Кейт Клейборн
Късметът на начинаещия (20)

Глава 19
Кит

През следващите три дни животът ми се състои от престояло кафе, скапана болнична храна и дълги, неловки мълчания, възцарили се между мен, Алекс и Кандис, нарушавани от време на време от някой лекар или сестра. С Алекс сме си взели стаи, отделни стаи, в най-близкия до болницата хотел и той дори не се хаби да спори, когато аз плащам. Нощем един от трима ни остава при татко, а другите се пръсват по стаите си. Аз спя по-добре седнала в стола до леглото на татко, отколкото през двете нощи, които прекарвам в хотела — там е прекалено тихо, аз съм прекалено сама. След първия ден непосредствената опасност за живота на татко отминава и това оставя място за всичко останало — мисли за работата ми, за доктор Сингх. За Бен.

Ако имам късмет, Бен никога няма да научи какво ми струваше да го отпратя. Да не рухна в прегръдките му, да вдъхна познатата му миризма, да притисна цялото си същество към топлотата му и да плача, докато не ми останат сълзи. Ала истината е, че макар да бях ужасена за татко, макар да бях в състояние на вцепеняващ шок… онова, заради което бях на ръба на сълзите, бе станалото с работата ми, онова, което Бен беше направил.

Кандис е точно каквато си я представих, когато татко ми каза, че ще живее с някого, само дето косата й е може би дори още по-огромна; тупирана е отпред по начин, от който ми се иска да я снимам и да я изучавам с научна цел. Ала през последните два дни, които прекарахме заедно в тясната болнична стая на татко, научих някои неща за нея.

Не са обикновени неща като това къде работи, дали има деца или пък откога са заедно с татко — настроението в стаята е прекалено напрегнато, прекалено мрачно за подобни разговори. Ала нещата, които научих, са важни. Кандис си води бележки, когато лекарите и сестрите минават на визитация, защото, казва ни, това е толкова много информация. Когато излезе за час, за да си вземе душ, се върна с пухкаво одеяло, което сама е изплела за татко; то му е любимото, обяснява и въпреки че е направо ужасно, очевидно е права, защото татко, който едва отваря очи, все пак успява да го стисне между ръцете си като дете. Кандис донася и малко радио, настройва го на станция, която пуска „златни хитове“, и го оставя да свири тихичко на шкафчето до леглото на татко. И го гледа — не със сбърчено чело и напрегнато, леко ядосано внимание, което се излъчва от Алекс, а с търпелива, съсредоточена загриженост, ръцете й — обикновено сключени в скута.

Именно тези неща ме карат да си мисля, че би трябвало да положа усилие да я опозная по-добре — след онзи първи телефонен разговор преди седмици дори не съм говорила с татко за нея, но имам чувството, само като я наблюдавам, че тя не е нещо временно. До събота следобед най-лошото вече е отминало — лекарят ни казва, че ударът е бил лек и през няколкото часа на ден, в който татко е буден, той минава успешно всички тестове, макар че има афазия (проблеми с говора), която не е сигурно дали ще се оправи. Изслушваме дълги, плашещи лекции за риска, който съществува, ако продължи да пуши; един терапевт идва, за да обсъди с нас как да се справим с проблемите от абстиненцията. Ала напрежението на онези първи няколко часа го няма и докато Алекс излиза, за да ни донесе нещо за хапване, аз решавам да се опитам да поговоря с Кандис за нещо различно от непосредствените грижи за татко.

— Е, значи с татко сте се запознали в църквата.

Кандис вдига очи от судокуто, което решава; има цяла книжка с тях и ги решава периодично, докато сме тук, и до този момент аз го предпочитам пред това да се опитва да завърже разговор.

— Така ли ти каза?

О, страхотно. Би трябвало да се досетя — църквата на татко е масата за зарове. Не казвам нищо.

— Е, предполагам, че наистина се запознахме в църквата. Събиранията ни се провеждат в мазето на „Свети Кристофър“.

— Вашите… Какви срещи?

— Анонимни алкохолици. Не знаеше ли?

— Знам, че баща ми е алкохолик. Наред с други неща. Ала не знаех, че посещава срещи на Анонимни алкохолици.

— Запознахме се там преди, ами, преди около осем месеца.

— Осем месеца?

— Аха — потвърждава Кандис. — Е, баща ти идва на срещите. И не пие или поне не пие от пет месеца насам — в началото на няколко пъти се отклони от правия път. Не съм сигурна обаче дали е приел много от нещата в програмата. Като например да изкупи вината си пред хората, които е наранил.

— Аха.

— Знам, че е наранил и теб, Екатерина. — Начинът, по който изрича името ми, е прекалено рязък; „е“ звучи почти като „и“.

Поглеждам към татко в болничното легло, с хлътнали бузи и набола сива брада, потънал в тежък сън. Не искам да говоря за това, докато е в подобно състояние, струва ми се нелоялно. Кандис обаче очевидно не страда от подобни скрупули.

— Много говори за вас, деца. За грешките, които е допуснал с вас.

Не говори за това с мен, помислям си, но не го казвам. Вместо това се опитвам да сменя темата:

— Защо се премести да живее при теб?

— Аз го предложих — казва тя най-спокойно. — Мястото, където работи, е по-близо до моето жилище…

Вдигам ръка.

— Извинявай, той работи?

В този момент ми се струва, че се опитва да ме предизвика да бъда нелоялна, да се ядосам, пускайки тези малки бомби, разкриващи части от живота на баща ми, за които не знам нищо. Татко и преди се е хващал на работа, но не и откакто с Алекс се изнесохме окончателно от вкъщи. Като се има предвид, че и двамата му изпращаме чекове, би било хубаво да знаем, че и сам би могъл да допълни издръжката си.

— Аха. В едно химическо чистене в града. Четири дни седмично и преди това да се случи, тъкмо бе започнал да се учи как да борави с някои от гладачните машини.

— Е, това е… това е просто страхотно, предполагам.

Размърдвам се в стола и посягам към дистанционното на телевизора върху перваза. През по-голямата част от времето го държим изключен, но точно в този момент не ме е грижа каква глупост показват — нуждая се от нещо, което да отвлече вниманието ми.

— През последните шест месеца спестява парите, които двамата с брат ти му изпращате.

Трябва отново да погледна към татко, да си напомня, че е наистина отвратително да се ядосваш на човек в болнично легло. Получава се само донякъде.

— Е, Кандис, това е страхотно за него. Навярно би могъл да ги използва, за да плати болничните си сметки.

Напълно ми е ясно, че това е абсурдно още докато го изричам; аз ще платя и последната болнична сметка и няма да допусна никакви възражения.

— Искаше да ви ги върне на първата си годишнина без алкохол.

Тези думи вероятно би трябвало да ме изпълнят с топло, умилително чувство; навярно би трябвало да празнувам факта, че татко е достигнал точка в живота си, в която е в състояние да мисли за подобен жест. Вместо това ме обзема гняв да науча, че е имал напредък, че се е справял по-добре с живота си и е планирал да направи някакъв голям жест към мен и Алекс, когато онова, което ние бихме искали всъщност, е малко повече добрина. Може и да е прогрес, но въпреки това е егоистично, остава си напълно в стила на онзи баща, когото познавам, избиращ онова, което му е приятно в момента. Прилича ми повече на облог, който е направил със себе си, отколкото на истинска решимост да се промени.

— Знаеш ли, че има проблем с хазарта?

Въпросът ми прозвучава толкова рязко, толкова сприхаво. Сякаш се опитвам да се докажа пред нея, да й го върна за всички тези неща, които знае за татко, с нещо мое, дори и да е нещо ужасно.

— Знам го — отвръща тя. — Не е играл хазарт от нощта, в която за последен път пи алкохол.

— Няма да е зле да се увериш, че действително е така. Страшно го бива да го крие. И никога не издържа дълго.

Кандис се покашля. И тя има хрипливата кашлица на пушач.

— Ти си добър човек, Екатерина, щом си дошла — казва и ме изненадва. — Моите деца изтърпяха доста заради мен и не мисля, че някога ще ми простят. Не съм тук, за да защитавам баща ти пред теб. То е нещо, което трябва да свърши сам, и знам, че не се справя особено добре. Но мисля, че се опитва.

Не знам какво да отговоря на това. То е просто… такава бъркотия, това с татко; хаотично, противоречиво и ужасяващо; ненавиждам, че е болен, и ненавиждам, че това ме плаши толкова, мисълта, че може да умре. Но съм му и ядосана — за това, че през последните осем месеца се е взел в ръце и все пак беше най-вече труден и своенравен с мен и Алекс, заради всички години преди това, в които дори не се опитваше да се вземе в ръце. Ядосана съм, задето не вярвам на нищо от онова, което Кандис ми казва, нямам доверие нито на нея, нито на татко и най-вече съм ядосана, защото това недоверие може би говори точно толкова за мен, колкото и за тях.

— Хей — казва Алекс, появявайки се с пликове с храна от близкия магазин за багели^[1], и слава Богу, защото колкото и неловки да са нещата между нас в момента, не е по-лошо от ситуацията, в която се забърках с Кандис.

— Защо не вземете обяда си и не излезете да хапнете навън? — предлага тя. — Денят е толкова хубав, а ние всички сме се затворили тук. Вървете първо вие, а когато се върнете, и аз ще изляза за малко.

„Сигурна ли си?“, пита Алекс в същия миг, в който аз казвам: „О, не, не е нужно“. Споглеждаме се и аз въртя очи, и се надигам от стола си.

— Обади ни се, ако дойде лекарят! — помолвам я.

— Разбира се — обещава тя.

Алекс прекосява стаята, за да й даде един от сандвичите, които е купил, а после поспира, за да погледне татко. Изпъва чаршафите около спящото му тяло — бърз, експедитивен и отново — онова смътно раздразнение от всичко. Това извиква неканени мисли за Бен в главата ми. На няколко пъти ми спомена колко е трудно понякога да се грижи за баща си, колко упорит и своенравен може да бъде той в някои случаи, особено по време на дългия процес на възстановяването. Ала пред Хенри Бен винаги беше търпелив и мил, никога — снизходителен. Гледаш го и си мислиш: не иска да бъде никъде другаде.

Не е справедливо да съдя Алекс по същите критерии. Зад грубоватите грижи на брат ми се крие доброта или поне осъзнаване на човещината на татко. Понякога забравям, че Алекс е прекарал години сам с татко, преди аз да се родя, и връзката му с него е различна от моята. Готова съм да се обзаложа, че цялото това изживяване е трудно за него по един различен начин. Нещата между нас тези дни са доста предпазливи и ме обзема внезапна решимост да ги оправя, каквито и да са, защото сме семейство, баща ни е болен и колкото и абсурдно влудяващо да е, без Бен се чувствам по-сама, отколкото съм била от години.

* * *

Намираме си сравнително тихо местенце на една дървена пейка под огромен кестен, с големи, лятно зелени листа. Въздухът е тежък, слънцето — прекалено ярко, но въпреки това е приятно; не бях осъзнала колко са ми омръзнали сухият болничен въздух и флуоресцентното осветление. И двамата седим, извити на една страна, така че да подредим храната си върху пейката между нас, и това ми напомня за многобройните ни пикници в дневната, разхвърляни и хаотични, и все пак — успокояващи.

— Благодаря ти — казвам, след като и двамата сме отхапали няколко залъка и аз отчаяно искам да наруша мълчанието.

Той свива рамене в отговор и избърсва устата си с евтината хартиена салфетка.

— Как върви къщата? — пита и аз знам, че това е маслинената му клонка, този опит за разговор.

— Добре. Изскочиха някои неочаквани ремонти на горния етаж — казвам и преглъщам нова вълна от болка при мисълта за мазилката, за деня, когато Бен ме целуна за първи път. — Ала всичко е вече наред. Много скоро трябва да се заловя с кухнята.

Още докато го изричам, в главата ми нахлуват неканени мисли, от които стомахът ми се свива: дали изобщо ще бъда къщата, дали няма да бъда принудена да се преместя, за да помогна на доктор Сингх.

— Това е страхотно — казва той.

Мой ред е, но е по-трудно, отколкото предполагах. Тук съм, за да се опитам да оправя нещата, но все още съм сърдита за миналия месец. С такова нетърпение очаквах да му покажа и най-малката дреболия в къщата си, да чуя мнението му, да видя как се радва за мен. А ето че сега изобщо не ми се говори за нея, най-малко пък с него. Дали е, за да защитя нещо, което е важно за мен, или за да го накажа, е твърде сложен въпрос, за да му намеря отговор, когато съм толкова недоспала.

Сменяме вяло различни теми, които не водят доникъде — какво мислим за лекаря на татко, споделените ни впечатления от Кандис, дори, Господ да ни е на помощ, времето. И двамата сме направили на топка остатъците от обяда си и аз ги пъхам в торбичката за отпадъци, когато Алекс улавя ръцете ми и казва:

— Тул Кит.

Навеждам очи, давайки си минутка, за да се преборя с напиращите в тях сълзи.

— Да?

— Трябва да ти се извиня за миналия месец. За всичко, което казах и задето си тръгнах по този начин.

Една от сълзите, които се опитвам да преглътна, успява да се търкулне по бузата ми и аз я избърсвам сърдито. Няма друг в живота ми, който да е в състояние да ме разплаче по този начин — толкова много искам да бъда корава пред него, да го накарам да се гордее с мен, да му се опълча, когато, както сега, моментът го изисква. Ала с Алекс аз винаги съм слабата връзка, хлапето, онази, за която той трябва да се грижи, и сълзите ми рукват от най-малкото нещо. Искам да му кажа, че би трябва да съжалява, че от онова, което каза, наистина ме заболя и че може и да съм сбъркала, предлагайки му пари, но единственото, което исках, бе възможност да му покажа колко е важен за мен. Знам обаче, че опитам ли се да изрека всичко това, гласът ми ще бъде слаб и пропит със сълзи, така че отговарям просто:

— Благодаря.

Той взема пликчето с отпадъци от мен и става, за да го изхвърли в кошчето край пътеката. Предполагам, че сме приключили, така че си вземам чантата, но Алекс се връща и сяда до мен, слагайки ръка върху облегалката на пейката. Зарейва поглед към паркинга и мълчи толкова дълго, че започвам да си мисля, че няма да каже нищо, че може би просто иска да се наслади на тишината за известно време… или пък ми дава минутка, за да се овладея.

— Знаеш, че поемам доста рискове в работата си — казва той най-сетне. — Онази работа в Южна Африка беше поредица за пренаселеността на затворите. За насилието там, огнищата на туберкулоза, които са имали.

Стомахът ми се връзва на възел, докато го слушам. Знам каква работа върши, но той рядко говори за нея — обикновено научавам по-късно, когато видя някоя от снимките му, и дотогава вече знам, че е на сигурно място, извън опасност.

— Добре ли си? — успявам да попитам.

— Да. Ала когато бях там, си помислих… открай време се имам за достатъчно корав тип, за да върша онова, което върша. Именно към това се стремя, откакто си тръгнах от вкъщи. Нищо познато.

— Знам. — Не искам да чуя отново същата реч, не искам да се опита да ми обясни какво има предвид по по-мил начин. — Чух те. И разбирам защо би го искал след всичко.

— Не мисля, че разбираш. Мисля, че всъщност ти си тази, която избра по-трудния, по-храбрия начин. Аз бях свикнал с хаос и продължих да живея, заобиколен от хаос, просто по-интензивна версия. По този начин мога да го гледам как се случва иззад камерата, но не трябва да се опитвам да разчистя последиците. Това, което ти направи, Кит… ти си най-храбрият човек, когото познавам. Начинът, по който се разкриваш пред хората, по който си създаде дом. Направи именно това, което никой от нас не бе научен да прави.

— Но ти направи…

— Не съм — прекъсва ме той. — Знам какво казах миналия месец, ала всъщност никога не съм създавал дом за теб. Просто правех така, че да не затънем. И не казвам, че това не беше хубаво, особено за дете, но никога не направих това, което стори ти. Така че съжалявам. И толкова много се гордея с теб.

Подчертава тази част, като удря бедрото си с юмрук.

Ами… ще му се наложи да почака доста дълго, преди да проговоря, защото едничката изплъзнала ми се сълза се превръща в порой и аз съм принудена да се приведа напред и да подпра лакти на коленете си, за да уловя главата си в шепи. Алекс слага топлата си длан на рамото ми и го стиска, и в този малък жест аз усещам всичко, което Алекс е сторил и е искал някога за мен; усещам безрезервната му подкрепа и утеха, самопожертвователността, която е била необходима, за да ме изчака да порасна достатъчно, за да може да отиде да живее собствения си живот. Алекс винаги е бил всичко, което баща ни не можа да бъде.

Но може би аз не бях. Може би въпреки онова, което казах на Алекс, когато се скарахме, бях очаквала нещо; мислела бях за себе си и за това, което би доставило удоволствие на мен. Исках да му дам пари при моите условия, исках аз да решавам вместо него.

— Аз също съжалявам — казвам му, когато най-сетне успявам да си поема дъх. — Толкова съжалявам за парите.

— Кит — заявява той, преди да успея да продължа. — Казах да — не бива да се чувстваш виновна заради парите.

— Не — обяснявам, — съжалявам, че се опитах да ти ги натрапя. Алекс, истината е, че част от тези пари винаги ще бъдат отделени за теб. — Хвърлям му поглед, за да го накарам да замълчи, когато ми се струва, че се кани да възрази. — Защото ти си ми брат и нищо не би ме направило по-щастлива от това да мога да се погрижа за теб, ако някога пожелаеш да го направя. Но ако никога не го поискаш, това също е окей. Стига само ти да си щастлив. Стига само да водиш живота, който ти харесва.

— Това правя — уверява ме той. — Засега това правя.

— Радвам се. — И наистина се радвам. Той ми липсва, но се радвам. И може би за първи път осъзнавам, че е възможно да изпитваш и двете едновременно.

— Всичко между нас окей ли е, Тул Кит? — пита той и ме разтърсва, нежно и закачливо, с ръка върху рамото ми.

Аз се притискам към него и вдигам ръка, за да докосна неговата.

— Всичко е наред.

Хубаво е онова, което си казахме — то е като някого, когото си изгубил, да се завърне неочаквано при теб. Ала все още имам чувството, че нещо липсва, че в мен зее огромна празнина. Въпреки начина, по който ме вижда Алекс, точно в този момент не се чувствам особено храбра. Все още мисля, че бих извървяла цялото разстояние до дома си пеша само за да се махна от тази болница и ситуацията с татко и Кандис. Иска ми се да си бях у дома или на микроскопа. И повече от всичко ми се иска да не бях отпратила Бен… да не ми беше дал причина да го направя.

— Онзи тип ли е? — пита Алекс, защото ето колко добре ме познава дори сега. Знае, че нещо не е наред. — Защото проблемът не си ти, задето не искаш да приемеш работата. Това, което направи той, е долно.

Алекс знае само най-основното за станалото с Бен — в един момент, през онази първа сутрин, преди Бен да се появи, Алекс ме попита в един от неособено сполучливите опити за разговор, докато чакахме татко да се събуди, какво е станало с експерта за подбор на персонал, когото Зоуи беше споменала.

— Започнах да излизам с него — отвърнах. — А той се опита да ме изтъргува в компанията си зад гърба ми. — Почти незабавно ме беше заляло чувство на вина и се бях опитала да си взема думите назад: — Искам да кажа, мисля, че е станало това — добавила бях, ала вредата вече беше нанесена и ето защо Бен получи онова ледено посрещане, когато се появи.

Затварям очи при мисълта за лицето му, начина, по който ме беше погледнал. Ще сторя каквото поискаш, бе казал.

— Знаеш ли, това между татко и Кандис — казвам, променяйки темата или поне си мисля, че променям темата.

— Аха. — Алекс въздъхва примирено — споделя всички мои съмнения.

— Знае какъв е. Знае, че има проблеми с пиенето и с хазарта. Знае, че не го бива особено в борбата с тях.

— Все още е рано. Може да стане по-добър в това — казва Алекс и е изненадващо това великодушие, може би още един знак колко различни са отношенията, които двамата имаме с баща ни. Може би Алекс по-дълго е хранил надежда за татко, докато аз много рано се научих да съсредоточавам цялата си надежда върху брат си, онзи, който в действителност правеше всичко за семейството ни, онзи, който никога не объркваше нещата.

— Искам да кажа, наистина не разбирам. Тя също има проблем с пиенето. Защо би избрала някой, който може да провали нейната трезвеност?

— Друг вид храброст, предполагам — отвръща Алекс.

— Или глупост.

— Или това.

— Бен ме накара да се замисля дали да не се преместя в Тексас — избъбрям. — За частица от секундата си казах: може би не би било толкова зле, стига да сме заедно.

Не са еднакви неща, това, което Кандис рискува заради татко, и онова, което за миг си помислих да рискувам заради Бен. Ала разговорът с нея ме кара да си мисля колко слаба бях с Бен, как първия път, когато той ме вкара в леглото, си казах, то е като да съм си у дома. Знам, че не става така… знам, че каквото и да говорят хората, никой човек не може да бъде твоят дом. Домът е нещо сложно, многопластово; домът е хората, които обичаш, но също така места, които познаваш добре и които обичаш да посещаваш, неща, с които се заобикаляш, защото ти вдъхват чувство на безопасност и утеха. Домът е нещо твърде голямо, за да може един човек да бъде дом за другиго — ето какво причини той на Алекс, всички онези години, в които трябваше да бъде дом за мен.

Алекс понечва да каже нещо, но аз го изпреварвам:

— Това е глупост. Всичко, за което съм се трудила? Приятелите ми, работата ми? Всичко, което съм си изградила там сама? Глупаво.

— Не знам какво да ти кажа, Кит. Невинаги е глупаво да искаш да бъдеш с някого, не че знам много по този въпрос. Но този тил… не и този тип, не и ако не можеш да му имаш доверие.

— Ако не приема работата, може би прецаквам приятеля си. Моят ментор.

— Ако наистина ти е приятел, Кит, ще разбере, че не искаш да приемеш. Не му дължиш нищо. — Замълчава за миг и сякаш се замисля над това, което каза току-що. — Имам предвид, не му дължиш толкова много, колкото очевидно обмисляш.

— Той ми даде шанс — казвам. — Даде ми работата, която обичам. Прие ме в семейството си.

— Кит. — Алекс обвива ръка около рамото ми. — Май не ме чу преди малко. Ти постигна всичко това — ти превърна себе си в човек, на когото някой би искал да даде шанс. Превърна себе си в човек, когото някой би искал да приеме в семейството си. Това няма да се промени само защото си отказала едно предложение за работа.

Не знам дали Алекс прекалено опростява всичко, но точно сега не ме е грижа. Искам да вярвам, че нещата могат отново да станат както някога, преди тази каша с „Бомон“. Преди аз вярвах в живота си, в изборите, които бях направила. За първи път се чувствах така установена в живота си… сякаш най-сетне имах контрол над онова, което ми предстоеше. Чувствах се в безопасност. И ненавиждах това, че Бен ме беше накарал да се усъмня в тези избори, в този контрол, дори за миг.

Истината е, че всъщност не знам доколко Бен е замесен в предложението на „Бомон“. Не знам дали мога да му вярвам. Вярвам на Алекс, тъй като е единственият член на семейството ми, взел участие в отглеждането ми. Вярвам на Зоуи и Гриър, но ги познавам от години и те винаги са насреща за неделните ни закуски, скъсванията с мъже и произволните ни събирания за оплакване. Вярвам на доктор Сингх, защото той винаги е на моя страна, защото ме оставя да върша онова, което обичам, при обстоятелства, с които мога да се справя. Аз просто… не знам за Бен, не и наистина. Не знам какво ще каже, ако му дам възможност да ми обясни за „Бомон“ и предложението към доктор Сингх.

Но може би проблемът е, че с Бен не мога да вярвам на себе си. Не мога да си вярвам да видя голямата картина, да видя какво е най-добро за мен. Когато съм с Бен, мисля за него — той се превръща в човека, за когото съм готова да се преместя, заради когото бих рискувала дома си. А това е нещо, което не мога да направя дори при мисълта никога вече да не го видя, да се чувствам така, сякаш някой е забил игли между ребрата ми, пробил е дробовете ми и не мога да дишам. Това чувство ще отмине след известно време. Трябва да отмине.

— Най-добре да се връщаме.

Ставам от пейката и се отправям към болницата, преди Алекс да успее да ме спре.