Кейт Клейборн
Късметът на начинаещия (12)

Глава 11
Кит

През следващата седмица е трудно да не чуя думите на Бен да отекват в главата ми всеки път, щом го видя: наистина си, където и да си. А аз го виждам, и то доста често. Установяваме странен ритъм — пращаме си съобщения за това как е минал денят ни, аз се отбивам през склада или пък той наминава, за да ми покаже нещо за къщата. В начина, по който си говорим, има непринудена веселост, но вече не заобикаляме сложността на работата с „Бомон“. Предишната вечер повече от час спорихме за корпоративната наука, при което аз му приведох всички примери, за които можах да се сетя — от хранителната индустрия чак до моята област — в които лошо приложена наука е довела до катастрофални резултати, а той ми посочи не по-малък брой учени, работещи за организации със стопанска цел, които са променили света, някои от тях — излезли дори от „Бомон“. Бен е интелигентен, целенасочен; познава компанията си из основи и има моменти, когато ми казва какво бих могла да направя в нея, в които ми се иска да можех да бъда някой друг за него, някой, който би могъл да му даде различен отговор.

Ала не говорим само за работа; говорим за къщата ми, за идеите, които имам и които нещата в склада биха могли да ми помогнат да реализирам. Във вторник дори го помолих да дойде на срещата ми с предприемача, който ще направи кухнята, и любимото ми беше как мълча през цялото време — това е моята къща, решенията са мои и той няма да допусне предприемачът да си помисли нещо друго. Когато останахме сами обаче, обсъдихме заедно цялата информация, набелязвайки си въпроси, които да задам, какво да променя.

Днес обаче отхвърлих предложението му да се видим в склада, за да разгледам новите мебели, с които са се сдобили, защото цялото ми внимание трябва да бъде тук, върху това да се приготвя за най-важния си, най-очаквания гост.

Брат ми идва.

По-нервна съм, отколкото би трябвало да бъда, и непрекъснато оправям всякакви дреболии из къщата, така че да бъде точно такава, каквато искам да я види. Въпреки разстоянието, което ни дели през по-голямата част от времето, въпреки напрежението, появило се между нас през последните шест месеца, той е най-близкият ми човек в целия свят и искам да изпита към тази къща същото, което изпитах и аз, когато я видях за първи път.

Освен това искам да бъде отпуснат, щастлив… защото част от гостуването му ще бъде трудно. Когато изтеглиха числата ни в лотарията, аз му се обадих, обляна в сълзи — сълзи на паника и облекчение, и вина, и дори не се наложи да му обяснявам всичко. Двамата преживяхме едни и същи неща; той просто знаеше защо не мога да приветствам късмета си възторжено, защо не можех просто да го приема. И именно заради това беше наясно точно какво да каже, за да ме убеди да приема парите и да продължа напред. По онова време беше в Австралия, работеше по дългосрочен ангажимент за тръст по опазване на застрашени животински видове, връзката беше лоша и накъсваше, но той остана на линия, докато не се успокоих достатъчно, за да успея да осъзная какво означава това за всичките ми финансови проблеми — минали, настоящи и, ако бях внимателна, бъдещи, които щяха да бъдат разрешени за броени секунди.

Ала макар да беше готов да изслуша паниката ми, Алекс нямаше никакво желание да чуе предложението ми. Откакто му го споменах за първи път, той се държи на необичайна за нас дистанция. Е, да, чувахме се от време на време, обичайното докладване за положението с татко, отговаряше на имейлите, които си разменяме редовно, откакто отидох в колежа — кратки съобщения, снимки, интересни статии. Това е малък начин да останем свързани след всички тези години, в които бяхме неразделни, в които той винаги се грижеше за мен.

Ала шест месеца са най-дългият период, без да намине, макар и само за няколко дни, за да ме види; дори когато преди два месеца се върна в Щатите за три седмици, не успя да дойде и не вярвам, че беше само заради натоварения му график.

Сгъвам одеялото, което преди малко разстлах върху ръба на дивана, и го слагам върху едната облегалка.

— Хей, Марта Стюарт^[1] — обажда се Зоуи от дневната, където нарежда масата. — Трябва да се успокоиш. Не е държавна визита.

— Знам — измърморвам.

Присъствието й е истинска утеха, но освен това ми напомня какво зависи от тази нощ; въпреки че Алекс е идвал в Бордън няколко пъти, досега не се е запознал със Зоуи и Гриър и аз имам чувството, че двете ми семейства, истинското и второто, най-сетне ще се срещнат.

Оглеждам се из дневната и оставам, общо взето, доста доволна. С наново лакираните си подове, сменени прозорци и стени, покрити от Паки с пресен слой бяла боя, стаята няма излъчването на разпадаща се съборетина, както изглежда все още останалата част от къщата. По-рано днес окачих снимки на стената, включително и една много специална, на полицата над камината, която нямам търпение Алекс да види. Тази стая носи атмосферата на дом, моя дом, и искам Алекс да го почувства, да види, че получавам всичко, от което се нуждая. Ако го знае, може би ще бъде по-склонен да приеме онова, което му предлагам.

Отивам в трапезарията, приглаждайки лятната си рокля, а Зоуи оставя приборите, които държи, и се приближава, за да обвие ръка около мен.

— Всичко ще бъде наред — казва, стисвайки рамото ми.

Аз кимам и преглъщам, гърлото ми изведнъж се е свило.

— Гриър обади ли се?

Зоуи отново се заема да подреди масата, дала ми първо утехата, а после пространството, от които се нуждая.

— Идва насам. Забавила се е, работейки по някакъв групов проект в библиотеката.

Това вероятно означава, че от цялата група само Гриър е работила. Единственото съвсем леко негативно нещо, което Гриър е казала за колежа досега, е възрастовата граница между нея и повечето от състудентите й, и фактът, че често пъти тя приема работата много по-сериозно от тях. Ала, типично в свой стил, никога не ги вини.

— Просто са млади — каза ни. — Нямам нищо против, пък и всички допускаме грешки.

Кълна се, Гриър би намерила оправдание дори за Волдемор.

— Окей, стаята на Алекс е натъкмена, тук всичко е наред, храната би трябвало да е готова след… — поглеждам часовника си — тридесет минути, така че това май е всичко. — Забелязвам многозначителната усмивка на Зоуи и я побутвам с рамо. — Действа ми успокояващо.

В този миг отеква звукът на стария механичен звънец на къщата и аз се усмихвам; ще ми се да бях видяла изражението на Алекс, когато е завъртял ръчката. Знам, че този стар детайл от къщата ще му хареса толкова, колкото и на мен.

Когато му отварям, нещо фундаментално се променя във връзката ми с тази къща, сякаш и преди я чувствах като дом, ала сега, когато брат ми стои на прага, наистина мога да кажа: Хей, това е мястото, където живея; мястото, където е животът ми. Мастиленочерната му коса е разрошена, челюстта му е потъмняла от набола брада и мирише мъничко на самолет, когато разтварям ръце и ги обвивам около кръста му, ала никога не съм се радвала повече да го видя.

— Хей, Тул Кит^[2] — казва и ме прегръща силно, преди да се отдръпне и да ме погледне с яркозелените си очи, които толкова ми се иска да бях наследила.

Виждала съм само няколко снимки на майка му, Надя, но знам, че е била истинска красавица, висока, със съблазнителни извивки и очи като на Алекс. — Изглеждаш прекалено слаба.

Смея се от облекчение и радост, защо го казва нещо толкова познато още откакто бяхме малки и той ме тормозеше за това дали си изяждам обедите, които ми приготвяше за училище.

Въвеждам го през вратата, сваляйки чантите от рамото му и оставяйки ги в преддверието, преди да го издърпам в дневната; давам си сметка, че не спирам да бърборя, заливайки го с подробности за къщата, които нямат никакво значение, когато някой вижда мястото за първи път.

Той обвива ръка около шията ми и потърква лекичко главата ми с кокалчетата си.

— Дай ми минутка, окей?

Зоуи влиза в дневната, за да се представи; ръкува се с Алекс и ми намига.

— Господи, Кит — казва, без следа от срам в гласа. — Всичките ти приятелки сигурно здравата са били хлътнали по него, докато сте растели.

Алекс се усмихва, а бузите му почервеняват за миг. Аз се засмивам.

— О, да. Здравата — уверявам я, което е вярно само отчасти, защото, общо взето, всички момичета във всички различни гимназии, които посещавах, се прехласваха и губеха дар слово винаги, когато Алекс се появеше.

Никое от тези момичета обаче не ми беше приятелка, защото аз бях само временно присъствие навсякъде, пък и бях прекалено погълната от училищната си работа, за да мисля за романтичните увлечения на когото и да било. За частица от секундата мислите ми се насочват към представата за някой като Бен Тъкър в гимназията и се питам дали който и да е като него изобщо би ме забелязал.

Тръсвам глава и отново се съсредоточавам; тази вечер няма място за мисли за Бен. Вместо това изчаквам очите на Алекс да се спрат върху снимката над камината и когато това става, не оставам разочарована. Той поглежда към мен и отново към нея, и аз виждам как си поема дълбоко дъх. Това е първата фотография, която Алекс прояви сам, снимка, която направи рано една сутрин, след като ледена буря затвори почти всичко в града. Все още си го спомням как лежи по гръб в прекалено тънкото си палто, насочил камерата към небето, ясносин фон за заскрежените клони на самотния бряст, който растеше пред блока, където живяхме в продължение на осем месеца, когато бях на единадесет, а Алекс — на седемнадесет. Незнайно как успя да го накара да изглежда така, сякаш живеем в пасторален рай, някъде, където чудесата на природата могат да бъдат оценени.

Влюбих се в тази снимка от мига, в който той за първи път я донесе вкъщи, за да ми я покаже, с нетипична за него гордост в очите.

— Изглежда добре — е всичко, което казва, но аз усещам емоцията в гласа му.

Зоуи е на практика алергична към подобни, пропити с чувства, моменти, така че поема нещата в свои ръце и му задава въпроси за полета и пътуванията му, докато аз отида да му донеса бира от хладилника. Радвам се, че няма да го разведа из къщата още в началото, защото трябва да му обясня доста неща за състоянието на другите й части, пък и ми е приятно да го гледам как седи на дивана ми, като говори и се смее с най-добрата ми приятелка.

След около двадесетина минути входната врата се отваря и Гриър се появява, с разрошена коса и порозовели бузи.

— Съжалявам, съжалявам! — казва запъхтяно. — Трафикът беше шибан и трябваше да паркирам през три улици оттук, а после кучето на съседите ти беше на улицата и аз се опитах да го хвана… О!

Тя млъква, забелязала едва сега Алекс, който се е надигнал от дивана и я гледа с усмивка.

— Алекс, това е Гриър — казвам и го заобикалям, за да я въведа в стаята.

— Съжалявам! — повтаря тя отново и вдига ръка към челото си. — Обикновено не използвам такъв език.

— Какъв език? — Алекс е объркан и аз се засмивам.

— Гриър, не се тревожи. Алекс има най-мръсната уста от всички хора, които познавам.

— Не е вярно. — Тонът му е леко остър и той ме срязва с поглед, преди да протегне ръка на Гриър. — Приятно ми е да се запознаем.

Минава вълна на тишина, докато двамата се здрависват, която изобщо не прилича на непринудените шеги, в които Алекс и Зоуи се впуснаха веднага. Сигурна съм обаче, че тя ще се отпусне — Гриър открай време е малко срамежлива с нови хора, а Алекс може да бъде малко смущаващ.

Извинявам се и отивам в кухнята, за да нагледам храната, но и за да си дам минутка, да си поема дълбоко дъх, да се оставя на чувството, което ме е завладяло. Тази вечеря има излъчването на истинска семейна вечеря, с храна, която съм приготвила сама, в къща, която е моя, с любимите ми хора, които бърборят и се смеят в съседната стая. Именно за това си мечтаех всеки ден като дете, когато двамата с Алекс седяхме сами на пода в дневната на апартамента и ядяхме кренвиршите, които той беше нарязал и смесил с макарони и сирене.

Все още съм нервна, ала точно в този миг съм толкова щастлива, че бих могла да заплача.

* * *

Нещата се объркват много по-късно.

Вечерята е страхотна, макар че май пресолих картофите и въпреки че Гриър си остава относително тиха, оправдавайки се, че е уморена от дългите часове в училище. Алекс зададе около хиляда въпроса за къщата и Зоуи с огромно удоволствие му съобщи как семейство Тъкър ми помагат с някои от по-деликатните елементи на реставрирането й.

— Бен Тъкър от „Бомон Матириълс“ — подчертава. — В случай че искаш да го потърсиш в гугъл. Познава работата на Кит. Иска тя да се премести в Тексас на някаква впечатляваща длъжност.

— Няма да се местя в Тексас — побързвам да кажа и махвам с ръка към къщата наоколо. — Очевидно.

— Идва тук адски често — продължава Зоуи, сякаш изобщо не съм проговорила. — Според мен се опитва да я ухажва с всички онези топки, които носи.

Гриър заглушава кискането си зад салфетката, а Алекс пита:

— Какви топки?

— Ами, нали се сещаш, железария. Дръжки за шкафове и врати, такива работи. Баща му държи строителен склад в града. Работят по много от старинните домове в квартала.

Алекс присвива очи към мен, а после поглежда към Зоуи.

— Какъв човек е?

Нелепо е, ала закрилническото му отношение ме сгрява.

Зоуи отваря уста, за да отговори, но Гриър я изпреварва.

— Много е симпатичен. Страшно услужлив и професионален.

— Освен това има бицепси като герой от комикс — добавя Зоуи. — Трябва да го видиш по тениска.

— Не, благодаря — казва Алекс и аз започвам да раздигам чиниите, защото усещам как лицето ми пламва.

Той ме наблюдава с любопитство.

За десерт съм приготвила шоколадова торта с шоколадово ментова глазура, която е толкова вкусна, че почти ми се завива свят от това да изям цялото си парче. Върнали сме се в дневната и разговорът тече по-бавно, ала никой няма нищо против мълчанието, което се възцарява от време на време, докато храносмиламе и ни наляга умора.

— Окей, Кит — казва Зоуи. — Да измием съдовете, за да си вървя. Очевидно утре трябва да стана рано, за да пробягам десетте мили, които ще са ми нужни, за да изразходя калориите от тортата, която изядох.

— Никакво миене — казвам. — Аз ще се погрижа. Искам да покажа къщата на Алекс, преди да е грохнал окончателно.

Знам, че вероятно е уморен от пътуването, а сега и тази солидна доза захар в тялото му.

Сбогуваме се и Алекс предлага да изпрати Гриър до паркираната й далеч кола, но тя отказва с обяснението, че Зоуи ще я откара. Смущението й пред брат ми е толкова очарователно, че аз потискам смеха си. Както може да се очаква, Алекс и представа си няма за ефекта, който има върху нея, и когато я прегръща, със Зоуи се споглеждаме многозначително, сякаш и двете очакваме Гриър да припадне от нервност и смущение.

След като Зоуи и Гриър си тръгват, аз изпускам шумно дъха си и се усмихвам на брат си.

— Благодаря — казвам. — Задето прекара време заедно с тях. Те са моите хора тук. Никога не бих се справила без тях.

— Страхотни са — отвръща той и аз грейвам под одобрението му. Това е част от отношенията ми с Алекс — открай време той е този, на когото показвах бележките си от училище, на когото се обаждах, когато приемеха моя статия на някоя конференция.

Докато раздигаме масата, му разказвам повече за плановете си за кухнята — логично е да започна обиколката на къщата оттук. Интересно му е, но забелязвам, че сега, когато сме сами, мислите му са другаде, сякаш очаква онова, което предстои. След поне стотина последователни „аха“, най-сетне се предавам, облягам се на плота и скръствам ръце.

— Окей — казвам и си поемам дълбоко дъх. — Щях да изчакам до утре сутрин, но виждам, че си напрегнат, така че нека го направим сега.

— О, стига, Кит. Недей.

— То ще се случи, Алекс. Не е нещо, за което искам да споря.

Той отива в трапезарията, за да разчисти останалите чинии. Все още го виждам, така че продължавам.

— Вече се срещнах с финансовия си съветник. Да ти даря парите, ще е скъпо и за двама ни, с данъците и всичко останало, но ако учредя тръст…

— Не — заявява той, а движенията му, докато събира останалите чинии, за да ги донесе в кухнята, стават по-бързи. Аз не отстъпвам, обяснявайки, че съм проучила учредяването на тръст и какви документи ще трябва да подпише, но той ме препъва: — Казах ти, Кит, не го искам. Оценявам какво се опитваш да направиш, но не го искам.

— Но аз го искам. Ти ме отгледа, Алекс. Искам да получиш половината от парите. Грижеше се за татко сам, когато аз не можех, и ти го дължа.

— Нищо не ми дължиш. Сега и двамата се грижим за татко, а вече знам, че през последните месеци му изпращаш повече пари.

— Да, ала имаше години, в които ти го правеше сам — възразявам, вече подразнена. Това от години е трънлива тема между Алекс и мен — докато бях в колежа, се опитах да давам част от парите, които печелех от работата си на непълен работен ден, и когато научи за това, Алекс ми ги изпрати обратно.

— Ти учеше. Нямах нищо против да го правя.

Гласът му е рязък, нетърпелив. Ала знам, че е имал. През целия си живот Алекс се грижи за семейството ни — работи на пълен работен ден, откакто завърши гимназия; тръгна си от вкъщи, за да се заеме сериозно с фотография, едва когато аз отидох в колежа. Пропусна толкова много възможности, пожертва толкова много за мен. Дължа му всичко — безопасността, образованието си, малката стабилност, която имах, докато растях.

— Окей, не си имал нищо против. Но сега аз мога да сторя нещо за теб. Тези пари… те ще направят живота ти по-добър. Можеш да си намериш жилище, да имаш малко повече стабилност.

Това беше прекалено директно, виждам го. Алекс не обича да го обграждат с грижи, вероятно защото никога не е имал майка, която да го прави. Само че аз ненавиждам това, че непрекъснато пътува, че го виждам толкова рядко. Ненавиждам, че понякога посещава опасни места, както и че никога не споменава хора, с които е близък — никакви приятели, никакви гаджета, никой, освен татко, а това е по-скоро задължение, отколкото близост.

Той стисва челюст и си поема дъх, след което се обръща към мивката и се залавя да изплаква чиниите. Знам, че просто се опитва да запази спокойствие, и решавам да му дам минутка, за да се успокои, така че отивам да събера още чинии от масата. Когато се връщам в кухнята, той спира чешмата и се обръща към мен, скръстил ръце на гърдите си.

— Радвам се за теб, Кит. Наистина се радвам, че имаш тази къща и приятелките си, и че нещата при теб вървят добре. Знам, че това е, което си искала винаги. Ала стабилността не е моята мечта, а твоята.

— Но откъде знаеш, че не е твоята мечта? Откъде знаеш дали няма да бъдеш щастлив, ако уседнеш някъде за по-дълго?

Той се изсмива, саркастичен, отсечен смях, и клати глава, сякаш не може да повярва какво съм казала току-що.

— Просто знам — заявява и отново се обръща към мивката.

— Добре, но ако аз ти купя къща, нещо малко и лесно за поддържане, където да можеш да се връщаш между пътуванията си? И тогава тръстът би могъл да бъде използван за поддръжката му, и…

— Аха! — Гласът му е пропит със сарказъм. — И къде ще бъде тази къща?

Ръцете ми си играят с една кърпа за съдове, усещам се глупава и незряла, така както само по-големият ми брат може да ме накара да се чувствам. Само че той се докосва до най-чувствителните и уязвими неща в мен, онези, които винаги търся възможност да изрека на глас, да превърна в действителност.

— Ами предполагам, че би могло да бъде навсякъде, но, искам да кажа, не виждам защо да не бъде тук, ако се замислиш за това, защото, нали знаеш, ние сме семейство и…

— За Бога, Кит — въздъхва той и поставя доста рязко една чиния в миялната. — Не. Не.

— Не, не сме семейство? — закачам го, опитвайки се да го разведря, да се върнем там, където можем да разговаряме, без да се докосвам до неговите чувствителни места. Той обаче не отговаря, така че продължавам: — Хайде де, Алекс. Моля те. Моля те, остави ме да направя това за теб.

— Не разбираш. Не искам да правиш нищо за мен, освен да продължаваш да бъдеш добре, да продължаваш да живееш живота си. Ето какво искам. Радвам се, че имаш парите, защото можеш да го направиш, и сега ще бъде толкова лесно, Кит. Ще ти бъде толкова по-лесно с парите.

— Но аз искам да бъде лесно и за двама ни. И двамата го заслужаваме, да можем да се установим някъде и да не се притесняваме за следващата работа, за следващата сметка…

— Аз не се тревожа за това. Справям се добре, повече от добре. Може би просто не го разбираш.

Наистина не го разбирам. В мислите ми Алекс вероятно се бори да свърже двата края, след като приема да работи в толкова далечни места, да отсяда в краткосрочно наети жилища, когато има по-дълга почивка.

— Аз… е, няма значение. То все още е нещо, което мога и искам да направя за теб. Аз… трябва да го направя.

Ъгх. В очите ми напират сълзи и аз ги преглъщам.

Изражението на Алекс омеква. Знам, че знае точно какво си мисля.

— Не бива да се чувстваш виновна за това, Кит. Щастието ти се усмихна. Когато това се случи, не бива да му обръщаш гръб.

Последните му думи са нещо, което сме чували неведнъж, нещо, което татко често повтаряше обикновено точно преди да изгуби цял куп пари, след което да се отдаде на няколкодневен запой. Алекс се извръща със смутено изражение.

Не искам това да остане да виси във въздуха между нас, така че се връщам към казаното по-рано.

— Толкова лошо ли би било? Да… забавиш малко темпото? Мислех си, че ако останеш тук известно време, ако опознаеш града, навярно би го обмислил…

— Тук съм само за няколко дни. Следващата седмица имам ангажимент в Йоханесбург.

— Но нали каза, че не се налага да пътуваш чак до август — гласът ми звучи леко хленчещо и аз се ненавиждам.

— Обадиха ми се вчера.

Избягва очите ми, пресилено съсредоточен върху миенето на чиниите.

И ето че съм ядосана, защото знам, че ме лъже. Приближавам се решително до мивката и спирам водата.

— Не ми ги разправяй тези, Алекс. От месеци ме избягваш.

— Защото знаех, че ще направиш точно това!

— Кое? Да се опитам да споделя с брат си страхотното нещо, което се случи с мен? Да, държа се като истински задник, нали?

— Не е… — Млъква, видимо подразнен, и прокарва мокра ръка през косата си, от което тя щръква във всички посоки. — Страхотно е, че искаш да го споделиш. Но вече ти казах — нямам нужда от това и ако приема, ти просто… ще очакваш разни неща. Вече очакваш разни неща.

— Не очаквам нищо! Иисусе, как можеш да кажеш нещо толкова ужасно!

— Не е. Това е самата истина. Искаш да бъда наблизо, да водя живот като този, на едно място, където всичко е лесно.

Разперва ръце, сочейки наоколо, и ето че моята гордост и радост изведнъж стават… прости. Незначителни.

— О, окей. Съжалявам, че това е толкова скучно за теб. Съжалявам, че не е палатка насред Амазонската джунгла или нещо такова. Съжалявам, задето ми харесва да имам дом, мое собствено място, за което да се грижа…

— Кит, за Бога. Няма нищо лошо, че това ти харесва. То е страхотно за теб. Но не забравяй — аз вече съм го правил. Може и да бяха скапани апартаменти, без отопление, с течащи тръби и хлебарки, но имам предостатъчно опит в това да създавам дом. Правих го за теб от деня, в който майка ти си тръгна. Живеех в стабилност, нямах друг избор, заради теб и заради татко. Сега не го искам. Не искам шибаните ти пари и не искам да бъда прикован към нищо, никъде. Просто… искам просто… харесва ми да бъда сам.

Заболява ме толкова, че едва не се превивам надве, за да си поема дъх. Виждам обаче, че Алекс вече е осъзнал какво изрече току-що. Затваря очи за миг, а когато отново ме поглежда, те са пълни със съжаление.

Не искам съжалението му. В този миг искам да бъда далеч от него.

— Хей, Тул Кит, слушай, нямах предвид…

— Не, знаеш ли какво? Точно това имаше предвид. И ти… имаш пълното основание. — Опитвам се, безуспешно, да попреча на гласа си да потрепери. — Уморена съм. Просто остави всичко, аз ще разчистя утре, окей?

Докато го кажа, вече съм излязла от стаята, а Алекс мята нещо, вероятно някой прибор, в мивката и то издрънчава силно. Дори не спирам. Просто извиквам през рамо, че стаята му е на горния етаж, втората врата вляво, и че в банята има хавлии. Ще види, че всичко е недовършено, без аз да съм там, за да споделя всичките си грижливо изготвени планове за ремонт, но вече не ме е грижа.

Не го чувам от долния етаж, когато си лягам, въпреки че се ослушвам известно време. Навярно би трябвало да съм ядосана, задето ми хвърли в лицето, че е бил принуден да ме отгледа, или пък би трябвало да ми е тъжно, защото реакцията му на начина, по който израснахме, е да се откъсне от всичко. Ала всъщност се чувствам най-вече сконфузена от вълнението си да му покажа къщата и колко глупаво бе дори да си помисля, че би поискал да я превърне в своето убежище.

Късно е, но знам, че ако позвъня на Гриър или Зоуи, те ще се обадят. Само че… не искам да си помислят нещо лошо за Алекс, не и след като си прекарахме толкова добре, и въпреки онова, което каза току-що, той си остава мой брат и аз го обичам, и искам те също да го обичат. За миг мислите ми се връщат към вечерта, когато поканих Бен да се запознае със Зоуи и Гриър — беше ли това същият инстинкт, някъде дълбоко в мен, заради които исках те да го харесат, да бъдат окей с онова, което правех — което правя — с него? Поколебавам се дали да не му се обадя, навярно бих могла да измисля някой въпрос за лампата, която искам за банята на долния етаж, и съм сигурна, че той ще отвлече мислите ми; знам, че има някоя забавна история за баща си или Ривър, която ще ме разсмее.

Само че идеята да се обадя на Бен е нелепа.

Чувствам се достатъчно самотна, за да заплача, но не го правя. Просто се свивам на кълбо, придърпвам завивките около себе си и изреждам елементите от периодичната таблица, докато най-сетне заспивам.