Тед Козматка
Потрепващите (16)

Глава 15

През следващия месец пристигнаха още писма от други източници, постепенно пресявани от официалните канали в службата. Един доктор по медицина на име Робинс показа интереса си към проекта чрез внимателно формулирана кореспонденция.

Тези писма бяха последвани от телефонни разговори. Гласовете в другия край на линията бяха на адвокати, които служеха на хора с дълбоки джобове. Робинс работеше за консорциум, който искаше да се определи веднъж завинаги точно кога възниква съзнанието в ембрионалното развитие на човека.

Лаборатории „Хенсън“ го отрязваха безапелационно, докато офертата не нарасна до седемцифрена сума.

Онази сутрин Джереми ме откри точно когато сменях филтъра на кафемашината, вероятно защото знаеше, че тогава защитите ми ще са свалени.

— Той иска да участваш.

— Не ми пука — отвърнах.

— Робинс настоя конкретно за теб.

Знаех, че преговорите текат от известно време.

— А аз конкретно му отказвам. — Изсипах кафето във филтъра и плъзнах пластмасовия контейнер в слота. — Не искам да участвам в това. Ако желаеш, можеш да ме уволниш.

Джереми се усмихна унило.

— Да те уволня? Ако те уволня, шефовете ще уволнят мен. А после ще те назначат отново. Вероятно с повишение. Всъщност може дори да ти дадат моя пост.

— Ще съм пълна скръб на твоя пост. Затова първата ми работа ще е да те назнача отново, така че схемата може и да проработи.

Кафето потече в машината — кафявата течност се събра в каничката и Джереми извади чиста чаша от шкафа.

— Сигурен ли си, че не искаш да участваш?

— Сигурен съм.

Разбирах добре предложението на Робинсън. Трябваше да призная, че по свой собствен начин то дори беше находчиво. Приложение на експеримента, за каквото не бях и помислял. Но не исках да имам нищо общо с него.

— Добре тогава — каза Джереми. — Ще им предам. — Това обаче не означаваше, че се отказва. Той си наля чаша димящо кафе и се облегна на плота. Когато заговори отново, шефската част от него вече я нямаше и сега си беше просто Джереми, старият ми приятел. — Този тип Робинс е истинска откачалка, знаеш ли?

— Да, знам. Гледал съм го по телевизията.

— Но това не означава, че греши.

— Да — отвърнах. — Знам и това.

* * *

„Хенсън“ осигуриха техници за процедурата. Странях от всякакви разговори по този договор, но беше очевидно, че подхождат предпазливо към ситуацията, в ролята на неутрални експерти, и се опитват да се разграничат възможно най-много от неприятните последствия, до които можеха да доведат резултатите от експеримента. Ходенето по това въже беше изключително опасно.

Сатвик отговаряше за връзката с проекта — задължение, което явно много му тежеше.

Късно една сутрин го открих в кабинета му. Беше се привел над плетеница от фиброоптични кабели, а тесните му раменца стърчаха чак до ушите. На главата си бе закачил тънко въртящо се лостче с фенерче и малка камера. Плоският монитор до него показваше образа с огромно увеличение — жиците бяха дебели като кабели на висящ мост, а пръстите на Сатвик приличаха на дървесни дънери.

— Как върви подготовката?

Поялникът се отдръпна и образът се завъртя, когато Сатвик ме погледна.

— Почти е време за последния димен тест — каза той.

Видях лицето си на монитора, беше огромно и неузнаваемо.

— Какъв димен тест?

Той се обърна отново към кабелите на моста.

— Ами включваш го и се надяваш да не задими.

— И ще си готов?

— Кутията е готова. Аз ще съм готов. Ами ти?

— Това е най-хубавото — няма нужда да съм готов.

— По-хубаво е, отколкото си мислиш — рече той. На екрана върхът на поялника се плъзна по-дълбоко в машината. — Това вече е твоят експеримент. Може да се прочуеш.

— Какво? Как така?

— Ако не се получи — наведе се още повече над кабелите. — Или пък ако се получи.

— Не искам да се прочувам.

Сатвик като че ли беше съгласен, защото кимна.

— В тази вода ще се удавиш, приятелю.

— Чакай малко. Ами ако искам да се прочуя?

Той се озърна към мен.

— Пак няма да е добре.

Деликатният Сатвик.

Оставих го да работи.

* * *

Няколко седмици преди провеждането на експеримента получих телефонно обаждане. Очаквах го. Самият Робинс. Слушалката хладнееше на бузата ми.

— И сте сигурен, че не можем да ви убедим да участвате?

Гласът му не беше, какъвто очаквах. Беше по-мек, по-непринуден. Бях го чувал единствено по телевизията — там той или бумтеше от амвона, или бе препредаван през медийния мегафон на безбройните кабелни говорилни. Лекар, превърнал се в пастор, който пък се беше превърнал в медийна звезда. Сега обаче разговарях с различен Робинс. По-кротък.

Не отговорих веднага, защото знаех с кого си имам работа.

— Не — отвърнах. — Не мисля, че е възможно.

— Е, вашето отсъствие ще е много осезаемо — каза Робинс. — Като се има предвид ролята ви в проекта, много бихме искали да участвате. Мисля, че ще е от голяма полза за каузата.

— Аз мисля, че каузата ви ще мине спокойно и без мен.

— Ако проблемът е финансов, мога да ви уверя, че…

— Не е.

Настъпи пауза.

— Разбирам — рече той. — Вие сте зает човек. Уважавам това. Все пак исках да ви благодаря лично.

— За какво?

— За вашето велико постижение. Сигурно го осъзнавате. Вашата работа ще спаси много животи.

Мълчах. Тишината се превърна в пропаст — в зона на отрицателно налягане, която ме всмукваше в себе си. Представих си го такъв, какъвто го бях виждал по телевизията. Висок, с четвъртита челюст. Онзи добър външен вид, който някои мъже придобиват с възрастта, докато другите са заети да стареят и дебелеят. Представих си телефона до ухото му. Зачудих се дали е сам в кабинета си някъде там, или при него има хора. Цял екип адвокати, които дебнат всяка дума. Той ме изчака и когато заговорих, беше минало толкова много време, че и двамата разбирахме, че вече водим друг разговор.

— Как намерихте майките?

— Те са отдадени доброволки, до една. Специални жени, които се чувстват призвани за тази важна задача.

— Но къде ги намерихте?

— Ние сме голямо, национално паство и сме в състояние да намерим няколко доброволки в различни периоди на бременността — макар че според мен ще е достатъчна и първата, която ще докаже на каква възраст бебето вече е одушевено. Имаме жена, бременна едва от няколко седмици. Ще се наложи дори да отпращаме доброволки.

Одушевено. Същата дума, която бе използвал и в прессъобщенията. Дума, която ме накара да застана нащрек.

— А откъде сте толкова сигурен, че ще тествате именно това?

— Господин Аргус, как иначе да дефинираме разликата между човека и животното? Ако не е душата, то какво?

Докато търсех отговор, той продължи:

— Наречете го душа, щом искате, или изберете друга дума, но няма съмнение, че вашият експеримент откри именно това. Нещото, което ни отличава. Нещо, за което всички световни религии говорят от толкова отдавна.

Изрекох следващите си думи много внимателно:

— И не се притеснявате от риска, който ще поемат? Имам предвид майките.

— Разполагаме с цял екип лекари, а медицински експерти вече установиха, че процедурата не носи повече риск от амниоцентезата. В амнионната течност се вкарва диод, който не е по-голям от игла.

— Явно вече сте отработили всичко.

— Взети са всякакви предпазни мерки.

— Едно не мога да разбера обаче… очите на зародиша са затворени.

— Предпочитам думата „бебе“ — стана напрегнат гласът му.

Спомних си как представата ми за Сатвик се промени, когато за първи път го чух да говори. Усетих подобна промяна и сега, в гласа по телефона. Лек спад в температурата на думите. Превръщах се в нещо различно за човека в другия край на линията.

— Клепачите на бебето са много тънки — продължи той. — А диодът свети много ярко. Не се съмняваме, че те ще усетят светлината. След това просто ще видим дали има колапс на вълновата функция и най-сетне ще разполагаме с доказателството, от което се нуждаем, за да променим закона и да сложим край на чумата на абортите, която е плъзнала из тази страна.

Оставих телефона на бюрото и се вгледах в него. Чумата на абортите.

И в науката имаше хора като него — хора, които си мислят, че разполагат с всички отговори. И в двата случая догмата ми изглеждаше опасна. Взех пак телефона. Сега като че ли тежеше повече.

— Значи е толкова просто?

— Разбира се. Кога става дума за човешки живот? Та нали това е големият спор?

Замълчах.

Той продължи:

— В едно справедливо общество нашите права свършат там, където започват правата на другия. Но къде точно започват те? Отговор няма. Сега най-сетне ще докажем, че абортът е убийство, и кой ще може да го оспори?

— Ще се намерят и такива, предполагам.

— О, нима не разбирате? Сега науката ще е на наша страна. Това ще промени всичко. Всички ние притежаваме това чудо-съзнание, което е уникално за човека. Но усещам, че не ме харесвате особено.

— Не че не ви харесвам, но има една стара поговорка: „Никога не вярвай на човек, прочел само една книга“.

— Една книга е напълно достатъчна, ако е правилната книга.

— Това е проблемът, нали? Всеки си мисли, че неговата книга е правилната. А питали ли сте се какво ще правите, ако се окаже, че грешите?

— Какво имате предвид?

— Ами ако вълновата функция не колапсира до деветия месец? Или дори при магическия миг на раждането? Ще си промените ли мнението?

— Това няма да се случи.

— Звучите сигурен.

— Сигурен съм.

— Може би — отвърнах. — Може и да сте прав. Но предполагам, че скоро ще разберем.