Кейт Клейборн
Късметът на начинаещия (18)

Глава 17
Кит

Не го казвам в отговор.

Нито в събота вечерта, когато Бен ме откарва вкъщи и сваля всичките ми дрехи в преддверието, след което ме отнася на горния етаж, без да откъсва устни от моите, докато и двамата сме толкова възбудени, че никой от нас не може да каже каквото и да било. Не го казвам и в неделя сутрин, когато той си тръгва, за да отиде в склада, а аз излизам, за да отида на закуска, и двамата — закъсняващи отново, защото сме се успали много, докосвали сме се твърде много, целували сме се твърде много.

Не казвам на Зоуи и Гриър.

Вместо това го чувам да го мълви отново и отново до ухото ми: Кит, влюбен съм в теб, макар че той не го повтори.

Ала нещо между нас е различно. Доста по-късно, след като се прибрахме от партито в събота, с Бен лежахме в леглото ми, сгорещени и разрошени, косата на Бен — все още влажна от пот на слепоочията от усилието, той ми разказа повече за Ричард и майка си, за сватбата им, за начина, по които всичко това все още го разстройвало малко, макар че й бил простил, увери ме той, наистина. Не съм съвсем сигурна в това обаче — самата аз не съм простила на майка ми, задето ме изостави, и като се има предвид, че не бих я разпознала, дори да се разминем на улицата, това вероятно е огромна загуба на енергия. Ала така е с родителите, според мен — винаги носиш със себе си някакъв емоционален багаж.

Говорихме и за Хюстън. Този път аз повдигнах темата, попитах го какво е жилището му там. За миг върху лицето му се появи леко сепнато изражение и не бях сигурна дали ще отговори. Ако не се брояха няколкото изречения, които разменихме на път към „Урсинус“, досега сме говорили за Тексас единствено в контекста на моето преместване там, за да работя за „Бомон“, и аз съм любопитна какъв е животът му.

— Живея в апартамент — бе отговорил той, гласът му — нисък и дрезгав, какъвто е винаги късно вечер и когато се събуди сутрин. — На петнадесетия етаж на луксозен небостъргач, в който „Бомон“ притежава няколко жилища. На първия етаж има фитнес зала и „Старбъкс“. Най-добрият ми приятел — Джаспър, чувала си ме да говоря за него — живее през няколко врати. Прозорците ми гледат към центъра, така че в спалнята ми никога не е напълно тъмно, не и като тук. Повечето от мебелите дойдоха с жилището, освен един гардероб, който сам възстанових през последната си година тук; татко ми го пази, докато не се нанеса в собствено жилище. Ползвам фирма за почистване, два пъти седмично ми зареждат хладилника. Има басейн, наистина голям, като онези по курортите. На хората страшно им харесва.

— А на теб?

— Ами не го мразя. Не… предполагам, че мисля за него като за нещо, което върши работа.

— Коя работа?

При тези думи той се излегна по гръб, въздъхвайки дълбоко, и дълго се взира в тавана.

— Да ми осигури място, където да спя. Да се храня. От време на време да изгледам сезон на „Американците“ през някой уикенд, в който си почивам от път.

— Наистина добър сериал — бях прошепнала и двамата се бяхме разсмели в мрака.

Не ми звучеше като място, което би ми харесало, с моите разнородни мебели, наклонените купчинки от списания за вътрешен дизайн и научни публикации, наслуки купуваните хранителни продукти. А и с кожа като моята вероятно бих ослепила останалите около басейна. Но ако това е жилището на Бен, бях си помислила, трябваше да го познавам. Бях си помислила, че би трябвало да обсъдим как ще му гостувам, ако ще имаме връзка от разстояние, ако наистина си тръгва следващата седмица, ако ще започнем да си казваме обичам те, само че беше късно и преди който и да било от нас да проговори отново, и двамата заспахме.

В понеделник сутринта обаче Бен е този, който отново повдига темата за Хюстън точно преди да сляза от пикапа му и да вляза в лабораторията, за да започна работния си ден.

— Трябва да поговорим сериозно за това — казва. — Заминаването ми. Какво ще правим.

— Добре — отвръщам. — Искам да го направим.

Само че няма да бъде днес, нито утре. Днес Бен отива в къщата на баща си, за да работи — цяла сутрин ще води конферентни разговори с „Бомон“, а следобед ще шофира четири часа до Северна Каролина за търг, който ще приключи утре вечер. И двата ангажимента са източник на недоволство за него, доколкото мога да преценя. Миналата седмица го заварих да говори по телефона с Джаспър и определено не звучеше приятно (Казах ти, че ще се оправим с това в понеделник; стига си ме тормозил сега), а търгът беше повод за разпри между него и Хенри. Не искаше да отиде, но Хенри не бил пропускал този търг от четиринадесет години насам.

— Мамка му! — Бен стиска волана. — Не искам да ходя.

Ако се съди по погледа му, зареян през прозореца на колата, според мен говори както за Северна Каролина днес, така и за Тексас следващата седмица. Съсредоточавам се обаче върху непосредственото:

— Само за една нощ е. Във вторник съм на кино с Гриър, но ще ти се обадя след това. Можеш да дойдеш у нас, ако искаш.

— Искам. — Навежда се и ме целува — страстно и дълго, навярно повече, отколкото е уместно, когато се намирам пред работното си място, но кой го е грижа.

Точно в този миг искам да му отговоря със същото, да кажа: И аз те обичам, но когато се отдръпва, Бен ме изпреварва с едно „Ще ми липсваш“.

Така че аз му казвам това.

* * *

Само два дни са, но през тях зървам какво би било с Бен Да сме далеч един от друг, да опитаме връзка от разстояние.

Изпраща ми съобщения от пътя в понеделник вечер, две-три снимки — на рокерска банда пред голям супермаркет, яки, корави типове с мустаци, но един от тях е разгърнал брой на списание „Пийпъл“ с британското кралско семейство на корицата и друга на скапаната мотелска стая, където е отседнал, несъмнено в рязък контраст с лукса, на който е свикнал, когато пътува. Напомня ми мъничко за снимките, които Алекс ми изпраща обикновено, когато е на път, ала реакцията ми е различна. Снимките на Алекс ме изпълват с възхищение или вълнение заради него. Тези на Бен ме изпълват единствено с копнеж.

Ето за какво си мисля във вторник сутринта, докато отивам на работа, за това какво ли би било с Бен да живеем по този начин за известно време. Парите, които имам, ще ми позволят да пътувам, за да го виждам, да го посещавам в Тексас или да се срещаме на други места. Но дали вече имаме достатъчно солидна основа, за да се справим с толкова много време далеч един от друг? Какъв ли е Бен, когато си е у дома в Хюстън? Аз познавам онзи Бен, който се грижи за баща си, за Ривър, онзи Бен, който върши физически труд в склада и в къщата ми; не познавам онзи Бен, който всеки ден си облича официален костюм и лети по целия свят, за да сключва сделки. Както може да се очаква, аз не обичам особено да пътувам; ненавиждам студената безличност на хотелите, ненавиждам и да бъда далеч от нещата си. Пък и не съм сигурна дали искам да познавам онзи Бен — този Бен, когото пуснах в дома си, в живота си тук, ето кой Бен искам. Мисълта да науча нещо различно за него, да бъда принудена да съвместя другия му живот със своя ми се струва също толкова плашеща, колкото дните, в които се прибирах от училище и откривах оскъдните ни притежания, натъпкани в големи торби за боклук, готови за поредното ни преместване.

Ала мисълта изобщо да не го познавам е още по-ужасна.

И ето как тази мисъл, тънка и деликатна като нишка, се прокрадва в ума ми — фина, почти неуловима, дотам, че понякога дори не съм сигурна дали мога да я взема като сериозна. Мога ли да си представя да живея другаде, ако Бен е там? Нима Бен е у дома?

На работа се заравям в еднообразие. Когато Марти ме открива, съм се затворила в една от лабораториите на горния етаж и преглеждам поднос с пробите, които един от наскоро завършилите ни аспиранти остави след себе си, очевидно забравяйки, че подобни материали все още могат да бъдат от експериментална полза. Лицето й има изражение, което познавам много добре от годините, в които работехме заедно — устните й са стиснати в тънка линия, едната й вежда — повдигната малко по-високо от другата. Вероятно някой е счупил нещо в стаята с инвентара и ако трябва да предположа, бих казала, че е кафемашината, тъй като аз имам повече опит в поправянето й от Марти.

— Добре че си тук — казва тя.

— Дай ми пет минути. Кълна се, просто ще сменя кабела на старата бракма, та да престане да дава накъсо. Или ще купя нова, така ще е най-умно.

— Не е кафемашината. Обаче мисля, че трябва да слезеш и да поговориш с доктор Сингх.

Нещо в гласа й кара в гърдите ми да отекне аларма, тръпка, която ме пронизва.

— Той добре ли е?

Марти свива рамене.

— Надявах се ти да можеш да ми кажеш. Излезе от кабинета си (цяла сутрин се беше затворил в него) и ме помоли да те намеря. Всъщност беше малко рязък.

Това ми стига, защото всичко това е странно — доктор Сингх обикновено държи вратата си отворена, за разлика от повечето преподаватели в катедрата, които понякога затварят своите, за да не пречат на работата им студентите, а когато има въпрос или някоя новина за мен, сам ме намира. И никога, ама никога не е рязък с никого. Веднъж, когато бях у тях на вечеря и една от близначките (Аша, вечната размирница) надраска стената в дневната със син маркер, докато ние слагахме масата, на доктор Сингх дори окото му не трепна — просто я сложи да седне на дивана и със спокоен, твърд тон й обясни, че постъпката й е нередна, оставяйки я там, за да си помисли над думите му, след което се върна при купчината чинии, сякаш нищо не се беше случило.

Сега обаче, като се замисля, си давам сметка, че е вторник следобед, а аз не съм го виждала от вчера сутринта, при все че обикновено най-малкото се разминаваме по коридорите и работим заедно над нещо в лабораторията или пък се срещаме в неговия, или в моя кабинет, за да обсъдим ситуацията с някой своенравен аспирант. Странно е изобщо да не го видя.

— Нямам представа за какво става дума — казвам, любопитна, но не и притеснена. Когато започнах работа тук, щом ме повикаха в кабинета на някой от катедрата, ме обземаше мигновено, изгарящо чувство на ужас — ами ако съм объркала нещо, без да разбера? Може би съм сгрешила някъде, постъпила съм, както не е редно, както не се прави? През последните две-три години обаче придобих увереност, по-реална представа за себе си и собствената си работа. Имам доверие в това, което правя, и в способността си да защитавам решенията, които вземам. С Марти се споглеждаме притеснено и аз си измивам набързо ръцете, преди да се запътим към долния етаж.

Вратата на доктор Сингх все още е затворена и Марти свива объркано рамене, преди да бръкне в чекмеджето на бюрото си и да ми подаде десертче с шоколадово масло.

— Взех го от бюрото ти по-рано. Май ти повече се нуждаеш от него, а?

Усмихвам й се и пъхвам десертчето в джоба си.

— Може би — отвръщам, след което се обръщам и почуквам леко на вратата на доктор Сингх.

Той се е облегнал в стола си, отпуснал лакти върху облегалките, сплел пръсти пред устата си. Изглежда уморен, гъстите му вежди са сбърчени и почти не ме поглежда, когато влизам и се настанявам на един от столовете пред бюрото му.

— Доктор Сингх?

Не знам какво друго да кажа; никога не съм виждала толкова мрачно изражение върху лицето му. Минава ми плашеща мисъл — да не би с финансирането му да се е случило нещо още по-лошо? Да не би да е принуден да напусне университета? Мисълта за това място без него ме изпълва с паника, от която дъхът ми секва.

— Екатерина.

Отпуска ръце и когато ме поглежда, разбирам, че каквото и да се е случило, то има нещо общо с мен; нещо, което аз съм объркала. Изглежда толкова разочарован, че стомахът ми се свива от страх, цялата ми увереност и професионализъм се изпаряват.

— Вчера получих обаждане от „Бомон Матириълс“.

Какво ти свиване, стомахът ми пада в петите, цялото ми тяло е сковано, вледенено.

— Не съм… не съм приемала никакво предложение от тях — казвам толкова бързо и категорично, че прозвучавам виновно, макар че няма за какво да се чувствам виновна.

— И аз така научих. Разбирам, че си отказала изключително привлекателно предложение за наистина интересна научноизследователска работа в една от лабораториите им.

Вцепенена съм от шок, умът ми се мъчи да схване какво се случва тук. Спомням си конферентните разговори на Бен вчера, резкия отговор, който даде на Джаспър по телефона, когато влязох в стаята. Нима Бен се е обадил на шефа ми? Възможно ли бе Бен да направи нещо такова, онзи Бен, в чиито прегръдки се събудих едва вчера, онзи Бен, който току-що ми каза, че е влюбен в мен? Това ли е решението му на проблема с разстоянието или с неприятностите в работата му — да действа зад гърба ми, да накара човека, когото уважавам най-много на света, да ме нахока, задето съм отказала предложението им?

— Не искам да работя за „Бомон“. Съвсем ясно им дадох да го разберат.

— Бих искал да ми разкажеш за това — казва той. Говори със същия глас, който използва, когато Аша надраска стената, и в момента го намирам за вбесяващо. — Бих искал да ми кажеш защо не желаеш да работиш за тях?

— Не разбирам защо изобщо ме питате — сопвам се, ядосана и смутена. Поемам си голяма глътка въздух, съзнателно усилие да запазя самообладание. — Знаете, че изпитвам същото, което и вие, по отношение на капаните на корпоративната наука. Знаете, че се чувствам наистина реализирана на сегашната си позиция. — Прокашлям се и го поглеждам право в очите. — Знаете, че съм много щастлива да си създам дом тук, колко е важно за мен да остана.

Той среща погледа ми, обмисля думите ми. А после казва:

— И парите изобщо не те съблазняват?

Нещо в начина, по който го изрича, съчетано с начина, по който ме гледа, ме кара да се изчервя, чувствам се смутена, непочтена. На никого не влиза в работата онова, което ми се случи преди шест месеца, ала има нещо ужасно в това твой приятел да не знае. Само че още от началото реших да не казвам на никого в работата. Казах си, че е, защото не искам да ме питат защо съм се върнала.

Истината е, че не исках да си помислят, че някой друг се нуждае от позицията ми повече от мен.

Ала начинът, по който ме гледа… имам чувството, че знае. Че Бен му е казал.

— Не — заявявам твърдо, решително. — Не искам да работя за „Бомон“. При никакви обстоятелства.

Не и сега — добавям наум. — Не и след онова, което той направи. В главата ми цари хаос; „Бомон“, Бен… всичко е объркано, капчици пот избиват по гърба ми. Само ако можех да се обадя на Бен, да видя дали има обяснение… трябва да има обяснение. Част от мен знае, че той никога не би направил нещо такова. Ала има и друга част от мен, онази, която цяла сутрин прехвърля случващото се през ума си, която си помисля: Само че не го познаваш напълно.

— Ще ми се да беше почувствала, че можеш да споделиш с мен — казва той и ето на какво се дължи разочарованието му, на това, че съм го запазила в тайна.

— Не ви казах, защото никога не съм го обмисляла сериозно.

Той кима веднъж, а после се навежда напред в стола си и отпуска сплетените си длани върху бюрото. Поема си дълбоко дъх, преди да ме погледне.

— От „Бомон“ ми предложиха да финансират проекта по фрактография.

— Те… какво? Какво?

Не съм в състояние да бъда по-членоразделна, цялата среща е истински шок и в лично, и в професионално отношение.

— Имат няколко проекта, които се припокриват с моята работа, нещо, с което, разбира се, бях наясно. Ала, както знаеш, досега не бях обмислял този път, частно финансиране. Смятат, че бих могъл да допринеса. Разбира се, ще имат нужда някой от техния екип да наблюдава нещата.

Очаквам саркастична забележка, ехиден коментар за това как „наблюдение“ обикновено означава пълен контрол, дразнеща намеса на всеки етап от процеса, невъзможни препятствия за публикуване. Вместо това той казва:

— Предложиха ти да бъдеш този човек, ако приемеш да работиш за тях.

О! Това е мигът, в който забелязвам думкането на сърцето си, забелязвам го, защото в този момент то сякаш спира, пропуска един удар.

Размяна.

„Бомон“ предлага размяна, сделка: финансиране за доктор Сингх, ако отида да работя за тях. Финансиране за моя шеф, съветник, ментор, приятел, който се нуждае от парите, за да продължи работата, която ме вдъхнови да стана това, което съм сега. Мъжът, за когото казах, че бих сторила всичко.

Казах го на Бен.

За частица от секундата ми се струва, че наистина ще повърна, тук, върху бюрото на доктор Сингх. Вместо това се изпъвам в стола, отпускам длани върху краката си, поемам си дълбоко дъх, за да се овладея. Мисля си за това коя бях преди всички онези години, когато дойдох, за да се уча в лабораторията на доктор Сингх, пълна с идеи, енергия и притеснения, и той ми показа как да ги контролирам. Мисля си за това как ме подкрепяше да остана като лабораторен техник, колко време прекара, обяснявайки ми работата, предупреждавайки ме (но никога снизходително) какво би означавало да заема подобна позиция, когато бих могла да мисля за докторантура, за възможностите, които бих имала. Мисля си за начина, по който прие решението ми да остана, без да ме притиска или съди, улеснявайки ме на всяка крачка да си създам контакти в новата си роля в катедрата. Мисля си за начина, по който ме насърчаваше през тези последни седмици да опитам нови неща, да приема заслугата за авторството на статията.

Не бих могла да изброя всичко, за което съм му задължена.

— Искате ли да приемете финансирането им? — питам.

Това, което доктор Сингх казва, е:

— Не проявявам никакъв интерес към това да изтъргувам твоето щастие срещу финансиране.

Ала онова, което аз чувам, е може би. Преглъщам два-три пъти; отново имам чувството, че ще повърна.

— Оценявам го — успявам да кажа.

— Нека бъда по-ясен, Екатерина. Исках да говоря с теб, за да се уверя, че причините ти са… твои причини. Не причини, които имат нещо общо с лоялността ти към мен. Ако не искаш да работиш за „Бомон“, аз също не искам да го правиш. Независимо какво ще ми предложат.

— Лоялността е добра причина да направиш нещо — казвам.

— Както и амбицията. Както и желанието да предизвикаш себе си, да опиташ нещо ново.

— Знам това — отвръщам рязко и ставам. Онова, което каза… означава ли, че според него трябва да приема предложението? — Съжалявам. Просто това… това беше шок. — Повече от меко казано, и то от устата на човек, който по-рано тази година спечели от лотарията. — Имам нужда от известно време. Имам нужда да… — Имам нужда да си изплача сърцето заради това, заради постъпката на Бен. — Да си взема почивен ден.

Гледа ме с такава неприкрита загриженост върху лицето, че аз се обръщам и посягам към бравата. Почти никога не съм си вземала почивни дни; дори в редките случаи, когато бях прекалено болна, за да дойда в лабораторията, работех от вкъщи, обаждах се, за да дам указания, стъпка по стъпка, на някой, опитващ се да сканира проба или да оправи инструмент, проверявах си имейлите. Ала сега искам единствено да се махна оттук, да бъда възможно най-далеч от доктор Сингх. Мисълта, че той би могъл да получи финансирането, което ще премахне голяма част от професионалните му тревоги, и аз съм тази, която може да разреши проблема му, ако само се откажа от целия си живот, направил ме по-щастлива, отколкото съм била някога, е непоносима.

Дори не срещам погледа на Марти, когато излизам от кабинета на доктор Сингх — вече вадя телефона си, за да изпратя есемес с молба за помощ на единствените двама души, които искам да видя точно сега.

* * *

Апартаментът на Зоуи изглежда като излязъл от някое архитектурно списание — стъкло и бели мебели, и скъпи чаши, от които те е страх да докоснеш каквото и да било. Интересното е, че опознаеш ли веднъж Зоуи, откриваш, че го поддържа по този начин не за да се чувстваш така, сякаш не можеш да докоснеш нищо, а за да не се чувстваш така, сякаш трябва да го правиш — това е място, в което нищо не отвлича вниманието, напълно лишено от малките бъркотии и хаоси на живота, и е съвършеното място за мен, където да си изплакна очите, седнала на един бар стол пред кухненския остров, с чаша (бяла, разбира се) чай пред себе си, от която очилата ми се запотяват.

Доста време мина, преди Зоуи и Гриър да успеят да изкопчат от мен станалото; в началото бях вкарана в апартамента и настанена на стола, след което Зоуи се зае да приготви чай, а Гриър придърпа стола си до мен, прегръщайки ме, така че да мога да отпусна глава на рамото й. След като в продължение на няколко минути просто попивах присъствието им, оставяйки напрежението да започне да се отцежда от тялото ми, най-сетне успях да им разкажа за срещата си с доктор Сингх и как Бен се бе опитал да ме размени за пари. Успях също така (и това бе най-ужасната, хлипаща, задавена част от цялата история) да им разкажа за думите му в събота вечер, докато танцувахме на партито на майка му.

В началото те реагират точно както съм се научила да очаквам от приятелките си: в продължение на около три минути и трите сме потресени (как може да го направи), после идва ред на колективно възмущение (ама че задник), след това аз плача, а те ме утешават и се суетят около мен, и се кълнат да защитят честта ми (ще ми се да го прасна право в оная работа). Общо взето, се движим по сценария, който сме си изработили през годините на приятелството ни, всеки път, когато една от нас бъде засегната на работа или по време на социално събиране, или пък скъса с някого. Ала този път наистина ми се струва като сценарии, сякаш караме по навик, защото според мен и трите знаем, че тук става нещо по-голямо, че никога не са ме виждали по-разстроена.

И може би именно заради това преминаваме през етапите малко по-бързо от обикновено и определено наближаваме фазата, в която трябва да станем рационални, мига, в които една от тях ще започне да ми дава съветите, заради които всъщност съм тук.

— Окей, но… — казва Зоуи предпазливо и аз вече знам, че онова, което ще каже, няма да ми хареса. — Обади ли му се?

— Не.

Свалям очилата си, за да ги избърша в блузата си. Оценявам това, че за няколко секунди светът става размазан.

— Струва ми се, че би трябвало да му се обадиш. Да го оставиш да обясни.

— Да го оставя да обясни, че на практика ме е използвал? Че спеше с мен и ме убеждаваше, че вече не се занимава с моя случай? Докато просто… и аз не знам. Е събирал информация, която да използва срещу мен?

— Кит — казва Гриър. — Не изглежда така.

— А как изглежда? — питам и отново си слагам очилата, местейки поглед между тях. — Обяснете ми как да го видя по различен начин.

— Не — казва Гриър и навежда очи. — Имаш право. Изглежда наистина долно. Аз просто… ужасно е. Ти като че ли толкова много го харесваш.

Аз го обичам, мисля си и също толкова бързо си помислям: Слава Богу, че не му го казах.

— Не го защитавам, Кит — казва Зоуи. — Но си струва да поговориш с него. В корпоративния свят… нещата са различни, бързо се променят. Може да не е бил той. Или ако е бил, нещата може да са се развили не така, както е възнамерявал.

Поклащам глава, отказваща или неспособна да видя как бих могла да изтълкувам станалото по различен начин. Просто се чувствам така, сякаш… сякаш светът ми се е обърнал с главата надолу, това е най-добрият начин да го опиша. Струва ми се, че утре ще се събудя и всичко ще бъде различно; всичко ще бъде ново и ще трябва да научавам нови неща, да се запознавам с нови хора, отново да закоравея. Няма значение, че не това се случва в действителност… така се чувствам.

Телефонът иззвънява в чантата ми, но аз не му обръщам внимание — косвен отговор на предложението на Зоуи. Виждам ги да се споглеждат, докато той звъни, очевидно чакат, но аз се съсредоточавам върху това да посръбвам от чая си. Хубаво би било да се върнем на фазата с колективното възмущение — тя поне като че ли успя да спре пороя от сълзи, които усещам да се надигат в гърлото ми, да напират в очите ми. Не че никога вече няма да говоря с Бен; не че няма да се държа като голям човек и да открия какво, по дяволите, се случи между това да ми каже, че ме обича, и това да ме продаде на шибаната си компания. Но няма да го улесня. Няма да говоря с него, докато съм в това състояние.

Телефонът замлъква, но само за няколко секунди, преди отново да се раззвъни. Това се повтаря още два пъти, преди Гриър най-сетне да се плъзне от стола си и да отиде при чантата ми, за да му изключи звука. Трябва обаче да погледне към екрана, за да го направи, и ето че казва тихичко:

— О! Брат ти е.

Не съм говорила с Алекс, откакто си замина преди няколко седмици, освен няколко кратки имейла, в които никой не споменава скарването ни. Исках да му дам време, пространство… да бъде сам, както каза, че иска. Пък и бях погълната от Бен, щастието и вълнението от това да бъда с него, притъпяваха онова, което по всяко друго време, прекрасно си давам сметка, би било остра болка и скръб заради казаното от Алекс по време на спора ни. От това, че ми звъни толкова настоятелно, ме пронизва страх, така че скачам от стола и отивам да взема телефона, който Гриър ми протяга.

Дори не успявам да го поздравя, преди той да каже:

— Кит, имам лоша новина.

Три часа по-късно вече съм в самолета.