Кейт Клейборн
Късметът на начинаещия (9)

Глава 8
Бен

Не искам да звуча мелодраматично, но не мога да си представя нищо, което да искам да направя по-малко от това да обядвам с майка ми.

Намирам се в „Крестууд“, най-стария и почитан хотел в Бардън, където се помещава любимият ресторант на майка ми. Днес е най-горещият ден, откакто се върнах в града, но естествено, не можеш да влезеш по шибана тениска в „Крестууд“, така че се налага да извървя три пресечки от мястото, където съм паркирал, облечен в официален костюм, и усещам как по гърба ми се стича пот. Доста бързах по пътя насам, защото физиотерапията на татко се забави, а трябваше да го оставя обратно в склада с Шарън, преди да изтичам до вкъщи, за да се преоблека. Този следобед имам среща в склада с един строителен предприемач, който иска да смени всички мивки и вани в трите къщи, в които работи, а се съмнявам, че ще имаме достатъчно.

И — и — отново се издъних с Кит.

Стисвам зъби и отпивам глътка вода, заповядвайки си да се отпусна. Не е никак лесно — от вчера насам седмицата ми тръгна наистина зле, макар че, ако трябва да съм честен, нещата си бяха изнервящи още преди това. Физиотерапията на татко зачести, така че дните ми (да го карам дотам и обратно, да координирам графика си с този на Шарън, а сега и на Ривър) са по-сложни. Въпреки че се радвам да видя напредъка на татко, той може да бъде труден и враждебно настроен, особено когато болката се усили. Обикновено си го изкарва на мен, което е окей, но в сряда се сопна и на терапевтката, недоволен от ограниченията на тежестите за вдигане, които тя му наложи. Извини се (виждам, че и сам разбира, че раздразнението и избухливостта не са му присъщи), но се чувствах толкова зле, че изпратих в офиса й две дузини кексчета. Само за няколкото седмици, които прекарах тук, започнах много повече да оценявам хората, чиято професия е да се грижат за другите.

Да не забравяме и Ривър, който е почти толкова непредсказуем, колкото и татко; понякога, като вчера, докато се опитвах да му помогна с домашното, имах чувството, че започва да става по-приветлив с мен. Друг път като например, когато му казах, че трябва да се прибира вкъщи за през нощта, усещането бе сякаш се бях озовал на Северния полюс — пълно мълчание и липса на интерес. Не е мой проблем — не би трябвало да бъде мой проблем — но хлапето си има неприятности и проклет да съм, ако знам как да пренебрегна нещо такова.

Най-лошото от всичко обаче е Кит. Или работата. Каквото и да е това. Вчера здравата се издъних. И то съвсем без да искам — когато каза, че е имала гаден ден, изобщо не мислех за работата. Честна дума, просто си помислих: слава Богу, че не съм само аз; търсех само мъничко от онова съчувствие, което приятелите споделят, когато са имали гаден ден. Ала въпреки понеделник и вторник, когато тя дойде в склада и остана цяла вечер, предполагам, че всъщност не сме приятели; не бихме могли да бъдем, и то заради мен, не заради нея. Аз съм този, който постави работата между нас, и ми е трудно да призная дори пред себе си колко пъти през последните няколко дни ми се искаше да не беше така. Ще ми се просто да беше дошла в склада някой ден, докато аз бях на работа. Ще ми се изобщо да не ме познава като някой, който набира кадри.

Само че няма никаква полза да мисля по този начин, затова, след като снощи настаних татко в леглото, изпратих имейл на Джаспър, за да му докладвам какво ново научих за Кит и да му кажа, че тъй като материалите, които й изпратих досега, не успяха да я убедят, възнамерявам да се разровя из финансовите източници на катедрата на Кит. Понякога това е добър начин да привлечем някого, като накараме „Бомон“ да финансира някои от проектите на университета. След това ми беше трудно да заспя, което вероятно е причината да дойда на този обяд по-раздразнен, отколкото бих бил иначе.

— Бенджамин! — възкликва мама зад гърба ми и за свое оправдание трябва да кажа, че това вероятно би ме подразнило дори когато съм в добро настроение.

Все пак съм достатъчно възпитан, така че се надигам от мястото си и се навеждам, за да я целуна по бузата.

— Здравей, мамо.

— Съжалявам, че закъснях — казва тя, докато се настанява срещу мен. — Забавих се при фризьора.

Не съм толкова тъп, за да не знам, че мама е красива жена, от онези, които все още карат мъжете да се обръщат след нея. Висока и тънка като тръстика, с гъста руса коса, която два пъти в седмицата мие и оформя при професионалист. Открай време много се грижи за външния си вид: сутринта, след като ни напусна, аз отидох в банята и се взрях объркано в тоалетката, чудейки се кога татко бе успял да я смени. Ала това не беше нова тоалетка, просто старата, оголяла без всички продукти на мама, с които беше отрупана дотогава. Откакто се ожени за Ричард обаче, разполага със средствата да се отдаде на това изцяло, а за нея, да изглежда добре, е важна част от отношенията й с Ричард, да го придружава навсякъде, да пасне в живота, в обкръжението му.

— Няма нищо — отвръщам и отварям менюто си, вероятно малко по-бързо, отколкото повеляват добрите маниери.

Ала вече искам да се махна оттук. Чувствам се така, както се чувствам винаги в присъствието на майка ми, неспокоен съм, не ме свърта на едно място. Тя си поръчва шардоне, разстила грижливо салфетката върху скута си.

— Как е Хенри? — пита и дори това ме дразни. Защо не може да каже просто: Как е баща ти? Сякаш отказва даже да признае, че сме семейство.

— Татко е добре — отвръщам, опитвайки се да не звуча заядливо. — Нямам много време, след обяда трябва да се връщам в склада.

— Е — казва тя, с все същия лековат тон. Нищо не може да я смути, поне не и сега. — Най-добре бързичко да си избера нещо.

Поръчва си салата — с малко сирене, без дресинг, без хляб, без крутони, две парчета лимон, които сама ще изстиска отгоре. Бих могъл да го поръчам вместо нея — въпреки че сега я виждам само веднъж в годината (и веднъж седмично преди това), тази част знам много добре.

Тя ми разказва как обзавежда наново дневната си, как ще бъде секретарка на съвета на настоятелите на филхармонията, как леля Кристин в Алабама нощем носи маска, която да направи линията на челюстта й по-стегната. Кимам учтиво, задавайки въпроси там, където е необходимо, внимавайки моите отговори да си останат леки, неутрални. Устоявам на порива да си погледна часовника.

— Потропваш — казва тя и макар да се усмихва, долавям тънката нотка раздразнение в гласа й.

Заповядвам на крака си да престане да подскача под масата — дори не бях забелязал, че го правя. Подобни движения — да подрусвам крак, да удрям лекичко бедрото си с юмрук, да почуквам по ръба на масата с показалец — всичко това мама наричаше „потропване“. Вече не го правя, освен в редките случаи, в които съм с нея.

Когато бях на осем години, мама ме заведе на педиатър и му обясни през стиснати зъби, че не може да го търпи това, че непрекъснато се движа, че се съпротивлявам, когато дойде време да си лягам, че навсякъде тичам, че просто не мога да се укротя. Прибрахме се у дома с рецепта… и родителите ми за първи път се скараха пред мен. След това татко започна да ме прибира от училище и всеки ден да ме води със себе си в склада. По-късно, много, много по-късно, докато седеше срещу мен в оранжев пластмасов стол, а един пазач следеше всяко наше движение, татко ми се извини за този избор, каза, че не трябвало да й се възпротивява, нито на лекаря, че ако може, би постъпил различно.

Не знам кой от двамата беше прав. Единственото, което знам, е, че татко остана, а мама си тръгна.

— Съжалявам — казвам и лицето й омеква, придобива почти извинително изражение.

Действително мислех онова, което казах миналия уикенд, в къщата на Кит. Майка ми не е лош човек — може да бъде малко строга, малко повърхностна, но у нея има и доброта. Прибира бездомни котки, плаща, за да бъдат кастрирани, и им намира домове. Работи като доброволка в един хоспис и нерядко остава до късно през нощта със самотните пациенти; праща имейли на всички в семейството (и това все още включва татко) с актуалните рождени дни и информация за контакт, така че да можем да поддържаме връзка. Тя е добър човек. Мразя това, че понякога го забравям.

— Е, Бен — казва и крайчетата на устата ми потръпват, оценявам това, че престана с тази гадост с Бенджамин. — Знам, че си зает, докато си в града.

Това определено не започва добре.

Вдига чашата с шардоне за столчето, разклаща я лекичко.

— Ричард прави тридесет години във фирмата си и след няколко седмици организирам парти за него. Тук, всъщност.

— Чудесно — казвам, надявайки се, напук на всичко, че това не е покана, просто забележка между другото.

— Очевидно бих искала да присъстваш.

— Е, мамо, доста съм натоварен с грижите покрай татко и работата в склада.

— Естествено, че Хенри също е поканен. Двамата с Ричард са приятели!

Потискам желанието да изпръхтя. Но пък какво право имам да го сторя? Предполагам, че те наистина са нещо като приятели — на вечерята по случай завършването ми татко и Ричард се напиха и Ричард разказа шега за някакъв дърводелец и костенурка, на която татко се смя със сълзи.

— Ще видя, мамо.

Тя свива устни и ме поглежда.

— Бен! Знаеш, че дължиш много на Ричард.

Ето това е. Преглъщам порива да й се сопна, да кажа: То беше най-малкото, което можеше да направи, след като разби семейството ни. Ала дори не е вярно, не и наистина. Пък и, така или иначе, обикновено не съм толкова чувствителен на тази тема. Просто… и аз не знам. Горещо ми е, уморен съм, последните няколко дни бяха гадни.

— Ако не мога да дойда на партито, непременно ще му се обадя, окей? — казвам, мъчейки се да говоря спокойно.

Тя взема салфетката от скута си, сгъва я на два пъти, оставя я до чинията, приглажда косата си.

— Добре. Ще ти изпратя цялата информация.

Звучи наранена. Не знам дали би трябвало да се извиня. Не знам какво иска от мен; никога не съм знаел. Уреждаме сметката и си разменяме няколко последни любезности, докато я изпращам до колата й, след което се отправям в обратната посока към пикапа. Сега трябва да измина четири пресечки и ризата лепне неприятно на гърба ми. Дори години по-късно, тези улици са ми толкова познати. Когато станах достатъчно голям, татко ме пускаше да взема автобуса от склада до историческата част на центъра, за да правя някои по-дребни доставки, а след това се разхождах ли, разхождах, опознавайки града, изгаряйки енергия, която като че ли никога не ме напускаше. В главата ми изплува неканена мисъл — ако завия наляво тук, измина миля и половина, прекося площадчето с фонтана и индийски люляци, ще се озова срещу сградата, където работи Кит.

Вместо това се качвам в пикапа си и се връщам в склада.

Когато влизам, Шарън и татко са зад стъклените шкафове и тя му помага да се настани в инвалидния стол. Поспирам до вратата, защото това е моментът, когато татко обикновено става малко сприхав и може и да съм най-големият страхливец на света, но точно сега предпочитам да си го спестя. Но татко е тих и аз го улавям да гледа Шарън, докато тя намества ботуша му в поставката на стола. Онова, което виждам там… Извръщам лице, навеждам очи към обувката си. Каквото и да е това изражение, то не е част от представата ми за татко и Шарън заедно; аз ги познавам като дразнещи се, подобни на брат и сестра, приятели.

Нямам обаче време да мисля, защото вратата се отваря зад мен и Ривър влиза, при което едва не се блъска в гърба ми.

— Хей — измърморва и прави онова дразнещо рязко движение с врата, с което отмята косата си назад за около половин секунда, преди тя отново да му влезе в очите.

— Имаш нужда от подстригване. — Прозвучавам толкова много като баща си, че ми идва да си ударя един. — Искам да кажа — пояснявам, — че косата непрекъснато ти влиза в очите.

— Харесва ми там — заявява той и аз не мога да не се разсмея на съвършено безстрастния начин, по който го прави.

— Цял ден ли ще стоите и ще си приказвате, вие двамата, или можем да се залавяме за работа? — провиква се татко.

С Ривър влизаме навътре.

— Говорихме си за прически — казвам и смушквам Ривър с лакът. Той ме смушква леко в отговор, безвредно боричкане, което изглежда почти жизнерадостно агресивно. — Обяснявах му, че този стил никак не му подхожда на лицето.

— Задник — измърморва Ривър под носа си, ала крайчетата на устните му подскачат нагоре.

— На мен ми харесва — обажда се Шарън. — Напомня ми на онова хлапе, Бийбър, преди да започне да купува маймуни и да си пусне шантава брада.

— Какво! — възкликва Ривър, по-силно, отколкото го е правил досега в присъствието на който да било от нас.

— Ще те заведа на фризьор по-късно днес — обещавам на Ривър, а над главата му вдигам тържествуващо палци срещу Шарън, която вече си събира нещата, за да си върви. Отивам отзад, за да се преоблека в дрехите, които съм си взел; когато излизам, Ривър лъска стъклата на витрините, а татко го наблюдава, за да е сигурен, че няма да пропусне някое петно.

— Как е майка ти? — пита ме.

— Както винаги. Организира някакво парти за Ричард в „Крестууд“ след няколко седмици; поканени сме.

— Точно до касата — казва татко на Ривър, с малко по-силния глас, който използва, когато говори с него. — Пропусна едно петно. — След това отново се обръща към мен. — Парти звучи добре. Трябва ли да съм с костюм?

— Вероятно. Защо изобщо би искал да отидеш, татко?

— А защо не? Ще има цял куп безплатна храна. Любимото ми парти. — Поклащам глава и се преструвам, че преглеждам касовите бележки от сутринта. — Бен! Вече сме го обсъждали. Не храня никакви лоши чувства към Ричард. Нито към майка ти.

— Е, аз не мога да кажа същото.

— Кой е Ричард? — обажда се Ривър и проклет да съм, ако това хлапе не чува само нещата, които се надяваш да не чуе.

— Ричард е доведеният баща на Бен. Свестен тип, рине парите с лопата. Когато Бен беше по-малък, малко по-голям от теб…

— Татко — прекъсвам го и не мисля, че някой би могъл да сбърка предупредителния тон на гласа ми. — Не.

Ривър мести поглед между двама ни, стиснал парцал и шишето с препарат за почистване на стъкло. Миг по-късно сякаш решава, че любопитството не си заслужава, и отново се залавя с бърсането. Но забелязвам, че е обърнат с лице към нас — слуша по своя си начин. Усещам очите на татко върху себе си, но не го поглеждам.

— Монтира ли онзи полилей у Кит?

Макар да бих казал, че е невъзможно, раменете ми се напрягат още повече.

— Не. Има си електротехник.

— Вероятно и сама може да го направи — подхвърля Ривър и двамата с татко го поглеждаме. — Тя е страшно умна.

— Имаш право, Дребен. А е и хубава — казва татко и двамата си разменят усмивка.

— Ама че сте задници — заявявам и ги оставям на чистенето им.

* * *

Прекарвам остатъка от следобеда в източното крило на втория етаж, което на практика е гробище за неща, с които все още не знаем какво да правим — разни вехтории от разпродажби, загадъчни части, които дори татко няма представа от какво са. В склада бързо свикваш с хаоса, с факта, че вероятно имаш повече неща, отколкото някога ще успееш да продадеш, че ще се сдобиеш с още, когато най-малко ги искаш. Ако започнеш да мислиш твърде много за това, започва да ти идва в повече, чудиш се как изобщо ще им намериш място.

Днес обаче източното крило е отлично скривалище; предполагам, че е релаксиращо да вадя различни стари вещи, които или ще опиша в инвентара, или ще изхвърля на боклука, или ще отидат за рециклиране. Когато бях хлапе, по-малък от Ривър и сърдит на целия свят, това занимание винаги ме успокояваше, уталожваше надигащата се вълна на гняв и раздразнение, която заплашваше да ме залее, където и да отидех, и ме изпълваше с желание да удрям и руша. Не можеш да се чувстваш по този начин, докато вадиш части от полилеи или стълбища от различни векове; не можеш да стискаш предметите с всичка сила или да подмяташ онези, които не искаш. Трябва да забелязваш, да обръщаш внимание на всяка малка вещ, да се научиш какво да правиш с нея, да откриеш къде й е мястото.

Около два часа по-късно, на светлината, която нахлува през прозореца на тавана и огрява пода, зървам кобалтовосин отблясък в ъгъла, където на стената са подпрени наръч рамки за прозорци. Първоначално си помислям, че е част от разглобен прозорец, може би витражно стъкло, но когато се приближавам, установявам, че е долната, куполовидна част на полилей, ръчно изработен и, колкото и да е невероятно, в съвършено състояние.

Толкова е лесно да се изгубя в работата, по-лесно от практическа гледна точка, отколкото когато все още живеех тук, защото сега в гугъл има търсене на снимки и именно това правя през следващия час. Първо снимам куполовидната част и без проблем откривам, че е от старинен балтийски полилей, така че преглеждам стотина подобни продукти, преди да се заловя да претърся стаята за други части. Добрата новина е, че намирам повечето от основните елементи, но вероятно остават поне тридесетина части, които ще трябва да издиря или някъде другаде в склада, или онлайн, без да броим кристалните висулки; успях да открия (в иначе празното чекмедже на един скрин в другата част на стаята) едва половината от нещата, нужни за сглобяването на подобен полилей.

Докато татко ме повика, за да ми каже, че е време да тръгваме, вече съм по-спокоен, по-фокусиран, по-готов да се оправям с работата, с него, с всичко. И ако в ума ми все още не цари по-голяма яснота по отношение на Кит… е, поне започвам да свиквам с това.