Кейт Клейборн
Късметът на начинаещия (14)

Глава 13
Кит

Понеделник сутрин е, а Бен все още не се е обадил, не че седя и чакам или нещо такова. Не че снощи не оставих звука на телефона си на максимум през цялата нощ. Не че можах да престана да мисля с каква лекота ме сложи върху масата, колко корав и силен бе, как имаше вкус на шоколад, а целувката ни беше като сън.

Нищо такова.

Не че ме игнорира напълно. В неделя сутринта ми пусна съобщение, за да ме уведоми, че цял ден ще бъде в склада, замествайки баща си, който имал силни болки и изкарал тежка нощ. Също така, че се е обадил на някого за мазилката и ще ме държи в течение.

Ала дори не спомена онова, което се случи.

Поколебавам се дали да не му се обадя, защото искрено се притеснявам за Хенри, който полага такива усилия да се държи така, сякаш изобщо не го боли. Но ако се обадя, за да попитам за Хенри, няма ли да изглежда, сякаш се обаждам, за да попитам за Бен? Пък и какъв ми е Хенри, освен собственик на един строителен склад, който посещавам през последните няколко седмици? Дали ще изглежда така, сякаш престъпвам някаква граница?

Подобно мислене не ми е присъщо и аз се чувствам несигурна в себе си и в Бен, и във всичко, което ме тормози от петък насам. С Алекс споделихме една почти мълчалива закуска в събота сутринта, с изключение на опита му да се извини, отново, но аз толкова отчаяно не исках отново да започваме, че го отклоних. Разведох го из къщата доста апатично и на свой ред той ми задаваше доста апатични въпроси, докато обикаляхме от стая на стая. Ала просто не беше същото и болката от скарването ни е като синина върху тялото ми, чувствителна и прясна, и аз се опитвам да я избегна с всяко свое движение.

Така че днес ставам рано и в шест часа вече отивам на работа, с надеждата да се вредя на микроскопа за два-три часа, преди повечето аспиранти да са се появили. Разходката ми се отразява добре — очаква ни поредният горещ ден, но сега все още е достатъчно хладно, така че да не се потя. Цветовете на индийските люляци, които се издигат от двете страни на улицата ми, са едри и натежали от роса, а въздухът ухае на канелените кифлички от пекарната на ъгъла.

Пресечка след пресечка оставям ума си да се върне там, където се чувства най-сигурно, към работата и лабораторията, там, където може да се занимава с въпроси, които знае как да разреши.

Докато пристигна в офиса си в подземието, вече се чувствам малко повече като себе си и минават поне час и половина, преди да доловя признаци на живот в другите части на сградата. Напредвам с работата по сканирането на няколко от образците си, но скоро сутринта ми започва да става натоварена — помагам на Акийла с подготовката на образеца й, а Тод, съвсем в свой стил, отказва помощта ми за наместването на лъча на микроскопа за първоначалното сканиране, след което оплесква нещата и е принуден да ме помоли да поправя грешката му. Срещам се с доктор Хароуей, който водеше въвеждащия курс по цветни метали, и му показвам новата анимация, която направих една нощ миналата седмица — обяснение на кристалните структури за началните курсове. Той е толкова възхитен, че ме моли да изнеса лекция пред неговия курс тази есен.

Обядвам в кабинета си, когато доктор Сингх почуква лекичко на вратата; обноските му са така деликатни и нерешителни, че понякога се чудя как е успял да оцелее в тази област, да не говорим пък че е станал един от най-уважаваните учени в нея. Също като мен той като че ли се чувства съвсем удобно на втори план и подозирам, че това е причината да ми е толкова лесно да работя с него.

Премествам купчина хартии от втория стол в стаята и го поканвам да седне. Когато за първи път започнах работа тук едва две седмици след като се дипломирах, ми беше трудно да общувам с доктор Сингх по друг начин, освен посредством доклади за напредъка ми — като негова студентка винаги се чувствах длъжна да му съобщя докъде съм стигнала с експериментите си и с дипломната си работа. Когато бяхме вече колеги, нерядко се улавях да правя същото, да му докладвам как съм прекарала деня си. Той ме изслушваше търпеливо, след което се впускаше право в онова, заради което ме беше потърсил (обикновено, за да ми съобщи за някоя среща или да ми зададе въпрос за микроскопа), без да направи какъвто и да било коментар върху избърбореното от мен. В крайна сметка, свикнах с мисълта, че не идва, за да ме проверява.

— Имам добра новина — казва, а по лицето му пробягва изражение на бегло неудоволствие, докато се опитва да се намести на стола. Усилията му са обречени — нещото изглежда така, сякаш е дошло от класната стая на начално училище от осемдесетте години, ала доктор Сингх никога не се оплаква. — Днес получихме отговор от „Приложна металургия“. С някои малки промени биха искали да публикуват статията ни.

Съобщава ми го със същия премерен тон, с който казва всичко, но това е голяма новина и двамата го знаем, така че просто се усмихваме леко глупаво един на друг през бюрото ми. От години работим над тази статия, която започнахме през последната година на магистратурата ми. Съдържа данни от най-успешната ми работа с микроскопа, данни, които се бях надявала да запазя именно за такава публикация. Толкова съм развълнувана, че сплитам ръце от гордост и ги стискам силно, за да не изръкопляскам.

— Поздравления — казвам, но доктор Сингх поклаща глава.

Поклаща глава и усмивката му помръква леко.

— Поздравленията са за теб — прокашля се и навежда очи.

Мамка му, помислям си, предчувствайки какво предстои.

Това е най-лошото на академичното публикуване — когато поискат от теб да внесеш толкова много промени в написаното, че то вече не прилича на онова, което си направил първоначално, принуден си да продадеш работата си, за да получиш заслугата за публикуването й. За мен то не е чак такъв проблем — аз не съм член на катедрата и нито за мен, нито за шефовете ми има значение дали ще бъда публикувана, или не, така че, ако поискам, мога да кажа на списанието да върви на майната си. Ще бъда разочарована, но просто ще опитам отново в друго списание. Ала доктор Сингх е на ред за повишение следващата година и ако бъде публикуван точно в това списание, повишението ще му е в кърпа вързано… да опита с друго списание, ще отнеме месеци.

— Какви промени искат? — питам, боейки се да чуя отговора.

— Съвсем малки — отвръща, а после го повтаря, натъртвайки думите, сякаш се опитва да ме убеди. — Всъщност по-скоро… по-скоро аз бих искал да направим промяна.

— О?

Объркана съм; доктор Сингх беше напълно доволен от всички варианти на статията, които съм му показвала. В последната чернова нанесе една-единствена поправка, факт, от който главата ми се замая от гордост.

— Бих искал да те направя основния автор на статията.

Лицето ми начаса пламва, като онова усещане, когато се разминете на косъм от някакво бедствие, автомобилна катастрофа или лошо падане. Никога не съм била първи автор на публикация и е рядкост за някой на моята позиция да има подобен професионален кредит. Казвам първото, което ми идва наум.

— Не. Не, то… не е нужно.

Доктор Сингх се привежда напред и слага ръка върху бюрото ми.

— Екатерина — казва и ето че сега наистина се чувствам като негова студентка; начинът, по който изрича името ми, прозвучава като предупреждение. — Не можеш да откажеш. Оставяйки настрани това колко късогледо би било да го сториш, в професионално отношение всъщност настоявам промяната да бъде направена.

— Но нали обясних. — Гласът ми е станал малко по-висок, мъничко отчаян. — Не търся други професионални възможности. Много съм щастлива от мястото, където съм. Тази позиция ме задоволява. Това е, което искам. — Извръщам поглед от скептичното му изражение. — Това с главния автор… то няма значение за мен. Никакво.

— Всичко в тази статия е твоя работа. Всичките данни. Ти я написа. Да, аз осигурих оборудването и да, финансирането дойде от моята група, но работата е твоя. За теб може и да няма значение, но за мен е важно да не преувелича участието си.

Усещам, че кърша ръцете, които допреди малко стисках тържествуващо, и полагам съзнателно усилие да престана, като ги слагам в скута си. Трябва да изглеждам така, сякаш се владея напълно, ала всъщност съм стресната и обзета от паника, неподготвена за подобна конфронтация.

Доктор Сингх като че ли усеща колко неловко се чувствам, и си поема дълбоко дъх, преди да продължи.

— Прекрасно знаеш, Екатерина, че работата ти е много по-добра от тази на всички аспиранти, които имаме. По-добра е дори от работата на някои членове на катедрата. Знам, че си имаш причини да останеш на сегашната си позиция, когато би могла да правиш повече, и аз определено печеля от това, което те задържа тук, каквото и да е то. Само че ти беше моя студентка и вероятно се чувстваш прекалено удобно, застанала зад мен вместо отпред, сама.

— Това не е… — понечвам да кажа, но той ме прекъсва, вдигайки ръка.

— Може би не. Не ми влиза в работата какво те спира да направиш повече. Онова, което ми влиза работата, е как ще бъде публикувана тази статия. Не се чувствам комфортно да бъда основният автор на статия, която не е мое дело.

Някой друг вероятно би чул това от устата на доктор Сингх в би се почудил, дали не изпитва неудобство заради качеството на работата, дали не се притеснява, че не е достатъчно добър, за да носи името му. Само че не е това и аз го знам — работата ми е солидна, данните — прецизни, стилът на писане — безукорен. Може и да върша работа, за която съм прекалено квалифицирана, но това не означава, че подценявам таланта и способностите си.

— Но ако имате моето съгласие… — казвам тихичко, несигурна как искам да завърша тази мисъл.

— Разполагаме със седмица — доктор Сингх се надига от стола, — за да отговорим дали приемаме предложението им. Съобщи ми дали си съгласна с условията ми. Ако откажеш, ще отклоня предложението им да публикуват статията.

Кима ми, жест, който е почти като лекичък поклон, една от многото джентълменски обноски, които доктор Сингх притежава, след което излиза от кабинета и тихите му стъпки се отдалечават по коридора.

Изведнъж обядът ми губи очарованието си, дори малкото парче торта, което си взех, за да се почерпя с нещо хубаво. Ненавиждам това, че доктор Сингх изведнъж реши да промени правилата, че ми казва едва сега, когато статията е само на крачка от публикацията, че иска да се откаже от позицията на главен автор.

Чувствам се излъгана, ядосана.

Но с напредването на работния ден, в който планирам сканирания за двама студенти от групата на доктор Хароуей, поръчвам една част за сканиращия електронен микроскоп и провеждам диагностичен тест на един от по-старите микроскопи, който се опитваме да задържим онлайн, си давам сметка, че съм по-малко ядосана на доктор Сингх, отколкото на самата идея, че бих могла да направя повече. Същото ми казва и Бен почти всеки път, когато се опита да ме привлече в „Бомон“ — че пропилявам таланта си, че нямам никаква визия за бъдещето си. На практика това е същото, което ми каза и Алекс — на едно място, където всичко е лесно.

Докато дойде време да си тръгна, вече съм в онова състояние, в което натъпкваш нещата в чантата си прекалено яростно, изкачваш се по стълбите прекалено буреносно, отваряш вратата прекалено рязко. Всъщност направо съм бясна. Кои са те, че да ми казват какво би трябвало да правя, за какво да използвам таланта си, какво е лесно? Кои са те, че да ми казват как трябвало да водя живот, в който работата е най-важна, в който винаги се тревожа за следващата стъпка? Кои са те да смятат, че да имам визия, означава да изкарвам пари, да изработвам неща? И кои са те, по дяволите, че да ми казват кое е лесно? Кое му е лесното на това да станеш част от една общност, всеки ден да четеш местния вестник, да се стараеш да опитваш нещо ново, дори да е плашещо и да трябва да го правиш сам? Кое му е лесното на това да станеш най-добра приятелка на някого, да си създадеш истински, трайни връзки с хора, които винаги ще те подкрепят, а ти ще подкрепяш тях? Кое му е лесното на това да си създадеш дом, когато никога не си имал такъв?

Не забелязвам нищо, докато вървя към вкъщи, не чувствам потискащата жега на ранната вечер, дори не си давам труда да избърша потта, която усещам да се стича по челюстта ми. Не правя нищо, освен да крача към къщата си, обзета от праведно възмущение, заела отбранителна позиция, готова да отприщя гнева си върху първия човек, който ме засегне.

И ето че за свой късмет заварвам Бен да седи на верандата ми и да чака.

Истински кошмар съм, когато съм в такова настроение, и го знам. Ту съм мълчалива и дистанцирана, карайки всички около мен да се чувстват виновни заради някаква неизречена грешка, ту пък избухвам лесно, докачлива и заядлива. Ала в мига, в който се приближавам до Бен, в мига, в който виждам начина, по който едрото му, дългокрако тяло заема място, начина, по който ръцете му са сплетени хлабаво между разтворените му колене, брадата, набола по челюстта му, част от раздразнението се отцежда от мен, така че спирам пред него и процеждам едно неохотно.

— Здравей.

Дори нещата, които ми е казал през последните няколко седмици, да са част от причината за гнева ми, знам, че нямат нищо общо със станалото с доктор Сингх днес.

— Здравей — отвръща той и усмивка подръпва крайчетата на устата му. Изглежда… не знам. Облекчен може би. Облекчен да ме види. — Не можах да се свържа с теб днес, а имах новина и реших да се отбия.

Бръквам в чантата си и вадя телефона. Мамка му, наистина е звънял два пъти. Забравих да включа звука на телефона си след срещата с Хароуей. И ето че се чувствам така, сякаш нямам абсолютно никакъв повод да му бъда сърдита, което малко попарва праведното ми възмущение.

— Как е баща ти? — питам го.

— Добре. Тази сутрин имаше физиотерапия и тя помогна. Чувства се добре.

— Добре.

— Намерих ти майстор за мазилката. Може да дойде утре сутринта и да хвърли един поглед.

— На работа съм.

— Предположих. Но ако нямаш нищо против, бих могъл да го чакам тук и да го пусна да влезе. Ако не искаш, няма проблем. Може да дойде и след пет часа в сряда.

— Сряда — заявявам, все още се чувствам твърдоглава, а не защото му нямам доверие да бъде в къщата ми.

Може би е именно защото му имам доверие, защото му имам по-голямо доверие, отколкото ми се ще да призная. Той се обляга назад, за да извади телефона си и да изпрати бързо съобщение, преди да го прибере обратно в джоба си.

— Готово.

— Това ли беше новината?

Въпросът ми прозвучава пренебрежително, саркастично и аз затварям очи за миг, и се нахоквам наум.

— Кит.

Начинът, по който произнася името ми, е като ласка, която приглажда наежената ми козина. То би трябвало да ме подразни, може би, но не е така. Вместо това ме изпълва с желание да приседна до него на верандата и да се сгуша в същата извивка на тялото, в която ме притисна до себе си в събота.

— Извинявай — казвам. — Имах труден ден.

Вече знам, че не бива да признавам нещо такова пред Бен, чиято работа е да търси начини да се възползва от всяко недоволство в настоящата ми ситуация. Само че се уморих да се съпротивлявам на близостта, която изпитвам към него. Вкусих я за малко в събота и сега просто… просто искам да пирувам с нея.

— Аз също нямах от най-приятните дни в офиса.

Думите му ме изненадват. Бен не нарича работата в склада „офиса“, така че вероятно говори за „Бомон“ и макар че прекарахме доста време, обсъждайки какво бих правила там, Бен като цяло не казва кой знае какво за ежедневието на своята работа.

— Така ли?

Той ми се усмихва.

— Аха. Говорих с партньора си за това как напредват нещата в твоя случай.

Начаса настръхвам, забелязвайки едва сега, за първи път, че бавничко съм идвала по-близо до него, докато говорим. Не трябва да се доверявам на Бен, никога; никога не бива да забравям причината, довела го при мен на първо място. Няма значение какво се е случило оттогава.

— Кит — казва той отново, ала този път то не помага.

— Слушай! Денят ми беше наистина отвратителен. Всеки път, когато говорихме за „Бомон“, успявах да ти дам спокоен, разумни отговори защо не проявявам интерес. Тази вечер обаче не съм способна на това. Отговорът е не. Няма да се преместя в Тексас. Няма да приема работата. Никога.

— Не ме е грижа — отвръща той.

— Не…?

— Обадих се на партньора си, за да му съобщя, че се отказвам от твоя случай. Няма да успея да те привлека в „Бомон“.

Взирам се в него, несигурна как да смеля тази информация. Би трябвало да изпитам облекчение от мисълта, че „Бомон“ са се отказали, че повече няма да е нужно да отклонявам опитите им. Ала единственото, за което съм в състояние да мисля, е: означава ли това, че повече няма да виждам Бен?

— Няма да мога да те привлека в „Бомон“, защото между нас има нещо.

Възцарява се мълчание, затишие… и аз съм толкова благодарна за звуците на ранната вечер, за далечното жужене на трафика на няколко пресечки оттук, за цикадите, подемащи вечерната си песен.

— Какво означава това? — въпросът ми нарочно е неясен.

Може би питам какво означава това за домогванията на „Бомон“ до мен. Може би питам какво означава то за Бен и неговата работа. А може би питам какво означава за него и мен. Защото, когато си помисля за това между нас „да има нещо“, си мисля за дрехи на пода в спалнята ми. Мисля си за тежестта му върху мен, за онази шоколадово сладка целувка.

— Означава — той поглежда право в мен, всъщност — през мен, — че ако ти си съгласна, смятам да вляза в тази къща заедно с теб и да довърша онова, което започнахме. Означава, че помолих Шарън да остане с татко тази нощ, защото имам твърдото намерение да те отведа в леглото и да те задържа там цяла нощ. Означава, че от събота насам не съм престанал да мисля за устата ти. Означава, че точно сега не ме е грижа за нищо друго, освен за това да те имам по всеки възможен начин, преди да дойде време да отида на работа утре.

Издавам нещо средно между скимтене и уф и се облягам на перилата на верандата, мъчейки се да си върна дъха, който Бен ми отне с тази реч, която е най-еротичното нещо, което някой ми е казвал някога, и това включва онзи път, когато гаджето ми от колежа заяви, че според него един ден ще спечеля Нобеловата награда. Стойката на Бен е точно толкова отпусната, колкото е, откакто се прибрах, ала сега под нея се долавя някакво ново напрежение, енергия, която усещам да пулсира под кожата му.

— Добре — прошепвам и той се изправя още преди да съм го изрекла докрай.

— Вътре — казва и тази едничка дума е по-секси от цялата му реч.

Влизам вътре, следвана от Бен.

* * *

Да бъда с Бен, е напомняне за пределите на въображението ми.

Защото макар да съм мислила за това късно нощем, сама в леглото си, не съм познала много от нещата, освен че, както подозирах, ще бъдем наистина добри заедно. Не бях очаквала, че ще се сблъскаме по този начин — жадно, мъничко несръчно, той — зад гърба ми, докато пускам чантата си на пода, обръщащ ме, за да може да намери устните ми. Не бях очаквала, че толкова бързо ще сключа ръце около врата му, а единият ми крак ще се обвие около хълбока му, не бях очаквала и че той толкова бързо, толкова яростно ще се вкопчи в мен, вдигайки и другия ми крак около себе си, така че да може да ме понесе по стъпалата, целувката ни — трескава, зъбите му гризват лекичко горната ми устна, езикът ми търси устните му, дори докато вдигам ръка, за да си сваля очилата.

— Господи, Кит — казва той, когато се озоваваме в спалнята ми. — Трябва да…

— Недей. Недей да казваш да забавим темпото.

Озовавам се по гръб върху леглото, а Бен е като планета над мен, широкоплещест и силен, и толкова сексапилен, че трябва да затворя очи за миг, за да си върна дъха. Може би наистина трябва да забавим темпото. Чувам шумолене на дрехи и когато отварям очи, го виждам да сваля тениската си и… леле, напълно съм готова; изглежда невероятно, стегнати мускули покриват корема му, а широките му гърди стигат до издути, яки бицепси.

— Свали ги. — Подръпва блузката ми, като в същото време другата му ръка се спуска към дънките ми, разкопчава копчета, смъква ципа. Помагам му, ала съм прекалено заета с това да разперя пръсти върху горещата му кожа, извивайки гръб в дъга, така че той да може да свали блузката ми, но и за да отворя уста до рамото му, да вкуся солената му кожа. — Кит, мамка му. Свали си дрехите.

Думите му ме връщат обратно на земята и аз поемам нещата. Подръпвам дънките си нагоре, но после спирам.

— О! — казвам и Бен престава да хапе и ближе ключицата ми, достатъчно дълго, за да ме погледне.

— Какво? — изглежда почти обзет от паника, сякаш ако трябва да спрем, то буквално ще го убие, и това ми харесва толкова много, че го карам да се изпоти в продължение на секунда. А после казвам:

— Просто… не нося, нали се сещаш. Секси бельо.

— Ти поднасяш ли ме? Кит! Не ме е грижа. — Отново се навежда над мен и засмуква мястото, където се срещат шията и рамото ми. — Не мога да ти кажа колко много не ме е грижа. Дори няма да погледна. Просто… моля те. Съблечи се.

Това ме кара да се разсмея, отчаяният, ръмжащ начин, по който говори; не очаквах да бъде такъв, изгубил напълно спокойното си очарование. Начинът, по който се освобождавам от дрехите си, е забавен и хаотичен — той сваля сутиена ми, докато аз смъквам дънките си надолу, с оплетени крака, шепнейки ругатни, когато се сещам, че трябва да си събуя обувките. Бен също се смее и с него е толкова… забавно, всичко е толкова лесно, дори сексът за първи път, когато обикновено се чувствам неловко да бъда гола пред някого.

Няма никаква неловкост, когато оставам гола под него, когато дължината на тялото му се притиска в моето, оставяйки ме да почувствам цялата тази корава горещина, железните нишки на мускулите под кожата му. Ерекцията му се опира в меката кожа на корема ми, аз обвивам крак около хълбока му, долепяйки се по-близо, опитвайки се да му кажа, без думи, че го искам сега; никога не съм била толкова близо до това да свърша само от онова, което правим — дълбоки, настойчиви целувки, дланта на Бен, голяма и загрубяла от работа, върху едната ми гърда, палецът му, минаващ по зърното ми със съвършен натиск, съвършен ритъм. Откъсвам се от устните му и извивам глава, така че да прокарам пътечка с език по шията му, да гризна възглавничката на ухото му и той ме възнаграждава с най-ниския, най-еротичен стон, който съм чувала някога; усещам го как отеква в онова туптящо от болка, влажно място между краката ми и гърбът ми се извива инстинктивно под него.

— Хубаво е — простенвам от облекчение, потвърждение, несмущавано от нищо щастие да бъда с него тук, по този начин.

Небръснатата му буза одрасква шията ми, а после цялата тази прекрасна грапавина се плъзва по гърдите ми; той близва зърното ми, взема го в устата си, докато дъхът ми не започва да излиза на учестени, накъсани пресекулки, докато не заравям пръсти в косата му и не започвам да шепна моля те, отново и отново.

— Мамка му! — Той отпуска чело до гърдите ми за миг, преди отново да вдигне поглед. — Не знам откъде да започна с теб… Искам да направя всичко. Мислил съм за това… Искам да сложа ръцете си върху теб, в теб… — Млъква и два от пръстите му се плъзват между краката ми, съвсем близо до онова туптящо място, където го желая най-силно. — Но искам и да те вкуся, и… о, Господи. Искам да знам какво е да почувствам да съм в теб…

— Това — казвам, вкопчвайки се в тила му, придърпвайки го нагоре. — Ето какво искам първо. Всичко останало ще направим по-късно. Обещавам.

Той ми се усмихва и отново заравя лице в гърдите ми.

— Ще те накарам да удържиш на думата си. Стига да си спомня, че си го казала. В момента не мога да си спомня дори шибаното си име.

— Бен — казвам и го придърпвам за друга влажна и гладна целувка.

Той се оттласква от мен и въпреки че в стаята е топло, потръпвам от студ заради загубата на горещото му тяло, макар то да продължава толкова дълго, колкото му е необходимо, за да грабне дънките си и да извади презерватив от джоба им. Подпирам се на лакти и гледам как си го слага, наслаждавайки се на движенията на тялото му, на това, че е толкова силен и здрав, на начина, по който се връща при мен, използвайки ръцете си, за да си направи място, докато се намества между краката ми.

Не го изчаквам; не мога да чакам — сега, след като започнахме, си давам сметка колко дълго съм го чакала, копняла съм за шанса да бъдем заедно по този начин. Посягам между нас и го насочвам, повдигайки хълбоци към него, а езикът му е в устата ми и той стене от наслада, а после… о, ето че е вътре, с един мощен тласък, от който главата ми се отмята назад, а дъхът ми секва по най-съвършения възможен начин и ето че просто съм изгубена в него; чувам гласа му в ухото си, Кит, толкова е хубаво, ти си съвършена, и мисля, че и аз казвам нещо; мисля, че му казвам колко е хубаво, колко изпълнена се чувствам, колко близо ме е довел вече, ала тялото и умът ми никога не са били толкова далечно откъснати. В прегръдките на Бен аз съм единствено усещанията, които той разпалва в мен; нищо, освен пот и движения, и трескава, туптяща нужда, и едва когато оргазмът се разбива в мен, едва когато от гърлото ми се изтръгва отчаян, накъсан вик, една мисъл нахлува в ума ми, преди да успея да я спра.

С него сякаш съм си у дома.

* * *

По-късно — много, много по-късно, след като съм изпълнила обещанията, които Бен не забрави, и дори някои, които не бях дала, аз лежа на една страна, гола, с чаршаф, оплетен между краката ми, грапавите пръсти на Бен милват извивката на бедрото ми, хълбока, линията на кръста ми и нагоре по ребрата. Прави го отново и отново, изучавайки тази извивка и начина, по който кожата ми настръхва от милувката му. Клепачите ми тежат, тялото ми е заситено и изтощено от всичко, което направихме.

— От цяла вечност не съм стояла до толкова късно — прошепвам, но се усмихвам; прекрасно е да стоя толкова до късно с Бен; през нощта къщата издава най-различни звуци, които не съм чувала досега, лунна светлина се процежда през прозореца на спалнята ми. След като се любихме за втори път, учудващо скоро след първия, Бен беше все още нетърпелив и напрегнат, преровихме кухнята, а аз се губех в тениската му, извиняваща се за смущаващото съдържание на хладилника ми. Справихме се някак с ябълкови резени и щедри парчета чедър, печени филийки с фъстъчено масло, толкова вкусни, че облизах трохите от пръстите си.

Което се стори направо подлудяващо на Бен.

— Искаш ли да поспиш? — пита и се навежда, за да докосне клепачите ми с устни.

Отричам, напълно неубедително, повдигайки глава, за да го целуна. Не искам нощта да свърши; за първи път през всички години, откакто работя, обмислям дали да не си взема почивен ден.

— Знаеш ли какво си помислих, когато те видях за първи път? — пита той; заровил е лице във врата ми и гласът му е приглушен.

— Нещо свързано с предпазните ми очила? — ощипвам го лекичко.

— Не, но предпазните ти очила ми харесаха. Изглеждаш страхотно с предпазни очила. Това може да бъде първата мръсна снимка, която ми изпратиш — ти с онези очила.

— Никога няма да ти изпратя мръсна снимка — казвам през смях, а после прошепвам в ухото му: — Какво си помисли, когато ме видя за първи път?

— Помислих си: Колко жалко, че съм тук заради някой друг. И знам, че не е вярно, защото бях там заради теб; онзи ден просто бях идиот. Ала исках да си ти.

Според мен и двамата знаем, че въпросът не е заради кого, а защо бе там и ми е трудно да не си помисля за това сега, колкото и решително да се опитвах да го избегна през последните няколко часа.

— Много ли беше лошо? — питам го. — Искам да кажа, с партньора ти. Станалото ще обърка ли нещата за теб?

Толкова сме близо, че усещам как настръхва лекичко, но се опитва да го скрие, като се обръща по гръб и ме придърпва към себе си, приютявайки ме в сгъвката на ръката си. Поема си дълбоко дъх.

— Не знам — отвръща и ръката му стиска по-силно бедрото ми. — Джаспър е и най-добрият ми приятел. Освен това имахме… работехме над един план, който вероятно прецаках. Така че това е професионално, но и лично. — Замълчава за миг, а после заявява, с убеденост, който изглежда родена изцяло от самозащита. — Всичко ще бъде наред.

Отдръпвам се лекичко от него, само на няколко сантиметра. Радвам се, че е откровен, но също така е трудно; ясно показва, че онова, което направихме, не може да бъде просто авантюра. Не че искам да бъде такава, но Бен няма друг избор сега, което е пожертвал нещо важно в работата си заради мен; дори ако просто си замине за Тексас следващия месец и повече не се видим (мисъл, от която устата ми пресъхва), няма как да не отнесе със себе си тежестта на факта, че прецака работата си заради мен. Безспорно, сексът беше невероятен и толкова много харесвам Бен, че имам чувството, че всеки миг ще се подхлъзна върху тънкото въже, по което вървя, и ще падна в бушуващите, разпенени води на любовта. Ала какво означава това за него?

— Кит — казва и ме притегля към себе си. — Не го прави. Аз реших така.

— Да, но…

— Но е… — повдига глава от възглавницата и извива врат, за да види часовника върху нощното шкафче — два и половина сутринта. Мисловният ми процес е изключил.

Мой ред е да се наведа и да го целуна по челото, по затворените клепачи, по високите, изваяни скули, а той простенва от удоволствие, придърпвайки ме, така че съм принудена да го обкрача и ето че отново съм влажна, все още изненадвана от начина, по който тялото ми реагира на неговото.

— Какво като е два и половина сутринта? — питам, отърквай и се в него; ръцете му стискат по-силно хълбоците ми и ме задържат до него.

— Нямам нужда от кой знае какъв мисловен процес за това — казва и вече посяга към кондомите, които пъхнахме под възглавницата след първия път. — Чакай малко.

Задържа хълбоците ми с една ръка и ме поглежда с повдигнати вежди.

— Какво?

Надига се и от движението мускулите на корема му се набраздяват. Ръцете му се обвиват около мен, притегляйки ме по-близо, така че главата ми се отпуска върху рамото му и той прошепва в ухото ми:

— Просто се чудя дали си донесла онези защитни очила вкъщи.

И просто така, смеейки се, ме люби още веднъж, преди и двамата да рухнем и да потънем в съвършен, дълбок сън.