Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Flicker Men, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боряна Даракчиева, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2021)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- sqnka (2021)
Издание:
Автор: Тед Козматка
Заглавие: Потрепващите
Преводач: Боряна Даракчиева
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Ибис
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Ибис“
Излязла от печат: 30.07.2019
Редактор: Любка Йосифова
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Живко Петров
Коректор: Нина Джумалийска
ISBN: 978-619-157-246-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11534
История
- — Добавяне
Глава 22
Обаждането дойде след четири дни. Събота следобед, тъкмо когато светлината започваше да издължава сенките зад прозореца на мотелската ми стая. Бръмченето ме стресна — внезапно сияние от масичката, където бях оставил телефона.
Изжужа точно два пъти, после затихна. Погледнах екрана. Пропуснато обаждане.
Не познах веднага номера. Беше с местния код. Изглеждаше ми познат, но не излизаше в контактите ми.
Тогава осъзнах защо. И се втренчих в екрана.
Номерът ми беше познат, но никога не бях звънял на него, защото беше на служебния ми телефон.
Сковах се.
Обадих се на номера, но отговор нямаше. Собственият ми глас, записан някога и забравен, изрече: „Не съм в кабинета си, но ако оставите съобщение, ще ви се обадя“. Позвъних отново. И пак. Пет пъти през следващата една минута, или може би две, докато се обличах, но така и не получих отговор. Само моят глас в другия край на линията.
Не съм в кабинета си, но ако оставите съобщение.
Не съм в каби…
Не съм в каби…
Започнах да намразвам звука на собствения си глас. Помислих си дали да не се обадя на Джереми, но какво да му кажа? Че съм получил обаждане от лабораторията в събота следобед и някой мистериозно е затворил? Какво да направи той в случая? Хората често ходеха в лабораторията през уикенда. За такива неща не се обаждаш на полицията. Или пък се обаждаш, като се има предвид всичко случило се. Вероятно самият Джереми беше звъннал, защото се отбил в службата.
Наплисках лицето си с вода в опит да прочистя главата си. Опитах да си представя кой може да е звънял — от моя телефон, седнал на моя стол, набира моя номер — и само един човек ми идваше на ум. Той се беше обадил, не Джереми.
Но защо се обажда от лабораторията? Защо не използва мобилния си? След толкова дълго мълчание защо ще звъни от телефона на работа? Не виждах смисъл. Освен ако се опасява, че могат да го проследят. Или пък Джереми беше прав и наистина си е изгубил телефона. Може би телефонът в лабораторията е първият, който му е попаднал. Но защо затвори?
Третият вариант беше изобщо да не е звънял Сатвик.
Отворих брезентовата торба, зарових вътре, извадих пистолета и го претеглих на дланта си. Някои неща са непоправими, направиш ли ги, няма връщане.
Проверих барабана — беше зареден.
Но за такова нещо човек трябва да си има доверие. Зърнах се в огледалото над тоалетката. Рошава кестенява коса. Четвъртитото ми лице бе отслабнало, а очите с тежки клепачи бяха твърде неспокойни.
Увих пистолета в стар чифт сини дънки, прибрах го отново в брезентовата торба и я сложих в сейфа в дрешника.
Намерих обувките си и тръгнах към вратата.
* * *
Поех към лабораторията по залез, телефонът лежеше на седалката до мен. През деня беше валяло и пътищата още бяха мокри. Включих чистачките, за да се борят със струите, които вдигаха другите коли. Пристигнах в лабораторията точно когато слънцето се скри и малката жълта лампа на паркинга за посетители светна. Продължих по извитата алея и заобиколих отзад.
Когато я видях, сърцето ми ускори ритъма си. Колата на Сатвик беше спряна в средата на паркинга. Неговият сив седан. Едва не изкрещях.
Паркирах до нея и слязох. Тръгнах към старото субару и докоснах капака, както бях виждал да правят ченгетата. Той още беше топъл под дъждовните капки.
Насочих се към главната сграда и извадих картата си, за да отворя вратата. Прекосих фоайето, после тръгнах по стълбите към втория етаж.
Коридорите отпред бяха добре осветени, но по-навътре в сградата трябваше да разчитам на оскъдното зарево на залеза.
— Сатвик! — извиках. — Тук ли си?
Не получих отговор.
Беше се обадил от кабинета ми, но реших да проверя първо в неговия.
Чувах единствено собствените си стъпки.
Когато приближих до неговата стая, видях, че вътре не свети. Това не беше добре. Отворих и включих осветлението. Кабинетът беше празен и изглеждаше точно както го беше оставил преди няколко седмици. По нищо не личеше Сатвик да е бил тук.
Оставих лампите включени и продължих по коридора към лабораторията му. Там също нямаше никого.
Оборудването му беше пръснато по лабораторната маса, както при последното ми посещение. Обърнах се да изляза, но спрях.
Все пак нещо беше различно. Огледах стаята.
И след минута разбрах какво е.
Диаграмите ги нямаше. Бяха свалени от стената. Едно късче хартия още висеше на мястото, където преди бяха залепени. Диаграмите не бяха свалени, а откъснати.
Това изпъна нервите ми още повече. Излязох от стаята, тръгнах по коридора и завих зад ъгъла.
Спрях. Най-сетне светлина.
В моя кабинет.
Струеше от отворената врата.
— Сатвик!
Изчаках, но не последва отговор.
— Сатвик, ти ли си?
Отвърна ми само тишина. Приближих се до вратата.
Вътре нямаше никого.
Влязох и огледах малкото помещение. Всяка хартийка си беше на мястото. Нищо не беше докосвано. Седнах във въртящия се стол и се опитах да измисля какво да правя. Телефонът стоеше на бюрото. Вдигнах слушалката и се обадих на мобилния на Сатвик с надеждата, че може би ще отговори, ако види, че съм тук, но получих същото като досега — препращане на гласовата поща. Телефонът му или беше изключен, или не работеше.
Зачудих се дали да не се обадя у тях, но нещо ме възпря. Ами ако още не се беше свързал с жена си? Не исках да я тревожа. Всичко ми се струваше все по-несигурно и не исках да й се обаждам, преди да имам какво да й кажа. А ако още не си беше отишъл у дома, вероятно имаше причина за това. Не, най-добре беше да изчакам и да разбера какво става. Щях да й позвъня по-късно.
Но какво всъщност ставаше? Мистериозно обаждане. Позната кола на паркинга. Опрях чело в бюрото. Усещах го хладно и солидно.
Щом колата му беше тук, значи и той беше някъде наблизо. Макар и не задължително в тази сграда.
Вдигнах рязко глава.
Станах от бюрото, отидох до прозореца и дръпнах щорите. През стъклото, отвъд задния паркинг, видях външните лаборатории — а точно зад тях в края на паркинга се гушеше старият склад, сграда W. Предната му врата беше отворена.
Хукнах веднага.
Взех стълбите на бегом, блъснах се в стъклената врата и излетях в хладната нощ. Прекосих паркинга по тротоара, който водеше към склада, и минах през отворения портал. Складът беше по-голям и по-просторен от главната сграда, но ме посрещна единствено тишина. Тук държахме цялото старо оборудване. В предната част имаше няколко офиса и малки складови помещения, а задната представляваше мрежа от по-големи складови клетки, натъпкани с непотребна апаратура от десетина затворени лаборатории. Нещо като гробище за оборудване.
— Сатвик? — извиках отново.
Тръгнах по дългия коридор покрай тъмните офиси, после отворих вратата към общото помещение и включих светлините.
Нищо. Огромната зала беше празна. За всеки случай минах покрай клетките, като се вглеждах в пътечките между тях. В другия край спрях.
Нищо не разбирах. Къде беше той, по дяволите?
До отсрещната стена имаше бюро с химикалка и клипборд. Откъснах един лист, препънах го на две и написах:
Сатвик, обади ми се.
Реших да оставя бележката на колата му. Ако не ми се обадеше до сутринта, щях да звънна на Джереми, на полицията и на жена му. Щях да се обадя на всички. Или не, просто щях да спра близо до портите, за да наблюдавам и чакам. Ако някой излезете с колата на Сатвик през следващите няколко часа, щях да го спра. Оставих клипборда на бюрото и тръгнах към предната част на склада.
Бях толкова потънал в мисли — за бележката и колата, че отначало не забелязах светлината. Само я зърнах с периферното си зрение.
Извърнах глава.
От открехнатата врата на един от офисите близо до изхода се изливаше светлина.
Бях сигурен, че преди малко не светеше.
Спрях.
Бележката падна от пръстите ми и полетя към пода.
— Сатвик.
Нямаше отговор.
И все пак някой беше включил осветлението. Не бях сам.
— Сатвик, ти ли си? — извиках по-силно и пристъпих към отворената врата, само една крачка, защото тишината ме спря. Пълната, абсолютна тишина.
Стоях като вкаменен на мястото си. Бях извикал достатъчно силно, за да ме чуе, но нямаше отговор. И нямаше да има. Внезапно някак разбрах, че не Сатвик беше в този офис.
Бавно направих крачка назад.
И тогава целият свят се разпадна.
* * *
Усетих тътена с костите си.
Ударната вълна го последва и ме откъсна от пода.
Паднах и всичко притихна. Всичко. Нямаше дори звън в ушите, а лицето ми лежеше на студените плочки на пода…
Моята баня. Светлината на утрото се изливаше в нея — гладка твърда повърхност до бузата ми, като в сън. Опитах се да вдигна глава към порцелановата чиния, за да повърна отново, но не можех. Толкова добре ми беше на пода, който беше хладен, а въздухът бе много горещ — ето, звънът в ушите започна. Звъняха толкова силно, че не можех да мисля.
Отворих очи и видях сияние. Отломки от срутена стена. Оранжеви пламъци някъде назад. Опитах се да мисля, но нищо не разбирах. Намирах се в склада, а не в моята баня. Закашлях се — разкъсващ хрип, — когато болката се стрелна през гърдите ми. Отначало помислих, че ребрата ми са счупени. След тежко падане настъпва миг, в който тялото се опитва да разбере дали ще живее. Първите глътки въздух. Сърце, което продължава да бие, или не. Кости, които се движат плавно или строшените парчета застъргват едно в друго.
Още лежах на пода, когато огънят разцъфна около мен.
Всичко се размаза пред очите ми — сияещи ореоли забулваха зрението ми.
Потреперих и затворих очи. Когато ги отворих, всичко още потрепваше.
Опитах да се преобърна и тялото ми се раздвижи — не ме болеше по-малко, но не ме болеше и повече. Положих ръце на плочките в опит да се изправя, да дам някакви признаци на живот — и светлината като че ли се разрасна и разпространи. Ярки оранжеви пламъци. А над тях и от тях се вдигаше черен дим.
После кашлицата ме задави отново, защото димът се закълби около мен, и аз мислех само за едно — пожар. Господи, изчезвай. Но тялото ми като че ли не работеше.
Димът се сгъсти, а огънят съскаше и пукаше. В този миг се включи противопожарната система. Но сякаш напразно.
Отново опитах да се изправя и точно когато коленичих, водата рукна, измокри дрехите ми и изпълни въздуха със задушаваща влага. Надигнах се на един крак. Дробовете ми горяха. Очите ми горяха. Не виждах нищо, а по страните ми се стичаха сълзи.
Запрепъвах се към отворения офис, затръшнах вратата след себе си и опитах да си поема дъх. Съблякох ризата си и запуших с нея процепа на прага, за да не влиза дим. Избърсах очи с опакото на дланите си, но паренето продължаваше. Що за огън беше това? Какъв ли беше катализаторът?
Отидох до прозореца, но той не се отваряше. Единичен стъклен панел, без панти и резе.
Мамка му! Нечупливо стъкло.
Поех дълбоко дъх, за да се успокоя. Трябваше да помисля. Усещах как въздухът се нагрява все повече. Отворих вратата и хукнах надясно, пришпорван от пламъците. През пелената от сълзи видях в другия край врага с надпис „Сервизни помещения“, или поне така ми се стори.
Напипах дръжката и се гмурнах вътре. Тук най-сетне въздухът беше хладен и свеж. Единственият звук беше накъсаното ми дишане. Извадих мобилния от джоба си, отворих го, за да ми свети, и зеленото му лице озари мрака.
Намирах се в тесен сервизен коридор, който минаваше зад офисите и като че ли продължаваше по дължината на цялата сграда. Вървях бързо. Тук въздухът беше по-чист, но все пак миришеше на дим. Дори в изолирания коридор температурата започваше да се покачва. Пръскачки или не, сградата си гореше.
Подминах дълга редица електрически табла, заобикалях тръби и кабели. Когато стигнах до края на коридора, се озовах пред друга врата. Зад нея чувах огъня като далечен прибой — пращеше и пукаше, подобно на статично електричество.
Докоснах стоманената врата и бързо отдръпнах ръката си. Нямаше как да изляза оттук. Огънят се разпространяваше по-бързо от очакваното.
Озърнах се, търсех друг изход, начин да се измъкна, и тогава забелязах стълбата, закачена за стената. Насочих мътното сияние на телефона нагоре и видях, че стълбата се губи в мрака над главата ми. В тъмен тесен тунел.
Нямах друг избор, затова започнах да се изкачвам по нея. На върха й имаше платформа и още няколко стъпала, които водеха към стоманен люк на тавана. Блъснах го с рамо, но не поддаде.
Заблъсках по-силно, пот се стичаше по лицето ми, а люкът не помръдваше.
Свлякох се на платформата, като едва си поемах дъх. Отдолу вече се надигаше задушлив дим, когато насочих телефона към люка и видях дръжката — прост стоманен лост. Проклех се за глупостта си и го дръпнах, а люкът се отвори със силно дрънчене. Издърпах се през него и внезапно се озовах под нощното небе, а въздухът беше толкова чист и сладък, че не можех да повярвам.
Изминах няколко крачки по покрива, преди да се свлека на колене и да започна жадно да поемам дъх. Да вкарвам и изкарвам въздух през горящата си трахея. Буквално усещах формата на дробовете си.
Когато се изправих, светът леко се олюля и аз тръгнах към ръба на покрива, за да погледна надолу. Тогава се сблъсках с реалността на ситуацията. Намирах се на покрива на горящ склад. Покривът беше на около седем метра и половина от земята. Твърде високо, за да скоча, само че нямах избор.
Още една експлозия разтърси сградата под краката ми, последвана от дълбок тътен, като рев на дракон. Помислих си за всичкото онова оборудване долу. Кой знае какви материали горяха? Поне електронните микроскопи бяха на сигурно място в главната сграда. Там бяха и жабите на Машината, както и хиляди офиси. Дори складът да идеше по дяволите, „Хенсън“ щяха да продължат.
Обърнах се и видях, че от люка, през който бях излязъл, се издига дим. Пожарът се разпространяваше.
Трета експлозия разтърси покрива под краката ми като ударен с бейзболна бата и този път успя да ме събори. Чу се трясък на стъкло, а димът блъвна от сградата през строшените прозорци. Жегата се засилваше. Изправих се и тръгнах към другия край на покрива, усещах как катранът лепне под обувките ми, започваше да се топи. В средата на покрива вече се оформяше лека вдлъбнатина, затова промених курса по пътя си към ръба.
В далечината завиха сирени.
Вдлъбнатината ставаше все по-дълбока. Всичко се случваше твърде бързо. Пред очите ми средата на покрива като че ли се изсули надолу, първо само няколко метра, но после отворът се разшири — черна дупка, през която се надигаха блещукаща жега и черен дим — и аз осъзнах, че май нямам време да чакам пристигането на пожарната.
Хукнах към ръба на покрива, за да се отдалеча възможно най-много от централната му част. После си спомних за пристройката. Бях виждал хората от поддръжката да вкарват там косачките — малка барачка, залепена за гърба на склада.
Щом най-сетне стигнах края на покрива, бързо се надвесих над ръба.
Да, тук беше.
Под мен се виждаше сребрист правоъгълник. Скосен покрив, от който ме делеше почти цял етаж, но пък щях да оцелея.
Прецених отново разстоянието и прекалибрирах очакванията си.
Вероятно щях да оцелея.
Зад барачката имаше бетонна площадка, дървени палети и контейнери за боклук.
Обърнах се да огледам покрива, търсех нещо, което да използвам.
Сега сирените виеха по-силно, защото колите навлизаха на територията на института. Пламъци озаряваха небето през счупените прозорци долу. Пожарникарите нямаха представа, че съм на покрива, а аз не исках да рискувам да го прекося отново към предната част на сградата, откъдето можеха да ме видят.
Не, това не беше пожар; това беше истински ад. Пламтяща пещ. Жегата вече пърлеше краката ми. Времето ми изтичаше.
Наведох се от ръба на покрива.
Огледах стената на склада, като търсех нещо, за което да се захвана — каквото и да е, стига да ми спестеше някой друг метър от скока.
Но нямаше.
От тази страна стената на сградата беше съвсем гладка.
В мрака зад мен разцъфна светлина и аз извърнах глава да погледна. В покрива се отваряше нова дупка, близо до предната част. Жегата се засилваше. Нямах време.
Плъзнах се от ръба и увиснах във въздуха, краката ми ритаха в нищото.
* * *
Спаси ме наклонът на ламаринения покрив под мен, защото превърна инерцията ми във въртеливо движение.
Приземих се на леко присвити крака и коленете ми веднага поддадоха. След това се стоварих на задник и се превъртях по наклонения покрив — раменете и главата ми отскочиха от ламарината и пред очите ми лумнаха звезди, докато краката ми се премятаха отново и отново, а аз летях надолу. Едва успях да мерна дървените палети, които се устремяваха към мен. Стоварих се тежко — с ръцете напред, за да предпазя главата си — и след това на дясната си страна със силен трясък сред разтрошено дърво. Ударът разтърси цялото ми тяло и въздухът излетя от дробовете ми, докато се търкалях ли търкалях и най-сетне спрях.
* * *
Усещах жегата на огъня.
Студена ръка на челото ми. Не разбирах нищо.
Сирените виеха по-силно. Над мен пламъците се издигаха към небесата. Складът. Какво правех при склада? В главата ми беше пълна каша. Спомних си паркинга. Колата на Сатвик.
— Къде е Сатвик?
— Шт — чух глас.
— Къде съм?
— Не ставай — изрече женски глас. — Парамедиците идват.
По лицето й имаше кръв. Беше по-млада от мен. Към края на двайсетте. Носеше сив дъждобран с качулка, която отчасти покриваше пясъчнорусата й коса. Стар белег разполовяваше едната й вежда, а друг, по-пресен, розовееше на брадичката й. Кръвта течеше от носа й, беше се размазала по бузата й и капеше по дъждобрана.
Жегата се засилваше.
Жената се изправи, хвана ме за глезените и ме издърпа. Вдигнах глава, когато усетих, че бетонът се плъзга под раменете ми. Тя ме довлече зад един контейнер, далече от жегата и рева на пламъците, после се свлече до мен.
— Какво стана? — попитах аз.
Тя не отговори, а сложи пак хладната си ръка на челото ми и видях, че й липсват два пръста. Лявото й кутре от втората фаланга, а показалецът — от третата. Стари, отдавна зараснали рани.
— Къде е той? — попитах отново. — Къде е Сатвик?
— Не е на хубаво място — отговори тя.
Замайването се завърна заедно с болката, която се заби като нажежен до бяло нож в слепоочието ми, и светът потъна в мрак.
* * *
— Хей!
Обърнах се настрани и вдигнах глава. Глас в далечината.
— Хей вие!
Гласът беше на един пожарникар, който тичаше към мен. Едро тяло. Младо лице.
Огледах се, жената я нямаше.
— Добре ли сте? — попита едрият пожарникар и коленичи до мен.
С голямо усилие успях да прошепна:
— Главата ми.
— Имате ли изгаряния?
Не отговорих, а се изправих и той ме поведе към предната част на сградата.
Неколцина пожарникари се бореха с огъня. Две противопожарни коли бяха спрели на безопасно разстояние на паркинга, маркучите се виеха по мокрия димящ паваж и изливаха водните си струи върху склада. Въртящи се червени светлини сякаш караха всичко да се движи. Видях една друга нощ, преди години, пред моята къща. Червени светлини. Безлики полицаи и думи, които идваха сякаш изпод вода.
На паркинга, освен противопожарните коли, имаше само още една — моята. Нещо липсваше, но не успявах да се сетя какво.
Озърнах се назад към склада, пламъците вече се издигаха с рев на три метра над покрива.
— Имате ли изгаряния? — попита ме отново пожарникарят.
Опитах да се огледам и тогава забелязах, че ръкавите ми са почернели, а крайчетата на маншетите са изгорели.
— О…
Светът се завъртя заедно със светлините и аз седнах на земята.
Мъжът извика през рамо:
— Хей, имам нужда от помощ!