Джени Хан
С обич, завинаги, Лара Джийн (41)

41

В нощта, преди да замина за колежа, прогнозата предвижда дъжд от метеори. Предполага се, че ще е хубава гледка. Двамата с Питър отиваме до езерото, за да гледаме. Кити не казва, но също иска да дойде, умира от желание. Цялото й тяло е сковано от желание, а не смее да помоли. По всяко друго време бих казала „да“.

Казвам й „довиждане“, а устните й са свити от разочарование, но само за секунда, защото успява добре да го прикрие. Вероятно понякога е много трудно да си най-малката, да си тази, която понякога е пренебрегвана.

В колата ми прилошава от чувство за вина, че така обсебвам Питър. Но ни остава толкова малко време… Аз съм ужасна по-голяма сестра. Марго щеше да я вземе със себе си.

— За какво мислиш? — пита ме Питър.

— О, за нищо — отвръщам. Прекалено много ме е срам, за да кажа на глас, че трябваше да поканя Кити да дойде с нас.

Когато се върна у дома за есенната ваканция, ще направим нещо тримата. Двамата с Питър ще я заведем на късна прожекция в киното. Тя ще е по пижама, а аз ще приготвя одеяло на задната седалка на колата, за да я завия, когато заспи. Но тази вечер искам да съм само с Питър, само този път. Няма смисъл да изпитвам вина и да съсипвам вечерта, след като вече съм постъпила егоистично. И ако трябва да бъде напълно откровена със себе си, бих го направила пак. Ето колко съм лакома за последните си мигове с Питър. Искам погледът му само за себе си, искам да разговарям само с него, да бъдем само двамата за малкото време, което ни остава. Някой ден тя ще разбере. Някой ден ще обича момче и ще го иска само за себе си, няма да желае да дели вниманието му с другите.

— Трябваше да вземем Кити — изтърсвам изведнъж.

— Знам — казва той. — На мен също ми е криво. Мислиш ли, че е много ядосана?

— По-вероятно е тъжна.

Но никой от нас не предлага да обърнем колата и да се върнем за нея. Мълчим, после и двамата се смеем — глупаво и от облекчение. Питър уверено казва:

— Ще я вземем следващия път.

— Следващия път — повтарям. Хващам го за ръката, преплитам пръсти с неговите, намирам утеха в това, че тази вечер той се чувства по същия начин като мен и между нас няма разстояние.

Разстиламе одеяло и лягаме един до друг. Луната прилича на ледник на нощното небе. Не забелязвам нищо необичайно. Небето ми се струва съвсем нормално.

— Може би трябваше да отидем в планината — казва Питър и обръща лице към мен.

— Не, тук е съвършено — казвам. — Както и да е, четох, че трябва да гледаш звездите и да чакаш, независимо къде си.

Понякога ми се иска да се бяхме срещнали след навършването на двайсет и седем. Тази възраст ми се струва добра да срещнеш човека, с когото ще прекараш остатъка от живота си. На двайсет и седем си все още млад, но, надявам се, си поел по пътя да бъдеш такъв, какъвто искаш.

Но после си мисля, не, за нищо на света не бих заменила годините — дванайсет, тринайсет, шестнайсет и седемнайсет — които имах с Питър. Първата ми целувка, първото ми фалшиво гадже, първото ми истинско гадже. Първото момче, което ми подари бижу. Сторми би казала, че това е най-важният момент. Тя ми каза, че така момчето показвало, че те смята за своя. Мисля, че за нас беше обратното. Така разбрах, че той е мой.

Не искам да забравя нищо от това. Погледът му в този момент. Тръпките, които пролазват по гръбнака ми всеки път, когато ме целува. Искам да задържа всичко това.

— Първата сбирка в шести клас.

Поглеждам го.

— Какво?

— Тогава те видях за първи път. Седеше на редицата пред мен. Помислих, че си сладка.

Засмивам се.

— Добър опит. — Толкова е мило да прави опити да бъде романтичен.

Той продължава:

— Косата ти беше дълга, ластичето ти за коса беше с панделка. Винаги съм харесвал косата ти, дори тогава.

— Добре, Питър — казвам и го потупвам по бузата.

Той не ми обръща внимание.

— Името ти бе изписано на раницата ти с блестящи букви. Никога преди не бях чувал името Лара Джийн.

Челюстта ми увисва. Сама бях залепила блестящите букви на раницата си! Отне ми цяла вечност да направя надписа равен. Съвсем бях забравила за тази раница. Тогава тя беше най-ценното ми притежание.

— Директорът започна да изкарва на сцената деца на случаен принцип за игри с награди. Всички вдигаха ръце, но косата ти се заплете в стола ти и ти се опитваше да я разплетеш, затова не те избраха. Спомням си, че се чудех дали да не ти помогна, но реших, че ще е странно.

— Как помниш всичко това? — питам удивено.

Усмихнат, той свива рамене.

— Не знам. Просто помня.

Кити винаги повтаря, че първоначалните истории са много важни.

В колежа, когато ме питат как сме се срещнали, какво ще им отговоря? Краткият отговор е, че сме израснали заедно. Но това е по-скоро историята ми с Джош. Гаджета от гимназията? Това е историята на Питър и Жен. Каква е нашата тогава?

Предполагам, ще кажа, че всичко е започнало с любовно писмо.

Прекарах чудесно — завърши щастливо тя — и чувствам, че това обозначава цяла епоха в живота ми. Но най-хубавото от всичко бе завръщането у дома.

Л. М. Монтгомъри

„Анн от фермата «Грийн Гейбълс»“