Тед Козматка
Потрепващите (30)

Глава 29

В самолета затворих очи. Нощен полет за Бостън.

Бях изпил сънотворно, но сънят не идваше. Чувствах се някак странно откъснат, сякаш всичко се случваше с някой друг. Аз бях наблюдател на самия себе си — на това, което щях да направя или все още правех. Наблюдавах съществуването си, вдигнах ръка пред себе си и се чух да казвам в мрака:

— Не вярвай на очите си.

Взех още две таблетки.

Тъмнината се спусна.

А с нея и забравата.

Бях на тринайсет, когато започна. Някакво движение в периферията на възприятията ми. Пространство, което усещах, но не можех да видя. Зейнала, надвиснала паст. И не можех да го обясня, не разполагах с думите.

Баба ме прегръщаше и започваше да ме люлее, докато тъмното нещо се разгръщаше и разливаше — вълна, която се издигаше над мен, заплашваше да се стовари отгоре ми и да ме отнесе. Понякога плачех и го наричах усещането, макар че не беше никакво усещане, а нещо, което виждах, когато очите ми бяха затворени. Тогава лицето на баба ставаше все по-угрижено, тя се страхуваше за единствения си внук. Момче, което вече беше видяло и изгубило твърде много.

Затова спрях да й казвам, когато тъмното нещо се случваше. Вече не плачех и не й казвах, че се е завърнало. Усещах го в стаята си как нараства. Прилив на лудост.

Взирах се в него, в този кипящ мрак, който не можех да видя — беше като да стоиш близо до влаковата свирка, толкова е силна, че не можеш да я издържиш; само че не беше звук, а нещо друго. Нещо по-голямо.

И тогава, изплашен и притиснал юмруци до очите си, започвах да му крещя числа, две, три, четири, пет и така нататък, защото само това имах — и научих нещо неочаквано. Можех да го пропъдя, можех да прогоня тази лудост, това тъмно нищо.

Можех да го пропъдя с числа.

Самолетът кацна. Ярки светлини на летището.

Открих колата си в подземния паркинг. А на нея, под едната чистачка, имаше бележка.

Първо си помислих, че е талон, докато не я отворих:

СКОРО

В колата изпих още две хапчета.

Дълго шофиране по лъкатушния път. В мрака на града уличните светлини бяха като нови съзвездия, а аз разпитвах татко къде е отишъл, шептях на бездната, но не получих отговор. Само смърт. Както вероятно беше мъртъв и Сатвик. А мъртвите никога не продумват на живите.

Завъртях волана.

* * *

Посред нощ се събудих със сепване и ръката ми потрепна да се хване за нещо, сякаш се бях препънал и падах от много високо.

Събудих се потен, сърцето бумтеше в гърдите ми.

— Шшшт — прошепна тя и прокара ръка по потното ми чело. — Заспивай.

— Имах чувството, че пропадам.

— Случва се на всички. Просто душата ти се връща отново на мястото си.

Седнах.

— Трябва да вървя. — Бях дошъл в апартамента й преди часове. Имах нужда да усетя нещо истинско, за да изляза от главата си, но се оказа грешка. Главата ми ме последва и тук.

— Остани — прошепна Джой. — Всичко е наред. — Ръцете й лежаха на голото ми рамо.

— Откъде знаеш?

— Всичко ще бъде наред.

Спомних си за думите й преди месеци.

— Не — казах. — Струва ми се, че няма да е наред.

* * *

Когато се събудих сутринта, ми прилоша.

Студени плочки на пода. Повърнах в тоалетната.

Кошмарите бяха много страшни. Надигащ се огън.

В съня дробовете ми горяха, аз се събудих рязко и осъзнах, че просто съм задържал дъха си.

Прокарах едно хапче с малко мляко.

— Сигурен ли си, че е добра идея?

Тя стоеше близо до мен в тъмната кухня. Беше чула как отварям шишенцето с таблетките.

Целунах я по челото и си тръгнах призори. Навън небето се беше продънило и дъждът се сипеше като пелена. Хукнах през локвите към колата си.

* * *

Близо до моя мотел видях през пелената на дъжда необозначена кола. Беше толкова очевидно полицейска, че се зачудих защо са си направили труда да изпращат точно нея. Или може би това беше целта. Кола, която просто крещи, че е полицейска. Черен средно голям седан. Тъмни прозорци. С изключение на него, нямаше нищо друго забележително. Дъждът барабанеше по лъскавата му боя.

Сигурно бяха дошли да ме разпитват пак за пожара.

Подминах колата, без да я поглеждам, но вместо да спра на паркинга на мотела, продължих към бензиностанцията от другата страна на улицата.

Спомних си за бележката на стъклото. Скоро.

Щом наближих вратата на бензиностанцията, погледнах нагоре по улицата към паркираната кола. През тъмните стъкла не се виждаше нищо, но забелязах, че чистачките работят на всеки няколко секунди.

Купих си един хляб, фъстъчено масло и шест кутийки кока-кола. Вечеря за шампиони. Останах в бензиностанцията само няколко минути, но когато излязох, колата я нямаше. Огледах движението по улицата и не я забелязах никъде.

Качих се пак в колата си и прекосих улицата към мотела. Тъкмо слязох и хукнах към стълбището, когато чух воя на форсиран двигател и гуми, които разплискваха локвите. Не си направих труда да се обърна.

В този миг един мъж с панталони цвят каки и тъмна риза с висока яка излезе иззад стълбището и спря пред мен. Беше едър, масивен, към средата на трийсетте. Приличаше на бивш колежански борец или на охранител — дебелият врат опъваше силно средното копче на високата яка.

— Ерик Аргус — рече той.

Аз спрях. Погледнах го през дъжда, от който и двамата подгизвахме. За миг си помислих да излъжа, но какъв смисъл имаше? Той явно знаеше кого точно търси.

— Да.

— Един човек иска да говори с вас.

Не знаех как да реагирам, чух вратата на колата зад мен да се отваря. Обърнах се и видях, че е същата кола отпреди малко. Черна, с тъмни стъкла. Все пак не беше полицейска, освен ако дебеловратият не беше ченге, а това не изглеждаше много вероятно. Явно ме бяха чакали. Хвърлих торбата на паважа.

— Кой иска да говори с мен?

— Ще се радваме да ви запознаем.

— Имате предвид сега.

— Ако обичате. — Той пристъпи към мен и аз едва не хукнах да бягам. Можех да го направя. Този тип беше твърде едър, за да е издръжлив. Огромните, гладни за кислород мускули не му даваха предимство. Ако успеех да избягам…

И сякаш прочел мислите ми, още един мъж слезе от шофьорското място и пристъпи към нас. Той беше по-висок, по-слаб и с няколко години по-млад. Явно беше спринтьорът от двамата, в случай че се стигне до гоненица.

Обърнах се пак към дебеловратия.

— А ако не искам?

Той вдигна вежда. Достатъчен отговор.

Пак се озърнах наоколо, много добре бяха избрали и мястото и момента. Намирахме се зад ъгъла и не се виждахме от рецепцията. Стълбището ни скриваше от пътя, а дъждът беше прогонил повечето хора от улиците.

— Доста ви улесних, нали?

Дебеловратият посочи към отворената врата на колата и каза:

— За нас винаги ще е лесно.

В колежа бях виждал как охраната изкарва пияниците през двойните врати на стадиона, търкаляше ги като трупи. Така щяха да ме затъркалят и мен, ако продължавах да се инатя. Или пък все още можех да побягна и да се надявам на бързината си.

Погледнах към вратата на стаята си и тогава реших. Там не ме чакаше нищо. Само тъмна стая. Въпроси без отговори. Който и да беше устроил това, явно си беше дал много труд и по всичко личеше, че имат основателни причини да говорят с мен. А където има причини, там има и отговори.

Качих се в колата. Дебеловратият ме последва, затвори вратата и потеглихме.

* * *

Пътувахме от половин час. На юг, към града.

— С кого ще се срещна? — попитах. А след няколко минути: — Къде отиваме?

И двамата мълчаха като глухонеми. Накрая млъкнах и аз и продължихме в тишина.

Дъждът вече беше спрял, когато поехме по отбивката. След пет минути навлязохме в един подземен паркинг и дървената бариера се вдигна автоматично пред нас. Продължихме надолу по извитата алея със свистене на гуми и аз започнах да се притеснявам. Пак се изкуших да избягам — да отворя вратата и да духна. При тази скорост можех да изскоча и да се претърколя.

Преди да взема решение, колата мина през някакви врати и спря пред стена. От двете ни страни също се издигаха стени. Мъжете не слязоха. Вратите зад нас се затвориха, а после усетих, че подът започва да се движи. Издигахме се. Асансьор за кола? Бях чувал за такова нещо, но никога не го бях виждал на живо. Това беше преживяване, на което се радваха единствено свръхбогатите. Онези, които искаха да държат наблизо своя „Астон Мартин“. Асансьорът се издигаше бързо и над вратите не просветваха цифри. Не се чуваше и звън на всеки етаж. Този асансьор имаше само една спирка.

Стомахът ми се обърна леко, когато най-сетне спряхме. Тежките врати се отвориха и отвъд тях през предното стъкло на колата видях огромно фоайе. Ярки светлини и полилей.

Двамата мъже слязоха от колата и аз ги последвах. Поведоха ме безмълвно към апартамента. Високи тавани. Мраморен под. Това не беше просто богатство, а нещо съвсем различно. Апартамент за много милиони. Никога не бях виждал такъв. След едно стъпало влязохме в друго помещение и мъжете ме поведоха навътре в жилището, като прекосихме стая с размерите на игрище за голф, покрита с рошав бял килим. В центъра й имаше червена топка, с каквато си играеха децата.

През отворените врати на верандата видях огромен вътрешен двор, а отвъд него на фона на тъмносиньото небе се издигаха другите небостъргачи. Предположих, че сме на двайсетия етаж, или пък трийсетия.

— Ерик.

Обърнах се, щом чух гласа.

Близо до огромна махагонова маса стоеше Сатвик.