Тед Козматка
Потрепващите (17)

Глава 16

Когато бях момче, баща ми обичаше да прави две неща. Да плава и да пие. Той срещнал майка ми в колежа, когато и двамата били първокурсници и бедни като църковни мишки. Тя учела химия, а той — икономика. Историята на тяхната среща беше като семейно предание.

— Генетиката е в основата на икономиката — казал й той, когато най-сетне благоволила да говори с него в парка пред университетската библиотека.

Бил забелязал двойната спирала на корицата на книгата, която носела.

По-късно тя все говореше как й предложил брак през последната им година в колежа: разходка по плажа, а в далечината — закотвена в залива бяла платноходка като наближил сушата кит. Гледали я цял час, после баща ми казал: „Един ден и аз ще имам такава“. Със същия успех е можел да заяви, че един ден ще стане президент. Или астронавт.

Докато мама сменяла науките, баща ми се дипломирал и започнал работа в най-голямата фирма, която била склонна да го наеме. Светът бил машина, която поглъщала работни часове и плюела пари. Той бил добър в работата си и скоро се появили коли, къща и бебе, а после и още едно — след време мама често говореше за тези години, както историците говорят за отминала златна ера. Не съвсем вярно в подробностите, но истина като цяло. Защото нито една златна ера не е напълно златна. Но за мама реалността винаги е била абстрактно изкуство — цветни шарки на платно, сбор от мазки с четката.

А може и наистина да е било така: да е била достатъчно златна.

Бях на седем, когато той за първи път ме взе на плаване в залива. Яхтата на татко беше 11-метрова „Каталина“. „Регата Мари“, средно голям круизър със 120 квадратни метра платна. Дотогава татко беше спечелил милиони за работодателя си и получаваше бонуси, повишения, стана съдружник. Не разбирах нищичко от тези неща. Разбирах само, че татко е добър в това, което прави. Някак специален. Надарен.

Седем дни „Регата Мари“ беше целият ни свят, докато се носеше покрай скалистия бряг, а на нея — само ние двамата. Вятърът духаше от юг и яхтата летеше по вълните, платната плющяха като молитвени знаменца. При това първо пътуване не губехме брега от поглед. Нощем вадехме биноклите и гледахме проблясващите в мрака градски светлини.

На следващия ден татко крещеше от радост под пръските, а аз седях, закопчан с колани, докато носът пореше и разбиваше на ситни капчици вълните, донесени от насрещния вятър. Подгизнал до кости, татко стискаше здраво руля и се подпираше с крак на стената на кокпита, когато яхтата се накланяше настрани. Ядохме супа, сготвена в закрепени съдове, а от време на време солената вода обливаше илюминаторите. Здраво вързан с коланите, аз гледах баща си в стихията му.

Дотогава той пиеше почти всеки ден, но водата го поддържаше трезвен. Никога не пиеше, преди да излезе с яхтата, ако на нея имаше пътници.

— Твърде опасно е — казваше.

Защото дори той разбираше, че с морето шега не бива.

След това лятно плаване тръгнах на училище и татко започна да излиза с яхтата сам, като всеки път се отдалечаваше все повече. При първото му солово пътуване в открито море аз видях списъка му със задачи, надраскан в голям жълт бележник.

• Провери въжетата.

• Купи нови фалове.

• Провери корпуса за гниене.

• Отплавай на 6 септември.

• Не умирай.

По-късно, когато станах на дванайсет, отново започнах да проверявам списъците му, като търсех последната точка, но тя винаги липсваше. Явно по някое време беше изпаднала от списъка.

Тъй като никога не пиеше, когато шофираше, работеше или плаваше с други хора, с времето татко все по-рядко започна да прави всичко това. Нашите екскурзии извън залива станаха по-редки, а накрая дойде и последната. Последният път, когато излязохме в открито море.

Управлявах яхтата чрез насочване. „Там! — крещях аз. — Нека идем там!“ И изпъвах ръка към част от синевата, която не се различаваше по нищо от останалите сини, издигащи се и спадащи тъмни вълни. После дърпах въжетата, а огромното платно над нас се завърташе напряко на вятъра, издуваше се и въжетата проскърцваха, докато цялата огромна и мистериозна машина се накланяше настрани и ние потегляхме.

Океанът е огромен. Малък съд сред ширналия се свят. Татко обичаше да сме в открити води, когато вече не се вижда бряг. На трийсет километра в ясен ден. Понякога двайсет и пет или двайсет, или шестнайсет, в зависимост от времето. Той се взираше към хоризонта.

— Ето — казваше, а аз поглеждах и виждах, че е прав.

Нямаше бряг. Само океан. И нямаше смисъл да навлизаме по-навътре. Защото навътре беше все същото. Единствено океан. А корабът се издигаше и спускаше като дихание. Космически кораб в мрака, докато порехме вълните.

Задуха ли вятърът от изток, може да наближава буря. Да те хване неподготвен. Както животът може да те хване неподготвен.

* * *

Гледах безименното пристанище в далечината, докато автобусът от летището взимаше завоя. Надничах над рамото на Машината за точки, който дремеше, а черната му коса се беше притиснала в стъклото. Виждах платноходките и полюшващите се мачти. Магистралата изви отново, докато приближавахме града, и пое успоредно на водата. Издигаха се сгради. Аз побутнах Машината.

— Почти стигнахме хотела.

Но той не се събуди.

Гледах през прозореца малкия резен от океана. Никога не забравях, че водата е студена и дълбока, и онова, което обичаш най-много, може да те нарани.

Когато слязох от автобуса, вдишах дълбоко соления въздух. С Машината награбихме багажа си и застанахме пред заслонения с тента вход на хотела, където се провеждаше конференцията — разкошен „Рамада“ недалеч от плажа. Решихме да минем през фоайето, преди да се регистрираме.

Вече се беше събрала тълпа.

— Много гости — отбеляза Машината.

Прехвърлих сака си на другото рамо и отвърнах:

— Сега си спомням защо не исках да идвам.

Това пътуване беше задължително, декрет, спуснат от шефовете, които дори Джереми не смееше да разочарова. Бях отказал да помогна на Робинс и това беше алтернативата. По-малкото зло. Все пак се опъвах, докато не се намесиха по-големите шефове, и накрая се съгласих заради Джереми.

— Те искат да присъстват представители от „Хенсън“ — каза ми той. — За предпочитане известни изследователи, а точно сега вие сте такива, момчета. Сатвик вече е изпратен другаде.

Това „другаде“, разбира се, беше експериментът на Робинс.

Така че, когато денят дойде, аз си събрах багажа и се срещнах с Машината на летището.

Всъщност това беше последното място, на което исках да бъда. Три дни по-рано в лабораторията се получи първото заплашително писмо. Извикаха полиция.

Когато попитах какво пише в него, Джереми отговори:

— Не би искал да знаеш.

Накрая ми показа копие. Десет думи, написани с черен маркер. Достатъчно, за да ми напомнят, че светът е опасно място.

Мраморът отстъпи пред дебел килим, когато влязохме в централното фоайе, проправяйки си път през потока от тела, и аз бях връхлетян от звуковата вълна на стотици разговори. От много време не бях идвал на подобно събитие, но те не се забравят. Истинска тълпа от студенти и докторанти. Но не и доктори. Научните блогъри рамо до рамо с редактори.

В най-добрия случай тук можеш да откриеш бъдещи сътрудници. Новоизковани системи за разбиране на света. Спомних си за прочутата конференция от шейсет и първа, на която се срещнали Дирак^[1] и Файнман. Просто двама мъже, седнали на една маса.

В най-лошия случай тези конференции можеха да се окажат котерийни и недостъпни за всеки, но все пак винаги имаха едно неизменно преимущество: бяха прекрасно извинение да се напиеш. Носех си налмефена и бях изпил две таблетки, преди да се кача на самолета.

Най-сетне стигнахме до рецепцията. Почакахме на опашката след група немскоговорещи учени, показахме личните си карти на служителя и получихме табелки с имената си и малки пластмасови ремъчета с найлонови торбички, пълни с литература за конференцията. Прегледахме набързо новите си провизии. Знаех, че някъде в малката брошурка ще има и кратко описание на нашия експеримент, наред с още няколко преценени като значителни проучвания. Някак си засега успявахме да се отървем от разговори за експеримента, но само защото се запънах сериозно. Все пак това не попречи на другите изследователи да го обсъждат. На табелката на Машината за точки бе изписано името му, а аз бързо обърнах моята към гърдите си.

След като стоварихме багажа в стаите, тръгнахме към фоайето, въоръжени само с брошурите. Огледах картата за най-жизненоважната информация и посочих.

— Натам сме.

След три минути и две спирки за упътване открихме конферентния център, който беше много изискан и вече изпълнен с всякакви слушатели. Най-различни сирена се бореха за пространство с браунита на тясната маса до стената. Грабнахме безплатните напитки и тогава, тъй като вече нямаше как да го отложим, тръгнахме към лекциите.

Първата беше за квантовата динамика на кристалите. Лекторът говореше сладкодумно за кристалната субструктура на въглерода. Говореше ли, говореше. Погледнах към Машината.

— Следващата е интересна — рече той. И така си беше. Скрита филогенетична субструктура сред застрашени земноводни видове.

Тази лекция беше със слайдове и доста по-добра. Гледахме как изследователката сочи по екрана с дълга показалка. Говореше бързо със съвършената, лишена от акцент реч на новинарите от Средния запад и хората от Охайо: „Беше проведен молекулярен анализ на екземпляри от широк спектър застрашени хабитати“.

По едно време на екрана се появи жаба и Машината като че ли подскочи до мен, а лишеният от акцент глас каза: „Присъствието на скрити, неизвестни видове сред популациите на дървесните жаби подчертава нуждата от тяхното опазване“.

Презентацията продължи — серия от графики и диаграми, един вид дървесни жаби живееше скрит сред друг вид. Започнах да се разсейвам.

Ръкопляскането отбеляза края на сесията, ние станахме и се измъкнахме от залата с останалите.

* * *

По-късно същата нощ имахме организирана от началството вечеря. Адрес и две имена: Кен Брайтън и Гершон Боаз.

Те вече ни чакаха в ресторанта — място, наречено „Зоко Чопхаус“. Там се сервираха толкова изискани вечери, че в салатата нямаше маруля. Така се познава колко сериозно е положението.

И двамата бяха високи, с костюми и вратовръзки. Брайтън беше по-едър, с широки рамене, които изискваха костюми по поръчка. Не можах да определя възрастта му. Можеше да е на четирийсет, но нещо в очите му ме караше да подозирам, че е по-стар. Имаше златисторуса, късо подстригана коса. Другият, Боаз, беше висок, колкото него, но не така масивен. Косата му бе малко по-дълга и сребристобяла, макар че на лицето му нямаше и една бръчка. Те представляваха впечатляваща двойка и докато прекосяваха залата, хората ги проследяваха с поглед. В някой друг живот можеха да са модели, стига моделите да приличаха на адвокати, и то на ужасяващи адвокати.

Управителката ни настани на маса в дъното. Предполагах, че има някаква предварителна договорка с шефовете у дома, а вечерята е вид жест на професионална любезност. Но сега, когато ги видях, вече не бях толкова сигурен.

— Трябва да се срещнете с двама души — гласеше съобщението на Джереми на гласовата поща заедно с имената им и часа на срещата.

Останалото тънеше в мистерия. Сега вече съжалявах, че не бях поразпитал. Тази вечеря беше последното място, на което исках да бъда.

— Господа — започна Брайтън с представянето. Стиснахме си ръцете. — Благодаря ви, че се присъединихте към нас.

— Наричайте ме Ерик — отвърнах аз.

С Машината се настанихме срещу тях на масата и когато сервитьорката дойде след миг с кошничка топли питки, Брайтън попита от името на всички:

— Кое е най-хубавото ви червено вино?

— Имаме прекрасно „Шато Лафит Ротшилд“ от 1989-а — каза тя.

— Една бутилка, ако обичате.

— Аз искам само кока-кола — обадих се аз.

— Моля ви, само една чашка. Не се опитвате да откажете алкохола, нали?

Усмивката му стана още по-широка. Това ме сепна за миг, преди да осъзная, че се шегува.

— Не — излъгах. — Но…

— Е, тогава всичко е наред.

И за него беше. Въпросът за Брайтън приключи, след като отпрати сервитьорката с усмивка и кимване — явно толкова беше свикнал да се налага, че това се бе превърнало в негова втора природа.

Не се изненадах от факта, че той поведе разговора, и то с отработена лекота. Златен език, в комплект към златната коса. Говореше за вино, докато преглеждаше менюто. Боаз, от своя страна, мълчеше.

По едно време, след като изля цялото си красноречие по повод безбройните фини нюанси в букета на правилно газираното „Ауслезе“ от деветдесета, Брайтън сякаш се сепна и се наведе някак поверително напред.

— Но стига за виното — рече той. — Искам отново да ви благодаря, че се съгласихте на тази среща въпреки краткото предизвестие.

— За нас е удоволствие — отвърнах. — Радваме се, че имаме възможност да видим малко от града.

— Понякога тълпите са изтощителни. Знам, че сте имали дълъг ден и времето ви е ценно, но просто трябваше да се срещна с екипа, отговорен за експеримента, от който така се заинтересувах.

— Значи сте чели статията? — попита Машината.

— О, да. С огромен интерес.

— Често ли четете научни списания?

Тук имаше нещо странно — човек, който си пада по вина и поръчкови костюми, да чете „Списание за квантова механика“ през свободното си време…

— Трябва да призная, че не редовно — каза той. — Аз съм просто дилетант. Заинтересуван аматьор. Все пак имаме хора в бранша и те ни съобщават, когато се появи нещо особено интересно.

— А вашата работа е особено интересна — добави Боаз, продумвайки за първи път.

Гласът му дереше като чакъл в сравнение с гладкия като масло глас на Брайтън. Имаше нещо странно в изражението му, когато ме погледна. Нещо, което не можах да определя.

Брайтън продължи:

— Винаги съм смятал квантовата механика за доста неподатлива теория. Дори в онези крайни случаи, когато всяка нормална, разумна теория би имала благоприличието да се провали, квантовата механика упорито се придържа към теоретичните постановки. Тя е една предсказваща машина.

— Като никоя друга — казах аз.

В този момент сервитьорката донесе бутилката вино и усмихната, си записа останалите поръчки. Брайтън поиска патица; Боаз — сотирано пиле, а ние с Машината се оказахме фенове на пържолите. Аз поръчах моята със салата за гарнитура.

Когато сервитьорката се отдалечи, разговорът се отклони от квантовата механика и пое отново оттам, докъдето Брайтън го беше докарал, мина през вината и продължи към изкуството. Брайтън говори за годините си във Франция и Германия и за посещенията си в Берлин.

— В Золинген има музей, Дойчес Клингенмузеум, който е посветен на „перспективата на острието“. Много ми хареса този израз, докато разглеждах брошурата им, сякаш едно парче стомана може да има собствен възглед за света. Но кой би могъл да оспори това? Кураторите на музея твърдят, че може да се разбере много за едно общество по вида остриета, които то създава. Декорирани ножове за масло, груби байонети, мечове от черно желязо. Там има един меч, Рихтшверт, който се е използвал за обезглавяване. — Брайтън си наля чаша вино. — Ето това е острие със собствена гледна точка.

Салатите пристигнаха и Брайтън се пресегна към масата, за да напълни чашите с вино.

— Наздравица — предложи той.

Машината ме погледна угрижено, аз взех чашата си и я вдигнах към останалите.

— За откритието — каза Брайтън.

— За откритието.

Чукнахме се. Приближих чашата до лицето си. С периферното си зрение виждах, че Машината ме гледа. Поех дълбоко дъх и вдишах плодовия аромат. Усетих как пулсът ми ускорява, бях изправен пред избор. Оставих виното на масата, без да отпия.

Брайтън ме погледна над чашата си, усмихна се и удължи наздравицата, като вдигна чашата си по-високо:

— И нека всеки ден учим нещо ново — и отпи.

Основните ястия се появиха, димящи на кръгли подноси.

Бяхме ги преполовили, когато брътвежите на Брайтън отново набраха скорост и той заговори между хапките:

— Е, разкажете ми за експеримента, който ни събра.

Най-после стигна до причината за срещата ни.

— Експериментът имаше за цел да установи квантовия колапс на вълновата функция — започна Машината.

Оставих го да говори, а аз си дъвчех пържолата. Той описа експеримента в най-големи подробности. Включително жабите и кученцето.

— Невероятно — произнесе се Брайтън, когато Машината спомена шимпанзетата. Бутна встрани празната си чиния и добави: — Значи е точно както пише в статията. Не сте пропуснали нищо?

— Статията включва повечето подробности.

— А след това се появявате… — рече Брайтън, като се обърна към мен — от невключените в нея подробности.

— Например?

— Защо изобщо проведохте този експеримент?

— А защо се провеждат експерименти? За да видиш какво ще стане.

— Но какво се надявахте да постигнете?

Взирах се в остатъка от салатата си и опитвах да отгатна какво е зеленото, щом не е маруля. Малък крутон беше увенчан с топчица от нещо, което приличаше на хайвер. Хрумна ми, че вероятно поглъщам витамини, с които тялото ми не е свикнало. Със сигурност салата за петдесет долара не съдържаше същите хранителни вещества, които се намираха в поевтините й събратя. Не би трябвало, при тази цена.

— Да постигна? — попитах аз.

— Да — намеси се среброкосият Боаз и се наведе напред. Гласът му беше напрегнат, а онова странно изражение се завърна. — Какво се опитвахте да докажете?

Тогава най-сетне загрях — изражението му беше гневно.

Оставих вилицата си на масата.

— Просто любопитство, нищо повече.

— Любопитство към един проведен преди десетилетия експеримент? Не може да е само това.

— Какво по-точно имате предвид? — попитах с известен хлад в гласа.

Боаз отвори уста да отвърне, но Брайтън го накара да замълчи с леко потрепване на ръката — почти недоловим жест, но достатъчен. Устата на Боаз се захлопна, Брайтън отдели миг да събере мислите си и заговори:

— Извинете приятеля ми. Понякога настоява прекалено. Не може да се спре. Без съмнение един ден това ще му изиграе лоша шега. — Облегна се назад в стола и хвърли салфетката си на масата. — Вие сте ерудиран човек, Ерик, но се чудя дали сте запознат с класиците?

— Чел съм каквото трябва.

Помълча за миг, преди да продължи:

— Човешкото разбиране на света започва със суеверията. После се появяват великите мислители — Платон, Аристотел, Галилей, Да Винчи, Нютон — всеки от тях е дал своя принос, за да излезем от мрака, всеки е добавил по един слой към обвивката. И в резултат на тази нова вълна от рационалност всички стари суеверия отпаднали. Тогава се появили Кантор и Поанкаре, математиката и физиката навлезли в нова златна ера. Докато не започнали да се появяват пукнатини.

Той пак се облегна назад и заговори по-тихо:

— Онова, което Гводел е сторил с математиката, Хайзенберг направил с физиката. Непълнота. Неопределеност. Дори материята е неопределена. Нашите нови вярвания се срутват като кули. А след това се появявате вие — рече той. — И възкресявате едно древно вярване.

— И кое е то?

— За душата.

В този миг най-сетне проумях другата половина на това странно уравнение. Причината да седим в този ресторант. Тази среща беше заради Робинс.

Усмивката на Брайтън помръкна.

— Кажете ми, харесва ли ви работата за „Хенсън“?

— Да, харесва ми — отвърнах.

— Доста далече е от Индианаполис.

Тук ме хвана неподготвен.

— Моля? — Вече не бях сигурен за какво точно става дума в този разговор. Усещах плаващите пясъци под краката си.

— Доста далече е от работата ви в QSR. Не смятате ли, че експериментът с двата процепа е само разсейване от истинската ви работа?

— Откъде знаете за работата ми в QSR?

— Както казах, имаме си хора в бранша.

Втренчих се в него.

— Казахте и че сте дилетант.

— Е, въпрос на изразяване.

Погледнах Машината. Между веждите му се беше вдълбала бръчка. Той също усещаше, че нещо не е наред.

— Явно съм в неизгодно положение — казах аз и погледнах първо единия, после другия. — Току-що осъзнах, че след толкова приказки така и не споменахте с какво всъщност се занимавате.

И точно в това се криеше голямото майсторство на един златен език. Да говориш цял час, без да разкриеш нищо. Да говориш, без да създаваш впечатлението, че думите ти, стотиците думи, са просто празен въздух.

Брайтън, изглежда, се развесели от директния ми подход.

— Ние сме холдингова компания — каза той. — Много малка и специализирана. Инвестиции и проучвания. Купуваме и продаваме. Освен това участват и частни фондове. Не се разпростираме и се ослушваме добре.

— Как се запознахте с Джереми?

— С кого?

— Джереми. Нашият мениджър, който уреди тази вечеря.

— О, имате предвид господин Бонър. Не го познаваме. Или поне не лично. Разбира се, не се приема добре, когато някой опитва да се свърже с най-успешния служител на друга фирма, но това не е непреодолима пречка. Когато се наложи, ние можем да бъдем много убедителни и направо не е за вярване как един телефонен разговор от подходящия човек улеснява нещата.

— Да, не е за вярване.

Брайтън отпи от виното си.

— Та обаждането беше до вашия работодател — бяхме му представени от трета страна и ето ни тук. Наслаждаваме се на възможността да ви поздравим за успеха. И да ви предложим известно окуражаване.

— Окуражаване ли? — не можах да скрия смайването си.

Те не се държаха особено окуражаващо.

— Да потърсите друга работа.

От устата на друг щеше да прозвучи като заплаха. Или ако не седяхме в пълен ресторант, ако покрай нас не сновяха усмихнати сервитьори и не звучеше тиха, приятна музика. Или пък щеше да е заплаха, ако й позволях да се превърне в такава.

— Харесвам си работата.

Усмивките около масата помръкнаха. Брайтън се втренчи в мен.

— Виждам, че е така. Твърдо съм убеден, че всеки си има място. И вие сте на вашето, това е очевидно.

— Защо поискахте тази среща?

— Както ви казах — за да ви поздравим. — Той остави салфетката в чинията си и даде знак на сервитьорката. После ме погледна. — През 1919 г. един англичанин бил назначен за професор в Пекин и единствената му възможност да изучава кръвоносната система на човека била да работи с трупове. Полицията по онова време произвеждала безброй трупове, обикновено след обесване или обезглавяване, и те можело да бъдат закупени. Когато анатомът се оплакал, че шиите на мъртъвците са твърде разкъсани, властите му изпратили следващата партида престъпници още живи — плачещи и със закачулени глави. За да ги убие, както сметне за добре. Искате ли да знаете какво направил той?

Кимнах, като едва помръднах брадичка.

— Професорът ги върнал. Според мен не е бил достатъчно отдаден на работата си. — Една усмивка се отлющи от зъбите му. — А вие колко сте отдаден?

Гледах мъжа, седнал пред мен. Костюм за пет хиляди. Хищна усмивка. Не бях сигурен каква игра играе, но знаех, че не съм му в категорията. Плъзнах стола си назад и се изправих.

— Благодаря за вечерята, господа.

Машината ме последва.

— Ние благодарим, Ерик — откликна Брайтън. — За нас беше удоволствие. — Той също стана и ми подаде ръка. Стиснах я, а той захлупи моята с другата си длан и я задържа. — Само още един въпрос. Експериментът на Робинс е след няколко дни, според вас какво ще се случи?

— Не бих рискувал с догадки, има два варианта — отвърнах аз.

— Нима смятате, че вариантите са само два?

— А не са ли? Той или ще открие колапс на вълновата функция, или не.

Усетих как ръцете му засилват натиска си.

— Според мен, господин Аргус, вие отключихте серия от събития, които все още не можете да разберете.

Изражението му се промени и за миг той сякаш се поколеба дали да продължи. После ръцете му се отпуснаха.

— Но предполагам, че всички скоро ще разберем.

— Резултатът, така или иначе, не ме засяга. — Издърпах ръката си. — Аз нямам нищо общо с това.

— Опасявам се, че вече имате много общо.

В този миг сервитьорката се появи със сметката. Брайтън й направи знак, тя я остави на масата и си тръгна, а той седна на мястото си и рече:

— Всички имаме нещо общо с това. И онзи, който твърди противното, лъже. — Отвори сметката и я подписа с няколко резки движения. — Всяко острие си има гледна точка.