Тед Козматка
Потрепващите (37)

Глава 36

— Преди много време имало една жена, която съставяла корпоративни бюджети, годишни отчети и правела внимателни и надеждни оценки на търговския риск; после се случило нещо ужасно.

— И какво е то? — попитах аз.

Бяхме навън и вървяхме по стар път. Тук следите от гумите бяха прорязали двойни пътечки през високата трева, която покриваше всичко наоколо.

— Открила, че всичките й оценки са грешни. Светът бил много по-опасен, отколкото съзнавала.

Стигнахме до голяма дупка в пътя, затова прекосихме тревистата междина и минахме на другата пътечка. Над нас слънцето тъкмо се подаваше през разседите в огромния бял, накъдрен като карфиол облак. Ден като от пощенска картичка.

— Точна оценка може да се направи само ако разполагаш с цялата информация — продължи тя.

— А на вас ви липсваше тази информация, това ли намеквате? — На всички ни липсва в една или друга степен. Винаги съм била предпазлив човек, но този свят ме превърна в нещо, което никога не съм била.

— И какво е то?

— В комарджия.

— Затова ли съм тук, това е някаква игра?

Тя кимна.

— В някои отношения. — Отвори сакото си и извади две големи лъскави фотографии. Подаде ми ги. — Знам, че сте се срещали с Брайтън, но разпознавате ли и друг на снимката?

Познах го веднага.

— Боаз.

— И кога се запознахте с тях?

— На конференция преди няколко седмици.

— За какво говорехте?

— Тогава ли? Предимно за мечове, доколкото си спомням.

Оглеждах снимките в ръцете си. Приличаха на кадри от охранителна камера. Брайтън беше с група мъже, които влизаха в някаква сграда. Стара банка или офис сграда. Боаз беше до него, отряд бизнесмени, устремили се към някаква много важна корпоративна среща.

— О, за мечовете, значи. Явно сте му станали симпатичен.

Върнах й снимките.

— Не останах с такова впечатление.

— Тези са отпреди няколко години. — Тя ги прибра пак във вътрешния джоб на сакото си. — Вече са по-предпазливи. Трудно е да се приближиш до тях.

— Но вие май сте успели. — Спомних си какво бе казала за корпоративните бюджети и баланси. — Работите за тях.

— Може и така да се каже. По-конкретно, работя за фондацията. Виждам ги съвсем рядко там, но не храня никакви илюзии. Всички заповеди се спускат директно от тях. Аз съм просто добро корпоративно роботче или поне бях. Те наемат направо от Бръшляновата лига, макар че ще лапнат всеки талант, до който се докопат. Търсят хора, които са добри в синтезирането на данни от широк спектър източници. Това е специална дарба, но аз съм много по-добра в това, отколкото дори те си представят. По-добра, отколкото са очаквали, и точно това ни доведе дотук. Оказах се прекалено добра в работата си.

— Да разбирам ли, че сте напуснали?

— Не съм напуснала — усмихна се тя. — Никой, който работи за фондацията, не я напуска. А бяга. Закриваш банковите си сметки и бягаш, а после те хващат. Винаги става така.

— Значи е имало и други.

Тя кимна.

— Неколцина, за които успях да разбера през годините. От тях се е изисквала лоялност, но ако не са могли да я осигурят, са замълчавали. Завинаги.

— Ако всеки път е ставало така, защо изобщо избягахте? Защо не останахте и не продължихте да бъдете добро корпоративно роботче?

— Защото научих нещо, което другите не са разбрали. Научих кои са те всъщност. — Тя спря внезапно и ме погледна. — Видях името ви за първи път във фондацията.

— Заради експеримента.

Тя поклати глава.

— Много по-рано. — Извърна се от мен и продължи да върви. — Бях част от екипа на фондацията, който се занимаваше с откриването и оценката на проектите за наградата „Откритие“, и тогава преглеждахме много изследвания. Имахме твърде сложна система за оценка, за да разберем дали заслужават специално внимание. В списъка винаги фигурират стотици проекти. Хиляди имена. Отначало си мислех, че търсим онези, които имат някаква стойност, а след време се оказа, че търсим нещо съвсем различно.

— И какво беше то?

— Обявените цели на фондацията бяха лъжа. Ние не се стремяхме да възнаградим постижения. Опитвахме се да ги предскажем.

— Да ги предскажете?

— Да.

— И с каква цел?

Тя не отговори. Вместо това извърна лице към пътеката и смени темата.

— За какво говори с вас Брайтън в апартамента си?

— За много неща, но повечето нямаха смисъл.

— Все пак ми кажете.

— Говори за вълните. За Антропния принцип. За тръбата на Гавраил.

— А, за тръбата… Той има склонност към класиката. Каза ли нещо друго?

Опитах да си спомня. И пак видях асансьора и усетих метала под лицето си. Прогоних този образ.

— Спомена и нещо, наречено аберис или абрекс.

— Еберакси.

— Да. Това беше думата.

— Какво точно каза?

Ето това беше залогът. Играта. Моментът, в който трябваше да изиграя коза си, или да се прецакам. Видях го в очите й, в начина, по който чакаше отговора. Спрях, а тя направи още няколко крачки, преди да осъзнае, че е сама.

Обърна се и ме погледна. Във всички преговори идва момент, в който трябва да поставиш граница. Това беше моята. Викърс беше достатъчно умна да го разбере. В преговорите се дава и взима. Сега бе мой ред да питам. Лицето й остана безстрастно, чакаше да заговоря.

— Защо Брайтън иска да ме убие? Защо уби приятеля ми?

Лицето й не се промени, но в погледа й се появи изтощение — очи на генерал след поражение.

— Светът си има своите тайни — рече тя. — И такива, които искат да ги опазят. Вашата кутия разкри твърде много.

Помислих си за Сатвик. Как я смали. Как я дигитализира. Как я превърна в продукт. После как го увиха в платнището.

— Не — казах аз. — Трябва да има нещо друго. Статията е вече публикувана. Брайтън говори за онези, които не могат да колапсират вълната. Нарече ги обречените.

— Да, и това име им подхожда.

— Какво имаше предвид?

— Вие сте физикът — каза тя. — Според вас какво е имал предвид?

— Не зная.

— Защото гледате загадката на обратно. Не те са мистерията.

Нещо в изражението й подсказваше, че очаква да забележа очевидното.

— Искате да кажете, че ние сме мистерията.

Тя се усмихна.

— Разбира се.

Този парадокс е съществувал винаги — свободна воля в една детерминирана Вселена. Защото математиката винаги беше права. Тя се проваляше единствено по отношение на нас. Мистерията не бяха онези, които не можеха да колапсират вълните. Мистерия бяха тези, които могат.

— Самото съзнание — рече тя. — Ето кое е вечната мистерия, нали?

— Ами обречените? Кои са те?

— Мислете за тях като за съединителната тъкан на света. Те работят и създават семейства. Те гласуват в страните, където се гласува, и вдигат метежи там, където стават метежи. Те стоят зад превратите или пък губят главите си в преврати. Те са тихото малцинство, което функционира в сложен набор от параметри. Те стабилизират социалния ред, за да могат обществата да растат и процъфтяват.

— Не ви разбирам.

— Антропният принцип изисква Вселената да бъде точно каквато е, за да създава живот, но нека стигнем малко по-нататък. Нима не е същото при създаването на култура? Различни роли в точно съотношение. Обречените просто помагат нещата да вървят в тази посока.

— Значи имат някаква цел.

Тя поклати глава.

— Колкото прелетните птици имат цел. Тяхното поведение е предопределено, вкарано в коловоз.

— И докъде води?

— Тяхното влияние помага на цивилизацията. Мислете за тях като за грес, която смазва колелата на обществата. Без тази грес металът ще застърже в метал. Механизмът ще заяде. Ще се стопи. Големият двигател ще спре. Но обречените не са изобретили нищо. Те не могат да създават. Затова има нужда от хора като вас.

— Кой има нужда?

Тя примигна.

— Светът, разбира се. Когато се срещнахте с Брайтън за първи път, вие се хранихте заедно с него, нали?

Трябваше ми малко време, за да разбера. Моят собствен механизъм започваше да заяжда.

— Да, вечеряхме.

Викърс се обърна бавно и пак тръгна по пътеката. Осъзнах, че очаква да я последвам, затова поех след нея от дясната й страна. Обувките й оставяха малки отпечатъци в меката почва. Тя се обърна към мен.

— Какво ли е било да седите заедно на масата? Никога не съм се хранила с него. Говорили сме само за бизнес. Още преди да науча какъв е, усещах, че в него има нещо ужасно. Философите пишат, че злото съществува, за да може да се разкрие доброто. — Тя ме погледна. — Мислите ли, че е така?

— Нямам представа.

— Всичко е написано, ако знаете къде да търсите. Забелязваш малките следи в документите и накрая всичко добива смисъл. Винаги е имало вражда между две сили. Вземете която и да е религия и ще откриете воини и в най-старите истории. Имената нямат значение. Никога не съм била вярваща, така че можете да си представите изненадата ми, когато научих, че всички стари писания са истина.

Аз пък осъзнах, че нищо вече не може да ме изненада.

— Значи Брайтън е един от тези воини? Това ли казвате?

— Да. — Зелените й очи бяха съвсем безизразни. — Един от най-старите.

— Какво иска?

— Онова, което тези като него винаги са искали. Да спрат напредъка. Да възпрепятстват прогреса. Да забавят настъпването на постмалтусианския растеж. Те посяват хаос. Те са враг на света. Целта им е съвсем проста — да ни попречат да стигнем до следващото ниво на обществено развитие.

Звучеше откачено. Като някакви параноични фантазии.

— Значи обратното на обречените, така ли?

Тя махна с ръка.

— Не. Обречените са просто инструмент на света и като всеки инструмент могат да бъдат счупени. Просто пешки в играта. Не, Брайтън и другите като него са срещу онези като вас — онези, които тласкат нещата напред. Те се опитват да ги спрат. Те са врагове на самата цивилизация.

— Казахте „онези като него“. Мърси също използва тези думи.

Тя ме погледна внимателно.

— В различните езици те имат различни имена.

— А вие? Вие как ги наричате?

Лицето й беше сериозно, когато отговори:

— Онези, които са ги виждали в действие, използват едно и също име. Наричат ги „потрепващите“.

Взирах се в нея. Не чувах това име за първи път. Бях го видял в едно писмо.

— Имате ли представа колко откачено звучи?

— Дори след всичко, което видяхте?

— Но защо? Не намирам никакъв смисъл. Тези потрепващи хора… дори да са такива, каквито твърдите… Какви може да са мотивите им?

— Съмнявате се в мен. Това е добре. Ученият във вас иска доказателство. — В този миг стигнахме до кръстопът и видях пресни следи в калта. Те водеха към изоставената фабрика. Преди трийсет години вероятно тук бе минавал път с прекъсната осева линия. Сега той беше покрит с пръст и трева — асфалтът бе погребан и разпукан. Тя ме поведе надясно по него. — Кажете ми какво знаете вие за Брайтън.

Вървях след нея.

— Той е богат — отвърнах. — И е луд. Той е…

Тя ме прекъсна:

— Ръководи организация, учредител на награда, която проследява напредъка в областта на математиката и физиката.

— Да, фондацията.

— Прикритие. Като контролира подобна организация, той си осигурява ранен достъп до изследванията. Така се добира до новите открития. А след това има няколко възможности. С морков, който е почти невидим, той примамва изследователите с високи заплати и синекурни длъжности. Внимателно създава за тях кариерни условия, които ще ги превърнат от блестящи учени в богати и некомпетентни администратори. Ако това не свърши работа — а често не върши, — идва ред на пръчката. Спират финансирането. Понякога купуват веднага новите технологии само за да ги затворят. Друга възможност са борбите за патенти — законен инструмент, който създава истински военни зони в съдебните зали, а погубените кариери и технологии се трупат като цепеници.

Спомних си за компанията на Стюарт. Финансирането спря.

— Те са враг на цивилизацията — продължи тя. — Винаги работят срещу общото благо. Разполагат с най-разнообразни тактики и ако и те се провалят, прибягват към последната. Не я пазят за краен случай.

— И каква е тя? — попитах аз, макар че вече знаех отговора.

— Учените изчезват. Брайтън е много внимателен. Понякога прилича на инцидент, но обикновено се случва преди проучването да е добило популярност.

— Но защо мен и Сатвик? Та ние вече публикувахме. Дори да казвате истината, за нас е твърде късно. Нашата работа е известна вече.

— Не става дума само за досегашната ви работа — каза тя. — А за онова, което можете да постигнете в бъдеще. Брайтън се страхува от нещо, върху което работите.

— Това е откачено. Аз не работя по нищо.

— Вашето име беше в списъка, преди да постъпите в „Хенсън“. Вероятно е било заради по-ранен ваш проект. Нещо, което сте били на път да постигнете.

— Вие сте работили за него, не знаете ли какво е?

— Нямам достъп до всички документи. По тях работят и други анализатори. Срещи и инструкции, с които не съм запозната. Знам само, че според него вие сте на прага на нещо голямо. Някакво откритие, което ще е значителен напредък. Затова трябва да умрете.

Главата ми се маеше. Това ми дойде в повече. Беше твърде откачено.

— Говорите за някакъв таен заговор за убийството на учени, така ли? — попитах аз. — Те не могат просто да се отърват от нас. Нали ще има въпроси. Има полиция, следователи, репортери.

Тя пак поклати глава.

— Нямате представа колко могъщ е той. Парите и влиянието му са само началото.

— Станах свидетел на убийство. Видях как убиват Сатвик. Простреляха го в главата пред очите ми. Ще свидетелствам…

— Ако съобщите за това публично, до сутринта ще сте мъртъв.

Опитах да разчета изражението й, търсех истината. Дали не се опитваше просто да ме сплаши, за да им сътруднича? Или наистина го вярваше? Спомних си за Робинс и неговите метални врати. „Не сте единственият, който е изгубил близки.“ Каквото и да знаеше, той не би отишъл при властите. Може би имаше основателна причина за това.

Бягаш, а после те хващат.

— Търсите доказателство — каза тя и извади още нещо от сакото си. Беше вестник, сгънат на средната страница. Подаде ми го. — Днешният брой. Ето затова не бях тук, когато пристигнахте вчера. Знаех, че ще искате доказателство.

Статията заемаше половината страница. Прочетох заглавието: „Мъж загива при катастрофа.“ Видях името на Сатвик. Сърцето ми се сви, докато преглеждах първия абзац. Нямаше нито дума за стрелба или за другите мъртъвци. Нито дума за нещо съмнително. Вестникът твърдеше, че Сатвик е умрял при сблъсъка.

— Но той беше застрелян. Видях го.

— Не и според вестника.

* * *

След двайсетина метра стигнахме до последната сграда — голям склад от бетонни блокове и стомана. Колата й беше паркирана до стената. Сив седан като милионите други сиви седани. Кола, която лесно ще се изгуби в движението.

Викърс обърна лице към слънцето, чертите й бяха така резки и ъгловати, сякаш изсечени от камък.

— Елате — направи ми знак да я последвам през дупката в стената. Ако старата сграда някога бе имала врата, то е било доста отдавна.

Викърс ме поведе по тесен коридор и ми трябваше малко време, за да свикнат очите ми със сумрака, но я последвах до тъмна зала.

Тя ми хвърли поглед, докато влизахме, ала не видях добре изражението й.

— Еберакси също има различни имена — каза тя. — Еберин. Еберекс. Аксиера. — Извърна се и продължи да върви. — И още едно — блуждаеща ос. Което говори за предназначението му. — Тя приближи една врата. — Елате.

Думите й събудиха спомен.

— Брайтън ми говори за световните оси.

— И какво каза?

— Каза, че светът има повече оси, отколкото можем да видим.

Влязохме в широко пространство и в първия момент не разбрах какво е.

— Да — отвърна тя. — Прав е. А тук ние проследяваме една от тях. — До стената имаше маси и работна станция. Топове хартия и чертежи. Бившият склад се беше превърнал в нещо съвсем различно.

Внезапно движение привлече погледа ми. Нещо бързо и сивкаво, близо до пода.

Очите ми го проследиха в сенките — то сменяше посоката на твърде равни интервали, за да е животно. Приличаше повече на машина. После разбрах: в центъра на стаята висеше огромен топуз, който се люлееше в края на дълга жица.

— Добре дошли в залата на махалото — каза Викърс.