Тед Козматка
Потрепващите (13)

Глава 12

Тази нощ отидох до дома на Джой. Тя отвори вратата. Чакаше да заговоря.

— Нали спомена кафе?

Тогава се усмихна — красиво лице в рамката на вратата — и аз пак изпитах онази сигурност, че в този момент ме вижда. Тя отстъпи и отвори широко вратата.

— Влез.

Минах покрай нея и вратата се затвори.

— Не ме посещават често — рече тя. — Извинявай за безпорядъка в къщата.

Огледах се и реших, че се шегува. Апартаментът й беше малък и подреден. Не знаех какво съм очаквал. Може би точно това. Голи, лишени от картини стени. Канапе. А по-късно — легло.

Започна се с тишина. После докосване.

Мека целувка, несигурна.

На чаршафите тя извива гърба си. Кожа като коприна.

Живот чрез звук и докосване. Завивките са се разлели по пода. Ръцете й са стиснати здраво на врата ми, придърпват ме по-близо — глас в ухото ми, докато копринените ни тела се плъзгат едно върху друго.

След това, в мрака, лежим дълго и мълчим.

* * *

Мислех, че е заспала, но гласът й ме изненада:

— Обикновено ги познавам по-добре.

— Кого?

— Онези, които ми крадат завивките.

— Вземат ги назаем — казах аз. — Просто съм ги взел назаем.

Посегнах надолу, вдигнах одеялото от пода и завих голите й рамене.

— Хубав ли си?

— Моля?

— Любопитно ми е — каза тя.

Ръката й посегна в тъмното и ме откри. Прокара пръсти през косата ми.

— Има ли значение?

— Имам си стандарти.

Засмях се въпреки себе си.

— В такъв случай — да. Всъщност съм разкошен.

— Виж, в това не съм сигурна.

— Така ли? Не ми ли вярваш?

— Може да съм поразпитала.

— Тогава защо изобщо ме попита?

— Може да ми е било любопитно ти какво мислиш.

Хванах ръката й и я сложих на лицето си.

— Както виждаш, разкошен съм.

Ръката й беше хладна на бузата ми. След дълго мълчание тя попита:

— Защо дойде тук тази нощ?

Помислих си за кученцето в кутията. За светлината, която беше останала ненаблюдавана.

— Не исках да съм сам.

— За теб нощите са най-тежки. — Обяви го простичко, като факт. Огънят е горещ. Водата е мокра. Нощите са най-тежки.

Има едно предимство да разговаряш със слепец. Той не може да види изражението ти. Не знае кога е уцелил болно място.

— Ти по какво работиш? — попитах, за да сменя темата. — Така и не ми обясни конкретно.

— Не си питал конкретно. Нарича се акустична фабрикация.

— И какво представлява?

— Започва се с широк, бял шум, а после отстраняваш всичко, което не ти трябва.

— Отстраняваш?

Тънката й ръка се изви зад врата ми.

— Звукът може да бъде гъвкав инструмент. Катализатор за химична реакция или инхибитор. Започва се с максимална честотна плътност и после се изрязват онези части, които не искаш да чуваш. Във всеки бял шум е скрит Моцартов концерт.

Отново не разбирах дали се шегува.

Седнах в тъмната стая. В този миг, в мрака, бяхме еднакви. Едва когато светнех лампата, световете ни щяха да станат различни.

— Утрините са най-трудни — казах й аз.

Слънцето щеше да изгрее след няколко часа. Гаденето щеше да се появи, или пък не.

— Време е да си вървя.

Тя прокара ръка по голия ми гръб. Не се опита да ме задържи.

— Време — прошепна. — Няма такова животно. Само сега. Единствено сега.

Притисна устни към кожата ми.

* * *

На следващия ден оставих съобщение на секретаря на Джереми — молех го да дойде в стая 271.

След час се почука на вратата и той влезе.

— Открил си нещо? — Все още беше с официално сако. Явно му беше ден за срещи. По това можеш да различиш учените от мениджърите. По цвета на сакото. Сатвик и Машината стояха зад мен.

— Да, открихме.

На лицето му се изписа объркване.

— В съобщението пишеше, че става дума за ново откритие?

— Само гледай.

Джереми наблюдаваше, докато проведохме пак експеримента. Погледна в кутията и колапсира вълновата функция.

После сложихме кученцето в кутията и проведохме отново експеримента. Показахме му модела на интерференция.

На лицето му пак се изписа объркване. Не разбираше какво е видял.

— Защо не стана? — попита той.

— Не знаем.

— Какво е различното?

— Само едно нещо. Наблюдателят.

— Не мисля, че разбирам.

— Дотук нито едно животно, с което експериментирахме, не успя да въздейства на квантовата система.

Той се почеса по тила и между веждите му се появи бръчка. Една-единствена бръчка от тревога на гладкото му лице. Мълча много дълго, взираше се в инсталацията и обмисляше видяното.

Оставих го да стигне само до извода.

— Мамка му! — рече накрая.

— Аха — потвърди Машината.

— И този резултат се повтаря?

— Отново и отново — отвърнах аз. Пристъпих напред, изключих машината и жуженето затихна.

— Стойте тук — рече Джереми и излезе от стаята.

Спогледахме се с Машината.

Джереми се върна след няколко минути в компанията на още един костюмиран мъж. По-възрастен и белокос. Висш мениджър. Един от участниците в оценяващия борд. Един от онези, които щяха да ме уволнят.

— Покажете му.

И аз го направих.

Отново дойде мигът на осъзнаване.

— Господи! — възкликна мъжът.

— Бихме искали да направим още тестове — казах аз. — Да минем през всички биологични типове, класове, разреди — ще се спрем най-вече на приматите заради еволюционната им връзка с нас.

— Разбира се — каза мениджърът.

Погледът му изглеждаше съвсем отнесен. Това беше лицето на силния шок. Той все още смилаше видяното.

— Може да се нуждаем от още ресурси.

— Тогава ще ги имате.

— И бюджет.

— Колкото поискате — каза мениджърът. — Ще получите толкова финансиране, колкото поискате.

* * *

Отне ни десет дни да уредим всичко. Работехме в сътрудничество със зоологическата градина „Франклин“.

Транспортирането на голям брой животни може да е истински логистичен кошмар, затова решихме, че ще е по-лесно лабораторията да иде в зоопарка, вместо зоопаркът да ходи в лабораторията. Наехме микробуси и техници. Машината изостави временно своето изследване и се снабди с лабораторна техника, която да храни неговите земноводни. Проучването на Сатвик също официално беше замразено.

— Не искам да преча на работата ти — казах му аз, когато разбрах за това.

Сатвик поклати глава.

— Трябва да видя какво ще стане.

В една съботна утрин монтирахме инсталацията за експеримента в едно от новите помещения в зоопарка, което още се строеше — зелена зала с висок таван, която един ден щеше да приютява мунтжаки^[1]. Засега обаче щеше да приютява учени, най-странните временни обитатели на зоологическата градина. Особено трудно се оказа да блокираме притока на светлина и за целта опънахме брезентови платнища по стъклените панели. Подът също не беше довършен и бе по-ниско от нивото на входа, затова приспособихме три стъпала, които водеха към широкия осмоъгълен бетонен под, на който бяхме подредили масите. Сатвик работеше по електрониката. Машината осъществяваше връзката с персонала на зоопарка. Аз направих по-голям дървен сандък.

Той беше със страни метър и осемдесет, подсилен с гвоздеи на всеки трийсет сантиметра. Беше голям, здрав и не пропускаше светлина.

Сатвик ме видя с електрическия трион и побърза да ме предупреди:

— Внимавай. Преките пътища водят до дълбоки рани.

После се отдалечи, а аз се зачудих дали това е някоя от безбройните му поговорки, или я е измислил специално за случая.

Персоналът на зоопарка не изглеждаше особено склонен да сътрудничи, докато директорът не им обясни какъв е размерът на щедрото дарение на „Хенсън“. След това станаха изключително отзивчиви.

Подготовката продължи и през уикенда, докато всичко не беше нагласено и проверено, също като в лабораторията. За всеки случай вкарах Сатвик в кутията и проведох пак експеримента. Той видя светлината. Моделът на интерференция колапсира в две ясни петна на екрана.

— Работи — обяви Машината.

Следващият понеделник започнахме експеримента. Отидохме рано в зоопарка и пазачите ни пуснаха през портите.

Бяхме се разбрали да започнем с жаби, за да потвърдим досегашната си работа. Сатвик провери крушката за последен път и после Машината сложи една от жабите си в дървената кутия.

— Готов ли си? — попитах.

Той кимна. Погледнах към Джереми, който беше пристигнал с антураж преди няколко минути и сега стоеше встрани, близо до стената. Лицето му бе застинало в концентрация. Зад него двама костюмари се потяха в задушния мрак. Бяха дошли да видят как работи инсталацията. Машината за точки стоеше до екрана с неколцина техници.

Натиснах бутона и машината зажужа като струна на китара.

— Как изглежда?

Машината за точки провери екрана и вдигна палец.

— Също като в лабораторията. Няма промяна.

* * *

Обядвахме в кафенето на зоопарка сред тълпите посетители. Хиляди посетители, повели хлапетата си. Балони и сладолед. Една пътека беше запречена от двойна бебешка количка, а семействата прииждаха и си отиваха. Никой нямаше представа, че зад табелите за изграждаща се експозиция, само на десетина метра оттук, се провежда експеримент.

Машината си поръча пица, ала не я дояде.

Аз седях срещу него, но стомахът ми беше свит и апетитът ми изчезна.

— Кое ли ще е?

— Няма как да знаем.

— А ако трябва да предположиш?

— Ще се случи някъде сред класовете и видовете — каза Машината. — Приматите със сигурност.

— А ти какво мислиш, Сатвик?

Той вдигна глава от хартиената чиния.

— Не знам.

Машината допи пепсито и рече.

— Казвам ви — първото попадение ще се случи някъде в група Приматоморфа.

* * *

Проведохме първия експеримент веднага след обяда. Сатвик натисна бутона. Моделът на интерференция не изчезна.

През следващите три часа проверихме представители на няколко вида бозайници: Marsupialia, Afrotheria^[2] и последните два, устояли на еволюцията представителя на Monotremata^[3] — птицечовката и ехидната. Пазачите в зоологическата градина въвеждаха, носеха или докарваха животните в клетки. Едно по едно те бяха поставяни внимателно в дървената кутия. Инсталацията зажужаваше. Моделът на интерференция не се променяше.

На следващия ден тествахме видове от Xenartha^[4] и Laurasiatheria^[5] — това бяха броненосци, ленивци, таралежи, мравояди и чифтокопитни. На третия ден се заехме с Euarchontogliries^[6]. Тествахме тупайоподобни и зайцевидни. Диви зайци, домашни и безопашати зайци. Нито едно от тези животни не колапсира вълновата функция; нито едно не носеше в себе си онзи „лъч“. На четвъртия ден най-сетне преминахме към приматите.

Отидохме рано в зоопарка. Персоналът ни придружи през портите и нагоре по хълма. Отключиха къщата на мунтжаките и запалиха осветлението. Сатвик им даде списъка за деня и те няколко минути го обсъждаха помежду си.

Започнахме с най-далечните роднини на приматите. Тествахме лемуроподобни и широконоси маймуни. Слагахме ги в кутията, затваряхме вратата и натискахме бутона.

След това преминахме към тесноносите маймуни. Подсемейства Cercopithecinae и Colobinae. Червеноух гвенон и тонкински макак.

После един суматренски лангур, който се вкопчи в ръката на пазача, а в муцунката приличаше на малка гремлинска кукличка. Плюшено животинче, което примигва. Накрая минахме към човекоподобните. Нито едно от тях не колапсира вълновата функция.

На петия ден проверихме шимпанзетата.

— Всъщност те са два вида — каза ни Машината, докато хората от зоопарка подготвяха животните. — Pan paniscus, наречени още бонобо, и Pan troglodytes, обикновеното шимпанзе. Те са сходни видове — трудно е да ги различиш, ако не знаеш какво да гледаш. Когато през трийсетте учените са се усетили за това, животните вече били държани заедно. — Пазачите от зоопарка тъкмо водеха за ръка две млади шимпанзета в залата, като родители, повели децата си. — Но през Втората световна война намерили начин да ги различават отново. Случило се в един зоопарк близо до Хелабрун, Германия. Почти целият град бил сринат при бомбардировките, но по някаква странна случайност зоопаркът останал непокътнат. Когато се върнали, пазачите очаквали да намерят своите късметлийски шимпанзета живи и здрави. Но открили страшна гледка. Само обикновените шимпанзета все още стояли до решетките и просели храна. Бонобо лежали в клетките си, мъртви от шока.

Пазачите поведоха първото шимпанзе към кутията. Млада женска, която срещна погледа ми с любопитни очи. Затвориха вратата и Сатвик спусна резето.

— Готов ли си? — попитах аз.

Сатвик кимна.

Тествахме и двата вида. Шимпанзета и бонобо. Оборудването жужеше. Два пъти проверихме резултатите, после още веднъж.

Моделът на интерференция си беше там.

Никой не искаше да заговори.

— Е, значи това беше — каза накрая Машината. — Дори шимпанзетата не причиниха колапс на вълновата функция.

Натиснах бутона и изключих машината за последно. Жуженето затихна.

— Сами сме — казах аз.

* * *

По-късно тази нощ Машината за точки крачеше напред-назад из лабораторията.

— Същото е като да проследяваш някаква характеристика — рече той. — Търсиш хомология в сестрински таксон. Организираш разредите, каталогизираш синапоморфи и идентифицираш надгрупата.

— И кой е в надгрупата?

— Ти как мислиш? — спря насред крачка Машината. — Способността да причиниш колапс на вълновата функция е очевидно наследяема характеристика, която е възникнала единствено при нашия вид по някое време през последните няколко милиона години.

— Откъде знаеш?

— Това е най-пестеливата интерпретация. В нашия сестрински таксон никой друг не я притежава. Това е уникално възникнала черта. Апоморфия. Трябва да се е появила след откъсването ни от останалите примати.

— А преди това? — попитах аз.

— Какво?

— Преди това. Преди нас.

— Не те разбирам.

— Всички тези милиони години. Нима Земята просто дремела несбъдната като безкрайна неколапсирана реалност? Какво, чакала ни е да се появим?