Джини Харцмарк
Безумно разследване (9)

Глава осма

Къщата на родителите ми изглеждаше подгизнала от дъжд и запустяла. От брястовете се изливаха ледени струи. Прозорците на фасадата бяха тъмни и слепи.

Госпожа Мейсън се въртеше из кухнята, вързала косата си с ярък шал Гучи, явно захвърлен от майка ми. Режеше гъби и гледаше по черно-белия телевизор поредното повторение на „Островът на Джилиган“.

— Божке! Какво ти е на лицето? — викна тя, още щом ме зърна.

— Катастрофирах — излъгах, колкото и да ми беше неприятно. — Нищо сериозно.

— Как стана? Ти ли кара?

— Не, не. Няма пострадали, само малко синини и охлузвания. Къде е Бет?

— Горе в стаята. Много е тъжно това за малката Гретхен. Клетата ти сестра. Как ще живее без приятелката си?…

— Гретхен прекарваше доста време тук, нали?

— Така беше. Бет си имаше компания за събота и неделя, знаеш, майка ти и баща ти са винаги заети.

— И какво представляваше тя? Теб те бива да преценяваш хората.

— Не ми е работа да обсъждам тоя или оня в къщата — измърмори намусено готвачката.

— Да… Но доктор Азорини ме помоли да науча нещо повече за смъртта на племенницата му, аз така и никога нямах възможност да поговоря с нея. Ти сигурно си я виждала доста често.

Госпожа Мейсън изпъчи мощната си гръд и положи туловището си върху високия кухненски стол, който държеше за „отмора на клетите си трудови крака“. Тя работеше при нас от детството ми, но не си спомням да е била по-млада отсега.

— Само едно ще ти кажа — рече, като клатеше глава, — не беше щастливо дете тя. Не… не беше щастливо. Тихо. Никога няма да погледне човека в очите, все навело глава. Едно такова тъжно, мълчаливо, ще кажеш, че е някой призрак.

— Защо мислиш, че е била нещастна?

— Знам ли. Все се питам защо всички сте такива нещастни. Виж брат си. Виж Бет. Живееш в такава къща, ядеш три пъти на ден, цял живот можеш да не си мръднеш пръста, нямаш си кахъри, освен тия дето сам си ги правиш. Може би като нямаш ядове, трябва сам да ги измислиш.

— Но Гретхен си е имала съвсем истински проблеми — възразих аз. — Болна е била от диабет. Майка й е починала. Баща й постоянно го е нямало и е трябвало да живее на общежитие или при чичо си…

— Но баща й все се обаждаше. Поддържаше връзка с нея.

Аз подскочих.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Просто баща й от време на време звънеше тук. Да знаеш тя как грейваше. И онзи последния път той пак се обади.

— Обадил се е тук!

— Да.

— Откъде знаеш, че е бил той? Каза ли си името?

— Не-е-е. Ама веднъж Поли, сещаш ли се, камериерката, дето майка ти я изгони, че й ползвала парфюма… Та тя го попитала кой се обажда и той рекъл: „бащата на Гретхен“.

— Ти говори ли с него в неделята?

— Да. Правех на момичетата какао. Нали я знаеш сестра ти как яде… Та Гретхен ми се стори като на тръни, все едно чака телефона, ама той като звънна, аз бях до него и вдигнах слушалката. Тя направо я измъкна от ръката ми.

— Дълго ли говориха?

— Не. Само няколко минути, съвсем тихо. Като се върна на масата, цяла цъфтеше.

— Помниш ли в колко часа беше това?

— Ами, чакай да видим. Слушах по радиото „Госпелите на преподобния Пол“, те свършват в пет часа. После обелих скаридите за вечеря. Значи да е било малко след пет. Ти защо ме питаш тия работи?

— Обясних ти. Стивън ме помоли да поразуча туй-онуй. Много е разстроен. Целия уикенд имаше работа в офиса, почти не я видял. Иска да знае какво е правила, какво й е било настроението. Такива неща. — Хрумна ми, че за адвокат лъжа твърде непохватно.

— Значи кажи му, че си беше направо щастлива. Да не повярваш, последните няколко пъти беше все една мрачна, потисната. Като ги видиш двете със сестра ти, тръпки да те побият. Но като се обади татко й, светна момичето.

— Благодаря, госпожо Мейсън. Много ми помогна.

— За доктор Азорини винаги. Такъв красив и приятен мъж. Кога ще се жените? Господи, тая къща има нужда от малко живот!…

— Какво прави Бет? — попитах аз.

— От вчера не е мърдала от стаята си. Оня нейният доктор й е дал хапчета за сън. Не е хубаво тъй. Мен ако питаш, човек трябва да си изплаче душичката. Сънотворното няма да помогне, само ще забави всичко.

 

 

Детските стаи се намираха в едното крило, майка ми и баща ми обитаваха другото. Имаше предостатъчно място за всички ни — Теди, Бет, аз и бавачката. Теди умря, аз се бях изнесла и последната от многострадалните бавачки отдавна бе напуснала.

Стаята на Бет тънеше в мрак. Тя се бе свила върху един фотьойл пред прозореца, намъкнала някаква стара памучна нощница и гледаше дъжда.

— Здравей, хлапенце — рекох аз и приседнах на ръба на леглото.

— Чудех се кога ще се появиш — каза тя, без да си прави труд да ме поглежда. Кръговете под очите й приличаха на синини, никога не я бях виждала така прежълтяла.

— Съжалявам, че не успях да дойда по-рано. В офиса е пълна каша. Нямаше как да се измъкна.

— Стивън ми се обади — продължи, все така без да помръдва, — но оня изедник ме беше надрусал и не можах да стана до телефона.

— Кой изедник?

— Така му викаме на доктор Уейнгарт. Мръсник! — Тя се обърна към мен. — Ама какво ти е на лицето?

— Целунахме се с една кола. Стивън ти праща поздрави. Знаеш, че се опитват да му вземат компанията.

— Да. Принудителното изкупуване. Гретхен всичко ми разказа. Сериозна работа. Много се притесняваше. Казваше, че като завърши, ще работи в „Азор“ и някой ден, когато Стивън остарее, компанията ще стане нейна.

— Как си, Бет? — попитах загрижено.

— Ще се самоубия — отвърна преспокойно тя, сякаш говори за времето. — Животът е гнусен.

— О, Бет, това не е вярно! — възкликнах аз, а в главата ми кънтяха думите на госпожа Мейсън за брат ми.

— Животът е гнусен, а после умираш. Гретхен имаше диабет, майка й беше умряла и все пак тя беше щастлива, затова трябваше да умре. Ето какво се случва, когато най-после престанеш да бъдеш тъжен. Животът е гадна, нечестна игра. Единственият начин да спечелиш, е да не участваш.

— Бет, чуй ме! Това, което се случи с Гретхен, е ужасна трагедия. Но ти трябва да си дадеш малко време. Ще видиш, че болката ще премине. Ще можеш да погледнеш по-трезво на нещата. Повярвай ми, няма винаги да се чувстваш така, както в момента…

На вратата дискретно се почука. Камериерката Елън и госпожа Мейсън влязоха с табли в ръце.

— Приготвила съм ви нещичко за вечеря, момичета.

— Върни си го — отсече Бет. — Не съм гладна.

Аз им благодарих и кимнах да оставят таблите на масата.

Вечерите на госпожа Мейсън, които тя ми носеше в стаята, бяха сред малкото приятни спомени от моето детство — сребърна табла с колосана ленена покривчица, димяща доматена супа, препечен сандвич с кашкавал, с внимателно изрязана коричка, детски порцеланови съдове „Роял Доултън“ със зайчета и миниатюрна вазичка от Уотърфордски кристал с една-единствена неразпъпила роза. Посланието бе винаги ясно — мама може и да е на фризьор, но един човек в кухнята мисли за теб.

Аз се нахвърлих на храната, но Бет, която по принцип унищожаваше всичко, попаднало пред очите й, не докосна таблата си.

— Какво се е случило с Гретхен? — прошепна тя, когато останахме сами.

— Те какво ти казаха?

— Някакви глупости, че трябвало да се изчака аутопсията. От диабета ли е било? Тя толкова внимаваше с инсулина, не мога да повярвам, че е възможно да сбърка.

— Не е било от диабета — заявих аз. — С кого е била в Уисконсин?

— Уисконсин ли? Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че някакви бракониери са я открили край един черен път в Манеток, Уисконсин. Баща й притежава парцел земя в района, но там няма нищо, особено по това време на годината. Защо е отишла там? С кого е била?

— Не ме разпитвай! Аз те питах нещо, а ти ми изстреля още десет въпроса.

— Добре. Онова за аутопсията е вярно. Чакат резултатите от изследванията. Засега обаче има съмнения, че Гретхен е била изнасилена и удушена. Именно затова е толкова важно да се разбере с кого е била.

— Не! — прошепна Бет.

— Виж, няма значение, че е избягала от училище. Няма значение, ако се е провинила в нещо. Няма значение, ако ти си се провинила в нещо. Просто трябва да разберем какво е правила там.

— Нищо не знам! — изкрещя Бет и запуши ушите си с ръце.

— Какво става тук? — разнесе се властният глас на майка ми. Тя стоеше на прага на стаята, облечена с черна вълнена пола и червена кашмирена блуза с жилетка. Ръцете й бяха разперени, явно току-що й бяха правили маникюр и внимаваше да не вземе да повреди алените си нокти.

— Кейт тъкмо си тръгваше — каза Бет, втренчена в коленете си.

— Тъкмо питах Бет за Гретхен — заявих, без да трепна.

— Доктор Уейнгарт категорично забрани да тревожим Бет. На нея й трябва пълна почивка. Никакви посещения. В никакъв случай не трябва да се разстройва.

— Майко, най-добрата й приятелка умря. Съвсем естествено е да бъде разстроена.

— Кейт, ако не ме лъже паметта, парите ми отидоха да учиш право, не психиатрия. Смятам, че доктор Уейнгарт е този, който ще прецени кое е най-добро за Бет.

— Майко, важно е! Гретхен е избягала от училище. Заминала е с колата си до Уисконсин. Никой не знае защо…

— Държа да ти напомня — кракът на майка ми в обувка Гучи нервно потупа по килима, — че трябва да мислиш първо за собственото си семейство. Не позволявам да тормозиш сестра си в разрез с препоръките на нейния лекар.

— Но, майко!

— Никакво „майко“. — Тя млъкна и едва сега ме погледна наистина. — Какво ти е на лицето?

— Катастрофирах.

— Е, надявам се да не ти останат белези. — Тя посочи неопределено към шевовете ми. — Така… И без това загубих достатъчно време. С баща ви трябва да се обличаме и след час да бъдем в центъра.

— Спрете! — изпищя Бет и скочи. Таблата й се обърна и по килима се стече кървава струйка доматена супа, примесена с чай. — Спрете! Спрете! Не мога да ви слушам повече! Махайте се! — Тя се разрида, захлупи се върху фотьойла и тялото й се затресе в конвулсии. — Моля ви се, вървете си и ме оставете на мира!…

— О, Бет, толкова съжалявам! — Аз коленичих до нея. — Повярвай ми, знам колко ти е мъчно.

— Оставете ме на мира!

— Ама че безобразие! Този килим е на по-малко от два месеца — разфуча се майка ми и яростно натисна звънеца за камериерките.

Елън дотърча на секундата, а госпожа Мейсън пъхтеше след нея по стълбите. Майка ми изстреля няколко заповеди и двете хукнаха обратно за кофи и гъби. Бет се възползва от суматохата и се измъкна незабелязано. След малко чух превъртането на ключа в банята.

Като се увери, че слугите са добре сплашени, майка ми си погледна часовника и обяви, че по никакъв начин няма да успее да тръгне навреме. После тръсна безупречно фризираната си глава и гордо напусна стаята. Аз я последвах.

— Майко, трябва да поговоря с теб.

— Кейт, смятам, че тази вечер поговори достатъчно тук.

— Важно е.

— Трябва да се обличам.

— Майко, Бет каза, че иска да се самоубие.

Тя се завъртя и ме изгледа гневно.

— Ако това е някакъв налудничав начин да привлечеш вниманието ми, бъди сигурна, че успя.

— Майко, моля ти се. Бет ми го каза само преди няколко минути.

— Не го вярвам. Все още е потисната заради тази история с Гретхен Азорини. Ще й мине.

— Може би, но не мисля, че трябва да стои сама.

— Е, и какво предлагаш да направя? Не бих могла да й сложа пазач, нали? — Тя стрелна нетърпеливо часовника си.

Една част от мен искаше да се опълчи срещу поредния безсмислен коктейл, срещу поредната забава на самовлюбените егоисти, докато в същото време шестнайсетгодишната им дъщеря не може да си намери място от мъка по единствената си приятелка и се чувства смазана от жестокостите на живота. Но другата част от мен, по-мъдрата, от собствен опит знаеше, че човек трябва внимателно да подбира каузите, за които да се бори. Така че колкото и да не ми се искаше, отстъпих.

Изчаках майка ми да се скрие в стаята си, за да се отдаде на приготовления и крадешком се върнах по стълбите за прислугата. Отново почуках на вратата на Бет. Тя пак седеше на тъмно върху фотьойла пред прозореца, прегърнала коленете си с ръце.

— Добре ли си? — попитах от вратата.

— Не ми задавай никакви въпроси. Не желая да говорим за това.

— Добре. Искам само да ти кажа, че ще остана да спя тук. Тази къща действа потискащо на всички. Помня, когато Ръсел умря, не можех да понасям никого около себе си, но не можех да понасям и да стоя сама.

— Понякога забравям за Ръсел — промълви унесено Бет. — Майка прибра всичките снимки от сватбата ви. Малка промяна в интериора.

— Аз никога не забравям, нито за един-единствен миг. Също както и ти никога няма да забравиш Гретхен. Но след време ще свикнеш с болката, ще се научиш да живееш с нея, без да й позволяваш да властва над теб.

— Взех едно от хапчетата на доктор Уейнгарт — каза с прозявка Бет.

— Само едно?

— Само едно. Вече ще си лягам.

— Аз ще съм си в стаята.

 

 

Спотаих се като крадец в едновремешната си детска стая и изчаках да чуя как колата отвежда родителите ми към забавленията за вечерта. Запълних времето в размисъл за Гретхен, за Стивън и за Гутман. Мъчех се да си отговоря защо все се свързвам с хора, които са пълна загадка за мен. Може би затова неизвестността, с която е обвита смъртта на Гретхен, ми се струва толкова непоносима. Това момиче беше още една въпросителна, макар и малко встрани от мен, но животът ми вече бе изпълнен с достатъчно неразгадаеми личности.

Слязох долу и преместих колата си пред входа за прислугата, за да не я видят родителите ми, като се приберат. След това се качих в библиотеката, почерпих се с уискито на баща ми и се опитах да измисля какво да правя оттук нататък.

Бет искрено се изненада като чу за Уисконсин. Въпреки това бях сигурна, че тя знае неща, които могат да се окажат изключително полезни, дори и самата тя да не го проумява. Но каквото и да знаеше, майка ми и доктор Уейнгарт нямаше да ми позволят да го науча лесно.

Намирах се отново на изходна позиция — купища въпроси и никакъв отговор.

Защо Гретхен е ходила в Уисконсин? Среща с Джоуи ли е имала? И ако е така, той ли я е удушил, или е поръчал на някой друг? И ако Джоуи има пръст в това, защо се прави на толкова възмутен? Защо нахлу така разярен при Стивън?

Осъзнавах, че когато позволих на Скип Тилман да ме прилъже за това абсурдно или както го нарече Гутман — нетрадиционно разследване, някъде дълбоко в себе си се надявах, че съм напипала златната жилка. То ще ме направи съдружник. Улових се за шанса, макар да си давах сметка за размера на риска. Заблуждавах се, че ще се кача на колата и ще дойда тук, ще попитам Бет какво е правела Гретхен в Уисконсин, а тя ще ми каже тъжно: „О, едно от момчетата от «Кънтри Дей» я помоли да го закара дотам, защото искаше да събере експонати за изложбата по природознание. Малко е буйничък, но кой да знае, че ще се окаже толкова опасен…“. И тогава аз щях да подкарам отново колата, щях да отида да разкажа всичко на Гутман и после щях да си заживея щастливо в новия ъглов офис.

Животът е пълен с обещаващи перспективи, които ти излизат през носа.