство:

— Никой от двама ни не иска да скъса. Защо тогава да скъсваме? Заради онова, което е казала майка ми? Защото сестра ти е постъпила така? Ти не си като сестра си, Лара Джийн. Ние не сме като Марго и Сандерсън или като някои други. Ние сме ти и аз. И да, ще бъде трудно. Но, Лара Джийн, никога няма да изпитвам към друго момиче това, което изпитвам към теб. — Казва го с увереността, каквато може да изпитва само един тийнейджър и точно в този момент го обичам повече от всякога.

* * *

Свири „Обичам очите на моята любима“. Питър ме хваща за ръката и ме повежда през моравата.

Никога преди не сме танцували на такава песен. Тя е от тези, в които просто стоите на едно място и се полюлявате, гледате се в очите и се усмихвате. Различно е, сякаш вече сме по-възрастните версии на Питър и Лара Джийн.

Трина, Кити и Марго танцуват в кръг, баба е в средата. Хейвън танцува с татко. Улавя погледа ми и оформя с устни:

— Толкова е сладък.

Питър, не баща ми. Да. Толкова е сладък.

Никога няма да забравя тази вечер, не и докато съм жива. Някой ден, ако имам късмет, ще разказвам историите си на някое младо момиче, както Сторми разказваше на мен. И ще ги преживея отново.

Когато съм стара и посивяла, ще се връщам към тази нощ и ще си я спомням такава, каквато е била.

Е, все още сме тук.

Още не е бъдещето.

* * *

Онази нощ, след като всички гости са си отишли, столовете са прибрани и останките от храна са в хладилника, се качвам в стаята си, за да се преоблека. На леглото ми виждам годишника си. Обръщам на последната страница и там е съобщението на Питър до мен.

Само дето не е съобщение, а договор.

ДОГОВОРЪТ С ПОПРАВКИ

ЛАРА ДЖИЙН И ПИТЪР

 

Питър ще пише писмо на Лара Джийн веднъж в седмицата. Истинско писмо, не имейл.

Лара Джийн ще се обажда на Питър веднъж на ден. За предпочитане преди лягане, последното обаждане за деня.

Лара Джийн ще постави снимка на Питър на стената си.

Питър ще държи албума на бюрото си, така че всички, които се интересуват, да разберат, че не е свободен.

Питър и Лара Джийн винаги ще си казват истината, дори да е трудно.

Питър ще обича Лара Джийн от все сърце, винаги.