Тед Козматка
Потрепващите (27)

Глава 26

Самолетът за Индианаполис излиташе в осем сутринта. Хапнах гадна храна на летището, докато чаках да се кача на борда. Часове по-късно кацнахме, наех кола и до обед вече бях на магистралата.

Установих, че трафикът в града е сито, през което някои коли преминават, а други — не. Не бях хванал цаката на местното движение и напредвах бавно.

Спомних си за интегралните схеми на Сатвик — еволюцията изискваше най-ефикасните дизайни. Жалко, че проектантите на града не бяха използвали същата техника.

Щом слязох от магистралата, се залутах из плетеницата на стар жилищен квартал. Една от най-старите части на града.

Тук къщите бяха ниски и яки като щангисти. Изглеждаха неразрушими — редица след редица четвъртити къщи, тухли и камък. Предните им огради опасваха тротоара. Хората по улицата тук бяха едноцветни, знак, че дифузията срещаше съпротива.

По-нататък кварталът внезапно се промени, сякаш бях пресякъл невидима линия. Търговски центрове, аптеки, бензиностанции и хотели. Сигурно съществуваше дума за такъв квартал. Специално зониране, познато единствено на общинските служители, които го използват в предизборните кампании. После още една трансформация, като последен фазов преход^[1]. Големи квадратни постройки. Открито пространство. Високи сгради. Малки, спретнати бизнес комплекси, издигнати на достолепно разстояние от пътя и обградени от езеро от паркинги. Проверих джипиеса на телефона си за последно и завих вляво при табелата.

Беше точно преди два, когато спрях на паркинга и изключих двигателя.

Бях пристигнал.

Тази офис сграда беше по-ниска и по-широка от останалите. Освен това нищо в нея не изпъкваше. Типична бизнес сграда, която може да приюти десетина фирми. Затъмнени прозорци със златисто покритие, много бетон. Именно паркингът изглеждаше впечатляващо, особено ако си отсъствал известно време от Средния запад. Луксът на свободното пространство. Безбрежен асфалт — паркинг недоразумение. Никаква мисъл за икономии. В Средния запад понякога се смята за грубо да паркираш до друга кола. Както да седнеш до някого в киното на обедна прожекция.

Но дори по стандартите на Средния запад този паркинг беше необикновено празен. Десетина коли бяха пръснати из пространство, което можеше да побере публиката на колежански футболен мач. В предната му част видях беемве, паркирано на едно от запазените места. Зелено. Спомних си, че това е любимият цвят на Стюарт, макар че последната му кола беше няколко пъти по-евтина.

Погледнах се в огледалото за обратно виждане и си спомних за писмото, което бях изхвърлил:

Трябва да поговорим.

Слязох от колата и тръгнах към сградата.

В началото Стюарт не започна с желанието да управлява компания. Той винаги се е интересувал от технологията. Да създаде по-добър капан за мишката. Да разшири границите на възможното. И компанията беше просто начин да финансира всичко това. Той беше добър в технологията, но нямаше сърце за корпоративната страна на нещата. Поне навремето. Никога не е искал да управлява империя. Сега гледах масивната сграда в сърцето на корпоративния храсталак и се чудех дали е получил това, което наистина искаше.

Тръгнах към входа.

Вътре беше зловещо. Голямо, широко пространство, в което всеки шум отекваше като в мавзолей, дребни дръвчета в каменни саксии — вътрешен двор, създаден с намерението да прилича на външен двор, в смътно азиатски стил. Тук не се чуваха забързани стъпки. Прекосих празното фоайе и спрях пред една табела, на която бяха изписани имената на фирмите в сградата. На първия стаж се помещаваха няколко застрахователни и маркетингови компании, както и двечки с имена, които звучаха като витамини. Вторият, третият и четвъртият бяха празни. На петия етаж имаше само една компания, име, което помнех добре: „Хай-трупут Текнолоджис“^[2].

Неволно се усмихнах. Още помнех как ми съобщи за първи път името.

„Не можеш да наречеш компания така“ — казах му аз.

Но той бе доказал, че греша. И ето я сега в списъка десетина години по-късно. Хай-трупут — име с единия крак в скрининга, с другия в информатиката. Но така или иначе все за масиви от данни става въпрос.

Взех асансьора до петия етаж. Той звънна и вратите се отвориха към коридор. Аз излязох колебливо от кабината и тръгнах по коридора към две високи врати, на които с малки черни букви бе изписано „Хай-трупут“. Бутнах ги и те се отвориха.

Стените бяха в бежово. Килимът — сив, учрежденски, от онези сплъстени настилки, използвани за помещения с голямо движение на хора, като приемни на лекарите например. Но тук движение на хора нямаше. Тук нямаше и столове. Нямаше масичка за кафе с последния брой на „Сайънтифик Америкън“. Очаквах поне рецепционистка. Поне нещо. Бюро имаше, но празно. След него започваше друг коридор.

— Има ли някой? — извиках аз.

След миг колебание тръгнах по коридора и стигнах до разклонение, където поех надясно. След десетина метра коридорът, подобно на железопътен тунел в планината, свърши и пред мен се разкри огромно пространство. Но къде бяха хората?

Осъзнах, че това е работното помещение. Залата за програмистите и дизайнерите — служителите, които всъщност правят една компания действаща. Ферма от кутийки, която продължаваше до хоризонта. Празна. Изоставена. Продължих да вървя.

Зад залата се нижеха редици по-малки помещения, но повечето празни. Килимът, същият сив, учрежденски, отстъпи пред плочки, а след това и те отстъпиха пред гол бетон. Цялата редица стаи изглеждаха така, сякаш навремето са служили за нещо, но вече са свободни.

Продължих с експедицията. Видях още бюра, кантонерки с отворени чекмеджета, телефони и компютърни монитори. В ъгъла имаше копирна машина с извадена тава за хартията. Листите бяха пръснати около нея като вътрешности на изкормен звяр. Видях чаши за кафе и малък сувенир с надпис „Татко номер 1“. Второ и трето място не присъстваха. Това беше снаряжението на хиляди работни часове. Офис, който беше достигнал до заника си като цивилизация. Стори ми се, че чувам шум в далечината. Тихо бръмчене.

— Ехо! — извиках. — Има ли някого?

Бръмченето утихна. Аз продължих, навлизах все по-дълбоко в лабиринта.

Открих го в една странична стая, с гръб към вратата, стоеше близо до истински апокалипсис от електроника, пръснат по огромна лабораторна маса, на която можеха да работят десетина техници едновременно. Но сега беше само той. Малката бормашина лежеше на плота.

— Стюарт.

Той изправи рамене и се обърна. В ръката си държеше пушка, насочена към гърдите ми.

— Ти дойде — рече той. — Знаех си, че ще дойдеш.