Кейт Клейборн
Късметът на начинаещия (8)

Глава 7
Кит

Четвъртък сутрин е и аз съм на бюрото си, прехвърляйки снимките, които Бен Тъкър изпрати на личната ми поща — над тридесет и пет фотографии и три видеоклипа на микроскопската лаборатория в Хюстънското крило на „Бомон“. Когато видях имейла на телефона си, си казах, че ще го разгледам по-внимателно, когато се прибера у дома; не исках да отварям имейл с предложение за работа на служебния си компютър. Ала после случайно мярнах една от снимките и… ами. Приличаше на микроскоп на FEI с корекция на цветове и сферична аберация, не съм сигурна, никога не съм си падала кой знае колко по него, но според мен именно така се чувстват хората, изкушени от порното.

Бен не е добавил никакъв коментар — вероятно смята, че снимките казват достатъчно, и предполагам, че е така, защото лабораторията на „Бомон“ изглежда невероятна. Ала не е само оборудването — има излъчването на лаборатория с професионален, научно подготвен почистващ персонал, както и на лаборатория, която няма никакви проблеми с финансирането. Това е стратегията на Бен през последните няколко дни, откакто ме посети на работа: не се опитва да ме вербува направо. Вместо това ми изпраща такива неща — снимки, статии, написани от екипа на „Бомон“, годишния бюджет за металургичния им отдел, който ми изглежда достатъчен за издръжката на малка държава, и вероятно най-убедително от всичко, линк към лекция на TED от един от водещите им софтуерни инженери, дребна жена на име Ким Ли Нгуен, която тотално доминира залата, описвайки работата си върху създаването на програми за дистанционни хирургични процедури. Не разбирам особено от софтуер, освен онова, което ми е необходимо, за да работя с микроскопите, но то няма значение. Завладяващо е да видя корпоративен учен, толкова свързан с работата, която върши.

Не че Бен напълно се е изключил от картинката. Във вторник след работа отидох в склада с намерението да прекарам там може би час, като се заема със списъка си. Един час обаче се превърна в три най-вече защото Хенри предложи да ме разведе наоколо. Обиколихме голямото пространство, с Хенри, бутащ стола си до мен и бъбрещ щастливо за различните „зони“, както се оказа, любимата ми беше любима и на него, частта близо до дъното, осветена от ретро полилеи и абажури, които Хенри сам беше възстановил. Накрая Бен се присъедини към нас, обяснявайки, че той също може да върши някои поправки по осветителните тела, аз бях запленена да науча за всички различни части на полилеите. Мястото беше топло от всичката електрическа светлина, кристалчетата им хвърляха набраздени дъги по стените. Бен ентусиазирано описа (по-подробно, отколкото аз бих могла да го направя) къщата ми на Хенри, който го слушаше, приведен в стола си, кимайки, сякаш това бе наистина важно за него.

— Не е нужно да робуваш на реставрацията — каза Хенри, поглеждайки към мен. — Искаш старинни вещи, но недей да си мислиш, че всичко трябва да бъде от една и съща епоха. Избери си неща, които ти харесват, които ти говорят нещо. Всичко си има история, не е нужно тя да бъде от същия период.

— Както забелязвам, хвърлила си око на онзи полилей от средата на миналия век — подхвърли Бен. — Ще стои страхотно в преддверието ти.

А после ми намигна. И усещането изобщо не беше мръснишко или неловко. Усещането бе като всичко друго, което Бен прави — очарователно и мило, и по-възбуждащо, отколкото би трябвало да бъде.

Лесно е да си приятел с Бен и именно там е проблемът — той те кара да се чувстваш добре дошъл, сякаш нищо не представлява трудност или загуба на време, макар да виждам колко е зает покрай баща си и склада. Когато му се обадих вчера, за да му кажа, че искам да купя полилея, той предложи да го докара у нас по-късно същия ден, след като се върне от физиотерапията на баща си. Отклоних предложението му, оправдавайки се с класа си по спининг, ала истината бе, че ми се искаше да дойде. Вече дори не ме интересуваше дали има задни мисли — просто ми се искаше да го видя.

Та в този миг дори нося лилавия суитшърт, за Бога. Защото все още мирише на него.

На открехнатата ми врата се почуква и аз подскачам, затваряйки трескаво отворения прозорец на компютъра си. Оказва се Акийла, една от аспирантките на доктор Вагнер, кафявите й очи са широко отворени и трескави. В мига, в който виждам лицето й, сетивата ми се събуждат и аз чувам предупредителната аларма на микроскопа откъм коридора.

— Проклятие — казвам и излизам забързано след нея.

Пет минути по-късно стоя до Титан с ръце на хълбоците, отпуснала раздразнено рамене.

— Е, някой определено е пуснал въздух във вакуумната колона.

— Беше Акийла — обажда се Тод, другият аспирант на доктор Вагнер.

Шибаният Тод. Стрелвам го с поглед.

— Заедно ли провеждате този експеримент?

— Да, обаче… — започва Тод, но аз го прекъсвам. — В такъв случай сте били и двамата. Стегни се, Тод, знаеш как са нещата. Двамата сте от един отбор.

Акийла гледа Тод с такова изражение на пълна изненада, че съм почти сигурна в неговата вина, ала не е моя работа да се намесвам. Ще се опитам да говоря с Акийла по-късно, когато Тод не е тук — била съм на нейното място, заобиколена почти изцяло от мъже, най-вече студенти, и човек научава някои трудни уроци за това как стоят нещата.

Навеждам се над колоната и отново поглеждам вътре — изглежда ми така, сякаш някой е бил твърде нетърпелив, за да изчака камерата да се изпразни, така че клапанът на колоната е бил отворен, когато са сложили образеца си вътре. Вероятно ще се наложи да разглобя цялата камера, да наглася клапана и вратата и отново да ги сглобя. След това ме очаква ужасно досадната процедура по почистване на колоната. Ще отнеме един или два дни работа, за да отстраня повредата, и по още един преди и след това, за да изключим и рестартираме микроскопа. Въздъхвам дълбоко. Бях се надявала този уикенд да се вредя да използвам микроскопа, но ето че няма да го бъде.

— Доктор Вагнер се нуждае от резултатите до утре — казва Тод нетърпеливо.

— Няма да го бъде — заявявам.

Невъзможно е работата да бъде свършена по-бързо. Ако Тод обръщаше поне малко внимание на каквото и да било, свързано с микроскопите, щеше да го знае.

— Бихме могли да използваме Текнай — подхвърля Акийла, говорейки за друг от сканиращите ни микроскопи. — Не се нуждаем от нещо с чак толкова висока разделителна способност.

Усмихвам й се благодарно. Акийла е интелигентна, съобразителна, с бърза мисъл. Тук е още от първи курс; аз съм я обучила да работи с повечето от тези микроскопи.

— Или пък бихме могли да си намерим по-бърз лабораторен техник — мърмори Тод, скръстил ръце на гърдите си.

Ще имаш да вземаш, помислям си.

— Вън — сопвам се и посочвам вратата. — Излез, Тод. Твоята колежка ти даде отлична идея как да разрешите проблема. Съветвам те да я послушаш. Съжалявам, че си недоволен, но аз командвам тук долу и ще прекарам следващите два дни, разрешавайки проблем, който ти причини. Ако смяташ, че не си върша работата, можеш да говориш с доктор Вагнер за това.

Тъжно е, но съм свикнала с такива като Тод. Той е толкова интелигентен, колкото може да се очаква от всеки, успял да бъде приет в докторантска програма в една доста специализирана област, само че е прекалено самонадеян и не проявява никакво уважение към онова, което прави знанието в тази област възможно: не уважава оборудването, нито хората, които се грижат за него, а когато става дума за работата на онези, дошли много преди него, е непочтителен и пренебрежителен. Ако трябва да съм откровена, преди да срещна Бен Тъкър, си представях, че именно хора като Тод работят в места като „Бомон“.

Тод се изнася, а Акийла се задържа за минутка, за да се извини, нещо, което оценявам, но което не е необходимо. Разбирам го, при извършването на експерименти се случват такива неща и макар да съм недоволна, че ще трябва да променя работния си график, да отстранявам повреди по микроскопите, е част от задълженията ми и аз нямам нищо против работата. А Тод може да се оплаква на доктор Вагнер колкото си иска; знам, че съм си спечелила респекта и възхищението на всички членове на катедрата; знам, че те имат нужда от мен.

Обаче, проклета да съм, ако за частица от секундата не си помислям за снимките в имейла ми.

* * *

Когато след работа отивам да взема новата си лампа, се чувствам малко особено, заела съм леко отбранителна позиция. Вагнер дойде в стаята с микроскопа по-късно този ден и макар че очевидно не се беше вързал на версията на Тод, ме попита дали съществува начин да ускоря процеса. Доктор Сингх също се притесняваше за поправката, особено при положение че можеше да се наложи да поръчам нова част, а бюджетът ни за този месец вече е мъничко извън контрол.

Опитах се да уталожа тревогите и на двамата, но денят е от онези, в които има повече загуби, отколкото победи, и не ми се иска да се видя с Бен в подобно настроение. Не искам той да долови слабостите или пък страха ми, или пък каквото и да е онова, което ме кара да си мисля твърде много за предложението му.

Когато пристигам, в склада е доста тихо, на паркинга има само две-три коли, а вътре Хенри стои — стои! — зад стъклените шкафове и подрежда върху парче плат неща, които приличат на порцеланови кранчета за чешма, пред клиент, който ги разглежда внимателно. Аз вдигам развълнувани палци за поздрав, че вече може да стои прав и той се усмихва, със същата мъничко неравна усмивка като на Бен, повдигайки лекичко бастуна, който държи в едната си ръка. Бен не се вижда никъде, ала Хенри явно ме е забелязал как се оглеждам наоколо, защото махва през рамо към офиса и ми дава знак да отида там. Чувствам се мъничко поласкана да ме поканят вътре, сякаш съм част от светая светих, не просто клиент. Приисква ми се да се поизфукам пред случайния клиент, но той дори не вдига поглед към мен.

Била съм в офиса и преди, в онзи трескав момент, когато Бен хвана Ривър, ала сега оглеждам мястото по-подробно. Действително може да се нарече офис само в най-беглия смисъл на думата: има бюро с компютър и три шкафа за документи до стената зад него, ала онова, което доминира в откритото пространство, е работен тезгях, над който върху специално пригодено табло висят различни инструменти. Встрани има стар авокадовозелен хладилник и малка кръгла маса за хранене, на която Бен и Ривър седят, приведени над книга.

— Здрасти — поздравявам и Бен вдига поглед към мен, а очите му се набръчкват в крайчетата, когато се усмихва.

— Слава Богу, че си тук — казва и ето че аз вече не се чувствам толкова отбранително настроена.

Същото не може да се каже за Ривър, който най-сетне показва, че е забелязал присъствието ми, като впива в мен поглед, който сякаш казва: Трябваше ли да ни се натрапиш по този начин на забавлението! Знам точно какво има предвид Бен, когато казва, че Ривър го кара да се чувства стар, защото, леле, ама че поглед. Виждам го за първи път след инцидента с тухлите и макар че според Бен и Хенри той се разбирал по-добре с тях и бързо схващал работата, този напредък изобщо не си личи в изражението му, което е все така намусено, както преди.

Приближавам се до масата и му протягам ръка.

— Аз съм Кит — казвам.

Той не я поема веднага; вместо това поглежда към Бен, сякаш търси позволение.

— Ривър. — Бен го побутва и аз забелязвам, че изчаква Ривър да го погледне, преди да продължи: — Нали ти разказах за Кит. Тя може да ти помогне с това.

Накланям глава на една страна, за да видя книгата, която четат — оказва се учебник по физика и това е цялата покана, от която се нуждая, за да седна.

— Вече учиш физика? — обръщам се към Ривър. — Аз я започнах едва във втори курс в гимназията.

— Ривър посещава някои часове за напреднали това лято — обяснява Бен и ме поглежда през масата.

Очите му изглеждат толкова сини тук вътре; заповядвам си да сведа поглед към книгата, за да не го зяпна.

— Какво не разбираш? — питам и Ривър поглежда първо към Бен, който кима към мен, сякаш дава позволение.

Изумена съм от тази промяна, от това как Бен, който миналата седмица на практика го влачеше през паркинга, е успял да спечели доверието му. На мен не ми е толкова лесно, но след четиридесет и пет минути работа върху домашното на Ривър по физика смятам, че постигаме напредък; Ривър не говори много и не се засмива на шегата ми за нефотогеничния фотон, но внимава. В един момент Бен се изправя, като ми обяснява, че на Хенри му е позволено да стои прав не повече от тридесет минути, и макар да ги чувам да се разправят навън, аз оставам съсредоточена върху Ривър и уравненията му, наслаждавайки се на лесната работа с тях. Приятно е след деня, който имах.

Най-сетне Хенри се появява в инвалидния си стол; лицето му е зачервено.

— Дребен! — провиква се и Ривър вдига глава, очевидно е свикнал с прякора си. — Почивката ти свърши. Ела и ми помогни да подредя едни плочки. Този гадняр тук твърди, че не мога да го направя сам.

— Татко — обажда се Бен, влизайки след него. — Успокой се.

След като оставаме сами, Бен се настанява срещу мен и въздъхва подразнено, разкършвайки рамене.

— Иисусе, ама че ден. Нищичко не си спомням по физика.

— Той като че ли те харесва. Ривър имам предвид.

Бен изпръхтява.

— Аха. Искам да кажа, бил е тук само няколко пъти, но като че ли му харесва, което е странно. Днес дори не трябваше да идва, но според мен лятното училище не му е особено приятно; по-трудно му е да чува в по-големите класни стаи. Доколкото разбирам, някои от децата май се заяждат с него.

— Това е лошо. — И с мен се заяждаха в училище, но репутацията на Алекс обикновено беше достатъчна, за да попречи на другите да ме тормозят наистина. — Но баща ти вече е на крака, а?

— Аха, имаме напредък. Вчера го заведох на физиотерапия, за която той не спря да мърмори, докато не му казаха, че тази седмица може да започне да стъпва по малко на крака си. И тогава просто… разрешавам му нещо малко и той иска да захвърли всички правила на вятъра. Само че ако не ги спазва… — Бен не довършва и прокарва пръсти през косата си с въздишка. — Извинявай. Тази седмица беше… особено труден.

Запитвам се какво ли би било, ако стана, мина зад него и разтрия раменете му, за да пропъдя напрежението от тях. Чудя се какво ли би било да бъда човекът, който прави нещо такова за Бен. Вместо това просто казвам:

— Няма нищо. И аз имах гаден ден.

— Така ли? — пита, но това не ми харесва, не ми харесва, че го каза толкова жизнерадостно, че в очите му припламва искрица на нещо, което доста прилича на надежда.

— Не е нужно да изглеждаш толкова доволен, Бен. Не съм казала, че има нещо общо с работата — излъгвам.

Гласът ми е рязък, сопнат. Той проявява благоприличието да придобие засрамен вид. След това обаче пита:

— Получи ли имейла ми?

— Да — отвръщам и ето че отново охладнявам, заемам отбранителна позиция и макар че дойдох тук, за да избягам, сега нямам търпение да си тръгна. — Все още не проявявам интерес. Виж, наистина дойдох само за да взема полилея.

— Окей. — Надига се от стола, малко бавно. Забелязвам умората в стройното му, силно тяло и се опитвам да не съжалявам, задето му се сопнах (в крайна сметка, той си го заслужаваше), но не успявам. Преди да измисля какво да кажа обаче, той излиза от офиса. Минават няколко минути, преди да се върне, понесъл кутия, която изглежда прекалено голяма за полилея, който си спомням. — Опаковах го по-рано — трябва да използваш доста изолиращ материал с нещо толкова деликатно.

— О! — Ето че се чувствам ужасно. — Благодаря.

— Мога да го монтирам, ако искаш. Ако не ти се занимава с електротехници.

— Не се притеснявай — отвръщам, но всъщност не искам да се обаждам на електротехник, въпреки че имам наистина добър, който вече свърши известна работа по къщата. Искам да го направи Бен, защото именно той забеляза, че ми харесва.

Той кимва, стиснал челюст.

— В такъв случай ще го занеса до колата ти.

Излизаме на паркинга в неловко мълчание. Бен намества обемната кутия в багажника с усилие, дори след като свалям задните седалки. Не е кой знае какво, но за него сигурно е поредното дразнещо неудобство в един и така дразнещ ден, и вярно, че съм сърдита за отношението му отпреди малко, но може би прибързах.

— Забравих да ти кажа, че добавих и няколко крушки, от които ще имаш нужда. С доста от тези по-стари полилеи ще трябва да ги купуваш онлайн, но сложих онези, които използваме във витрината, както и няколко, които имахме на склад.

Май наистина прибързах.

Напъхал е ръце в джобовете си и гледа към склада вместо към мен.

— Най-добре да се връщам там. Ривър скоро трябва да се прибира.

— Разбира се. — Гласът ми звучи сковано и някак странно. — Задължена съм ти за помощта ти. Ще ти кажа как се е получило с полилея.

* * *

Колкото и да е невероятно, денят ми става още по-гаден, защото почти в същия миг, в който се прибирам, ми се обажда татко. Ужасът, който ме обзема, когато видя името му върху екрана, е нещо обикновено — откакто отидох в колежа, се научих да очаквам лоши новини от неговите обаждания — поредната финансова катастрофа или още по-лошо, някоя нова схема, която според него ще я предотврати. Чувството на вина обаче е нещо ново, започнало е преди около шест месеца, когато бяха изтеглени онези печеливши числа в лотарията.

Поемам си дълбоко дъх, преди да вдигна, и сядам на дивана.

— Здравей, татко.

— Имам нов адрес за теб — казва той и думите му просто… подръпват тънката струна на тревога, която е постоянно опъната в мен.

Усещам я да вибрира в цялото ми тяло, чак до върха на пръстите, макар рационалната част в мен да знае, че поредното преместване на татко вече не ме засяга, не променя живота ми, не ме принуждава да започвам отначало.

— Татко — казвам със свито гърло. — Минаха само шест месеца. Изпращам чековете директно на управителя на имота.

— Не ме гонят — сопва се той и аз се отпускам, обзета от облекчение и объркване. — Местя се при моята… местя се при една жена. Казва се Кандис.

— О, татко — въздъхвам, разтърквайки една туптяща точка на челото си.

Не е нещо необичайно за него да излиза с жени — въпреки бурния живот, който води, той все още изглежда добре, висок и строен като Алекс, с прошарена коса и когато поиска, очарователна усмивка. За татко жените винаги са били част от живота — обикновено не се отдаваше на пороците си сам. И макар че никоя от тях не се задържаше особено дълго (с изключение на майка ми, и то само докато изкара бременността си), обикновено успяваха да станат част от поредната неприятност, в която татко се беше забъркал.

Той се прокашля от другата страна на линията, плътна, влажна кашлица, от която потръпвам — резултатът от цял живот пушене. Изчаквам го да ми разкаже повече за Кандис, но вече мога да си я представя. Руса вероятно, изобилна коса, прекалено силен грим, цял куп бижута, достатъчно, че да вдигат шум, когато се движи. Не е никак малка ирония, че наум се обзалагам със себе си, че са се запознали в някое казино.

— Срещнахме се в църквата. — Гласът му все още е дрезгав и задавен от храчки.

Какво… какво?

— Каква църква? — питам и съм благодарна, че не може да види как присвивам подозрително очи.

— Просто една църква, в която ходя — отвръща, а после повишава глас: — Не ти влиза в работата!

Такъв си е — сприхав, избухлив, особено когато смята, че се опитвам да го накарам да ми даде обяснение за някое от решенията си.

— Добре — казвам спокойно, тактика, която съм усъвършенствала през годините: не се връзвай. Може би не съм го овладяла чак толкова добре на практика, като се има предвид, че обсъждаме къде да му изпращам чекове, но значително подобрих вербалната част от общуването ни. — Дай ми адреса.

Той го издърдорва, просто номер на пощенска кутия, и знам, че не бива да го питам, но любопитството ми надделява:

— Къде е… какво представлява това място, татко? Апартамент или…?

Не довършвам, несигурна точно колко да го притисна. Въпреки всичко, въпреки че през целия ми живот почти не се е грижил за мен, се тревожа за него. Искам да знам, че поне е на някое топло, безопасно място. И не ми се ще да мисля, че изпращам пари в пощенската кутия на някаква жена.

— Каравана е — казва рязко. — Хубаво място.

В действителност една каравана наистина би могла да бъде доста хубаво място в сравнение с немалко от апартаментите, в които живяхме през годините, и съм твърдо решена да не го съдя, но поне с апартаментите, в които беше досега, можех да говоря с управителя на имота или да посетя някои уебсайт. Можех да държа нещата под око.

— Окей — казвам. — Навярно бих могла да се запозная с Кандис някой ден. Тя има ли компютър? Може да се видим в скайп?

— Да, да — отвръща татко, но усещам, че вече е приключил с този разговор. — Може би.

Отново си поемам дълбоко въздух, както правя винаги преди тази част от почти всеки разговор, който водим. — Отиде ли на някоя от онези срещи, които ти споменах, татко?

— Трябва да затварям, Екатерина — казва той и аз кимам, чувствайки се победена както винаги. — Грижи се за себе си — добавя, което е най-близкото до обичам те за него.

— Благодаря. Ти също.

Ала той няма да го направи. Никога не го прави.

Опитвам се да го пропъдя от мислите си, докато си стоплям нещо за ядене, но когато става въпрос за неговите проблеми, аз съм като куче, докопало кокал, а от лотарията насам е още по-лошо. Единственото хубаво е, че сега имам основателна причина да пусна есемес на Алекс, който все още ме избягва след предложението ми. Пиша му бързо съобщение, за да го попитам дали знае нещо за Кандис, пращам му и имейл — доколкото знам, е на снимки в Южна Америка и покритието на телефона му може да не е особено добро. Утре ме чака дълъг ден; ще стана рано, за да отида в лабораторията в шест часа и да започна поправката на микроскопа. Вероятно би трябвало да хапна и да си легна, но вместо това вземам телефона си и пускам групово съобщение до Зоуи и Гриър. Донесете шоколад, казва то и само след пет минути Зоуи отговаря: Имаш го. Гриър пише, че до час ще бъде тук.

Усмихвам се от благодарност и облекчение. След което отварям пощата си и избирам писмото на Бен от тази сутрин, онова със снимките. Изхвърлям го, без почти никакво колебание. Имах кофти ден в работата, така е, но не е нужно много, за да си спомня какво наистина има значение: разговорът с татко, постоянното му странстване, неустановеността му ми напомнят за всичко, което съм си извоювала с толкова много труд. Каквото и да може да ми предложи „Бомон“ в Тексас, не може да ми даде Зоуи и Гриър, нито пък моя дом. Ще поправя микроскопа, ще продължа да реставрирам къщата си, ще се съсредоточа върху всички неща, които ме направиха по-щастлива, отколкото ми е било позволено през целия ми живот.

И ако посвещавам малко повече време, отколкото би трябвало, мислейки си за нараненото, уморено изражение върху лицето на Бен Тъкър, ами… това е нещо, с което мога да се оправя някой друг път.