Кейт Клейборн
Късметът на начинаещия (21)

Глава 20
Бен

Когато се преместих в Тексас, не ми липсваше нищо от дома. Бях положил толкова усилия, за да си тръгна; дотам се бях съсредоточил върху едно различно бъдеще, че през последната си година като че ли нарочно се опитвах да направя света около себе си безцветен, да виждам всичко като плоско, скучно, задънено. Отидох в Остин и се потопих в живота там. Обявих тексаското барбекю за най-хубавото, станах запалянко на „Лонгхорнс“ и пиех тексаско уиски. Когато след колежа се преместих в Хюстън, си заповядах да не обръщам внимание на клаустрофобичното усещане от всички онези магистрали и небостъргачи и се хвърлих в корпоративния живот на града. Мислех си за дома не с презрение, а с нещо като откъсната носталгия; мислех си за него като за дома на татко, не моя.

Ала сега всичко ми липсва. Липсва ми това как въздухът е някак си по-тежък, по-влажен дори когато не вали. Липсва ми провлаченият начин, по който говорят всички, различен от по-бързия, по-рязък акцент, който се долавя в гласовете тук. Странно е, но ми липсва влажната миризма с лек дъх на плесен в склада, усещането за наслоена прах в дрехите ми в края на деня. Липсва ми пърженият костур на „Бети“. Татко и Ривър ми липсват толкова, че се обаждам на татко всеки ден, откакто се прибрах. Казвам, че е, защото искам да видя как е, да се уверя, че е добре сега, когато се предполага да си е върнал напълно силите, но и двамата знаем, че просто искам да останем свързани.

А Кит ми липсва така, както нищо, което съм изпитвал през живота си. През първите няколко дни й се обаждах веднъж на ден и оставях кратко съобщение, питах я как е баща й и дали се грижи за себе си. Ала тя никога не ми върна обаждане и бях сигурен, че никога няма да го направи. Вчера получих съобщение от Зоуи, лишено от всякакви подробности: Баща й ще се оправи. Тя си е вкъщи.

Имам цял куп въпроси, но не задавам никой от тях. Съобщението й, разбирам, е щедрост, която не заслужавам.

Какво друго не заслужавам? Това, че всяка нощ я сънувам. Не съм решил дали това е утеха, или не. Такава, каквато беше в болницата — глухият, безстрастен начин, по който ми беше казала да си вървя, как се беше върнала при брат си, без нито веднъж да погледне назад — поне не такава я виждам в сънищата си. Нощем тя е в леглото до мен, черната й коса — разпиляна по белите чаршафи, които има в спалнята си, смее се, вдигнала лице към тавана, на нещо, което съм казал. Виждам я да се върти щастливо върху стола, на който седи, когато работи с микроскопа си, превъзнасяйки се за структурата на счупването, което е намерила току-що в образеца. Виждам я под себе си, отметнала глава назад, оголвайки дългата си, бяла шия, която се моли да я целуна, близна, засмуча.

Всеки ден, когато се събудя, тялото ми копнее до болка по нея. И не е нужно да правя нищо, за да освободя напрежението, да притъпя болката. Всичко, което трябва да сторя, е да продължа да си лежа, да оставя да ме залее знанието, че между мен и Кит всичко свърши, и много скоро болката е в сърцето ми, не в тялото ми.

Така че едва ли би могло да се нарече утеха.

Ходя на работа, карам на автопилот. Не питам Джаспър дали е получил отговор от Сингх или от Кит. Насрочвам си шест служебни пътувания през следващия месец, защото си мисля, че ще ме разсеят, ала дълбоко в себе си знам, че не е така. Миналата седмица привлякох нов кадър за отдела по полимери в Сиатъл, ала вътрешно го осъждах, задето се предаде толкова лесно; мислех си: Кит никога не би го направила. Кит би задала още поне сто въпроса. Кит би ми се изсмя в лицето. Нощем тичам из улиците на Хюстън, защото не мога да понеса ултрамодерния фитнес в блока ми, с неговата лъскава, индустриална новост. Тичам, докато се изтощя, докато гърлото ми запари, а краката ми започнат да треперят, докато знам, че тялото ми няма да има друг избор, освен да заспи. Изтощен съм, раздразнителен, негоден за човешка компания.

В петък се разкрещявам на някакъв стажант, който разлива кафе върху доклада за четиримесечието, който преглеждаме по време на една среща, и дори нямам възможност да се извиня, преди Джаспър, седнал насреща ми на конферентната маса, да излае едно рязко „навън“.

Отиваме в кабинета му, който е до моя.

— На това му се казва наглост — заявявам му. — Ще се извиня на както му е там името, но ти няма да ми обясняваш как да се държа, Джаспър.

— Преминаваш всякакви граници. Знам, че си ми сърдит, но имаме работа, която трябва да бъде свършена.

— Аха, работата. Най-важното за теб.

— Знаеш ли какво, Тъкър? Майната ти. Съжалявам за станалото между теб и тази жена, и за ролята, която изиграх в него. Само че аз… ние сме вложили години в тази компания, да не говорим за онова, което планираме за в бъдеще. Не съм направил нищо, по-различно от това, което сам си правил десетки пъти. Играх по твоите правила. Каза ми, че не можеш да свършиш възложената работа с нея, и аз го приех… ала никога не сме се съгласявали, че ще се откажем окончателно от нея.

— Казах ти, че между нас има нещо — отвръщам. Слабо е. Изключително слабо е и знам, че Джаспър няма да остави да ми се размине.

— И какво значение има това? Съжалявам, но ти редовно се забъркваш и скъсваш с различни жени. Добре е, че се отказа от случая веднага щом си разбрал, че искаш да я изчукаш, но…

— Джаспър — прекъсвам го, толкова бесен, че ми причернява пред очите. — Забранявам ти да говориш за нея по този начин. Напълно съм сериозен. Тя не е моя и вероятно никога няма да я видя отново, но аз съм влюбен в тази жена. Не говори за нея по този начин.

Той скръства ръце на гърдите си и ме гледа продължително.

— Съжалявам. Ала трябваше да ми кажеш, че е така. Трябваше да ми кажеш, че е сериозно.

— И ти щеше да се откажеш?

Той въздъхва.

— Не знам, човече. Наистина исках да се махнем оттук.

Не знам какво да отговоря на това. Трябваше да му кажа — ако мислех за работата, ако не се бях потопил така изцяло в живота си вкъщи, вероятно бих се досетил, че Джаспър ще опита нещо такова. Да се отървем от онази клауза — преди да си тръгна от Хюстън, беше най-важното и за мен, но след като започнах да излизам с Кит, почти не се бях сещал за това. Честно казано, не се бях сещал още отпреди Кит — след като се прибрах у дома при татко, всичко свързано с работата стана различно. Аз бях различен.

— Бен — казва Джаспър. — Допуснах грешка. Ала наистина мислех… мислех, че правя онова, което е най-добро за нас. Онова, което и двамата искаме.

Не знам дали мога да простя, дори да признавам, че нося част от вината заради своята сдържаност, заради пропуска да кажа всичко на Джаспър. Повече от десет години приятелство, но аз се питам дали за мен Джаспър завинаги ще си остане причината да изгубя Кит.

— Сингх не прие предложението — казва той и аз вдигам рязко очи към неговите за миг, преди отново да ги забия в обувките си, преструвайки се, че това не ме интересува.

Само че отчаяно искам да науча нещо, каквото и да е, което е дори далечно свързано с Кит. И когато чувам тази новина, осъзнавам, че колкото и да е невероятно, съм хранил мъничко зрънце надежда, че може би, кой знае, Кит ще дойде в Хюстън. Че ще бъде тук и аз ще имам възможност да се опитам да я спечеля отново. Тук тя би имала нужда от мен; тук би била сама. Това е ужасна мисъл и аз го знам… но тя ми липсва толкова много, че в най-мрачните си моменти се вкопчвам в подобен егоизъм.

— Каза ли защо? — питам смутено.

Знам, че звуча отчаяно.

— Не — отвръща Джаспър и в гласа му се долавя мъничко разкаяние.

Той ме съжалява. Това е ужасно.

— Трябва да знаеш нещо — догонва ме гласът му, когато се отправям към вратата. Спирам и когато се обръщам, го виждам как си поема дълбоко дъх. — Да се опитаме да пробием сами — все още го искам. Сега просто ще ни отнеме малко повече време. Но само ако ти го искаш. Ако не го искаш… — Не довършва и поглежда през прозореца. — Ако не го искаш, това също е окей. Просто… кажи ми как стоят нещата, когато разбереш.

С това Джаспър ми казва по своя внимателно неутрален начин, че що се отнася до него, ние все още сме приятели. Че не е нужно нищо от случилото се през последния месец да го промени.

Кимам кратко и излизам от кабинета му. След това отивам право в моя, събирам си нещата и си тръгвам. Рано е, все още е едва четири и половина, но предполагам, че след блестящото ми представяне по време на срещата надали ще липсвам на някого.

Отивам в бара на ъгъла, с пълното намерение да се напия до забрава. През последните две седмици не съм близвал алкохол, мислейки си, че трябва да съм с ясна мисъл, ако тя се обади, ако се наложи да замина неочаквано.

Ала тя няма да се обади.

На второто си питие съм, когато усещам ръка върху рамото си.

— Здравей, страннико — разнася се глас до мен и ето я Джина, навела се, за да ме целуне лекичко по бузата. Докато тя се настанява на бар стола до мен, единственото, за което съм в състояние да мисля, е колко непознато ми се струва всичко — червеникавокестенявата й коса, собственото ми тяло в този костюм, синкавата светлина на бара.

— Цяла вечност те нямаше — казва тя и махва на бармана.

Очевидно съм забравил, че Джина идва тук през петък, в седмиците, когато децата й са при бившия й; винаги тук се срещахме на питиета и разговор за работа (Джина работи в пиар отдела на една от рафинериите), след което почти винаги отивахме у нас, където Джина никога не оставаше цялата нощ, в случай че децата й имат нужда от нея вкъщи. През последните три-четири месеца, преди да се върна у дома, това между нас беше доста редовно и макар че никога не сме били нещо повече от приятели, които правят секс, аз все пак й се обадих, за да я предупредя, че заминавам за известно време и да й пожелая всичко най-хубаво… да сложа край на това с нея, нещо, което тя беше посрещнала напълно безразлично.

Поръчва си мартини, с три маслини, сваля си якето и го премята през облегалката на стола.

Бих могъл да го направя, тази вечер. Бих могъл да изпия достатъчно, за да притъпя съзнанието си; бих могъл да заведа Джина в апартамента си и да я изчукам върху всяка възможна повърхност; бих могъл да постъпя безразсъдно и глупаво и да скъсам още една връзка с Кит, онази, която я прави последната жена, която съм докосвал, целувал, до която съм спал. Ала отдръпването ми от Джина е инстинктивно; дори не забелязвам, че го правя, докато не виждам бръчицата, легнала в основата на носа й.

— Извинявай — казвам и отпивам от обичайното си питие в този бар — джин без лед, с лимонова кора. Сега вкусът ми се струва отвратителен; липсва ми скапаната бира, която татко държи вкъщи. — От доста време не съм излизал.

— Как е баща ти? — пита тя, когато барманът й донася питието.

— Добре е. Благодаря, че попита. — Давам си сметка, че нямам никакво желание да й разкажа за татко, за времето, прекарано вкъщи, за каквото и да било. Изобщо не съм тук и това не е честно спрямо Джина, която е просто учтивата приятелка, каквато е била винаги. — Ти как си? Децата добре ли са?

Задавам й този въпрос, въпреки че никога не съм ги виждал и почти никога не говорим за тях. Джина не очаква нищо такова от мен и чувството е взаимно.

— Децата са добре — отвръща, гледайки ме, докато взема една маслина от мартинито си и я лапва.

Не изпитвам нищо. Чувствам се така, сякаш никога няма да изпитам нищо.

— Джина — казвам и в името й се опитвам да изрека всичко, което не искам от нея.

Тя ми се усмихва над чашата си, преди да я остави на бара.

— Бен. Всичко е наред.

— Извинявай — повтарям. — Имах няколко трудни… не съм в най-добрата си форма.

— Какво се случи?

Свивам рамене.

— Нокаутиран бях от любовта. Естествено, прецаках нещата. И ето че сега съм тук и мразя всичко.

— Познато ми е.

Джина е добра приятелка, добър човек — преживяла е гаден развод и още по-гадна битка за родителски права и бас държа, че ако се отрежа и й разкажа за Кит, тя ще ме изслуша. Бас държа, че ще ми подава салфетки, когато се разрева, и дори не се срамувам да призная, че вероятно бих могъл да се разрева и без да съм пиян.

Само че не искам да разкажа на никого за Кит; всичко свърши и е ужасно, но да не говоря за това, ми се струва начин да защитя онази част от Кит, която не можах да защитя преди. Струва ми се, че мога да я задържа малко по-дълго, ако я запазя за себе си.

Оставям петдесет долара, за мен и за Джина, за бармана, на когото излаях грубо поръчката си преди един час, и ставам от стола. Навеждам се и целувам леко Джина по бузата, учтив, приятелски жест, от който въпреки това настръхвам — толкова нереден ми се струва.

— Все още си невероятно красива, Джи — казвам, след което се отдръпвам и си обличам якето.

— Бен — догонва ме гласът й, докато се отдалечавам. — Грижи се за себе си, окей?

Кимам и излизам, без да виждам нищо и никого по време на дългия път до апартамента ми, където също няма нищо и никого.

* * *

На другата сутрин се събуждам късно, изтръгнат от съня от сигнала за видео обаждане на телефона си. Не съм в настроение да вдигна — снощи пих твърде много, след като на път към вкъщи минах през един минимаркет и си купих шест кутии скапана бира, и сега устата ми сякаш е пълна с пясък. Разумният Бен би изпил две чаши вода и няколко болкоуспокояващи, преди да си легне, но ако си спомням правилно, наистина си го помислих за миг, след което реших, че си заслужавам махмурлука.

Въпреки че съм изгубил надежда Кит да ми се обади, ми е станало рефлекс да погледна името, изписано върху екрана, за всеки случай.

Номерът на Ривър е и аз се надигам в леглото, благодарен, че съм по тениска и гащета.

— Хей — казвам и потръпвам, когато се виждам в мъничкото прозорче в ъгъла. Изглеждам ужасно.

— Изглеждаш ужасно — казва татко, който стои зад Ривър; прозорците на офиса в склада се виждат ясно зад тях.

Хлапето окончателно се е отървало от лилавия цвят на косата си, но го е заменило с няколко яркочервени кичура отпред. Изглежда нелепо, но все тая. Всички имаме право да бъдем на четиринадесет години, пък и съм прекалено благодарен за обаждането. За първи път говоря с Ривър, откакто си тръгнах — той не чува добре по телефона и бях принуден да се задоволявам с новини от татко.

— Здрасти, мой човек — казвам, като полагам усилие да оформям думите добре, така че той да може да чете по устните ми. — Как са класовете?

— Лятното училище свърши вчера. Имам В+^[1] — информира ме простичко, но по потръпването в крайчеца на устните му разбирам, че се гордее.

— Това е страхотно. Сега си свободен човек. — Вземам телефона и го отнасям в кухнята. Малко е неудобно да го държа пред себе си, но просто трябва да пийна малко вода; дори тези няколко думи ми се струват направо невъзможни със сухотата в устата и гърлото ми.

— Все още ми остава един месец тук — казва той.

— О, сякаш е някакво гадно задължение, а? — подвиква татко, прекалено силно. Изобщо не го бива с видео разговорите; ето защо двамата с него никога не го правим. — Знаеш, че е събота, нали? Почивният ти ден.

Дори със скапаната картина, виждам как бузите на Ривър почервеняват.

— Баща ти никакъв го няма в социалните мрежи — казва той вместо обяснение.

Отпивам няколко глътки вода и избърсвам уста с опакото на ръката си.

— Струва ми се, че това се разбира от само себе си, Рив. Ти какво правиш?

Ривър свива рамене и се опитва да отметне косата, която вече я няма.

— Направих профил на склада в туитър.

— Пълни глупости! — провиква се татко отново и Ривър вдигна ръка, за да нагоди слуховото си апаратче.

— Идеята е добра. — Ривър гледа към мен и начинът, по който търси одобрението ми… кара ме да се чувствам като великан и едновременно с това — ужасно. — Повечето местни компании са в туитър и вече ни следват. Освен това онези сайтове за търгове също са там и това е по-добър начин да следите какво качват за залагане.

Проклет да съм, ако не усещам как ме жегва гордост, чувайки Ривър да говори за склада по този начин. Както и мъничко завист.

— Идеята е страхотна — заявявам. — Татко, прави, каквото ти казва Ривър.

Не бих казал, че Ривър буквално грейва, но определено изглежда щастлив, горд.

Говорим още малко за склада, като аз се опитвам да не обръщам внимание на пулсиращата болка в главата ми, а Ривър и татко ми разказват за различни клиенти, за новите стоки, които очакват. Питат ме за работата и аз им давам най-шаблонните, най-безразлични отговори. Предпочитам да слушам какво се случва с тях; от толкова далеч, дори това малко късче от склада, от татко и Ривър, ми действа успокояващо.

— Трябва да вървим, Дребен — казва татко, отново прекалено силно, след което се обръща, за да ме погледне. — Затворихме за един-два часа, за да отидем на обяд у Ривър.

Допира пръст до слепоочието си и го завърта, за да покаже какво мисли за майката на Ривър.

— Човече — обажда се Ривър, сочейки към екрана. — Виждам те ето тук.

Ала се смее съвсем лекичко, тихо изпухтяване към дъха, който изпуска. Изведнъж повече от всичко ми се приисква и аз да бях на този щур обяд. Денят пред мен ми се струва безсмислен, празен — единствено компютърна работа и каквото дават по телевизора, който държа включен за фон.

Ривър се изправя и излиза от кадър, а татко поглежда към мен през екрана. Върху челото му се е врязала бръчка, изражение, което добре си спомням. Преди да се изнеса от вкъщи, причиних на татко дълги години, пълни с изпълнения, от които върху челото му се врязваше бръчка.

— Липсваш ми, хлапе.

Думите му ме хващат толкова неподготвен, че едва не изпускам телефона. Никога досега не го е казвал, нито дори когато за първи път си тръгнах от дома.

Прокашлям се веднъж, два, три пъти, въпреки че гърлото ми все още е сухо като Сахара.

— Ти също ми липсваш.

За частица от секундата просто се гледаме в малките си прозорчета татко и аз. Изглежда така, както се надявам да изглеждам и аз на неговите години — е, да, пострада, но все още е силен, все още е здрав. През целия ми живот е бил моят герой и все още е.

— Ще ти се обадя по-късно — казва, все така сбърчил чело — ясно му е, че снощи съм пил. Знам, че ще се обади, за да е сигурен, че няма да сторя същото и тази вечер, че няма да изляза и да направя някоя глупост.

— Окей.

— Хей, Бен, почакай.

Ривър се връща в кадър тъкмо когато посягам да затворя. И ето че отново се чувствам като великан, защо Ривър никога досега не ме е наричал по име.

— Аха?

— Кажи на Кит, че ми писаха В+.

И отново — ужасното чувство.

— Имаш го, мой човек.

Когато екранът угасва, се привеждам напред, отпуснал ръце върху студения гранитен плот. Оттук мога да видя цялото ходово пространство, недокоснато и сякаш необитавано, освен сакото ми, което метнах върху облегалката на дивана снощи. Над тихото бръмчене на хладилника чувам едва-едва звуците на града. Чудя се дали липсвам на Кит, или онзи поглед в очите и в болницата показва колко лесно й бе да ме изхвърли от живота си.

Не искам да бъда тук повече, мисля си, с нетипична за махмурлука, който ме измъчва, яснота. Искам да си отлетя вкъщи, още днес и татко да ми разкаже на живо за обяда със семейството на Ривър, може би да изгледам някой мач с него и Шарън. Искам да отворя склада утре и отново да се заловя за работата над онзи полилей. А най-много от всичко искам да седя на верандата на Кит, докато тя отново започне да ми говори. Докато отново ме пусне в онази къща… в своя дом, в личното си пространство. Знам обаче, че не мога да го направя, знам, че трябва да забавя топката, да помисля за отговорностите си. Джаспър беше прав вчера. Дълго време работих за постигането на целта, която сме си поставили, и независимо от всичко, аз наистина постъпих несправедливо към него и към работата. Направих онова, което ми беше приятно в момента, не обсъдих трудните неща и заради това нараних някого, когото обичах; вероятно съсипах едно приятелство.

Когато си тръгнах от вкъщи преди всички онези години, си казах, че най-сетне съм наясно с нещата — видял бях как гаражът пламва, уплашен до смърт, и в продължение на месеци седях в онова изправително заведение, мислейки колко сериозно се бях издънил, колко ужасен бях. И си казах, че ще постъпя като зрял човек — ще се заловя сериозно с ученето, ще стоя спокойно, докато не намеря начин да се махна от града и да започна наново. Не казвам, че беше ужасно решение — научих много, създадох си приятелства, постигнах успехи, видях света. Ала имаше и неща, които ми липсваха — домът и татко, и бизнесът, който беше част от семейството ни. По онова време не виждах — нямаше как да виждам — друг начин.

В този миг решавам нещо. Да бъда с Кит, да я гледам колко грижливо избира всичко за къщата си, да я видя с приятелките й, да седя заедно с нея, докато тъгуваше заради брат си, да я слушам как говори за колегите и работата си… всичко това, струва ми се, ме научи на нещо, което не бях успял да науча през всички тези години, в които бях тук сам. Кит подхожда съзнателно към живота си, към изборите, които прави, към решенията, които взема, дори когато те не са съвършени или лесни. Извадила бе късмет, печелейки от лотарията, но не разчита на късмета. Не оставя животът просто да й се случи. Не е безразсъдна или обсебена само от едно.

Така че като никога и аз няма да бъда такъв.