Кейт Клейборн
Късметът на начинаещия (22)

Глава 21
Кит

Месец след като за последен път видях Бен, месец, в който отново и отново превъртам в главата си спомените за него в къщата ми, в леглото ми, дори краткото време, което прекарахме на работата ми, аз отивам в склада.

В града съм от две седмици, татко се е върнал в караваната с Кандис, а Алекс избра да остане в Охайо за около месец, за да наглежда нещата. Аз също предложих да остана, потръпвайки при мисълта Алекс да бъде тук сам, но той беше настоял.

— Трябва да се прибереш, Кит. Трябва да си бъдеш у дома.

Прав беше; наистина имах нужда да си бъда у дома, пък и изглеждаше така, сякаш той имаше нужда да бъде в Охайо или най-малкото, да остане на едно място за известно време. В работата нещата са забавили темпото, лятно затишие, докато с доктор Сингх свикваме с неловкостта, последвала предложението на „Бомон“ и разговора ни, след като се прибрах в града.

— Нужно ми е още време — казала бях аз в първия си ден на работа.

— Не мисля, че ти е нужно.

Отидохме на обяд, предълго гощаване в китайски ресторант на самообслужване, което ни осигури отлична възможност за паузи, докато отново си пълнехме чиниите, когато разговорът станеше труден. Споделих причините си да не искам работата — професионалните и личните, макар да не споменах нищо за Бен. Доктор Сингх пък ми каза, че не искал да приеме парите, че условията на договора го притеснявали и го карали да се чувства неспокоен. Аз му казах за лотарията. Казах му, че бих разбрала, ако би предпочел някой друг да получи работата ми. А той ми отговори, че няма друг, който би могъл да върши работата като мен, и че всички в катедрата искали да остана, стига да съм щастлива.

След като платихме, неспокойна и пламнала, аз го попитах кой му се беше обадил от „Бомон“, ала дълбоко в себе си вече знаех отговора — не е бил Бен.

Същата вечер помолих майсторите да изтеглят ремонта на кухнята напред, а после, обзета от безразсъдно хрумване, им възложих да се заемат и с банята на втория етаж. На практика направих така, че да се лиша от всякаква възможност за удобен живот в къщата си, затова през по-голямата част от времето съм у Зоуи или Гриър. Знам, че лъжа себе си, като си казвам, че го правя, защото е по-добре да приключа с основните ремонти преди започването на семестъра, и тъй като парите не са проблем, спокойно мога да платя за подобно пришпорване на работата, макар че подобно харчене изобщо не е в стила ми. Ала всъщност е, защото къщата ми се струва така празна, а аз съм прекалено разстроена, за да остана сама с мислите си, Бен ми липсва толкова много, че не мога да си намеря място, не съм в състояние да остана неподвижна. Подозирам, че Зоуи и Гриър също го знаят, макар да не казват нищо.

Така че, да отида да видя Хенри в склада (казвам си, че е, за да разгледам старинни вани с крака като животински лапи), е само едно от решенията, които взех, откакто съм тук, които имат много по-общо с Бен, отколкото ми се ще да си призная.

Когато пристигам, Шарън е навън и ако се съди по лицето й, не съм им липсвала или поне не съм любимият човек на никого тук. Незнайно как, дори докато ме поздравява, устните й си остават недоволно свити; пита как съм, но и то изглежда принудено, по задължение. Колкото и да е странно, това ме кара да харесвам Шарън още повече — не съм сигурна дали Бен си дава сметка, но Шарън се грижи за него сякаш е неин син. На тържеството в „Крестууд“ беше почервеняла от гордост, когато Бен й каза, че изглежда добре, искрена реакция, съвсем различна от начина, по който Бен общуваше с майка си. Въпреки това не ми е приятна мисълта да остана твърде дълго под погледа й, тя също като че ли е облекчена, когато питам за Хенри.

Той е в офиса, на работния тезгях и човърка лампа, която в момента представлява жица, от която виси малка крушка. Само че съм била тук достатъчно дълго, за да знам, че вероятно е част от нещо красиво, уникално и старо. Поколебавам се на прага, несигурна дали ще съм в състояние да понеса подобно хладно посрещане и от страна на Хенри; мисля си, че то вероятно би прекършило нещо в мен, би направило така, че никога повече да не се върна. Ала когато се обръща, в очите му грее познатата светлина и той се надига от стола, за да ме приветства.

— Браво на теб! — казвам, когато виждам, че е в състояние да се изправи без бастуна си и без да използва масата за опора.

— Все още не мога да вървя без бастуна — усмихва се той. — Но общо взето, ставам и сядам сам, особено ако съм достатъчно високо. Чувствам се наистина добре.

— Толкова се радвам.

Все още съм на прага, несигурна.

— Как е баща ти?

— Добре. Мисля, че се оправи, стига само да се грижи малко повече за себе си.

— Хубаво беше от твоя страна да отидеш там, за да бъдеш до него — казва Хенри. — Това наистина помага.

Едва успявам да кимна при тези думи, навела поглед към краката си. Не знам дали за баща ми имаше особено значение това, че бях до него, не и така, както присъствието на Бен имаше значение за Хенри. Погрижих се за разходите и се постарах да опозная Кандис по-добре, внимавайки да избягвам всякакви грозни теми между татко и мен. Той обаче като че ли се чувстваше най-вече смутен от присъствието ми, след като дойде на себе си, и единственият ден, когато го видях да се поотпуска, беше денят, в който Алекс ме закара до летището, за да се прибера. Бен е такъв късметлия да има баща като Хенри; чудя се дали го осъзнава.

— Влез — казва Хенри и махва към масата, където веднъж седяхме с Бен и Ривър и говорихме за физика. — Остани да ми правиш компания, докато довърша тези жици.

— С удоволствие — отвръщам, но после бързам да добавя: — Искам да кажа, всъщност дойдох, за да разгледам някои вани.

Не искам да си помисли, че правя това, което правя всъщност — че съм тук, за да видя как е и да се опитам да изкопча някаква информация за Бен. На Хенри обаче съм му ясна, както и на всички останали, предполагам.

— Няма проблем, ще ти покажа какво имаме, ако ми дадеш няколко минути с това тук.

Настанявам се на стола срещу тезгяха, така че да го гледам как работи, трудно ми е да повярвам, че когато се запознах с него, той беше в инвалиден стол, едната му ръка — превързана към тялото. Седим така известно време в приятно мълчание, толкова различно от неудобството, което изпитвах в Охайо, въпреки неловкостта на ситуацията между нас. Именно това усещане за комфорт ми вдъхва смелост.

— Как е Бен?

Ръцете на Хенри поспират почти незабележимо в работата си, но аз го наблюдавам толкова внимателно, че то не ми убягва.

— Добре. Доста е зает.

— Аха — отговарям глупаво, сякаш това може да се очаква, сякаш прекрасно познавам работните му навици в Хюстън. — Е, бас държа, че се радва да си е отново вкъщи.

Хенри изхъмква нещо — не е съгласие, но не е и несъгласие. Приисква ми се да не го бях попитала — развалих приятното мълчание, което се беше възцарило между нас. Тъкмо се каня да се сбогувам и да предложа, че навярно Шарън би могла да ме разведе наоколо, когато той проговаря.

— Знаеш ли, когато беше момче, около седмица след като майка му се изнесе, той се измъкна посред нощ, взе колелото си.

Настръхвам лекичко в стола си, приготвяйки се за онова, което предстои. Когато бях с Бен, отчаяно исках да чуя истории от детството му. Аз споделих неща — смущаващи, понякога тъжни неща — за начина, по който бях израснала, ала Бен пазеше всичко в себе си. Не знам дали да чуя всичко това сега е онова, което искам или което не би трябвало да искам.

— Направо откачих от притеснение — продължава Хенри, очевидно без да забелязва неудобството ми. — По онова време често ми се случваше с Бен; той непрекъснато се забъркваше в неприятности. Най-сетне се прибра няколко часа по-късно, без да каже нито дума, просто си седеше в стола, докато аз се скъсвах от крясъци. — Хенри поспира за миг, протяга дясната си ръка с разперени пръсти и завърта китката си напред-назад. — Същата нощ Лора се обади, разстроена, питаше как е той. Каза ми, че отишъл с колелото си до работата й и изчакал отвън, докато тя се появи. Умолявал я да се върне, обещавал й, че ще бъде добро дете. Изплакал си очите, а Бен никога не е бил от онези, които плачат. Накарала Ричард да го докара вкъщи, но Бен настоял да го остави на няколко пресечки от дома.

Замислям се за начина, по който Бен си изкарва хляба, как цялата му работа се състои в това да каже правилните неща, за да убеди някого да дойде с него, за това как от деня, в който се запознахме, нито веднъж не успя да ми каже правилното нещо. Онази нощ в „Урсинус“, както и след като ми каза, че ме обича, ми се искаше да добави нещо за нас двамата, за това как бихме могли да бъдем заедно, но той така и не можа да го направи; никога не се разкри наистина, не беше уязвим. Помислям си с ужас за онзи миг, когато стоеше пред мен в болницата: Ще сторя, каквото поискаш.

— Това е… ужасно — успявам да изрека някак, макар че в гърлото ми сякаш е заседнала огромна топка памук.

Хенри свива рамене и преглъща с усилие, преди да се прокашля.

— Идеята беше моя, да имаме Бен. Настоявах ли, настоявах. А после… видях, че Лора не е щастлива. Вероятно не беше особено щастлива и преди това, но в началото имахме нещо. Аз бях млад и глупав. Мислех си, че едно дете ще ни сближи, както преди. Най-лошото нещо, което направих и това е самата истина е, че се опитах да й натрапя живот, който не си беше избрала.

Чудя се дали е казал всичко това на Бен и дали думите ми как искам да избирам сама, а не да бъда тласкана насам-натам от обстоятелствата, не бяха събудили болезнени спомени в него. Как само беше притихнал след това.

— Бен е най-хубавото нещо в живота ми и не съжалявам за него, нито за миг, че избрахме да го имаме. Ала съжалявам за Лора; съжалявам колко много й струва това, че аз исках Бен, как я принудих да направи нещо, за което знам, че се е чувствала зле. Ала така беше правилно и за нея, и за него. Тя го обича. Просто не можеше да му бъде добра майка, не и по този начин. Трябваше да избере нещо друго за себе си.

В продължение на няколко минути седим в мълчание, Хенри човърка жичките, аз мисля. Не съм сигурна защо ми казва това, защо ми казва нещо, което самият Бен надали знае. Тишината отново става почти уютна, напук на всичко, напук на факта, че нямам истинска причина да бъда тук, че вече нищо не ме свързва с Хенри.

— Не мисля, че е правилно. Мисля, че тя би трябвало да избере него. Дори да не беше останала с теб, би трябвало да бъде… близо до него. Да му бъде майка.

Хенри оставя инструментите и се обръща в стола, за да ме погледне.

— Не си мисли, че той някога й позволи да го направи, не и след онзи ден. Никога вече не я помоли за каквото и да било. Всичко, което му даваше — вниманието си, подаръци, помощта си, когато той се забъркаше в неприятности — Лора трябваше да го кара да приеме насила. Струва му страшно много да отиде при нея онзи ден. Той… ами… Не обича да моли за онова, което иска, не след случилото се тогава.

Аха — помислям си. — Ето защо ми го казва.

— Това не го оправдава, Хенри. Задето не ми каза какво е направил с „Бомон“. Няма право да каже… ти нямаш право да кажеш, че му е трудно да се разкрие, и да смяташ, че това е достатъчно.

Ала още докато го изричам, си помислям: а какво би било достатъчно? Какво би ми било достатъчно в онзи момент, когато доктор Сингх ми каза за предложението на „Бомон“, когато се бях почувствала мъничка и уплашена, и сякаш Бен щеше да ми отнеме всичко хубаво в живота?

— Просто ти казвам, Кит. Предполагам, че в момента се чувства толкова зле, колкото изобщо е възможно, заради това как се развиха нещата с теб. Познавам това момче така, както познавам себе си, и знам, че е луд по теб. Ала не мисля, че ще се върне. Не мисля, че е в състояние да го направи отново.

И това е най-лошото от всичко, което Хенри каза. Защото, да го чуя изречено по този начин, така окончателно, ме принуждава да призная пред себе си, че искам Бен да се върне, че го чакам да се върне и да опита отново. Ето какво правя през всичкото това време, ходя на пръсти около работата, избягвам къщата си, непрекъснато повтарям на Гриър и Зоуи, че съм добре. Чакам. Чакам го да се обади или да се появи тук, да ми обясни какво се е объркало с „Бомон“, да ми продаде себе си, нас. Въпреки всичко, което му наприказвах, как искам да избирам сама, в момента не избирам. Просто чакам да ми се представят още опции — чакам той да ми се представи, отново, този път — правилно, по начин, който ще ме убеди да се отдам изцяло, да не се страхувам да се обвържа с някои друг, някои, който наистина би могъл да има влияние върху всичките ми решения за в бъдеще.

Но ако той не се върне…

Хенри плясва с ръце по коленете си, сякаш е време за непринудена смяна на темата, и заявява:

— Готова ли си да отидем да разгледаме ваните?

Сякаш току-що не ме прониза в сърцето с историята за малкия Бен, опитал с всички сили, ала безуспешно, да накара някого да го избере.

— Разбира се — отвръщам.

Час и половина по-късно вече съм си избрала вана и Хенри обещава, че може да смени крачетата, защото от оригиналните, с формата на лъвски лапи, ме побиват тръпки. Протакам, защото се надявам да каже още нещо за Бен, но той не го прави. Когато си тръгвам, не отивам у Зоуи или Гриър. Отивам си вкъщи и се разхождам из разрухата на кухненския ремонт, взирайки се в тухлената стена, която в момента оголват зад мястото, където ще бъде печката. Измивам си лицето в банята на долния етаж. Качвам се в спалнята, но само за да си взема възглавница и допълнително одеяло за дивана, където ще спя. Или няма да спя, както се оказва, защото лежа и се взирам в тавана в продължение, както ми се струва, на часове.

Докато не вземам решение.

* * *

Седмица по-късно съм в Хюстън.

Седем часът вечерта е, а все още е тридесет и четири градуса. Чувала съм, че тук август е брутален. Отпуснала съм си целия ден, за да се разходя из града, опитвайки се да последвам препоръките на двамата местни жители, с които говорих по време на полета, както и на служителя, който тази сутрин ми поднесе кафе в хотелското кафене. Вече посетих музея на естествените науки и прекарах твърде много време в изложбата за минерали. Обядвах в заведение за тексаско-мексиканска храна, където нямаше климатик, но храната беше невероятна. Разходих се из парк на име Дискавъри Грийн, разгледах карта на града, приседнала на една от пейките в парка, а зад мен се издигаха небостъргачи. Когато станах, за да си вървя, прекосявайки сенчеста борова горичка, забелязах скулптура — голямо бронзово сърце върху дървен постамент; отдалеч сърцето изглеждаше неравно, покрито с издутини, ала когато се приближих, видях, че в него са забити различни инструменти — брадва, чук, други предмети, които не разпознах. Казваше се „Къщата“ и аз я снимах, преди да се отправя обратно към хотела, за да се преоблека за срещата ми с Джаспър, която бях настояла да се състои в ресторанта на хотела. Всъщност бях настояла за много неща от негова страна, включително и пълна поверителност, но той не се бе възпротивил на никое от условията ми.

Научавам много от Джаспър по време на двучасовия ни разговор, ала най-важното е, че е най-вероятно да открия Бен в офисите на „Бомон“; напоследък работел до късно, особено когато не пътува. Всъщност, разбирам от Джаспър, имам късмет да го хвана тази седмица; през последните два-три пъти е бил в командировка, всеки път — в различни часови зони. Наблюдава ме с предпазливо, премерено подозрение и в началото си помислям, че е, защото няма доверие на внезапния ми интерес към „Бомон“. Ала в течение на разговора си давам сметка, че няма доверие на интереса ми към Бен. Когато се изправя, за да стисне ръката ми в края на разговора, я задържа мъничко по-дълго, отколкото е обичайно по време на делова среща, и ме поглежда с дълбоки, кафяви очи, които не изразяват нищо.

— Петдесет и осми етаж, в края на коридора — казва. — Успех.

След това си тръгва, без да погледне назад нито веднъж.

И ето че сега аз вървя по дълъг коридор с лъскави врати от матирано стъкло, зад които се крият притъмнели офиси, отстъпващи тук-там място на просторни конферентни зали; по средата на коридора има нещо като фоайе с ниски, модерни дивани от черна кожа, два невъзможно тънки телевизора на стената, които сега са изключени, но през деня вероятно работят и в долната им част текат цените на фондовата борса. Далеч напред виждам отворена врата, от която струи светлина, и поспирам до един от диваните, слагам ръка върху студената му повърхност, възвръщам си равновесието в тези ненормални, убиващи желанието за живот обувки. Целият ми тоалет е взет назаем от Зоуи; мисля си, че изглеждам нелепо, но едновременно с това — сякаш пасвам съвършено тук. Изведнъж си помислям: Беше глупава идея; трябваше просто да му се обадиш. Не беше нужно да се подлагаш на всичко това.

Когато затварям очи от притеснение, виждам Бен и това ми вдъхва сила. Нямам търпение да го видя на живо; да бъда близо до него, най-сетне. Нямам представа как ще се развият нещата, но дори това, че ще го видя… то означава нещо и ми дава кураж да продължа напред.

Не ме чува как приближавам до отворената му врата. Има слушалки в ушите и пише с ярост на лаптопа върху стъкленото си бюро. До ръката му лежи на купчинка синя вратовръзка, най-горното копче на бялата му риза е разкопчано. Сърцето ми почти спира от удоволствие, когато виждам, че не се е подстригал и косата му се къдри лекичко на челото му, а челюстта му е покрита с набола брада, както съм свикнала да го виждам. Зад него небето придобива лилаво-оранжев цвят, светлинките на града започват да примигват.

Преди да успея да направя каквото и да било — да се прокашлям, да почукам на отворената врата, да кажа здравей — той вдига очи и за миг не прави нищо, просто се взира в мен, очите му — мъничко разфокусирани заради екрана на компютъра. А после, също толкова бързо се изправя, хвърля се напред и движението събаря лаптопа от бюрото, изтръгва слушалките от ушите му.

— Мамка му!

Успява да хване лаптопа, преди да е паднал, отмотава кабела на слушалките, който се е закачил за колана му.

— Извинявай! — казвам прекалено високо в притихналия офис и майко мила, толкова е неловко. Стискам още по-силно куфарчето на Зоуи, макар че кокалчетата ми и така вече са побелели. — Не… не исках да те стресна.

— С какво си облечена? — сбърчва чело той.

— Какво? — питам, макар че много добре го чух.

Просто не знам как да подхвана разговора оттук.

Той махва с ръка към мен, жест, който обхваща всичко от врата ми надолу — впитото черно сако, копринената гълъбовосива блузка под него, тясната, дълга до коленете пола в същия цвят.

— Костюм?

Веждите му са все така сбърчени над очите.

— О! Ами, на Зоуи е. Знам, че не е съвсем в моя…

— Изглеждаш прекрасно. Не ме е грижа с какво си облечена. Ти си мехлем за очите — казва и го прави толкова искрено, ала въпреки това остава на мястото си, зад бюрото.

Напъхал е ръце в джобовете си и пръстите му се свиват в юмруци под плата.

— Току-що се видях с Джаспър — казвам на един дъх. Искам да извади ръцете си от джобовете, искам ги върху мен. — За да чуя какво има да ми предложи.

Виждам изненадата върху лицето му, объркването. Поглежда над рамото ми, сякаш търси Джаспър или някой друг, който би могъл да му обясни това, но тук съм само аз.

— Но ти отказа. Сингх се обади и отказа.

— Е, да — отвръщам. — Но реших, че би трябвало да изслушам предложението по-непредубедено… от устата на някой по-безпристрастен. И без да съм толкова враждебно настроена. Така че да мога наистина да го чуя.

Той ме поглежда, навежда очи към бюрото, отново ги вдига към мен.

— Не…

— Все още нямам намерение да приема — заявявам и виждам как раменете му се отпускат, съвсем мъничко. Това… дали е разочарование или облекчение? Няма значение; просто трябва да кажа онова, което имам да кажа. — Не е подходящо за мен. Не е правилната работа за мен. Нещо друго може и да е, след време, но това не е то. Ала с теб започнах да се обърквам. Когато заговореше за предложението или за Тексас, не бях сигурна дали говориш за работата или за нас и… се уплаших. Уплаших се, че може би ще рискувам всичко, за което се бях трудила.

— Кит — започва той, но аз го прекъсвам, вдигайки ръка.

— Сигурна съм какво мисля за това — заявявам. — И избирам да остана там, където съм, засега.

— Добре — казва той, но преди да успее да добави още нещо, аз влизам в офиса, оставям куфарчето върху стола пред себе си и вадя портфолиото, което събирах през последната седмица.

Отварям го и вадя най-важното му съдържание — кафяв, ненадписан плик, без нищо, което да издаде какво има вътре. Оставям го върху бюрото и го побутвам към него с показалец.

— Донесох ти това — казвам и в този момент ми се иска да избягам оттук и да открия най-близкия склад или кабинка в тоалетната или не знам, в краен случай бих се пъхнала дори под някое бюро — толкова съм нервна.

Не бях сигурна дали наистина ще ги използвам — когато дойдох, си казах, че ще реша окончателно едва след като изслушам, наистина изслушам онова, което Джаспър има да ми каже.

Ала се бях надявала да ги използвам.

Бен свежда очи към плика и отново ги вдига към мен, веждите му потръпват лекичко.

— Трябва ли…?

Всичко между нас все още е толкова предпазливо; адски се надявам да не продължи така още дълго.

— Да, моля те. Отвори го.

Вади ръце от джобовете си, сяда и посяга към плика. Струва ми се, че минава цяла вечност, докато го отвори, докато пъхне ръка вътре, докато извади купчинката снимки.

— Алекс ги направи — казвам, за да запълня мълчанието. — Той… ъ… помолих го да ми гостува един ден.

Познавам всяка снимка в плика. Часове наред ги избирах от набора снимки, които Алекс направи на всяко едно място. Изучавам лицето на Бен, докато ги преглежда.

Първата е на контейнерите с железарии в склада, снимани отдолу; Алекс я направи, легнал по гръб, и ефектът е, че стената изглежда огромна, безкрайна.

Втората също е от склада — на стаята с осветителните тела. Избрах една, която е малко размазана, призрачна, малки глобуси около всяка запалена крушка.

На третата Ривър, дързък в черно и бяло (негов избор), държи в ръка тухла и гледа право в камерата, без да се усмихва, но не ядосано, с предизвикателен поглед в очите.

След това е ред на Хенри, приведен над частите на един старинен часовник, лицето му — същинска маска на съсредоточеност; Шарън, срамуваща се от камерата, е размазана фигура зад него.

Петата е снимка в действие: Зоуи хвърля стреличка, която прелита в кадъра; Бети и Гриър са край нея и се смеят, доближили глави, татуировките на Бети — ярък стенопис в ъгъла.

Шестата е на предната веранда на къщата ми, прясно боядисана, с два люлеещи се стола от бяло дърво, обърнати към улицата.

От седма до петнадесета са още снимки от къщата ми (голата тухлена стена, бегониите, които посадих в саксия на задната веранда), както и няколко от града, включително и една, на която Алекс си купува хотдог от количката на наденичката, и една на разкошния вход на хотел „Крестууд“.

И най-сетне — аз.

Стоя на предната веранда и Алекс я направи, надвесен над мен. В близък план е, вижда се само лицето ми; косата ми докосва ръбовете на снимката, очите ми гледат право в камерата… през очилата и предпазните очила, които нося над тях.

Бен се усмихва; виждам как трапчинката му се показва, но той упорито не вдига глава.

Тишината е толкова тежка, че чувам ударите на пулса си. Все така навел очи, той най-сетне казва с дрезгав, леко задавен глас:

— Да не си дошла да ми предлагаш работа?

Вдига очи, докато продължавам да мълча; гърлото ми е прекалено свито, за да отговоря, така че просто кимвам. Той става от стола, но преди това събира снимките, държейки ги за краищата, сякаш все още не е готов да ги пусне. След това заобикаля бюрото и се изправя пред мен; вдига ръка към шията ми и палецът му ме докосва под брадичката, повдигайки лицето ми към неговото.

— Кит, аз щях да дойда при теб.

— Какво?

— Предполагам, че Джаспър не ти е казал. Напускам „Бомон“. Отказвам се от партньорството си с Джаспър.

— Партньорството ти…?

— Не ти казах за това преди, а трябваше и ще го сторя. Ще ти разкажа всичко. Преди нищо не направих както трябва с теб. Карах твърде бързо и съжалявам за това. Но този път ще го направя — казва и въпреки думите му, че е карал твърде бързо, никога не съм го чувала да говори по-бързо, отколкото говори сега, объркано и разпиляно, и това е толкова, толкова съвършено. Това е Бен, без нищо помежду ни; не е Бен, опитващ се да бъде очарователен или забавен, или каквото и да било друго, освен откровен, и този път не се удържа, нито дава на заден ход. — Дадох предизвестие, но имам да довърша някои неща и освен това се опитваме да намерим начин Джаспър и колежката ни Кристен да могат да напуснат при благоприятни условия; ще отнеме известно време, но те… те ще успеят. Заслужават да успеят. Аз ще работя в склада… е, ако татко ме иска, още не съм му казал, но мислех много и това е, което искам да направя наистина, да работя заедно с татко. Или да правя нещо друго, ако това не се получи или ако се наложи да изкарвам повече пари, каквото е необходимо. Има няколко жилища, на които съм хвърлил око, апартаменти, неособено далеч от университета… искам да кажа не защото исках да те притеснявам или нещо такова, а защото мястото е добро. Щях да дойда при теб да те попитам дали би искала да излезем някой път…

— Бен. — Слагам длани на гърдите му и го спирам, а сърцето ми се свива, когато усещам дълбокия дъх, който трябва да си поеме след тази дълга, хаотична реч. — Не караше твърде бързо. Обичам те. Искам да бъда с теб. Искам да се върнеш и да бъдеш с мен, и ако ти не го искаше, щях да се опитам да те убедя, но ако не успеех, бях готова да преговарям…

— Не е нужно да ме убеждаваш. — Оставя снимките и ме претегля към себе си, прегръща ме с всички сили и ме повдига, така че да зарови лице във врата ми. — Никога не е нужно да ме убеждаваш. Господи, толкова… толкова се радвам, че си тук.

И ето че ме целува по рамото, по шията, онова местенце зад ухото, от което настръхвам, проправя си път до устата ми, без да престава да ми говори, да ми повтаря колко съм му липсвала, колко хубаво ухая, как непрекъснато е мислил за мен. Когато най-сетне ме целува, то е съвършено, това сме ние, страстно и сладостно, каквото е винаги. Дърпа копчетата на сакото ми и ме насочва назад, така че да ме притисне до бюрото, да ме вдигне върху него, и аз го искам, искам да разтворя крака и той да пристъпи между тях, ала Иисусе, тази пола е толкова тясна. Нищо няма да се получи, освен ако не я вдигна около кръста си и седна върху бюрото му по голо дупе. Искам да кажа, наистина съм възбудена, но нека бъдем откровени, не чак толкова, че да не си представя отпечатъците, които дупето ми би оставило върху стъклото.

— Бен — прошепвам до устата му. — Не мисля, че трябва да го направим тук.

Той се отдръпва лекичко, допира чело до моето и изпуска дъха си.

— Съжалявам, съжалявам. Твърде бързо, знам. Би трябвало да поговорим още и да си изясним нещата.

— Не, имах предвид просто, че трябва да отидем някъде, където мога да сваля този костюм.

Смее се и аз усещам дъха му върху гърдите си, усещам вълничките по деликатната материя на блузката ми.

— Кит — казва и думата е почти шепот. Не ме поглежда; главата му е наведена и аз бих се пошегувала, че ми наднича в деколтето, ала усещам нещо в него, нещо в начина, по който пръстите му милват сгъвките на коленете ми, в накъсания му дъх. Така че изчаквам, прокарвам длани нагоре-надолу по ръцете му, наслаждавайки се на усещането от него след всички тези седмици, в които бяхме разделени. — Благодаря ти, че дойде да ме вземеш.

— Винаги — казвам, гърлото ми е свито от емоция.

— Сигурен съм, че ще объркам нещата. Никога досега не съм го правил. Ще допускам грешки, неща, които наистина ще те ядосат или подразнят.

— Бен. — Стисвам го над лактите веднъж, два пъти, докато той не вдига очи към мен. — Винаги, окей?

Сега Бен е част от това, което е домът за мен — не е всичко, но може би е най-важното и ще промени всяко грижливо уредено нещо в живота ми, ала за първи път аз го очаквам с радост. Нямам търпение да видя какво ще се случи.

— Такъв късметлия съм — казва, почти шепнешком.

— Не — отвръщам и го придърпвам към себе си за бърза, настойчива целувка. — Но скоро ще бъдеш.