Кейт Клейборн
Късметът на начинаещия (19)

Глава 18
Бен

Събужда ме звъненето на телефона и ми отнема минута, докато осъзная къде се намирам — на дивана у татко, с дистанционното върху корема си. Пътуването до Северна Каролина беше истинско бъхтене, макар че направих някои добри покупки — строителни материали с високо качество, на които ще вземем хубава цена и които са много добри за това време на годината. Само че изгубих допълнително време, докато уредя да бъдат транспортирани, а всичко се влоши още повече, когато спуках гума на един от черните пътища, по които минах, за да стигна по-бързо до магистралата. Когато най-сетне се прибрах около девет часа и заварих татко да гледа мач по телевизията, измърморих, че трябва да поседна само за няколко минути, но те очевидно са се превърнали в цяла нощ сън. Сядам рязко и се оглеждам наоколо в паника. Татко сам ли се е оправил за лягане? Да не съм пропуснал обаждане на Кит?

— Кит? — казвам в телефона, докато ставам, за да проверя стаята на татко.

— Джаспър е. — Прекосявам отново дневната и надниквам в къщата. Татко е там, седнал на кухненската маса и отпива от чаша кафе, която вдига към мен за поздрав. Въздъхвам от облекчение. Очевидно се е приготвил за лягане сам, станал е сам, сам си е направил кафе — огромен прогрес и би трябвало да се чувствам щастлив, но част от мен се чувства опустошена. — Там ли си?

— Аха. — Разтърквам лицето си с ръка. — Извинявай. Успах се.

— Знаеш ли защо решението на Авърин се бави?

— Какво? — питам, объркано. Умът ми все още е размътен, недоспал, не съм готов за нетърпеливия за работа дух на Джаспър. — Какво решение?

— Сингх ми се обади тази сутрин, за да ми каже, че ще има нужда от две-три седмици, преди да може да ми даде отговор.

Нещо в мен се вледенява. Само че имах няколко уморителни дни, със сигурност нещо ми убягва.

— Сингх? — повтарям. — Джаспър нямам представа за какво говориш.

— Иисусе, мислех, че имаш нещо с тази жена. Не ти ли е казала? — Отново онова вледеняващо чувство; не казвам обаче нищо, изчаквайки го да продължи. — Говорих със Сингх, шефа на Авърин. Предложихме му финансиране за неговия проект в продължение на три години, както и ново оборудване.

Принуден съм да се облегна на касата на вратата, защото краката ми едва не се подкосяват.

— Казах му, че искаме тя да дойде да работи за нас, че може да остане ангажирана в научноизследователската работа, която той ще върши за „Бомон“, ще ги посещава редовно, всичко останало. Този тип се нуждае от парите. От всички в катедрата привлича най-малко външни субсидии. Предложението е добро.

— Джаспър — казвам бавно, умът ми се опитва да смели чутото. — Опитал си се да накараш Сингх да размени Кит?

— Аха. — Мамка му. Мамка му, мамка му, мамка му. Кит сама ми каза — би направила всичко за доктор Сингх. Да се чувства отговорна за това, че той ще изгуби подобна финансова помощ… би било ужасно за нея. Бих сторила всичко за него, каза ми. — Не мога да повярвам, че си…

— Този тип, пълна скръб е. Непрекъснато ме питаше какво можем да й предложим като заплата, сякаш наистина се тревожи за нея. Дори не знаеше, че е спечелила от лотарията.

— Какво? — изкрещявам аз в телефона. — Откъде, по дяволите, знаеш за това?

Сърцето ми се блъска в гърдите. Този разговор със Сингх… ако той е казал на Кит, тя със сигурност е съсипана. Със сигурност е приключила с мен.

— Това е обществено достояние, приятелче. Според законите на щата, в който си сега, трябва да разкриеш самоличността си, за да си получиш печалбата. Нямаше много материали в пресата, защото джакпотът не беше чак толкова голям, но аз го намерих.

— Джаспър, по дяволите, как можа да го направиш?

— Да направя какво? Не знам дали ще приеме, но поне ме изслуша… мислех, че съм го убедил. Само че той ми се обади късно вчера и каза, че се е случило нещо и че Кит ще има нужда от малко време. Трябва да приеме — другаде няма да намери финансиране като това, което му предлагаме, но ми се стори, че не му се иска да я изгуби, така че, предполагам, ти и той имате това общо помежду си, макар че…

Прекъсвам го, преди да е довършил.

— Трябва да затварям — отсичам.

— Чакай…

— Не. — Вече съм в спалнята си и вадя дрехи от чекмеджето. — Нямаш представа в какви неприятности ме забърка, Джаспър.

— Я стига, Тъкър. Това беше твоята идея.

— Беше моята идея преди един шибан месец. Казах ти, че между нас има нещо. Казах ти, че се отказвам от случая й.

— Е, аз пък ти казах, че не само ти можеш да набираш кадри.

— Вчера два часа бяхме на телефона. Не спомена нищичко. Кажи ми, че това не е подло, човече. Кажи ми — изкрещявам последните думи, удряйки с юмрук по скрина.

Паузата, която Джаспър прави, е прекалено дълга и точно в този момент изобщо не ме е грижа какво има да каже, така че затварям и начаса избирам номера на Кит — гласова поща. Същото е и в офиса й, а когато се обаждам на централата в катедрата, ми казват, че Кит не е на работа. Измивам си набързо зъбите, обличам си чисти дрехи и отивам в кухнята.

— Татко, можеш ли…

Дори не знам откъде да започна. Трябва да отворим склада след два часа; не си спомням дали Ривър ще дойде днес; не знам дали Шарън е на работа. Дали татко има физиотерапия, или пък час при лекаря? Всичко, което държа в такъв ред в главата си през последните няколко седмици… рухва; в състояние съм да мисля единствено за това да отида при нея.

— Добре съм — казва татко, сбърчвайки разтревожено чело. — Ще се обадя на Шарън. Ти добре ли си?

— Не. Трябва да вървя, но ще ти се обадя.

Потупвам го по рамото, преди да изляза, подкарвайки към Кит с цялата бързина, на която съм способен. Не мога да мисля за нищо друго, освен за всички неща, които са били омърсени — работата, която обича, лоялността й към доктор Сингх, риска да бъде принудена да напусне това място, решението й да опази печалбата си в тайна.

Едва си спомням да угася двигателя на пикапа, когато спирам пред къщата й.

Вратата се отваря още преди да съм изкачил стъпалата.

— Зоуи. — Мамка му, ще ми се да беше Гриър. Зоуи изглежда така, сякаш иска да ме разпори от врата до топките. — Трябва да говоря с нея.

— Бас държа, че е така.

— Тя тук ли е? Телефонът й е изключен; не мога да я намеря и на работата й. Не го направих аз, Зоуи. Не бях аз.

— Кой беше?

— Партньорът ми, той…

— Откъде е знаел да се обърне към шефа й? Откъде е знаел, че ще подейства? — И да… Джаспър беше прав, то е, защото аз му казах, когато все още го държах в течение на нещата, които научавах за Кит, когато все още лъжех себе си защо непрекъснато исках да бъда близо до нея, защо исках да науча толкова много неща за нея. Никога не съм се ненавиждал повече, а аз за малко да отида в затвора, така че това определено значи нещо. — Каза й, че искаш да бъдеш с нея, че я обичаш. Даваш ли си сметка какво си мисли тя?

— Не беше заради работата, Зоуи. Никога не е било заради работата. Кълна ти се. Трябва да я видя. Готов съм на всичко за нея.

— Ти просто… опита се да я изтласкаш. Право в бързата лента. — Нямам представа какво означава това, но поне все още не е затръшнала вратата в лицето ми. Зоуи и Гриър бяха тези, които Кит искаше да спечеля, преди дори да ме изслуша за „Бомон“, и знам, че Зоуи и Гриър са тези, през които ще трябва да мина, ако искам отново да я видя някога.

— Моля те — казвам и то прозвучава почти като шепот.

Зоуи ме гледа дълго и преценяващо, и аз съм благодарен, че съм на стъпалата под нея; ще падна на колене, ако поиска, ала в изражението й има нещо, някаква следа от разбиране или съчувствие, което ме кара да си мисля, че и Зоуи е била там, където съм аз сега; че тя също е трябвало да моли за прошка.

— Наложи се да замине. Баща й… не е добре.

Всички мисли за „Бомон“ и онова, което трябва да обясня на Кит, се изпаряват от главата ми.

— Кажи ми.

— Брат й се обади вчера следобед. Баща й може би е получил удар. Още не разполагат с много информация. Снощи отлетя за Охайо.

— Зоуи, за Бога. Знаеш ли къде е? В коя болница?

— Няма да ти кажа. Вече ти казах достатъчно.

Няма значение. Запомнил съм всичко, което Кит ми е казала някога; знам горе-долу къде живее баща й тези дни или поне къде му изпраща пари тя. Ще намеря най-близката болница; ще проверя абсолютна всяка болница в целия щат, ако се наложи. Не мога да си я представя сама в този миг. Не мога да си представя да не бъда с нея.

* * *

В работата си за набиране на кадри прекарвам сигурно половината година на път и макар че в началото това е доста вълнуващо, след известно време става тягостно — неособено хубава храна, безлични хотели и постоянно усещане за умора от часовата разлика. Но освен това означава огромни количества бонус мили и аз използвам един Бог знае колко, за да се кача на полет до Охайо.

Не си вземам резервни дрехи, четка за зъби, каквото и да било — обаждам се на татко от летището, към което отивам, направо от къщата на Кит, за да се уверя, че ще е добре поне до края на деня и през нощта. Обаждам се и на Шарън, за да съм сигурен, че наистина ще има кой да се грижи за него. За щастие, никой от тях не ми задава въпроси, освен дали съм добре.

Не съм добре; изпаднал съм в паника. Не ме е страх да летя, никога, но по време и на двата скапани местни полета, сякаш ми е за първи път — съм се вкопчил в облегалките за ръцете, стискам здрави челюсти. Непрекъснато си мисля: Ами ако не я видя? Докато кацнем, съм потен, тялото ми е обтегнато и си давам няколко минути в тоалетната на летището, за да изплакна лицето си и да се успокоя достатъчно, за да направя нужните обаждания.

Изваждам късмет и откривам местния медицински център, където е приет бащата на Кит. Намира се на час оттук и аз плащам безбожна сума на един таксиджия, за да ме закара дотам. Когато пристигам, лъжа безобразно, уверявайки служителката на регистратурата, че съм роднина. Знам, че е нередно, но не ме е грижа.

Единственото, за което ме е грижа, е да видя Кит.

И наистина я виждам — в края на дълъг болничен коридор, малката й фигурка — сгушена в един от твърдите пластмасови столове, които винаги са ми се стрували допълнителна жестокост в болниците. Прекарах дни наред в стол като този до татко. Насреща й седи дребна, пълничка жена с изрусена коса, сплела ръце за молитва, а до нея — висок, строен мъж с гарвановочерна коса и брада; той ме забелязва пръв и се изправя, докато се приближавам. Братът на Кит — въпреки ръста и светлите очи, така различни от тези на Кит, които са почти черни, чертите им наистина си приличат.

Само дето върху неговото лице те изглеждат строго.

— Не. — Запътва се към мен, препречвайки пътя ми с ръка. — Не.

— Аз съм Бен Тъкър — казвам ненужно, защото по изражението му разбирам, че вече е научил всичко, което си мисли, че е нужно да знае за мен. — Дойдох, за да бъда с Кит.

— Аз съм брат й и изобщо не ми пука защо си дошъл.

— Алекс — обажда се Кит от стола си, а после се изправя уморено.

Мамка му, изглежда изтощена. Изглежда така, сякаш не е спала или не се е хранила от дни; бледата кожа под очите й, почти прозрачна, дори когато е добре, е полилавяла от умора. Приковавам поглед в Алекс, опитвайки се да го изпълня с толкова укор и осъдителност, колкото съм в състояние. Защо не я храни, не се грижи тя да спи?

Сякаш имаш някакво право, помислям си.

Кит застава до брат си и полага успокояващо длан над лакътя му, което, забелязвам, го кара да стисне юмрук до тялото си. Не съм недосегаем за подобна демонстрация на агресия; част от мен иска да изкара целия си гняв, цялото си раздразнение върху този тип, държащ се така, сякаш е неин закрилник, сякаш аз съм големият лош вълк, дошъл да срине къщичката й. Усещам я толкова близо до повърхността, тази взривоопасна интензивност, която е под кожата ми почти всеки ден от тийнейджърските ми години. Само че няма да го причиня на Кит. Няма да направя всичко това още по-лошо.

— Ще говоря с него — вдига очи към Алекс, който обхожда лицето й с разтревожен поглед.

— Не е нужно да го правиш.

— Знам. Ала така ще бъде по-бързо. Аз ще се погрижа за това.

Така ще бъде по-бързо. По-бързо, ясно ми е, че има предвид, ще ме накара да се махна от болницата, от главата, от живота й. Усещам, че ми се повдига.

Алекс кима, поглежда ме яростно и се отдалечава по коридора. Само че сяда няколко места по-близко, отколкото беше преди; държи ни под око.

Когато ме поглежда, Кит е изтрила всяка следа от разпознаване от лицето си. Бих могъл да бъда който и да било; бих могъл да бъда поредният болничен служител, някого, с когото просто иска да се оправи и да се отърве.

— Кит — започвам, но въпреки че не съм мислил за нищо друго, освен за нея, откакто излязох от вкъщи, изобщо не съм помислил какво ще й кажа, когато я видя така пребледняла под флуоресцентното осветление, изглеждаща толкова дребничка и уморена, и приключила с мен. — Как е баща ти?

Тя скръства ръце на гърдите си, ала това не е предизвикателен жест — по-скоро опит да се стопли или да се овладее. Опитва се да не рухне.

— Все още не се е събудил. Ще знаем повече, когато това стане.

— Вече… Лекарят добър ли е? Отговаря ли на всичките ви въпроси? Защото понякога помага, ако…

— Лекарката е много добра — прекъсва ме тя. — Много отзивчива.

— Това е хубаво — казвам тъпо.

— Бен. Не знам как си научил, но…

— Зоуи ми каза. — Кит стисва зъби и аз разбирам, че Зоуи е нарушила дадената дума, че е направила точно каквото Кит я е помолила да не прави. Ала това ми вдъхва странна надежда — че Зоуи го е направила, че ми повярва достатъчно, за да ми каже къде е Кит. — Не й се сърди.

— Не й се сърдя — сопва се тя, а после си поема дълбоко въздух. — Слушай, това е нещо семейно. И знам, че си дошъл отдалеч, но… наистина бих предпочела да си тръгнеш.

Обхождам лицето й с поглед, търсейки нещо, каквото и да било, което да ми покаже, че лъже себе си или мен.

— Кит, трябва да знаеш…

— Не — отсича тя, ехо на брат си. — Не трябва.

Има право — не е длъжна да ме изслуша, да чуе обяснението ми за Джаспър, за това как му казах за Сингх, преди между нас двамата да се бе случило нещо, преди да си дам сметка накъде отиват нещата. Тук, на това място, се съмнявам, че я е грижа, или поне, че може да си позволи да я е грижа, не и докато баща й не е вън от опасност.

— Просто ми позволи да бъда тук с теб. Толкова се тревожа…

— Знаеш ли какво, Бен? Съжалявам за това; съжалявам, че се тревожиш. Знам, че е трудно. Ала тук не става дума за теб. Случва се с мен и аз избирам кого искам до себе си. Аз решавам. И това не си ти. Наистина, ама наистина не си ти.

— Ще сторя, каквото поискаш — настоявам. — Ще чакам навън, ако предпочиташ, или пък просто… ами ако си намеря хотел? И ти можеш да се обадиш, ако поискаш…

Млъквам, усетил как нещо жестоко се гърчи в гърдите ми. Това ми е познато, правил съм го и преди. Умолявал съм по същия начин преди много години и това беше най-ужасният ден в живота ми, по-ужасен от деня, в който ме арестуваха. Част от мен не я е грижа и иска да продължа, докато не изгубя всеки помен от достойнството си. Ала една друга част? Тя сякаш се вледенява, покрита от тънка коричка скреж, и аз изпъвам гръб.

Кит ме гледа изпитателно, в тъмните й очи припламва нещо. После обаче ги навежда и поклаща бавно глава.

— Няма да поискам. Не мисля… не мисля, че ще поискам да те видя отново. Това, което се случи с „Бомон“ и доктор Сингх, е наистина ужасно и ще трябва да го осмисля, когато нещата… — Не довършва мисълта си и аз знам защо. Когато си в болницата с някого, когото обичаш, ставаш суеверен — търсиш дърво, на което да чукнеш, иска ти се да кажеш не урочасвайте нещата на всеки лекар или сестра, които обещават възстановяване. Брадичката й потреперва за частица от секундата и аз инстинктивно протягам ръка към нея, но тя извръща тяло, съвсем лекичко. Съвсем лекичко, така че да не мога да я докосна. — Ала не трябва да осмислям кой знае колко, за да знам, че не мога да ти вярвам. А точно сега… имам енергия само за хора, на които мога да вярвам.

И именно тогава го усещам, усещам как гърлото ми се свива… не заради мен. А заради нея, заради това колко дребничка изглежда, колко наранена. Преглъщам веднъж, два пъти, за да потисна това чувство, и онова, което го измества, е грозно. Тънката коричка скреж се вкоравява, превръща се в нещо друго, нещо, което не искам Кит да види. Само че съм като вкаменен на мястото си. Гледам я и не съм в състояние да понеса мисълта да си тръгна и да я оставя тук.

Не се налага да го правя обаче.

Защото Кит си тръгва от мен.

* * *

Някой друг, някой с малко повече оптимизъм или пък някой, който не е видял погледа в очите на Кит, когато ме забеляза, навярно би останал наблизо, би изчакал нещата да отшумят. Но не и аз.

Не си вземам хотелска стая. Не оставам прекалено дълго на летището.

Прибирам се у дома.

Това сякаш е най-дългият ден, сякаш вече трябва да бъде утре, но Джаспър ми се обади рано тази сутрин, а когато слизам от последния си полет, още няма полунощ. Не отивам право вкъщи обаче. Отивам в склада; по това време на денонощието мястото е точно толкова тъмно и зловещо, колкото си мислеха децата, когато бях малък. Влизам, изключвам алармата и се отправям към офиса, където работех над старинния балтийски полилей. Сглобен е някъде до половината, най-големите парчета вече са на мястото си, така че виси стабилно от кукичката, на която съм го окачил. Всеки ден, когато съм тук, сглобявам още мъничко.

Онова, което искам да направя, което инстинктът ми нашепва, е да грабна бейзболната бухалка, която татко държи под бюрото си (отпреди да инсталираме аларма), и да направя полилея на пух и прах. Да гледам как парчетата се пръсват, да чуя звука, който ще издадат, да усетя как хрущят под обувките ми.

Онова, което правя вместо това, е да го откача от кукичката, не толкова предпазливо, колкото би трябвало, и да го отнеса в източното крило на горния етаж, гробището, където го намерих. Не си правя труда отново да го окача; просто го оставям на пода и пластовете се сгромолясват един в друг, кристалчетата издрънчават, когато се удрят едно в друго, в земята. Връщам се в офиса, вземам подноса с липсващите части, които съм успял да намеря, и отнасям и него на горния етаж. Отново потискам надигналия се в мен порив — да ги разпилея навсякъде, така че да е почти невъзможно отново да открия всички парчета в тази бъркотия. Вместо това го оставям до полилея; може би един ден Ривър ще се качи тук, ще го намери и ще се заеме с него вместо мен.

Дълго оставам в тази стая. И не правя нищо, освен отново и отново да изживявам агресията си в главата си. Тук, където има толкова много неща, които бих могъл да унищожа, да строша, да смажа на прах. Тялото ми е неподвижно, ала усещането е като на навита докрай пружина — представям си освобождаването, което ще изпитам, ако грабна тези прозоречни рамки ги разбия върху скрина в ъгъла. Чувам как дървото се троши, усещам треските, забиващи се в ръцете ми. Бих могъл да преобърна скрина и той ще се стовари на пода с удовлетворяващ трясък; би разтърсил всичко тук. Усещането би било наистина прекрасно. Само че аз вече не правя това. От години не съм този човек.

Не мога обаче да се отърся от чувството, че онова, което причиних на Кит, много прилича на представите ми — току-що изпотроших нейната стая, нас. Хвърлих се безразсъдно първия път, когато я срещнах, безразсъден бях и в отношенията си с нея — твърде дълго изчаках да се откажа от случая й; не споделих достатъчно с Джаспър, когато най-сетне го направих. Влюбих се твърде бързо и твърде силно, казах й, че я обичам, твърде скоро. Нахълтах в онази болница, не знаех какво да кажа. Държах се като дръзкото безотговорно хлапе, което бях и което положих такива усилия да надрасна.

След известно време слизам по стъпалата, включвам алармата, заключвам. Толкова съм уморен, че едва си спомням пътуването до къщата на татко, само че се ужасявам да си легна, да затворя очи и да видя Кит. Така че изпитвам нещо подобно на облекчение, когато откривам, че татко е буден и ме чака — може и да не ми се говори, но поне имам оправдание да отложа въртенето в леглото, което ме очаква цяла нощ.

Седи в креслото; отново е сложил табличката с частите от часовник пред себе си, ала този път използва и двете си ръце — лявата е несигурна, бледа, малко по-слаба от другата, но иначе татко изглежда почти както винаги, почти така, сякаш изобщо не съм бил тук.

Струва ми се правилно.

— Останал си до късно.

— Това е моята реплика, хлапе.

Сядам на дивана срещу него и прокарвам ръка по лицето си.

— Всичко съсипах, татко.

— Дай да чуем.

Не вдига очи от часовниковите части, ръцете му не спират работата си.

Представям му съкратена версия — какво споделих с Джаспър за Кит и доктор Сингх, докато все още работех по случая й, какво направи Джаспър с информацията, без да ми каже преди това, какво си мисли сега Кит за връзката ни, защо съм бил с нея.

— А сега баща й е болен и днес аз… летях чак дотам, опитах се да бъда с нея, да й кажа, че не го направих аз, това с „Бомон“, но…

— Тя вероятно не е в настроение да го чуе — заявява татко прозаично. — Вероятно се тревожи за баща си твърде много, за да чуе каквото и да било, което имаш да й казваш.

— Знам — отпускам глава.

— Може би е трябвало да останеш. Да си наемеш стая наблизо, в случай че има нужда от теб.

Вдигам глава против волята си и го стрелвам с остър поглед, ала само защото предложи нещо, което бях прекалено голям страхливец, за да направя.

— Няма да я преследвам, татко. Тя ми заяви, че не ме иска наблизо.

— Не е лесно.

По дяволите, не съм в настроение за това. Не съм в настроение за странния, монашески подход към даването на съвети, в който не казва почти нищо, а от мен се очаква да изровя отговорите в мълчанието.

— Така или иначе, не мисля, че съм правилният мъж за нея. Тя се е установила тук, има си живот, а след няколко дни аз трябва да се прибирам. Връзката от разстояние нямаше да се получи. Беше нещо временно. Ние не… не си пасваме наистина.

Татко изпръхтява, с насмешка, подигравателно.

— Не ставай идиот, Бен. Аз бях женен за някого, с когото не си пасвах, и това, което имаш ти с Кит, не е същото. Може и да не успееш да оправиш нещата между вас, но не ми пробутвай някакви глупости за това, как не си си пасвал с нея. Знаеш, че си пасваше.

Наистина го знам. Ала точно сега искам да продължа да лъжа себе си. Искам да се преструвам, че в неделя вечерта ще се кача на самолета, ще се върна към живота си в Хюстън, ще спя в голямото си легло с две възглавници и твърд матрак и изобщо няма да мисля за Кит. Искам да се преструвам, че ще бъде лесно в един момент просто да й се обадя, за да проверя дали е добре, а после да продължа живота си така, сякаш никога не съм се влюбвал в нея.

Сякаш никога не съм си помислял да си създам цял един различен живот заради нея.

— Значи ще си тръгнеш — казва татко и аз го поглеждам.

Все още е забил очи в часовника. Думите не са изречени осъдително и това е съвсем в негов стил. Същият беше и когато обявих, че отивам в Тексас, че ще се преместя там, след като приех работата в „Бомон“. Винаги съм се чудил дали тогава си е мислил, че би трябвало да остана, да поема склада, да бъда по-близо до него. Ала той се е справил добре и без мен; създал си е цял живот без мен, с Шарън и работата. Обича ме, но не се нуждае да бъда тук.

— Трябва да си лягаме — казвам и отивам при него, следейки движенията му, докато той се изправя, въпреки че вече използва всички упражнения за стабилност, които научи от физиотерапевта.

Когато слага ръка около раменете ми, докато поемаме към стаите си, знам, че сега той се опитва да се грижи за мен.