Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Flicker Men, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боряна Даракчиева, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2021)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- sqnka (2021)
Издание:
Автор: Тед Козматка
Заглавие: Потрепващите
Преводач: Боряна Даракчиева
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Ибис
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Ибис“
Излязла от печат: 30.07.2019
Редактор: Любка Йосифова
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Живко Петров
Коректор: Нина Джумалийска
ISBN: 978-619-157-246-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11534
История
- — Добавяне
Глава 13
Описването на експеримента отне няколко дни. Затворих се в лабораторията и организирах данните в ясна структура, която да бъде прочетена, разбрана и предадена за публикуване. Сутрин треперенето беше много силно, затова си взимах хапчетата, прокарвах ги с кафе и портокалов сок. Щом свърших с тази работа, се заех с теоретичното изложение. Вписах Сатвик и Машината като съавтори.
БИОЛОГИЧНИ ВИДОВЕ И КОЛАПС НА КВАНТОВАТА ВЪЛНОВА ФУНКЦИЯ
Теоретично изложение
Множество проучвания разкриват, че основното състояние на всички квантови системи е да бъдат в суперпозиция от едновременно колапсирани и неколапсирани вероятностни вълнови форми. Отдавна е известно, че субективното наблюдение е основно изискване за колапс на вълновата функция. Целта на това проучване беше да се идентифицира най-висшият таксон[1], способен да предизвика колапс на вълновата функция чрез акта на наблюдение, и да се разработи филогенетично дърво, с цел да се изяснят връзките между тези главни животински типове. Неспособните да колапсират вълновата функция видове могат да бъдат смятани за част от по-голямата неопределена система. Проучването беше проведено в бостънския зоопарк „Франклин“ с множество класове гръбначни животни. Резултатите сочат, че хората са единственият вид, при който експериментално се доказва, че са способни да причинят колапс на вълновата функция от фоновата суперпозиция на състоянията, и наистина тази способност, изглежда, е уникална човешка характеристика. Тя най-вероятно е възникнала по някое време през последните шест милиона години след появата на най-скорошния общ предшественик на хората и шимпанзетата.
Джереми прочете резюмето. Седяхме в неговия кабинет и листът хартия лежеше на огромното му бащино бюро.
Накрая аз заговорих:
— Каза, че искаш нещо годно за публикуване.
— Да, доколкото си спомням, ти казах нещо такова. — Бръчката между веждите му се беше завърнала. — И го получих.
— Не е толкова зле, нали?
— Зле ли? Невероятно е. Поздравления. Свършил си изумителна работа.
— Благодаря ти.
— Все пак — продължи той — ще се разрази истинска лайняна буря. Трябва да знаеш това.
Джереми сведе поглед към резюмето ми, а сините му очи изглеждаха угрижени. Виждах го като момче, пак на осемнайсет, как седи в университетската лаборатория, където го срещнах за първи път. Лицето му е гладко и младо. Снежната буря и поднеслият камион все още са на две години в бъдещето. А резюмето, което щеше да му усложни живота, е на десетилетие от това бюро.
Той вдигна очи.
— Но какво означават тези резултати?
— Означават онова, което си мислиш, че означават.
* * *
След това нещата се развиха много бързо. Докладът беше публикуван в „Списание за квантова механика“ и телефонът започна да звъни. Разни хора искаха интервю, рецензии, а десетина лаборатории започнаха репликации на експеримента с намерението да открият някакъв недостатък в процедурата. Винаги се предполагаше, че трябва да има недостатък. Извън научната общност обаче се появиха всякакви налудничави интерпретации. Аз не се забърквах в никакви интерпретации. Аз работех с факти.
Като с този факт например: по най-краткия маршрут от лабораторията до мотела имаше магазин за алкохол. Минавах по по-дългия път, опасано с дървета шосе — и не пиех. Понякога си нямах никакво доверие и не можех да се прибера, нямах си доверие, че ще тръгна по по-дългия път, затова оставах в лабораторията, като се къпех в банята на химиците на първия етаж в Северната сграда — в крещящо нарушение на лабораторния протокол и всичко свято. Около мен имаше стъкленици с всички познати на човека химикали — калиев сулфат, антимонов триоксид, натриев карбонат, азотен сулфид, железен цианид — всевъзможни химикали, но не и алкохол, който нямаше да ме отрови.
Кабинетът на Сатвик още си беше в главната сграда, макар че той самият все по-често можеше да бъде открит единствено в лабораторията си — малка стая на втория етаж на Южната сграда.
Сатвик също работеше по усъвършенстването на експеримента. Работеше по неговото смаляване, минимизиране и дигитализиране. Искаше да го превърне в продукт. Все пак той беше човек на електрониката и голямата тромава инсталация в зоологическата градина просто молеше за рационализиране. Тя се превърна в Хенсъновия двоен процеп, а когато Сатвик приключи с нея, вече беше с размерите на самун хляб — малка тъмна кутия със светлинен индикатор и малък ефикасен изход. Зелено за „да“ и червено за „не“. Тогава се запитах дали той знае. Запитах се дали вече подозира за какво ще я използват.
— Няма значение какво знаеш — каза Сатвик, докато стояхме в кабинета му след първата демонстрация на новата машина. Той докосна малката магическа кутия, която беше създал. — Става дума какво можеш да научиш.
Беше изоставил своите базови матрични кристали. Беше изоставил обаче и усмивката си и аз се запитах каква точно цена плаща, за да работи по този проект. Вече не разказваше нищо за дъщеря си и не се оплакваше от слабата реколта у дома. Сега говореше само за експеримента и работата си по кутията. Беше залепил над лабораторната си маса цитат, откъснат от стара книга:
„А дали животните не са само по-висша раса марионетки, които ядат без удоволствие, плачат без мъка, нищо не искат, нищо не знаят и само симулират интелигентност?“