Кейт Клейборн
Късметът на начинаещия (3)

Глава 2
Бен

Имам работа за теб, бяха думите му.

Свалям още една купчина оловни плочи от каросерията на пикапа, мъчейки се да не ги тръшна върху палетата, както ми се иска.

Няма да бъде трудно — бе продължил. — Дори няма да ти отнеме цял ден.

Друга купчина плочи, друг неособено успешен опит да не си го изкарам на тях.

Вече на няколко пъти осъществихме контакт — уверяваше ме. — Основата е положена.

Намествам плочите, които съм свалил, и се обръщам към каросерията на пикапа, която все още е пълна до половината. Мамка му — мисля си. — Цяла сутрин, ще се занимавам с това. Чувствам се неспокоен и раздразнен и тази работа ще помогне. Бесен съм заради вчера, притеснявам се за татко и съм буден от четири сутринта, защото трябваше да шофирам в продължение на осемдесет километра, за да натоваря всички тези плочи и да ги върна обратно. Почти е смешно — на тридесет и една години съм и съм у дома, за да се грижа за него, а татко все още ме командва из склада, сякаш съм служител, на когото плаща по петдесет долара на седмица.

Странно обаче, изобщо не ми е до смях.

Чувам приглушения звън на телефона от задния ми джоб и знам, че е Джаспър, защото от вчера насам ме търси три пъти, но аз не вдигнах нито веднъж. Вече е адска жега, а е едва десет сутринта и ръцете ми са уморени от всичкото вдигане и сваляне.

Решавам, че е най-добре да го направя, за да ми се махне от главата, така че си свалям ръкавиците, мятам ги в каросерията и вадя телефона си. Просто за да съм сигурен, поглеждам екрана, преди да кажа:

— Джаспър, ти си задник.

— Ама че поздрав за най-добрия ти приятел, Тъкър.

— Това заслужаваш. Бесен съм, Джас.

Устоявам на порива да изритам палетата до себе си. Макар да успявам да се сдържам пред татко, да бъда отново тук, като че ли събужда всичките ми юношески инстинкти.

— Предполагам, че нещата с Авърин не са минали добре?

— Правилно предполагаш.

— По дяволите. „Глобал Кем“ са се добрали до него преди нас.

В гласа на Джаспър се долавя раздразнение. „Глобал Кем“ са най-сериозната ни конкуренция и винаги се опитваме да привлечем едни и същи талантливи учени.

Изсмивам се саркастично. Това вероятно би било по-лесно — ако си имах работа с „Глобал Кем“, бих могъл да изиграя ролята на доброто ченге. Ала онова, което се случи вчера — не съществуваше сценарий, в който Е. Р. Авърин да ме види като нещо добро.

— Тя не е него — сопвам се. — Искам да кажа, тя е… госпожица Авърин, тя е тя. Звуча нелепо.

— О! — възкликва Джаспър и аз с изненада усещам, че ме жегва раздразнение при споменаването на името й.

От снощи се дразня на себе си, задето се издъних по този начин с нея, но според мен Джаспър може да поеме по-голямата част от вината.

— Трябваше да я проучиш — казвам му.

— Това е по твоята част.

— Не и сега. Казах ти, имам нужда от няколко месеца тук, за да се оправя с татко. Обаждаш ми се и казваш, че трябва да привлека потенциален служител, който живее в града, окей. Трябваше обаче сам да свършиш предварителната работа.

Изпускам дъха си особено раздразнено и подпирам телефона между ухото и рамото си, за да си сложа едната ръкавица. Прекалено съм ядосан, за да стоя тук и да не правя нищо. Това, което казах на Джаспър, е вярно само отчасти. В отпуск по семейни причини съм, докато татко се възстановява, а Джаспър ме помоли да му направя специална услуга, докато съм тук. Ала преди да замина, се съгласих да не се откъсвам напълно от работата, да върша колкото се може повече неща по телефона и след като приех тази задача, би трябвало да съм толкова внимателен, колкото съм обикновено, когато се опитвам да привлека някого на работа при нас. Всичко, с което разполагах, преди да отида да видя Авърин, бе онова, което Джаспър ми каза (магистърска степен по материалознание, работи като лабораторен техник в катедрата по материалознание и има впечатляващ брой публикации в областта, от която „Бомон“ се интересува — високо издръжливи метални сплави от онези, които бихме могли да използваме в строителните си материали), както и малкото информация, която успях да открия за около час търсене в гугъл, преди да отида на срещата. Нищо от сведенията, качени за нея в интернет, не съдържаше каквито и да било лични подробности — никакви снимки, никакви профили в социалните медии, а в профила й на страницата на университета имаше единствено дълъг списък с публикации и нито една снимка.

Достатъчно лошо беше това, че не си бях направил труда да прочета дори една от тях. Още по-лошо бяха прибързаните заключения, които си бях направил — решил бях, че Авърин трябва да е на поне четиридесет и няколко години, за да има такъв брой публикации.

И че е мъж.

Тя не беше нито на четиридесет и няколко години, нито мъж. Честно казано, бях я взел за аспирантка. И то адски привлекателна — когато я видях за първи път, устата ми пресъхна, а връхчетата на пръстите ми потръпнаха. Беше толкова кофти ход от моя страна, толкова колосална грешка на прибързани заключения, че все още ме обземаше парещо чувство на срам, когато се сетех за това. Запазих хладнокръвие, докато стоях пред нея (страшно ме бива в това), но още тогава знаех, че съм се издънил, и по някаква причина усещането, че съм се издънил с нея, беше особено ужасно.

— Как е той? — пита Джаспър и звучи искрено загрижен.

— Голям инат е и здравата ме юрка. Което, предполагам, означава, че е окей. Все още не си е възвърнал цвета на лицето, но с всеки изминал ден е малко по-добре.

— Прибра ли го у дома?

— Да. В четвъртък.

Оставям думите ми да отекнат, наслаждавайки се на мълчанието на Джаспър. В четвъртък, денят, в който той ми се обади, настоявайки да се видя с Авърин възможно най-скоро, аз помагах на сериозно пострадалия си баща да бъде изписан от болницата и да се настани в къщата, в която бях прекарал последните три дни, подготвяйки се за неговото пристигане, местейки мебели, монтирайки рампи и ръкохватки до ваната и тоалетната чиния.

Шибаният Джаспър.

— Съжалявам — казва той. — Наистина.

На всеки друг това вероятно би се сторил хладен, почти символичен жест. Ала Джаспър почти никога не се извинява и когато го каже, действително го мисли. А и мога да му простя, задето не разбира — той няма свое семейство и общо взето, единственото, което прави, е да работи. Отхвърля със смях шегите на хората в офиса, че бил като робот, машина, ала аз знам, че те го жегват; знам, че се старае.

— Авърин не иска да има нищо общо с „Бомон“ — казвам, насочвайки разговора натам, където той няма да се чувства така неловко.

— Опитай пак — заявява той и аз не мога да не се разсмея на това колко бързо се върна във форма.

— Сериозно говоря, Джас. Оставяйки настрани факта, че се издъних тотално по време на срещата ни, не мисля, че тя проявява какъвто и да било интерес към онова, с което се занимаваме.

Спомням си начина, по който махна с ръка към мен, застанала на прага, и каза: Този ваш костюм. Това ваше лице.

— Костелив орех. Но това не означава, че е невъзможно. Справял си се с много такива случаи.

Действително е така. Всъщност трудните случаи са моят специалитет. Преди два месеца привлякох един тип, който притежаваше четири медицински патента, които „Бомон“ искаше да развие. Работеше като професор в университета от петнадесет години, изкарваше добри пари, съпругата и децата му бяха щастливи и уседнали в града, където живееха. Имаше най-модерно обзаведена лаборатория в университета и аспиранти, които работеха здраво за него. Нямаше никаква причина да променя каквото и да било.

Докато аз не го убедих в обратното.

Повечето хора смятат, че да наемаш служители, се свежда до едно или две главни неща: парите обикновено са най-важното или местоположението — да убедиш някого, че ще се премести на по-хубаво място, с повече възможности, по-хубав климат, каквото и да е. Само че е по-сложно от това. Онези, които наистина ги бива в тази работа, научават възможно най-много за живота на обекта си, разглеждат го в цялата му оплетена, понякога хаотична личност. Добрият експерт по подбор на персонал знае, че хората може да се преместят заради пари или местоположение, ала остават по ред причини — политика, партньори, спортната сцена, парковете за кучета, добра местна книжарница. „Бомон“ има клонове в седемнадесет щата и аз ги познавам из основи; познавам офисите и хората, които работят в тях; познавам заобикалящата ги среда, местата за пазаруване, най-добрите училища в района. Знам всичко, което би могло да привлече един потенциален служител, всичко, което би могло да го отблъсне.

Обикновено.

— Изглежда различна — казвам, докато подреждам оловни плочи.

— Слушай! След като се чухме, отново се видях с Грег. — Гласът на Джаспър е сериозен. Грег оглавява отдела за „Изследвания и развитие“ и на практика ни е шеф, макар че с Джаспър се радваме на по-голяма независимост в работата си, отколкото който и да било друг в корпоративния сектор. — Решил е, че трябва да имаме Авърин на всяка цена. Каза, че ако успеем да я привлечем, ще отмени клаузата, забраняваща да работим същото другаде.

Мамка му. Изпускам една плоча.

Ако успеем да се измъкнем от тази клауза, с Джаспър най-сетне ще имаме своя шанс, онова, към което се стремим през последните седем години. Да бъдем независими, да открием своя собствена консултантска фирма — вместо да работим за една-единствена компания и да набираме персонал за тях, можем да го правим за себе си. Да търсим таланти и да ги привличаме към различни компании. Един вид спортни агенти за учени. Ще работим по целия свят. Ще си създадем контакти навсякъде.

Именно клаузата, забраняваща ни да работим същото другаде, ни задържа в „Бомон“, освободим ли се от нея, всичко това може да стане реалност.

Ако успея да привлека Авърин.

— Ще го направя — заявявам.

Но още докато го изричам, си спомням решително стиснатите й устни, проницателния поглед, с който ме измери. Гледаше ме така, сякаш бях дошъл да открадна яйцата от гнездото й, и макар да съм си имал вземане-даване с обекти с всеотдайно отношение към работата си, изпитах чувството, че има още нещо в начина, по който тя ме виждаше като заплаха.

— Имаш ли план?

— Не — отвръщам откровено и вдигам парчета от плочата, която изпуснах. В момента животът ми е истинска бъркотия покрай това, че съм далеч от офиса и се грижа за баща си. И все пак от седем години (дори повече) си скъсвам задника от работа именно за да получим подобен шанс. Ако за да го получа, имам нужда от Авърин, ще открия начин да си спечеля благоразположението й, пренебрегвайки неудобния и напълно непрофесионален ефект, който тя оказва върху мен. — Но ще си създам такъв.

* * *

До седем вечерта вече съм в къщата на баща ми, но тялото ми има чувството, че е полунощ — от години не е било подлагано на такъв тежък труд. В Тексас работя, докато не капна от умора, и макар че ходя във фитнеса почти всеки ден, то изобщо не може да се мери с това да работя в склада цял ден, да се изправям и да вдигам, да пренасям и подреждам, да мъкна.

Баща ми пострада тъкмо докато вършеше подобна работа и аз усещам как ме връхлита нов прилив на вина. Тя не ме напуска, откакто си тръгнах от дома, но не може да се сравнява с онова, което изпитах, когато получих обаждането от болницата миналата седмица. Баща ви е претърпял нещастен случай, бе казала сестрата и аз трябваше да я помоля да повтори просто за да успея да го осмисля. Шарън, съседката на баща ми, която работи за него в склада, е до печката в кухнята и разбърква нещо, от което се носи апетитно ухание.

— Картофи и праз — казва, докато оставям портфейла и ключовете си върху плота. — Искаш ли?

— Благодаря, Шарън. Той как е?

— Мисля, че днес тероризира медицинската служителка. Накара я да разглоби някакъв часовник, който се опитва да оправи. Когато пристигнах, тя каза, че дори не й позволил да го измие с гъбата, както трябвало да направи.

Мамка му — казвам си. — Май аз ще трябва да го измия с гъбата.

— Утре ще се обадя в медицинската служба и ще се извиня.

Ще имаме нужда от услугите им само през първата седмица след изписването му, но искам да останем в добри отношения.

Шарън свива рамене.

— Мен ако питаш, накрая тя май нямаше нищо против. Попита къде да остави инструментите, за да продължи да работи върху часовника, когато утре дойде отново.

Изкисквам се, представяйки си го. Баща ми е ексцентрик, в това няма съмнение, но освен това е адски чаровен и винаги успява да накара хората да се интересуват от нещата, от които е обсебен той. Докато растях, любимите ми дни в склада бяха, когато пристигнеше някой лъскав, богат клиент, търсещ нещо в отлично състояние, скъп бюфет или полилей. Достатъчно беше да поговори с баща ми двадесетина минути и ето че вече беше влюбен в някаква развалина, за чието възстановяване щяха да са нужни цял куп пари и работа. „Известно време ще ви е противно — казваше им той, — но в крайна сметка ще го заобичате още повече, защото преди сте го мразили.“

— Добре ли си? — пита Шарън и ми подава купичка със супа.

Поемам я с благодарност; познатото усещане от присъствието на Шарън тук ми действа успокояващо. Тя се нанесе до нас три години след като майка ми си тръгна, и в началото май се страхувах от нея. Беше висока метър и осемдесет и пет, почти винаги носеше стари бейзболни тениски и дънки и два месеца след като се нанесе, вече беше построила гараж в двора си съвсем сама. С баща ми спореха за инструменти и автомобили, и политика, ала тя беше най-добрата му приятелка и определено се грижеше за мен по-добре, отколкото собствената ми майка.

— Добре съм. Просто имаше доста работа в склада.

— В събота винаги е така — казва тя. — Аз ще отворя и ще затворя утре, така че да можеш да останеш с него вкъщи. Медицинската помощница ще бъде тук предобед, в случай че ти се наложи да излезеш.

— Шарън — поемам си дъх след първата лъжица от вкусната й супа, — ти си нашето спасение.

— Не ставай идиот. Това е просто супа. А и обикновено работя в неделя.

— Окей — казвам, защото познавам Шарън; ако й благодаря твърде много за храната, като нищо ще сложи слабително в следващото ястие, което ми приготви, просто за да ми даде урок.

Хапвам още няколко залъка, след което оставям супата върху кухненската маса, за да си взема бира.

— Майка ти се отби за малко днес — казва Шарън зад мен и аз се радвам, че съм заврял лице в хладилника, защото имам време да си оправя изражението.

Видях майка си в болницата по-рано тази седмица и както става обикновено с нас, срещата беше адски неловка. Родителите ми вероятно имаха една от най-дружеските раздели в историята на разводите, въпреки че майка ми си тръгна от тази къща и начаса се нанесе в луксозния апартамент на един от партньорите в юридическата кантора, където работеше като правен асистент. Когато с татко отидохме на сватбата й, едва година по-късно, той я прегърна и се ръкува с Ричард, като че отиде на сватбата на отдавнашен приятел, никакви лоши чувства. Понякога идваше на ежеседмичните ми вечери с мама, за да си побъбрят. Хубавото в тези случаи беше, че не се налагаше да говоря много.

— Това е добре.

Отварям една от скапаните бири на баща ми и се облягам на плота.

— Бен, наистина е хубаво.

— Нали това казах. — Шарън също се разбира с майка ми. Всъщност всички се разбират с нея. Аз съм единственият задник, който й има зъб, и въпреки че правя всичко по силите си (обаждам й се през седмица-две и винаги се виждаме, когато съм в града), все още се чувствам точно толкова напрегнат и изпълнен с негодувание, колкото и като дете. — Най-добре си върви, Шарън. Почини си преди утре.

— Не ми казвай какво да правя — сопва се тя, но вече бърше ръце в кърпата и се отправя към вратата. — Хенри! — провиква се с онзи свой гръмогласен, дрезгав глас, който винаги е изненада, караща ме да се усмихна. — До утре. Не забравяй да вземеш слабителното, което медицинската служителка остави!

Аз потръпвам, а баща ми извиква в отговор:

— Ще ти се обадя утре сутринта, за да ти кажа дали е подействало!

Тя прави физиономия насреща ми.

— Късмет.

Отпивам глътка бира и почти съм извадил още една за татко, но се сещам, че той не може да пие, докато взема болкоуспокояващи. Вместо това напълвам чаша с вода и се отправям към дневната, където той седи в креслото си, а върху поднос пред него са разпръснати части от часовник. Лявата му ръка, натежала от гипса, който ще бъде махнат след две седмици, почива до стомаха му, придържана от превръзка, но той човърка из парчетата, доколкото му е възможно, с дясната си ръка, която е бледа и трепереща.

— Хайде, татко — казвам, — да приберем това.

— Мълчи или ми помогни с нещо — отвръща той, но аз му вземам подноса, придърпвайки го към себе си, преди да се отпусна тежко на дивана.

Той изсумтява недоволно и се раздвижва леко в стола си.

— Искаш ли да го вдигна за известно време? — питам.

Освен лакътя и ключицата, татко си счупи и пищяла, а от коляното надолу левият му крак е обхванат в дебел, черен ботуш, подплатен с модерни надуваеми торби, целящи да стабилизират костта, в която сега има титаниев пирон и цял куп болтове.

Той отхвърля предложението ми, махвайки с ръка, и аз виждам усилието, което му коства да остане буден. Дори в болницата се бореше със съня, мъчейки се да се придържа възможно най-близо до дългогодишната си рутина: да заспива в девет и да става в пет. В болницата най-много помагаше да му говоря, докато се унесе, така че решавам да сторя същото, за да избегна спора. Ако се наложи да го отнеса в леглото, ще го направя, но това вероятно ще разбие сърцето ми. Да видя баща си, моя силен, несломим баща, в това състояние, е нещо, за което не бях готов.

Разказвам му за деня си в склада, описвам му плочите, които взех днес и които, ако не се брои онази, която счупих, докато говорех с Джаспър, са в отлично състояние, и вероятно ще са достатъчни за покриването на целия покрив на неголяма къща, добра печалба, ако успеем да намерим строителен предприемач, който да проявява интерес. Да говоря за склада, май не е най-добрият начин да го приспя, защото той изглежда по-буден, отколкото съм го виждал през последните няколко дни. Използвам разговора, за да го увещая да стане и да се отправим към банята, говорейки колкото заради него, толкова и заради себе си. Не е толкова неловко да му помогна да се съблече и да го сложа на тоалетната чиния, ако говоря през цялото време, докато стоя пред вратата и го чакам да свърши.

Настанявам го в леглото и го карам да си вземе лекарствата, след което той отпуска глава върху възглавниците, които съм натрупал на висока купчина. Сън в седнала позиция през първите дни след операцията, каза лекарят, а вярвайте ми, аз си водих бележки. Татко изглежда уморен от всички тези усилия, съпътстващи лягането.

— Няма да имаш неприятности в работата, задето си тук, нали?

— Татко, вече говорихме за това. Всичко е наред.

Настанявам се в стола, който придърпах до леглото му, преди да го доведа вкъщи. Ще остана, докато заспи; дори купих бебефон, но съм го пъхнал под леглото, за да не знае.

— Не ми излизай с тези. Знам, че си адски важен в твоята работа.

Замислям се за това колко важен бих могъл да бъда, ако с Джас се отървем от онази клауза, ако успеем да започнем свой собствен бизнес.

— Вчера имаше да свършиш нещо, нали? — пита той.

— Аха. Отидох да се срещна с някого, когото бихме искали да наемем. Тя… не прояви особен интерес.

— Мислех, че просто обикаляш насам-натам и се опитваш да купиш хората с огромни заплати. — Само че се усмихва, закача се с мен. — Тя не харесва ли парите?

— Мисля, че не харесва мен — отвръщам.

— Не мога да кажа, че я виня. С тази твоя грозна мутра.

— Ревнуваш ли, старче? — подкачам го и той се смее, задъхвайки се леко.

В крайна сметка му разказвам за срещата си с нея, но дори не се съсредоточавам върху важните неща; пропускам частта, в която я обидих, вземайки я за някой друг. Вместо това я описвам — разказвам му за предпазните очила, които носеше над обикновените си очила с черни рамки, за начина, по който можех да видя тъмния, наситен цвят на очите й дори през тях. Разказвам му как не беше по-висока от стоманената рамка, която почистваше, как лабораторната й престилка й беше прекалено голяма и беше навила ръкавите на дебели маншети. Не правя нищо, което би ми помогнало да си съставя план.

— Луда учена — измърморва татко и това е добре — започва да му се доспива.

— Аха — казвам, ала лабораторията й беше чиста, почти плашещо чиста, при положение че повечето лаборатории, които съм посещавал, изглеждаха в състояние на постоянен хаос. — Оборудването й беше доста старо, нещо, за което няма да й се налага да се тревожи, ако дойде да работи за нас. Докато бях там, счупи един от старите си шкафове; изглеждаше така, сякаш бе изработен по времето на проекта „Манхатън“.

Татко се оживява и очите му се обръщат към мен.

— Какво счупи?

Типично, именно детайлът, за които татко ще се залови.

— Стоманен шкаф. Счупи дръжката на вратата. Като че ли беше свикнала — използва въже, за да отвори две от другите врати.

— В склада вероятно имам дръжки. Подобни шкафове с лопата да ги ринеш.

Замислям се за това, чудейки се какво ли ще си каже Авърин, ако се появя с дръжки за шкафовете й като извинение. Вместо например да си посипя главата с пепел и да се върна, след като съм прочел всичките й статии, което всъщност заслужава като извинение. Вероятно би трябвало също така да напиша имейл на преподавателката си по изследвания на пола от първи курс и да се извиня, задето съм проявил сексистко предубеждение, просто заради принципа.

— Хмм — казвам, ала забелязвам, че дишането на татко е по-дълбоко, а очите му са затворени.

Облягам се в стола и потръпвам, когато той изскърцва шумно.

Татко изглежда толкова малък в леглото си, което е нелепо, защото със своите метър и деветдесет той е точно толкова висок, колкото и аз, и е в добра форма заради физическата работа, която върши. Чудя се дали има нещо общо с това, че отново съм в тази къща, и как, когато си тръгнах преди единадесет години, все още бях свикнал да бъда дете, и всичко, включително и той, ми се струваше по-голямо от мен. Не че оттогава не съм се връщал никога повече; идвам си два пъти в годината, а татко ми гостува горе-долу по веднъж на две години. Ала знанието, че този път ще остана по-дълго, вероятно промени перспективата ми.

— Стига си ме зяпал — казва той, без да отваря очи.

— Мислех, че спиш.

— Нямам нужда от публика. Върви си в леглото; дразниш ме.

Засмивам се — това е типичната му, жизнерадостна грубост.

Изправям се и оглеждам всичко за последен път, уверявайки се, че има вода до леглото, възглавница под лакътя и че превръзката му не се е разместила.

Потискам внезапния порив на емоция. Трудно е да не гледам на това падане като на повратна точка, момент, в който двамата с татко трябва да започнем да говорим сериозно за това какво ще стане с него в бъдеще. Да, той е само на шестдесет години и макар да няма намерение да се пенсионира, възстановяването от злополуката ще го принуди да забави темпото.

Да мисля за тези неща сега, след деня, който имах (след седмицата, която имах, честно казано), ми се струва прекалено изтощително, а няма как да бъда от полза на татко, ако съм прекалено уморен, за да виждам нещата ясно. Гася осветлението и се отправям към стаята си, твърдо решен да посветя остатъка от умствената си енергия на това да премисля какво става с „Бомон“, с Джаспър, с Е. Р. Авърин. Да имам работа тук, ще ми помогне да си отвлека мислите, ще ме държи в равновесие, докато се грижа за татко.

Включвам бебефона и го слагам на нощното си шкафче. Слушам дишането на татко, докато сам не потъвам в сън без сънища.