Тед Козматка
Потрепващите (33)

Глава 32

Не изкрещях.

Кръвта плисна по стената и аз се хвърлих към дебеловратия, но той го очакваше. Извъртя се и използва собствената ми инерция срещу мен, сграбчи ме за ръката и ме удари във вратата. Стоманата смаза лицето ми и усетих как носът ми се счупи. Звезди заплаваха пред очите ми. Тъмни петънца. Обърнах се и замахнах сляпо с юмрук, но срещнах единствено въздух, а после удар в челюстта ме запрати на пода.

Разтърсих глава, за да проясня зрението си. Опитах да се изправя, но получих ритник в ребрата, който ме повали по гръб — изкара ми въздуха и не можах да си поема дъх. Отварях уста като риба. Последва още един ритник. И още един. Свих се на кълбо, за да предпазя гърдите си. Съзнанието ми се събра в една бяла точица и започна да се изплъзва, докато ритниците не престанаха.

Асансьорът спря рязко и аз усетих тласъка под хълбока си. После почувствах вибрация — вратите се отваряха. Мъжете излязоха навън и се чуха гласове.

Всичко това се случи, докато асансьорът се спускаше — Сатвик умря, аз лежах на пода, пребит и окървавен.

Бял рейндж роувър беше спрял на рампата пред асансьора. Сатвик лежеше по очи и на металния под около него се разливаше локва кръв. Тогава усетих движение, приближаваше. Дебеловратият и другият охранител се връщаха в кабината.

Увиха тялото на Сатвик в импрегнирано платнище.

Исках да ги убия.

Исках го толкова силно, че заплаках. Плачех от гняв и се опитвах да се надигна в седнало положение. Онзи, който беше дръпнал спусъка, само ме погледна и рече:

— Не ме зяпай.

Втренчих се в него, исках да го разкъсам на парчета, исках да му разпоря гърлото със зъби и да му изтръгна очите.

Той ме ритна в лицето.

Главата ми се отметна назад и усетих как устната ми се разцепи. Причерня ми.

— Казах да не зяпаш.

Когато вдигнах глава и го погледнах с помътения си поглед, той стоеше над мен. Не извърнах очи, а посегнах към стената. Издърпах се нагоре, като се взирах в него. Лицето му стана мораво от гняв. Той извади оръжието си и го насочи към главата ми. Спомних си за пясъчния револвер. Шест кръгли отвора. Но това не беше револвер, а полуавтоматик. Тръгнах към него с подкосяващи се колене.

Той дръпна предпазителя.

— Не още. — Обади се другият и сложи ръка на китката му, за да свали пистолета. — Освен ако не искаш ти да копаеш.

Дебеловратият още изглеждаше гневен, но сякаш се овладя, докато прибираше оръжието в кобура.

Погледна надолу към мен. И замахна толкова бързо, че не видях движението, само чух пукането на костта и светът пак почерня.

* * *

— Ставай.

Думата дойде от нищото, някой ме дърпаше за ръката. Може да бяха минали секунди или минути.

Опитах да се съпротивлявам, но главата ми се маеше, а тялото не ми се подчиняваше, докато ме извличаха от асансьора. Претърколих се, за да се изправя на колене, но тогава пуснаха ръката ми и аз се стоварих по корем. Кръв от счупения ми нос се стичаше в гърлото. Подът на асансьора беше сребристосив, гладка стомана. Виждах ръцете си на него, но не ги усещах като част от себе си. Стомахът ми се надигна и повърнах на чистата повърхност, а кръвта и жлъчката опръскаха обувките на мъжа срещу мен. Това ми донесе някаква утеха. Единственият удар, който успях да нанеса.

— Вкарай го най-после в проклетия роувър.

Двамата мъже ме хванаха под мишниците, отвориха багажника и ме хвърлиха вътре. Вече бяха приготвили каишите. Дебеловратият завърза китките ми зад гърба и стегна толкова силно, че прекъсна кръвоснабдяването. Щях да загубя ръцете си, ако ме оставеха така достатъчно дълго. Но като че ли нямаше значение.

Хвърлиха Сатвик отгоре ми и затръшнаха вратата на багажника.

* * *

Мъртвото му тяло притискаше краката ми, когато колата започна да лъкатуши из подземния паркинг. Усещах ръката му до гърба си — краката висяха над прасеца ми. Кръв се стичаше от раната в главата му и мокреше ризата ми.

Отпред мъжете разговаряха тихо, но не разбирах какво казват. Не ми пукаше. Не исках да ги слушам. Сатвик беше мъртъв. Аз щях да умра. Помислих за сестра си. За татко и за мама. За думите на Сатвик: „Хората забравят, че някой ден ще умрат“. Усетих как смехът се надига в мен като лудост. Но осъзнах, че за това все пак си има причина. Трябва да го забравиш. Защото не би могъл да понасяш тази мисъл постоянно. Мисълта за собствения ти край. За края на всичко. Дали целият свят просто ще изчезне за миг? Или пък има нещо повече? Нещо след това.

Джипът спря и след малко отново потегли, взе завой и светлината стана по-ярка и жълта — дневна светлина струеше през стъклото. Бяхме излезли от паркинга на улицата. Джипът ускори и аз си помислих за думите на дебеловратия в апартамента: „Ще ви пуснем“, така беше казал. Понякога в една лъжа има и зрънце истина. „Ще ви оставим в някой парк.“ Представих си как ни заравят със Сатвик някъде там, дълбоко, в тъмното, където никой никога няма да ни открие. Нямаше да е трудно.

Пътуването продължи, огласявано от шума на движението. След няколко минути тихият разговор на предната седалка внезапно замря и настъпи тишина.

Забелязах я, без да я осъзнавам в първия миг. Това не беше тишина след края на разговор. Беше прекъсване, когато вниманието ти рязко е привлечено от нещо друго. Прекъсване, сякаш бяха видели нещо. И усетих, че колата започна да намалява скоростта.

Дебеловратият рече тихо:

— Какво е това, мамка му?

— Кажи й да се махне от пътя.

— Какво прави тая?

— Хей…

Скърцане на гуми.

— Пази…

Последва ударът и светът отново се преобърна.

* * *

Сблъсъкът беше оглушителен — силен тласък ме запрати към вратата на багажника, после се претърколих и заотскачах от стените, а парченцата стъкло се посипаха над мен като блещукащ водопад. Колата се плъзна на едната си страна, избивайки искри от настилката само на сантиметри от лицето ми, там, където преди беше прозорецът. Когато най-сетне спря, аз лежах по гръб, а коленете ми притискаха главата ми. Не, не можеше да бъде. Това бяха коленете на Сатвик, не моите. Телата ни се бяха преплели при сблъсъка. Размърдах се и едната ми ръка се освободи — беше излязла от каиша от силата на удара. Издърпах я нагоре и видях, че от китката ми тече кръв. Сатвик още беше проснат върху мен, с извърнато сякаш от срам лице. Тогава започнах да крещя. Не го осъзнавах, докато не чух гласа си. Пронизителен дрезгав вик, който сякаш се давеше сам в себе си.

Изпълзях от задния прозорец. Бяхме на някаква улица. От едната страна се издигаха складове, а от другата — телена ограда. Намирахме се в строителна зона, място, твърде изолирано, за да сме се озовали тук случайно. Само един минувач стоеше на тротоара и зяпаше с увиснало чене. Старица с две найлонови торби с покупки в ръцете. Колата, която ни беше ударила, бе на десетина метра от нашата — кафяв седан. След сблъсъка тя бе продължила напред и се беше забила в един уличен стълб. Джипът лежеше на една страна, а изкривените му отломки осейваха улицата.

Чух скърцане на метал и видях, че шофьорската врата на кафявия седан се отваря. Една обувка стъпи на земята, но не изчаках да видя повече, обърнах се и се издърпах по настилката. Усещах силната миризма на бензин, а стъклата се забиваха в ръцете и коленете ми. Бях се отдалечил на няколко метра, когато чух нещо зад себе си и се обърнах. Дебеловратият също се измъкваше от джипа — излазваше от строшеното предно стъкло, като оставяше диря от кръв. Кракът му стърчеше под странен ъгъл и той изкрещя. На десетина метра нагоре по тротоара старицата хвърли торбите и се затича. Стек с шест кутийки кока-кола се удари в земята и те се пръснаха и закипяха по бетона. Тогава видях другия мъж.

Той вървеше към мястото на катастрофата от отсрещната страна на улицата. Висок, блед, с брада. Косата му беше бръсната и едва покарала. В едната си ръка стискаше пистолет.

Но най-забележими бяха белезите. Те кръстосваха плътта му, дълбоки и груби. Приличаше на твърде отдаден на занаята си майстор на бомби. Очите ни се срещнаха и той като че ли ми кимна. Стигна до джипа и усмивка разкри зъбите му. В далечината вече виеха сирени.

Мъжът вдигна пистолета към разбитото предно стъкло. Не каза нито дума, а стреля — пук, пук, пук, пук. Случи се толкова бързо. Куршумите се забиваха в плът и метал. Шофьорът нямаше никакъв шанс. Адреналинът се изля във вените ми сякаш с пращене. Усетих, че пълзя, опитвах да се отдалеча възможно най-много от касапницата. Погледнах назад, за да видя дали високият ме следва. Той беше заобиколил джипа и стоеше до дебеловратия, който лежеше на земята и леко потреперваше, а кракът му сякаш се беше сдобил с още десетина стави. Мъжът го преобърна с крак по гръб. Чувах накъсаното дишане на охранителя и виждах кървавата пяна по устните му. Счупени ребра, пробит бял дроб. А после онзи стъпи на гърлото му и го притисна към земята. Очите на дебеловратия се извъртяха в орбитите си, след миг се чу и рязкото изпукване. Накъсаното дишане спря. Мъжът с белезите извърна поглед към мен и аз се сковах. Не смеех да помръдна. Той тръгна към багажника на джипа и клекна близо до Сатвик, който беше увиснал наполовина от счупената врата, все още увит с платнището. Високият отвори платнището на лицето му почти нежно. Или може би просто така ми се стори.

Очите на Сатвик се взираха в нищото. Фокусирани някъде много далеч. Надявах се да е в нещо хубаво.

— Вече е мъртъв — каза мъжът.

— А другият? — попита женски глас.

Обърнах глава и я видях. Мъжът с белезите ме погледна и очите ни отново се срещнаха. Сирените вече виеха по-силно.

— Той е още жив. Но е ранен.

Видях как намества пистолета в ръката си, но не го вдигна към мен. От дулото се издигаше тънка струйка дим.

— По-бързо ще е да го довършим — каза той.

— Не — обади се отново жената.

Гласът й ми беше познат. И тогава я видях — излезе иззад смачкания джип. Видях и белега, които разполовяваше веждата й. Жената, която ме беше спасила от пожара.

— Викърс каза да го вземем. И така ще направим.