Тед Козматка
Потрепващите (5)

Глава 4

Тази нощ в мотелската стая се взирах в телефона и отпивах от водката. Прозрачна стъклена бутилка. Изгаряща течност.

Капачката се изтърколи по евтиния килим.

Представях си как се обаждам на Мари, как набирам номера. Моята сестра, която толкова приличаше на мен и все пак не беше като мен. Добрата, разумната. Представих си гласа й в другия край на линията.

„Ало? Ало?“

Тази скованост в главата ми, странната тежест и геоложките натрупвания на нещата, които можех да й кажа — не се тревожи, всичко е наред; но вместо това не казвам нищо, оставям слушалката да се изплъзне, а часове по-късно се озовавам зад плъзгащия се стъклен прозорец и подгизнал до кости, се свестявам от още един породен от водката ступор. Взирам се в дъжда. Той се сипе непрестанно, студен ситен дъжд, който мокри дрехите ми.

Гръмотевица се търкаля от изток, докато стоя в тъмното и чакам всичко отново да се оправи.

В далечината виждам някакъв силует на паркинга на мотела. Една фигура стои под дъжда незнайно защо — сивият дъждобран лъщи, главата й е извърната към мотела. Фигурата ме гледа с лице като черна локва. След това внезапно преминават светлините на кола и когато поглеждам отново, дъждобранът е изчезнал. Или никога не е бил там.

Остатъкът от водката се плъзга в гърлото ми.

Мисля за майка си, за последния път, когато я видях, и пак се появява онова: бавното разтваряне на перспективата. Губя връзка с тялото си, ръбеста фигура, озарявана от натриеви светлини — сиви като буреносни облаци очи, сиви като метал на оръжие.

— Не е за теб — каза ми мама в онзи есенен ден преди много години.

Ръката ми се огъва и бутилката от водката полита, превърта се в мрака — проблясването й, трясъкът й, стъкло, асфалт и късове дъжд. Няма нищо друго, а след това — нищо друго.

* * *

Понякога сънувам един сън. Един разговор, когато бях на петнайсет.

Тя има много имена, повечето апокрифни.

Мама ме гледа от другата страна на масата. Не се усмихва, но аз знам, че е щастлива. Знам, че е в едно от добрите си настроения, защото аз съм я посетил.

Тя пак си е у дома — последния път, преди всичко безвъзвратно да се обърка. Пие чай. Студен, винаги. Две кубчета лед. Аз пия горещо какао и ръцете ми обгръщат топлата чаша. Отпиваме, а вентилаторът на тавана бавно млати въздуха над главите ни.

— Аз съм в траур — казва тя.

— За кого?

— За човечеството.

И умът ми сменя предавката, когато забелязвам промяната на посоката, отново един от онези разговори. Сякаш съзнанието й излиза от коловозите и всички пътища накрая водят все към пущинак.

— Y хромозомата на нашия вид деградира — казва тя. — До няколкостотин хиляди години ще изчезне съвсем.

Очите й обикалят стаята и не спират на нищо за повече от няколко мига.

Аз подхващам играта.

— Ами естественият подбор? Той няма ли да отсее непригодните?

— Няма да е достатъчен — казва тя. — Неизбежно е.

„И може би е така — мисля си. — Може би всичко е неизбежно. Тази стая. Този ден. Мама, седнала срещу мен, с неспокойни очи и накриво закопчана блуза.“

Светлината струи косо през прозорците на дневната. Отвън листата летят из двора, трупат се до каменната стена, която Портър издигна, за да държи съседското корги далече от градината с рози.

Портър е нейният приятел, макар че тя никога не го нарича така.

Той я нарича „моята Джилиън“ и я обича така, сякаш за това е създаден. Но аз мисля, че й напомня твърде много за татко, което е причината както да е с него, така и да не го допуска до себе си.

— Сестра ти се жени — казва тя.

И внезапно проумявам предишния ни разговор. Защото, разбира се, знам за годежа на сестра ми. Не знаех само, че и мама знае. Неуморните й очи спират на мен и чакат отговор.

В шофьорската й книжка очите й са описани като „лешникови“ — но „лешниково“ е твърде неясен цвят. Лешникови са очите, които не са нито сини, нито зелени, нито кафяви. Дори черните очи са наричани кафяви, не можеш да кажеш на някого, че има черни очи. Правил съм го и хората се обиждат, макар че повечето хомо сапиенс са с този цвят на очите. Той си е съвсем нормален цвят за очи при нашия вид по целия свят. Катраненочерно. Като парченца обсидиан. Но очите на мама не са с нормален цвят. Не са нито сини, нито зелени, нито лешникови, каквито са възможните цветове в една шофьорска книжка. Очите на мама са точно в оттенъка на лудостта. Знам го, защото съм го виждал само веднъж в живота си, и то в нейните очи.

— Магнитното поле на Земята флуктуира — казва ми тя. — В момента Южна Америка е в опасна зона. Онези красиви изгреви са просто заредени частици, които преминават във видимия спектър. Видях ги веднъж от лодката на баща ти, когато плавахме северно от залива.

Усмихвам се и кимам, винаги е така. Тя е твърде заета с невидимото, за да говори дълго за обикновеното. Вътрешните й коловози водят към неясни истини, към дълбоки мистерии.

— Магнитното поле отслабва, но ние сме в безопасност тук.

Тя отпива пак от чая си. Щастлива е.

Това е нейният магьоснически номер. Успява да изглежда щастлива или тъжна, или гневна само като те погледне за миг. Това е дарба, която съм наследил, този начин на общуване — като таен език, на който се разбираме и не са нужни думи.

По-рано тази учебна година един учител ми каза, че трябва да опитам да се усмихвам, и аз си помислих: „Нима не се усмихвам? Никога ли?“

Като мама, дори тогава.

Когато най-сетне получи научната си степен по имунология след несигурни набези в химията, астрономията и генетиката. Поривът й беше колкото силен, толкова и донкихотовски. По това време бях на шест и сега като се замисля, още тогава е имало знаци. Странни убеждения. Неща, които по-късно станаха очевидни.

Нейната обич беше яростна и непрактична. Именно тази яростност и непрактичност създаде такава лоялност у нас, нейните деца, защото тя очевидно беше безвъзвратно увредена — и все пак у нея още имаше величие и дълбочина. Дълбоки води, приливни сили.

Тя стоеше до късно вечер и ни разказваше приказки за лека нощ — границата между истина и фантазия постоянно се променяше. Истории за наука и неща, които можеха да са наука, ако светът беше едно по-различно място.

Обичта ни, моята и на сестра ми, към нея беше толкова голяма, че не знаехме какво да я правим.

Когато татко не се върна, тя събуди първо мен, едва успя да изрече думите и се свлече на пода. Помня съвсем малко от онази нощ, сякаш е част от нечия друга история — но си спомням как пое дъх, как удари ключа на осветлението, събуди ме, а после всичко се изля в думи, всичко, безброй години. Цели животи. Водопад от думи. Протяжен писък, който нямаше да спре. И никога не спря.

Помня и стаята. Цвета на стените. Почти фотографски детайли, комбинирани със странни празнини в паметта ми — неща, които би трябвало да знам, но някак не можех да видя. Стари пукнатини в стената. Ясно ги виждам. Усещането за гладкия дървен парапет, докато се носех надолу по стълбите и рамките на картините бръсваха рамото ми. Виждам тънък слой прах по полилея във фоайето, но сестра ми липсва — изтрита е от тези спомени, макар че трябва да е била там. Или вероятно точно тя стои отзад, в сенките.

После чакълът дращи босите ми ходила, а мама не може да върви и се свлича на алеята пред къщата ни. Аз стоя там, докато червените светлини тихо се въртят. Това е полицията, но не виждам лица. Само светлини, значки и думи изпод вода.

Баща ти…

Тя не може да довърши. Не може да изкара думите навън.

След това вече нищо не беше същото. За никой от нас. Но най-вече за мама.

Сега тя отпива отново от чая си и аз виждам как в очите й щастието се променя в тревога. В онези не-точно-лешникови очи, на които не подхожда нито едно определение.

— Добре ли си, Ерик?

Само кимам и отпивам.

— Сигурен ли си? — пита тя.

Баща й е четвърт чероки и му личи. С нея споделяме и това: и двамата приличаме на бащите си.

— Всичко е наред — отговарям.

Тя е висока, с дълги крайници. Косата й, някога кафява, е опъстрена с бяло. И сега, и винаги е била красива.

Ако си приличаме по нещо, това са очите — не по цвета, защото моите са синьо-сиви, а по формата. Имаме очи с тежки клепачи. Очи, които пазят тайните си.

Тя никога не пиеше. Нито веднъж, никога. Не беше като татко.

И имаше обяснение за това.

Произхождаше от род на алкохолици — тежки алкохолици, както ги наричаше. Алкохолици, които се бият и влизат в затвора. Баща й, дядо й и братята й. Някои от братовчедите. Така че тя добре разбираше това. Подобно на болестта на Хънтингтън или хемофилията — замърсяване на кръвта, което си проправя път през поколенията. А аз се чудех дали то не е част от странната, алхимична близост, която привлича двама души. Нея и баща ми.

Понякога тя е нещо така просто като начина, по който се смееш. Или пък познат цвят на косата. Или начинът, по който държиш чашата със скоч — небрежно, с разперени по ръба пръсти и надвиснала над хладната кафеникава течност длан. Така се чувстваш, когато срещнеш някой непознат и усетиш, че… Аз те познавам. Винаги съм те познавал.

Може би това я е привлякло. Или просто е решила, че може да го поправи.

Та така — мама никога не пиеше, нито веднъж, и смяташе, че това е достатъчно, за да я спаси.

Много пъти, докато бях дете, ми е казвала, че и аз не бива да пия. И в двата рода има алкохолизъм, заявяваше тя, така че дори не опитвай. Не бива да рискуваш и с една глътка.

— Не е за теб — каза ми тя.

Но аз все пак опитах. Разбира се, че опитах.

Не е за теб.

И всичко се обърка още повече.