Кейт Клейборн
Късметът на начинаещия (11)

Глава 10
Бен

След партито на Джеф и Ерик отвратителната ми седмица стана прекрасна и всичко това само защото нещата с Кит отново потръгнаха. В събота сутринта отидох у тях, носейки две кафета, понички и сандъче с инструменти, готов да окача полилея. Когато приключих работата (може и да я поудължих нарочно), тя излезе на верандата, после на тротоара, а после се върна обратно в къщата, просто за да го види от всички възможни ъгли. Стисна ръце пред гърдите си от удоволствие и аз се почувствах по-успял, отколкото от дълги дни насам.

А после ме попита дали искам да излезем на вечеря.

— Искам да кажа, заедно с приятелките ми — побърза да уточни с пламнало лице. — Разказах им за предложението ти за работа и те искат да се запознаят с теб. Всъщност — добави бързо — те са ми по-скоро семейство, отколкото приятели.

Онази част от мен, която работи за „Бомон“, знае, че това е възможност. Страшно съм добър, хваля се често на Джаспър, в тези моменти, когато се запознаеш със съпруга или съпругата, или пък с децата на онзи, когото се опитваш да наемеш, когато им позволиш да надзърнат в новия живот, който им предлагаш. Да се срещна с приятелките на Кит в някакъв бар, не е съвсем същото, но все пак е нещо.

Ала онази част от мен, която непрекъснато си представя Кит в зелената копринена блузка от онази вечер? Тя просто се радва, че отново ще я види.

Жегата най-сетне намаля, но то е само защото вали от следобеда насам, така че, докато стигна до мястото, наречено „Еднооката Бети“ (когато бях дете, тук се продаваше риба с пържени картофки), тениската ми е опръскана с дъждовни капки, а косата ми е мокра. Прокарвам ръка по нея, докато прекрачвам прага, оглеждайки се из помещението за Кит. Преди да успея да я забележа, се разнася глас:

— Бен Тъкър! Не мога да повярвам!

Лиз (ето как винаги съм наричал Елизабет Трентън, преди тя да стане сега, предполагам, известната Бети) изобщо не изглежда така, както си я спомням; боядисала е косата си в гарвановочерно и я е прибрала във висока опашка, с очертано от бретон лице и ярко начервени устни. Когато се приближава до мен и ми се усмихва, виждам, че очите й са подчертани от плътен молив, завършващ с котешка извивка в ъгълчетата. Толкова съм слисан, че казвам:

— Майко мила, Лиз.

Тя се смее и ме плясва по ръката. В училище Лиз беше тиха като църковна мишка, имаше светлокафява коса и кожа с лунички, която лесно се изчервяваше, носеше старомодни очила, едната леща — дебела и бифокална, другата — тънка и прозрачна, просто за симетрия. Доста се заяждаха с нея, някои хлапета я наричаха „триоката“, понеже всички знаеха за инцидента, отнел лявото й око, когато бяхме във втори клас. Аз никога не се подигравах; заради подредбата по азбучен ред в гимназията почти винаги седях до нея и я харесвах. Тя беше тиха, мила и й харесваше как непрекъснато рисуваше върху корицата на тетрадката си.

Тя разрошва опашката си и ми намига, а аз оглеждам мястото.

— По дяволите, Лиз, изглежда страхотно.

Заведението е претъпкано, всички столове пред бара и всички маси са заети, сервитьори минават забързано напред-назад, носещи подноси с питиета и храна, усмихващи се и приказващи си непринудено с клиентите, които като че ли познават. Мястото определено притежава своя естетика — всички жени са облечени в ретро стила на Лиз, а мъжете са с бради, които изглеждат така, сякаш имат нужда от специални продукти за коса. Пътно е с хипстъри, но откакто се върнах, забелязах, че в Бардън има доста от тях — сега той изглежда по-млад, по-творчески, по-изпълнен с живот от града, в който израснах.

— Бизнесът върви добре — отвръща тя и аз се радвам на начина по който го казва, без да се извинява, уверена в успеха си. Някога Лиз беше от онези, които бързаха да покрият тестовете, на които бяха получили А+^[1], когато учителите ни ги върнеха. — Какво правиш вкъщи?

— Татко претърпя малка злополука, така че му помагам. Само временно.

Не че имам против да си поприказваме, да науча как е успяла да превърне това някога западнало място в шикозно заведение, ала очите ми вече се стрелкат наоколо, търсят Кит. Откривам я да си проправя път към мен през множеството и усещам как ме жегва тръпка на нетърпение. Носи тесни, ниско изрязани дънки и същата зелена блузка като онази вечер и аз преглъщам буцата на нетърпение, заседнала в гърлото ми, същата като онази, когато за първи път видях гладката, бледа кожа на ръцете и раменете й, кожата, която се опитвам да не забелязвам всеки път, когато я видя.

Ала винаги я забелязвам.

Усмихва ми се и лицето й изглежда позачервено и щастливо, и може би мъничко нервно.

— Здравей — казва и очите й се плъзват към Лиз. — Познавате ли се?

Има нещо във въпроса й и аз се чудя дали е възможно Кит да изпитва малко… ревност? Вероятно е твърде много да се надявам на това. Вероятно просто е хваната неподготвена, защото е възнамерявала да се срещнем на неин терен, а аз вече съм взел преимущество.

— Ходихме заедно на училище — отвръща Лиз. — От първи до дванадесети клас. Знаеш ли, че в училищния албум Бен беше избран за „Най-неамбициозен“?

Иисусе — помислям си, смутен. — Това не е нещо, което искам Кит да научи. Но поне Лиз не издаде, че всъщност не беше през целия дванадесети клас. Изведнъж ми хрумва, че идеята да се срещна с Кит в подобно местно заведение не е особено добра — винаги съществува възможност да се натъкна на някого, който ще се разприказва. Джеф не е от онези, които ще вземат да говорят за миналото, но в бара нямам тази гаранция.

— Не. — Кит накланя глава на една страна. — Не е особено мило описание.

— Аз бях „Най-вероятно да стане пират“. — Лиз посочва окото си. — Схващаш ли? Не беше особено мило училище.

— Очевидно не — казва Кит, малко сърдито, това ми харесва.

Харесва ми, че изглежда засегната и отбранително настроена от името на двама ни.

Лиз мести поглед между нас с любопитна усмивка, а после заявява, че трябва да се връща на работа.

— Може да го настаниш на нашата маса — извиква Кит след нея и ме улавя под ръка. Толкова е неочаквано, а усещането на голата й кожа до моята — така наелектризиращо, че за частица от секундата не съм в състояние да кажа нищо, просто се взирам в преплетените ни ръце, мъчейки се да си придам нехаен вид.

— Е! Най-неамбициозен, значи? — привежда се мъничко по-близо до мен, за да я чуя над шума от бара.

— Това е… не е съвсем точно. Или пък е, но… — Не знам защо внезапно съм толкова смутен, защо толкова отчаяно искам да й обясня. — Просто имах малко неприятности със закона, когато бях по-млад. Просто… тийнейджърски истории.

— Малолетен престъпник, разбирам — казва тя, но само се закача с мен и това толкова ми харесва, че дори не ме е грижа, че се закача за нещо наистина ужасно от миналото ми. — Готов ли си да се запознаеш с приятелките ми?

В очите й има палави искрици; може би е обърнала едно-две питиета или пък приятелките й планират да ме подложат на разпит и аз съм на път да попадна в капана им. Не че точно сега ме е грижа особено, защото Кит ме дръпва зад себе си, откъдето се разкрива прекрасна гледка към извивките на тялото й и единственото, което искам, е студена бира и да седя до нея толкова дълго, колкото ми позволи.

Обръща се, за да ме погледне, миг преди да стигнем до едно сепаре в ъгъла, и аз светкавично вдигам очи, които до този момент бяха върху дупето й. Според мен май забелязва, но аз й се усмихвам и тя ми се усмихва в отговор, и… мамка му, ще ми се да не трябваше да се запознавам с приятелките й.

— Това ли е той? — Висока, стройна блондинка се надига и ми протяга ръка. — Аз съм Зоуи Ферис, адвокатката на Кит.

Кит върти очи.

— Не си тук в качеството си на адвокат, Зи — казва и я смушква с лакът.

Зоуи има крепко ръкостискане, кафявите й очи гледат уверено и бас държа, че е истинско страшилище в съдебната зала.

— Бен Тъкър, този, който иска да вербува Кит и понякога неин домашен майстор.

Кит се разсмива, а Зоуи, след като ме оглежда преценяващо, сяда обратно в сепарето до тъмнокосо миньонче с толкова къса коса, че лицето й сякаш се състои изцяло от очи в красив, тъмносин цвят, обрамчени от гъсти ресници. Изглежда по-млада от Зоуи и Кит и когато изважда мъничката си ръка изпод масата, за да ми помаха срамежливо, решавам, че вероятно наистина е по-млада.

— Това е Гриър. — Зоуи я посочва с палец. — И макар да е дребничка, е свирепа.

— Поръчах ти бира.

Кит се плъзва на пейката срещу Зоуи и потупва мястото до себе си. Тук е различна, по-отпусната, сякаш е нещо съвсем нормално да ме покани да седна, сякаш сме го правили милион пъти. Усмихва се по-често и по-широко, устните й сякаш по-лесно разкриват зъбите й. Мисля, че се взирам в устата й, което не е добра идея пред приятелките й. Мамка му.

— Благодаря. — Облягам се назад и вземам халбата. — Е, добре. Да го направим.

За моя изненада Гриър е тази, която започва, и то с неочакван въпрос.

— Баща ти наистина ли намери скелет по бански гащета в склада.

Едва не си изплювам бирата през масата, но някак успявам да я преглътна, преди да се разсмея.

— Тукашна си, нали?

Гриър кима, сега очите й изглеждат още по-големи. Кит подпира лакът на масата и се обръща към мен.

— За какво говорите?

Аз махвам пренебрежително с ръка.

— Местни слухове. Виждала си склада, знаеш, че може да бъде страшничко място. Доста хлапета, докато растяха, си измисляха истории за това какво се случва там. Една от по-известните е как, докато местел някакви стари врати на втория етаж, Хенри намерил скелет, изправен между две от тях.

— С бански гащета? — казва Зоуи, с неприкрито отвращение върху лицето.

Бас държа, че Зоуи е от жените, които не биха свалили това изражение през цялото време, докато са в място като склада. Изглежда така, сякаш си взема душ по два пъти на ден, а съм излизал с достатъчно жени, за да знам, че маникюр като нейния не е от евтините.

— Мисля, че тази част от историята беше добавена по-късно — отвръщам. — Първоначално беше само скелет. Докато отида в гимназията, хлапетата вече разправяха, че баща ми държал скелета в един стол в офиса, наричал го Карл и говорел с него за футбол.

— Гадост — прошепва Гриър.

— Не е вярно.

Кит заема отбранителна позиция и аз осъзнавам нещо за нея — тя е лоялна до мозъка на костите, а всеки добър консултант за подбор на персонал знае, че лоялността е най-трудното препятствие, когато се опитваш да привлечеш някого на работа.

Само че точно сега не искам да мисля за това.

— Не е. Обаче татко умира за такива неща. Понякога, когато довеждах приятели в склада след училище, той се провикваше към задната част на сградата: „Карл! — имитирам го аз и Кит вече се смее на безупречната ми имитация. — Едно хлапе тук носи тениска на «Редскинс». Ти ги мразиш, нали?“.

Някога това ме караше да си умирам от срам, но сега се радвам, че татко е такъв, какъвто е, защото те и трите се смеят, и ето че ледът е разчупен. С Гриър си разменяме истории за мястото, за това къде е израснала тя, на кой басейн е ходила през лятото, дали е харесвала сладоледа на „Диксис Софт Сърв“ или на сергията за сода в дрогерията „Рикман“. Кит също познава всички тези места и аз виждам колко усилия е положила, за да опознае града — познава го почти като някой от местните, а е тук едва от няколко години. Аз живея в Тексас, откакто станах на двадесет и една, и все още не знам нещата, които знам, за това място като например при кой механик колата ти ще мине успешно на техническа проверка, когато наистина имаш нужда от нови гуми, но нямаш пари, за да ги смениш, или кои хлапета от гимназията ще ти надраскат колата, след като отборът им изгуби.

Прекарваме около час в непринуден разговор и смях и аз научавам повече за Гриър и Зоуи: тази година Гриър се е върнала в колежа, а Зоуи си е взела почивка от работата си като адвокат, макар че е доста уклончива по този въпрос. Бирата е студена и с дъх на хмел, както я харесвам, а храната на Лиз (на Бети, вероятно трябва да свикна да я наричам така) — вкусна. Убеждавам Кит да изяде едно панирано пълнено халапеньо, макар тя да казва, че не обича люти неща, и звукът, който издава в гърлото си, когато отхапва залък, затворила очи от удоволствие, ме кара да се размърдам в стола си, толкова съм възбуден от начина, по който изглежда. Опитвам се да бъда заслужаващият доверие, некорпоративен Бен и засега се получава, но не и ако се превърна в разсеяния, зажаднял за секс Бен. Не и ако я гледам така, сякаш искам да я целуна, да вкуся лютивостта върху устните й.

Мислите ми са прекъснати от Зоуи, която обляга лакти на масата и сплита пръсти, сякаш започва преговори.

— Е — казва, местейки поглед между мен и Кит, преди да го спре върху мен. — Как се зае с работата за подбор на персонал?

Не е толкова неочаквано, колкото първият въпрос на Гриър, но въпреки това ме изненадва — дойдох, готов да отговарям на въпросите на приятелките на Кит за това защо искам да я привлека на работа, защо смятам, че ще има добър живот в Тексас, защо „Бомон“ е подходящ за нея, но това е различно. За Зоуи и Гриър аз съм „Бомон“ — компанията и аз сме едно и също.

Отпивам от бирата си, оставям чашата и също облягам лакти на масата. Усещам, макар че не виждам, как Кит и Гриър си разменят погледи.

— Съквартирантът ми в колежа, Джаспър, ме въведе в бизнеса.

Това очевидно не е достатъчно за Зоуи, която отново повдига вежди в знак да продължа.

— Джаспър е човек на науката — казвам и правя пауза, опитвайки се да измисля как да опиша Джаспър на хора, които не го познават. — Той е най-целенасоченият човек, когато съм срещал някога — още във втори курс вече си беше набелязал „Бомон“ като мястото, където искаше да постъпи на работа, знаеше, че иска да работи в отдела за научноизследователска и развойна дейност. Знаеше, че иска да издирва нови технологии и да направи така, че те да стигнат до пазара.

— Това не ми казва абсолютно нищо за теб — изтъква Зоуи.

— Зоуи, дай му минутка — казва Кит и аз й се усмихвам.

— Всичко е наред — уверявам я, преди отново да насоча вниманието си към Зоуи. — Джаспър не го бива особено в общуването. Той вижда технологията или науката, но невинаги и хората зад нея. Мен пък ме бива в тази част.

— Кит каза, че не си знаел много за нея, когато си се появил тук — отбелязва Зоуи и аз се усмихвам, защото колкото и да ме кара да се гърча под кръстосания й разпит, се радвам, че Кит има такава приятелка.

— Права е. Получих обаждането да отида да говоря с Кит при обстоятелства, различни от обичайните — тук съм, за да се грижа за баща си, така че подходът ми не беше особено елегантен.

— Беше си окей — казва Кит. — Аз не си падам по прекалено елегантните подходи.

— Складът на баща ти — продължава Зоуи, — това семеен бизнес ли е?

— Да. Започнал го е прадядо ми. Просто малък бизнес с продажба на строителни материали на „Мейн“. Купил е земята, върху която се намира, а дядо построил самия склад. Двамата с татко доста развиха бизнеса през годините.

— Но ти работиш в Тексас — казва Гриър и зад думите й, макар да не са оформени като такъв, се крие по-труден въпрос от всички, които Зоуи ми зададе досега.

Размърдвам се на мястото си и усещам тежестта на тишината, докато те чакат моя отговор.

— Ами да — казвам. — Не възнамерявам да поема бизнеса от татко. Мисля, че той ще го продаде след известно време.

— И това не те притеснява? — пита Кит.

Не ми убягва фактът, че не казвам нищо за „Бомон“, за какво ще спечели Кит, ако се присъедини към екипа. Ала се чувствам въвлечен в този разговор с Кит и нейните приятелки; то е важна част от това изобщо да имам шанс да убедя и нея, и тях в онова, което казвам.

Свивам рамене и отпивам нова глътка бира.

— Татко, той ме възпита в склада, дядо ми също, докато беше жив. Научиха ме на много неща за бизнеса. Ала никога не са ме притискали да го поема след тях и според мен татко разбираше, че трябва да се махна оттам, след… — Гласът ми заглъхва и аз преглъщам неловко.

Вероятно не беше добра идея да поема натам.

— След? — подканя ме Зоуи.

Усещам прилив на увереност, а може би е глупост. Няма причина да го пазя в тайна; всъщност имам основания да се гордея с онова, в което превърнах случилото се. Така че се облягам назад, без да обръщам внимание на неособено удобното усещане от виниловата облегалка до гърба ми, който вече е леко лепкав от пот.

— Когато бях на седемнадесет години, ме изпратиха за шест месеца в изправителен дом за непълнолетни престъпници — обяснявам и Зоуи също се обляга назад, скръствайки ръце на гърдите си. Излагам фактите възможно най-бързо и ясно. — Имах някои дребни предишни провинения, за вандализъм. Ала една нощ излязох с приятели и беше просто глупава простотия, но решихме да запалим огън. Наблизо имаше постройка, гараж, отделен от основната къща. Вътре имаше доста запалими неща, както и… ъ, апартамент над него. — Трудно ми е да изрека тази част, по-трудно е, отколкото очаквах. — Наемателят успя да се спаси само с няколко незначителни изгаряния, но мястото пламна прекалено бързо, всичко изгоря. — Трудно ми е да обясня как реагира умът ми на мисълта за станалото, за онова, което направих, острата като бръснач паника, която ме пронизва от знанието, че само секунди ме деляха от това да убия някого. В съда го бяха нарекли престъпна небрежност по отношение на човешкия живот. Никога не забравих този израз; понякога все още се събуждам нощем и я чувам да отеква в главата ми, макар че никога не мога да си спомня как го сънувам. — Арестуваха ме за палеж.

— Ами приятелите ти? — пита Кит.

Поклащам глава.

— Аз поех вината. Аз бях този, който го запали. Никой от тях нямаше предишни провинения. Беше нещастен случай, но ченгетата решиха, че е проявена достатъчно груба небрежност, за да го третират като палеж. И бяха прави. Изпратиха ме в изправителен дом, докато подготвяха процеса. Накрая подучих условна присъда — не се наложи да излежавам никакво време в изправителния дом.

Не споменавам, че нещата не изглеждаха никак добре, докато Ричард не се намеси. До ден-днешен ненавиждам факта, че той стана героят, при положение че татко беше онзи, който идваше на всяко съдебно заседание, не пропусна нито ден за посещение в изправителния дом.

— Беше ли… — понечва да попита Гриър, но после като че ли размисля и затваря уста, играейки си с ръба на салфетката.

— Всичко беше наред — отвръщам, но нямам намерение да им разкажа по-голямата част, колко тъжно беше понякога, колко самотно и страшно бе да чакам насрочването на съдебните заседания, как неведнъж избухваха неочаквани, непредсказуеми изблици на насилие понякога между хора, за които си мислил, че са приятели, за това колко много ми липсваха татко и складът. — Там се взех в ръце. Учих сериозно, така че да не изоставам от училище, доколкото ми беше възможно. Когато излязох, трябваше да довърша някои неща в училище, така че останах тук, дипломирах се. Изкарах две години в общинския колеж, работех в склада. Спестих достатъчно, за да платя на семейството, чиито гараж изгорих, покрих болничните разходи на наемателя, въпреки че той имаше застраховка. А после отидох да уча в Тексас.

— Леле — казва Кит и ми се приисква да имах по-достойна история, с която да я впечатля. Гордея се с начина, по който надмогнах случилото се, но не е лесно да признаеш, че някога си бил способен на нещо толкова глупаво и опасно. След миг тя добавя: — Ала сега би могъл да се върнеш, ако поискаш. Би могъл да поемеш склада. Бива те в това.

Усмихвам й се и за секунда имам чувството, че сме сами в стаята. Ще ми се да бяхме, ще ми се да можех да я попитам дали това ще я накара да си промени мнението за мен, дали не се бои, дори съвсем мъничко, че съм способен на нещо такова. Вместо това казвам:

— Бива ме и в това, с което се занимавам сега. А и то е мъничко като работата в склада. — Бръквам в джоба си и вадя малкия талисман, който от десетгодишен винаги нося. Оставям го на масата. То е малко осмоъгълно кристалче от полилей, бледозелено, около сантиметър в най-широката си част. — Намерих го, докато разчиствахме материалите от събарянето на един стар комин. На практика — пикап, пълен с тухли. Моята работа беше да откъртя колкото се може повече от цимента, да спася най-запазените тухли. Ала насред тухлите намерих това. — Слагам пръст върху кристалчето и го придърпвам към себе си. — Всъщност не струва кой знае колко — подобни части се намират лесно. Но мястото му не е сред купчина тухли. И лесно можеше да остане незабелязано; просто го улових на правилната светлина. — Усмихвам се на себе си, спомнил си как изтичах да го покажа на татко и той ми каза да преровя отново тухлите, които вече бях прегледал, за да се уверя, че не съм пропуснал нещо друго. — Както и да е, въпросът е, че гледам на нещата по следния начин: двамата с Джаспър преравяме цял куп тухли и откриваме скъпоценни камъни. Помагаме им да отидат някъде, където ще грейнат.

— И Кит е скъпоценният камък, така ли? — пита Зоуи, адски подозрително.

— Кит е скъпоценният камък.

Наистина го вярвам; Кит е смазана под тежестта на работата в онова мазе, заровена под товара на научноизследователската дейност на други хора. Убеден съм, че ако има пари и достъп, и независимост, би могла да постигне по-голям успех, отколкото си е представяла някога.

— Но… ти не го обмисляш наистина, нали, Кит? Да се преместиш в Тексас? — пита Гриър.

Все още — нито следа от колебание.

— Не. Няма да отида в Тексас. — Поглежда ме и се усмихва леко. — Ала това беше много по-добро, отколкото всичко, което си ми казвал досега, Тъкър.

* * *

Минават още час и половина, преди да си тръгнем от бара. Доста преди това изоставихме темата за работата и аз се радвах да не бъда в центъра на вниманието, а просто да гледам Кит с приятелките й. Разказаха ми дълга, оплетена история за това как са се запознали, нещо за някаква постелка за йога, четка за коса и златна рибка в пликче, смеейки се толкова силно, че ми беше трудно да разбера какво казват. Ала то нямаше значение, защото ми харесва да гледам как Кит се смее; бърше си очите и се мъчи да си поеме въздух, сякаш хвърля цялата си енергия в смеха и сякаш то не е нещо толкова обичайно за нея, че тялото й да е свикнало с него.

Излизаме в нощта, още по-хладна заради плющящия дъжд, завалял, докато бяхме вътре, и аз съм сигурен в две неща, които не е задължително да се връзват. Първо, знам, че тази вечер направих добро впечатление на Кит и на онези, които тя смята за най-важни за вземането на решение относно предложението на „Бомон“. Второ, знам, че Кит няма да се раздели със Зоуи и Гриър лесно. Трите се държат така, сякаш са семейство, сякаш имат цял живот от общи спомени. Обикновено, когато търся таланти като Кит, млади професионалисти, които живеят в градовете, където са получили образованието си, те не са чак толкова привързани към мястото; може и да изпитват топли чувства към него и дори да имат добри приятели или партньор, но нямат от онези връзки, които биха ги накарали да се установят там за постоянно.

Кит се е установила за постоянно. А Гриър и Зоуи са се установили заедно с нея.

— Хей! — Кит изостава малко, докато Зоуи и Гриър продължават напред. Ще вземат „Юбер“ до къщата на Кит и се радвам, че няма да се прибере сама. — Наистина съжалявам за онова, което казах по-рано. Когато те нарекох непълнолетен престъпник. Беше наистина нетактично.

Гледа ме така искрено, челото й — сбърчено от тревога.

— Нямаше откъде да знаеш — отвръщам, пъхвайки ръце в джобовете на дънките си. — Пък и наистина бях непълнолетен престъпник. Така че беше права.

— Мисля, че е наистина страхотно. — Подчертава „страхотно“ с твърдо кимване, сякаш наистина се обвързва с това прилагателно.

— Страхотно е, че съм бил непълнолетен престъпник?

— Страхотно е, че ти си… ти. Че си такъв, какъвто си сега. Че си направил грешка, платил си за нея и не си позволил тя да определи бъдещето ти.

Не е особено различно от това, което други хора (някогашни учители, Джаспър, дори баща ми, макар и не с тези думи) са ми казвали през годините. Ала от устата на Кит звучи различно. Давам си сметка, че искам Кит да знае най-доброто за мен и че ако трябва да научи най-лошото, се надявам да го приеме по този начин.

— Благодаря — казвам.

По дяволите, гърлото ми се е свило. Понякога забравям какъв ефект има върху мен споменът за онази нощ.

— Както и да е. — Изведнъж между нас се появява някаква неловкост; Кит поглежда през рамото си към Зоуи и Гриър, които се смеят на нещо, което Зоуи е отворила на телефона си. — Бас държа, че е клипче с куче, което си играе с лимон — казва тя с усмивка. — Зоуи страшно ги обича. — Свежда поглед надолу и подръпва ръба на блузката си. — Най-добре да вървя. Благодаря, че дойде.

Според мен за миг и двамата се чудим какъв е правилният начин да се сбогуваме — ръкуване би било нелепо сега, все пак сме приятели, ала прегръдка ми се струва опасно, прекалено голямо, прекалено интимно. Така че Кит ми помахва с усмивка и понечва да отиде при приятелките си. Направила е едва няколко крачки, когато аз я повиквам:

— Кит! — Обръща се и ме поглежда, в очите й има въпрос. Не бива, не бива да казвам онова, което се каня да изрека, но май винаги изтърсвам каквото не трябва, когато съм с нея, така че поне съм последователен. — Онова, което казах по-рано, за това, че си скъпоценен камък?

— Да?

— Наистина си… където и да си. Дори ако не отидеш в Тексас.

Не се задържам, за да видя реакцията й. Обръщам се и се отправям към пикапа.