Кейт Клейборн
Късметът на начинаещия (1)

Пролог

Така и не можеха да си спомнят чия всъщност беше идеята да купят билета.

Което беше дразнещо не защото която и да било от тях имаше намерение да предяви специални права върху него (каквото и да бяха забравили за онази вечер, никоя от тях не поставяше под съмнение факта, че билетът бе и за трите и че ако по някаква случайност спечелеха, щяха да си разделят печалбата по равно). Не, дразнещо бе, защото не беше в стила на никоя от тях дори да й хрумне да купи лотариен билет.

Не че Кит беше от онези, които биха ти цитирали статистически вероятности, но за сметка на това беше талантлив учен, занимаващ се с научноизследователска работа, а всеки, надарен с поне малко изследователски талант, знае, че да разчиташ на печалба от лотарията, не е най-разумното нещо на света. Освен това, от трите тя бе най-прагматичната по отношение на парите. Все още живееше в скапан едностаен апартамент над „Еднооката Бети“, кълнейки се, че няма да си купи собствено жилище, докато не изплати определен процент от студентските си заеми и не разполага с поне двадесет процента от цената на бъдещето си жилище. Невъзможно бе идеята да е дошла от Кит.

Зоуи беше най-импулсивната от групичката им; тя пееше в караоке заведения, хвърляше стрелички с всеки брадат хипстър в бара, който я поканеше, винаги си поръчваше специалитета на деня и всяка година ходеше на почивка в далечни, екзотични места. Ала освен това, Зоуи беше най-успялата от тях и не се нуждаеше от пари, а определено не беше от онези, които искат повече от онова, от което вече имат достатъчно. На Зоуи и през ум не би й минало да си купи лотариен билет.

Гриър пък смяташе, че лотарията носи лош късмет. Всъщност тя смяташе, че доста неща носят лош късмет: обикновени неща като черни котки, да минеш под стълба и шапка върху леглото. Имаше обаче и други: златни рибки, стари метли в нови къщи, опали, свещи с два фитила. Обикновено понасяше закачки за тези си суеверия, но и Зоуи, и Кит ясно помнеха как веднъж Гриър беше казала, че лотарията наистина носи лош късмет — била гледала предаване по TLC. Гриър отказваше да си запише час за лекар на тринадесето число от месеца, така че беше просто невъзможно да си купи лотариен билет без солидна доза увещаване.

И все пак, ето че си бяха купили лотариен билет. Имаше дори неясен запис от охранителна камера, на който се виждаше как го правят трите заедно, в минимаркета на Седма улица. Изглеждаха солидно почерпени (и действително беше така; щастливият час у „Бети“ наистина си го биваше), което беше смущаващо, но може би не толкова, колкото фактът, че освен това бяха купили дванадесет сникърса, пакет царевичен чипс и кутия с тампони. Един от местните новинарски сайтове беше качил кадър от записа с надпис: „Приятелки откриват, че най-доброто лечение за предменструалния синдром е джакпотът“. Зоуи искаше да ги съди за тази шегичка и тъй като беше адски преуспял адвокат, несъмнено така щеше да се развихри, че сайтът щеше да бъде заличен от интернет завинаги, ала Кит (най-малко от трите искаше случилото се да се разчуе) беше изтъкнала, че това само ще привлече още повече внимание към цялата история.

Всичко, което искаха, когато научиха, че са спечелили (Гари от минимаркета се беше обадил на Бети, Бети се беше обадила на Кит, а Кит се беше обадила на Зоуи и Гриър), бе да асимилират първоначалния шок, да приберат своята част от печалбата възможно най-тихомълком и да се опитат да осмислят този свой нов живот.

Ала всичко това дойде по-късно.

В началото бяха те, трите, в заведението на Бети, където се срещаха почти всяка сряда вечер през последните четири години. След седем алкохолни напитки, две чинии с начос и ужасния ден, който и трите бяха имали, в един момент някой беше споменал лотарията тази вечер.

Може би посетителите в бара го бяха обсъждали — джакпотът беше достигнал рекордни размери, тъй като от дълго време никой не беше печелил, но предишната седмица двадесет пощенски служители от съседния щат бяха прибрали четиристотинте милиона. През уикенда бяха дали пресконференция, на която изглеждаха слисани и щастливи, и мъничко смутени, че ги снимат. Беше голяма новина и май никой не можеше да се сдържи да не поговори поне малко за променящите живота последици от това да спечелиш подобна сума.

— Шестима от тях заявиха, че ще продължат да работят — каза Гриър, посягайки към току-що донесената чиния с начос. — Представяте ли си само? Печелите четиристотин милиона долара и на следващия ден отново тръгвате да разнасяте поща.

— Е, всъщност, двеста четиридесет и осем милиона — каза Зоуи. — Данъци.

— Аз бих продължила да работя — каза Кит.

— Знаем, миличка. — Гриър потупа ръката на Кит с обич. — Ти и онзи голям микроскоп сте неразделни до края на дните ви. Най-великата любовна история на века.

— Аз не бих. — Думите на Зоуи прозвучаха по-твърдо, отколкото вероятно някоя от тях би очаквала, защото Зоуи обичаше работата си и я вършеше забележително добре. Тя махна презрително с ръка. — Живот, изпълнен със спа процедури и стриптийзьори, сигурна съм.

— Иисусе, Зоуи — разсмя се Кит. — Защо мислите ти все се насочват към стриптийзьори?

— Мисля, че онзи филм, „Професия: Стриптийзьор“, пренастрои мозъка ми.

— Поне един от онези двадесетимата ще направи нещо подобно — каза Гриър. — Е, може би няма да са стриптийзьори. Но ще прочетете как някой от тях си е купил каравана за шест милиона и позлатен пикап или нещо такова.

— Не съдете, за да не бъдете съдени — каза Бети, плъзвайки татуираната си ръка между тях, за да допълни халбата на Гриър. Намигна им, което беше запазената й марка, когато сервираше питиета. Всъщност, Бети имаше само едно око; другото беше наистина убедителна протеза и всички редовни посетители на заведението й бяха чували от нея различна история за това как го беше изгубила. — Веднъж го прочетох върху едно магнитче за хладилник.

— О, изобщо не съдя — посмути се Гриър, не че Бети имаше каравана за милиони или позлатен пикап. — Искам да кажа, хората могат… ами, могат да правят каквото си искат. Никого не съдя!

Такава си беше Гриър — лесно бе да я накараш да почувства, че е казала нещо не на място, и все се извиняваше. Зоуи й повтаряше, че трябва се отпусне, но засега Гриър не беше станала по-самоуверена.

Бети се усмихна и зад яркочервените й устни се показаха бели зъби.

— Просто се закачам. Е, какво бихте направили вие, момичета, ако спечелите от лотарията?

Последвала бе пауза, очевидно прекалено дълга, защото Бети беше свила рамене и бе заявила:

— Е, вие си изяснете този въпрос, докато аз отида да сервирам още няколко питиета.

След това се беше отдалечила, полюшвайки се в ретро роклята си с десен на резенчета лимон, лайм и портокал, гарвановочерната й коса — вдигната в прическа „Помпадур“. Като се изключеха татуировките, Бети беше като излязла от някой ретро плакат, от онези, които даваха на войниците волята да продължат.

— Явно не е чула за стриптийзьорите — отбеляза Гриър.

— Сериозно обаче — каза Гриър. — Какво бихме си купили?

Нова пауза, в която и трите отпиха от чашите си. В някой друг ден навярно биха последвали примера на Зоуи и биха се отдали на всякакви абсурдни, декадентски фантазии — от онези, в които се опитваш да сметнеш колко чифта обувки би могла да сместиш в дрешник с размерите на сегашния си апартамент, дали би могла да си позволиш частен самолет, колко вероятно бе да успееш да купиш рядко бижу с историческа значимост.

Ала точно този ден, когато Кит беше прекарала два часа в чистене, след като в апартамента й се беше спукала тръба, когато Зоуи, не за първи път, бе гледала как голям човек плаче на конферентната маса, а за трети път в рамките на една календарна година Гриър беше решила да напусне работата си, никоя от тях не беше в особено декадентско настроение.

— Къща — каза Кит, ала онова, което си мислеше, беше дом.

— Приключение — каза Зоуи, ала онова, което си мислеше, беше прошка.

— Образование — каза Гриър, ала онова, което си мислеше, беше свобода.

Така че, в крайна сметка, нямаше особено значение коя от тях бе предложила да добавят лотариен билет към покупките си в минимаркета. Онова, което имаше значение, бе, че всяка от тях бе чула желанието на другите.

И никоя от тях нямаше да позволи на приятелките си да пропуснат тази възможност.