Джини Харцмарк
Безумно разследване (12)

Глава единайсета

Събудих се разнежена и омаяна от изминалата нощ. Стивън вече си беше тръгнал. Часът бе девет. Изпълнена с угризения, си казах, че не е време за такива емоции.

Издърпах ризата от пода, наметнах я и отидох в кухнята. Клодия, която безпогрешно можеше да зашие прерязана детска артерия, бе неспособна да се справи с най-елементарни неща като приготвянето на закуската, например. В момента чегърташе над умивалника овъглената си печена филия.

— Какво правиш още тук? Мислех, че отдавна си в офиса — възкликна тя.

Облечена бе с горнището на хирургическата си униформа, скроено за някой доста по-едър от нея. Надолу бе съвсем гола. На гърдите й имаше надпис „Болница на Чикагския университет“. Хрумна ми, че през последните две години я бях виждала само в хирургическо зелено.

— Засякохте ли се със Стивън?

— Не. Станах преди половин час. Сигурно е тръгнал по-рано.

— Исках да говоря с него.

— Аз също всеки момент излизам — обяви тя.

— Реших, че току-що ти е свършило дежурството.

— Имам час по дисекция.

— Не ви ли стига дето ги кълцате живи?

— Нали знаеш, женската работа край няма.

Преди да тръгна, набрах домашния телефон на Джоуи Азорини. Оставих го дълго да звъни. Тъкмо да затворя и да пробвам другия номер, в слушалката се чу дрезгав пиянски глас.

— К’во има? — изръмжа той.

Сетих се, че наркобароните работят нощем, а денем спят. Като плъховете.

— Обажда се Кейт Милхоланд. Искам да поговорим.

— Ами, говори.

— Не по телефона. Предпочитам да се срещнем.

Отговорът му толкова се забави, че си помислих дали не е заспал отново.

— Довечера ще съм на бдението. Ще уредя да се видим някъде насаме.

— Значи до довечера — казах аз и изтръпнах при мисълта, че ще остана насаме с Джоуи.

 

 

В семейството на майка ми момичетата ходят във „Фокскрофт“ — баровски интернат във Вирджиния, предназначен за децата на най-богатите, където характерчетата им се развиват в спартанските традиции на училищата „Свети Майдас“ и преди всичко, те не се пречкат край родителите си.

В семейството на баща ми важат същите правила, но през всичките четири години в „Андоувър“ той всяка вечер заспивал със сълзи на очи, та именно той, в необичаен за него прилив на твърдост пред майка ми, успя да издейства да не ни пращат в интернат. Майка ми сметна това за възмутителна победа на емоциите — които винаги са й били чужди — над принципите и неохотно се съгласи на училището „Челси Хол“ за мен и за сестра ми и на „Кънтри Дей“ за брат ми.

Девическото училище „Челси Хол“ представляваше низ от мрачни постройки в стил Тюдор, разположени сред влажна гора на двайсетина минути път от Лейк Форест. Общежитието се намираше далеч от шосето и до него се стигаше само през един висок портал в двуметровия каменен зид.

Всяко поколение момичета разказваше различни предания за този зид. Според една история, преди време училището било лудница и стената била издигната за осуетяване на бягствата. Друга твърдеше, че тук живеел някакъв богат и шантав учен, който имал диви животни и ги пускал да тичат на воля зад очертанията на стената. Аз подозирах, че зидът е издигнат в годините на евтината работна ръка и още по-евтиния варовик, като преграда срещу бракониери, натрапници и бъдещи любовници.

Оставих колата на паркинга за посетители и изкачих широките стъпала на централната сграда. Вътрешно си признах, че винаги със страх пристъпвах прага на моята алма-матер. Сводестите тавани, дъбовият гредоред, чистичките момиченца с колосани бели блузки и поли в тъмнозелено шотландско каре — това училище никога нямаше да се промени.

Все още ме побиваха тръпки.

Директорката госпожа Бигам бе самоуверена млада жена с къса руса коса, не много по-възрастна от мен. По мое време директорката беше едра и внушителна, вечно запъхтяна, с подъл нрав и тайна страст към алкохола.

Но въпреки радикалната персонална промяна, директорският кабинет си оставаше абсолютно същия — същата потискаща тъмна ламперия, същите строги портрети на някогашни дарители, същия кожен диван, на който се озовавах прекалено често, за да слушам превзетото конско на тема „норми на поведение и придържане към отредената висота на положението“.

Госпожа Бигам съобщи, че сестра ми е в час по физкултура и ще се срещне с мен след като се изкъпе и преоблече, значи след около четирийсет минути.

— Уредила съм ви разговор и с госпожа Макмъртри — класния наставник на Гретхен — продължи любезно тя. — Знам, че искахте да се видите и с нашата училищна психоложка, но като проверих в регистратурата стана ясно, че Гретхен никога не е търсила помощта на доктор Мийк.

— Благодаря ви. А ще бъде ли удобно да задам и на вас няколко въпроса? Ние сме много изненадани от това телефонно обаждане в понеделник сутринта.

Госпожа Бигам сплете ръце върху бюрото и ме фиксира с твърдия си, изпитателен поглед. Несъмнено той произведе същия ефект, както при момичетата — принуди ме да се впусна в обяснения.

— Разбирате ли, мъжът, който се е обадил, не е бил доктор Азорини. И Гретхен не е починала в болницата.

— Вече се досетих.

— В събота вечерта тя беше с Бет в дома на родителите ми в Лейк Форест.

— А след това?

— След това, не е ясно. Ето защо трябва да поговоря със сестра си. Тялото е открито в сряда, а лекарят, извършил аутопсията твърди, че е починала вероятно в понеделник сутринта.

— А през това време никой не я потърсил, защото се е предполагало, че тя е в болницата — заключи на глас госпожа Бигам.

— Вие сте мислели, че е в болница. Доктор Азорини мислеше, че е на училище. Първото подозрение, че с нея може да се е случило нещо, дойде чак в сряда вечерта, когато го потърсиха от полицията.

— Как е починала? — попита тихо директорката.

— Смятат, че е била удушена. Все още чакат резултатите от аутопсията. Ще ви помоля да не го коментирате, докато семейството не научи официално истинската причина за смъртта.

— О, това е ужасно!…

— Какво представляваше Гретхен, госпожо Бигам? Имаше ли някакви лични проблеми? Знаете ли с кого е контактувала?

— Гретхен? — повтори с въздишка тя. — Единственият човек, с когото контактуваше Гретхен, бе вашата сестра. Поразително свито момиче. Притеснено, потиснато в компанията на възрастните. Отлична ученичка, винаги много любезна, но странеше от абсолютно всички. Сигурна съм, че тук, в „Челси Хол“, нещата са си досущ като по ваше време. Всеки клас си има една по-буйна групичка, която опитва…

— Наркотици — подсказах аз.

— Наркотици, секс… В никакъв случай не бих отнесла Гретхен или сестра ви към подобна групичка. Онези дори не биха си помислили да разменят и една дума с тях.

— Защото не са „готини“?

— Гретхен може би, но не и сестра ви. Тя обаче е прекалено нещастна за тях. Меланхолична. Но фактът, че Гретхен не се числеше към тази среда, не означава, че не е правила онова, което правят те. През първата ми година като директор имахме едно момиче — Мери Холцхаймер — много тихо, много скромно, точно като Гретхен; отличничка, шампионка по езда. В десети клас обаче се наложи да напусне. Забременяла от момчето, което работи в конюшните. За всички ни това бе невероятен шок. Трябва да ви кажа, че вече почти двайсет години работя с подрастващи и съм научила само едно — те си създават свой собствен затворен свят и възрастни там не се допускат.

 

 

Поведох Бет към общежитието, за да поговорим на спокойствие. Казах си, че там има повече шансове тя да бъде откровена с мен, отколкото в строгия директорски кабинет, но истината бе, че той беше започнал да ми действа на нервите.

Вървяхме без палта през просторната каменна тераса над заскрежените игрища. В топлите пролетни и есенни дни обедът в петък се сервираше тук и цялото училище — като се започне от надменните абитуриентки, та до розовобузестите първокласнички, всички се изтягаха на поляната и се нахвърляха на сандвичите с бекон, маруля и домати и на още топлите шоколадови курабии, като поливаха това изобилие с мляко направо от кутията — малък отдих от стриктно спазвания през седмицата етикет на столовата.

Днес обаче тревата хрущеше под краката ни и единствените свидетели на нашата мразовита разходка бяха ято огромни врани, които изплющяха с крила и отлетяха възмутени от нашето появяване.

Общежитието бе пусто и обладано от тишината, характерна за всички училищни сгради, когато ги няма учениците. Тиктакането на огромния часовник с махало в централното фоайе ми се стори проглушително. Срещу него стоеше тромава елхичка, украсена с играчки, които подозрително приличаха на едновремешните.

Заведох сестра си в дневната с френските прозорци, гледащи към полузамръзналото поточе отвъд. Бет седна намусено в камъшитения стол и разчорли с ръка валмата сплъстена коса, които скриваха лицето й. Униформата й изглеждаше все едно бе спала с нея. Вероятно така си и беше.

— Как си? — попитах я аз.

— Какво ти дреме на тебе? — заяви сестра ми с олимпийско спокойствие. Езикът й, особено в тази обстановка, целеше да ме смае и обезоръжи.

— Питам се на теб дреме ли ти. — Изведнъж ми хрумна да изпробвам съвсем различна тактика.

— Какви ги дрънкаш? — сопна ми се тя.

— Дали пък толкова ти пука, че най-добрата ти приятелка вече я няма или и ти като всички останали мислиш само за своите жалки проблемчета.

— Как смееш?… — избухна Бет и мигновено извика на помощ разрушителните емоции, които винаги й бяха подръка за всеки случай.

— Спести си фасоните за доктор Уейнгарт — отвърнах абсолютно невъзмутимо. — На него му плащат да слуша точно такива глезотии. Тук не става въпрос за теб. Става въпрос за Гретхен. Само преди една седмица тя е била убита. Искам да науча всичко, което знаеш. Ако нямаш желание да ми кажеш, добре. На мое моето място тук ще застанат ченгетата и повярвай ми, те пет пари няма да дават за твоите чувства или за чувствата на някой друг.

Бет пребледня и сякаш не смееше да помръдне. Очите й се напълниха със сълзи. Притесних се да не съм прекалила.

— В полицията мислят, че я е отвлякъл някой непознат, просто случайно е попаднал на нея. Те не знаят за обаждането в понеделник.

— Какво обаждане? — немощно проплака тя.

— В понеделник тук се е обадил някакъв мъж и се е представил за Стивън Азорини. Казал е, че Гретхен е в болница и ще отсъства няколко дни. Ти си знаела. Ти си първата, която щеше да си зададе въпроса къде е тя. Обзалагам се, че Гретхен дори не се е прибирала тук в неделя — подхвърлих напосоки.

— Не, не се прибра. — Бет изхлипа шепнешком. — Докара ме малко след шест. Аз се подписах и за нея. По това време госпожа Милникел не мърда от телевизора.

— Къде отиде тя след това? Да се срещне с баща си ли?

— С баща си? Не, с приятеля си.

— Имала е приятел? Как се казва?

— Не знам.

— О, не, Бет, не съм в настроение! Кажи ми името и да приключваме.

— Честно, не знам. Тя така и не ми каза.

— Няма на света момиче, което да си е хванало гадже и да не се похвали на най-добрата си приятелка.

— Тя ми разказваше всичко — защити се Бет. — Само не споменаваше името му. Все повтаряше, че е много опасно. Ако някой от семейството й научи, ще го убие.

— Това са глупости! — възкликнах аз, но по изражението на сестра ми разбрах, че говори самата истина. — Добре, какво знаеш за него?

— Че е много симпатичен, красив, богат. Че е по-голям от нея.

— Колко по-гол ям?

— Не знам. Май отдавна е завършил училище.

— Къде се е запознала с него?

— Мисля, че са се познавали отпреди тя да дойде тук?

— Преди да навърши тринайсет години?

— Май да.

— Нещо друго?

— Имаше много сериозна работа, доста пътуваше, не можеха да се виждат много често. Само това знам и още, че всичко трябваше да бъде съвсем тайно. Понякога се срещаха само веднъж в месеца.

— Вземал ли е наркотици?

— Наркотици? Абсурд. Той е много над тия неща. Водеше я по ресторанти. Пиеха вино. — Личеше си, че мистериозните романтични преживявания на приятелката й са предизвиквали у Бет несъмнена завист.

— Той обаждаше ли й се по телефона?

— Рядко. Тук нямаме телефони в стаите, а нея я беше страх да говори от автомат, така че от време на време му се обаждаше от нас в събота и неделя.

— Имаш ли представа къде му е звъняла?

— Не. На различни места. Казах ти, той често пътуваше.

— Да се е обаждала за негова сметка? — попитах с напразната надежда да открием абоната.

— Не. Дал й беше номера на телефонната си кредитна карта, за да може да се свързва с него навсякъде. — Бет определено завиждаше.

— Ти чувала ли си ги?

— Никога не съм подслушвала. Но всъщност да, тя често му звънеше, когато и аз бях в стаята.

— За какво си говореха?

— Нищо особено. „Как си? Много ми е мъчно за теб?“ Беше страшно вълнуващо. Дори си имаха галени имена. Тя му викаше „татко Мечо“, а той — „малкото мече“.

Мили боже, извиках наум.

— Значи Гретхен и приятелят й сами са измислили историята с болницата, за да прекарат известно време заедно — казах на глас. — Не се ли притесняваха, че могат да ги хванат?

— Вече нямаше значение. Готвеха се да избягат оттук и да се оженят. Важното беше само никой да не им попречи.

 

 

При класната наставничка на Гретхен останах само няколко минути. Госпожа Макмъртри бе педантична на вид петдесетгодишна жена, с безупречна бяла блуза, карирана пола и ниски обувки с равни подметки. Дамската й чанта, заклевам се, наподобяваше малка кошница за пикник, но оцветена така, че да наподобява едновремешната градска мода из щатите от Нова Англия. Тя изглеждаше искрено ужасена и опечалена от смъртта на Гретхен. Изрази чистосърдечно желание да помогне. Но само пет минути разговор ми стигнаха, за да проумея, че нито една ученичка, дори и най-загубената, няма да тръгне да споделя проблемите си с госпожа Макмъртри.

Портретът, който тя изгради за Гретхен обаче, по никакъв начин не се връзваше с вълнуващия сценарий на сестра ми за бягство с гаджето. Според госпожа Макмъртри, Гретхен била стеснително момиче, много подредено и старателно по отношение на външния си вид. Не като някои ученички, дето цял ден се влачат с развързани обувки и си пришиват разпраната подплата на униформите с телбод. Била изключително сериозна и по отношение на диабета. Строго спазвала диетата, не се налагало да й се напомня да си премери нивото на захарта или да си вземе инсулина. Училищната сестра често се възхищавала колко е разумна.

Гретхен никога не вземала думата пред класа, не участвала в извънкласните занимания, освен в клуба по бизнес и инвестиции, който по принцип привличал едно-две момичета годишно.

Отличничка била, но това не й идвало от само себе си. Винаги влизала в списъка на директора с най-добрите ученици, но й струвало огромни усилия. В час си водела подробни записки, вечер ги преписвала на ръка, после им правела резюме. Накрая го печатала, за да го научи за тестовете. Не ще и дума, госпожа Макмъртри бе във възторг. Нищо чудно че останалите момичета не са смятали за необходимо дори да разговарят с Гретхен.

На излизане се отбих отново при директорката, за да й благодаря за помощта.

— Колкото и да не ми се искаше, наложи се да споделя с Бет подозренията на полицията — поясних аз. — Казах й да не коментира това с никого, докато не се изяснят подробностите. Може би няма да е зле да й го повторите и вие.

— И без това ми се щеше да поговоря с нея. Трябва да призная, че доста се притеснявам за сестра ви.

— Разбирам ви. Гретхен е била единственото й близко същество. Честно казано, това винаги ми се е струвало странно. Те изобщо не си приличаха.

— Двете бяха отхвърлени от своите връстници. Тревожа се как Бет ще се справя оттук нататък. Говорих с майка ви по телефона и се опитах да я убедя да дойде да се срещне с мен и училищния психолог. Смятам, че всички трябва да обединим усилията си, за да помогнем на сестра ви. За съжаление, родителите ви явно са твърде ангажирани. — Укорът бе учтив, но очевиден.

— Родителите ми открай време се справят с проблемите, като не им обръщат внимание.

Спестих й разказа, че три дни след погребението на Теди те се вдигнаха на Карибите, защото майка ми смяташе, че като не промени плановете си за лятната почивка, всъщност проявява стоицизъм.

— Аз също ще се опитам да й обясня сериозността на положението — продължих на глас. — Ще гледам да поддържам връзка и с Бет. Бих искала да ви помоля за още една услуга. Ще бъде ли възможно да вляза в стаята на Гретхен? Може би ще видя нещо, което да хвърли светлина върху случилото се.

— Страхувам се, че госпожа Милникел и господин Лауики — хигиенистът, вече са опаковали нещата й. Решихме, че така ще е по-здравословно за момичетата, отколкото да оставим всичко както си беше. Мислех, като мине малко време, да се обадя на доктор Азорини и да организираме изпращането им.

— Бих могла аз да се заема с това — предложих аз.

Точно преди да се оженим с Ръсел си купихме яркочервен микробус волво. Намерението ни беше да го напълним с деца. Паркирах го пред служебния вход на едновремешното ми училище, а чистачът натовари един след друг кашоните с вещите, които до преди няколко дни бяха принадлежали на Гретхен Азорини.

 

 

По пътя към града се опитвах да си спомня какво чувствах, когато бях на нейните години. Без особен успех. Пубертетът бе драматичен, но обвит в мъгла период от моя живот. Самоубийството на брат ми и скандалите с майка ми бяха неразделна част от него. Не ми се щеше по това да съдя за Бет, още по-малко за Гретхен.

И все пак тайнственият приятел не ми излизаше от ума. Историята изглеждаше толкова невероятна… Питах се дали пък всичко не е плод на развинтената фантазия на едно самотно момиче. Богат, изискан любовник, с когото пият вино. Крият се, защото семейството й ще го убие. Ромео и Жулиета…

Но от друга страна, ако любовникът е бил баща й? Ако това е бил единственият разумен начин тя да обясни пред самата себе си отношенията помежду им? Ако е търсела претекст да може да говори за него? Или пък, възможно ли е Джоуи да я е прилъгал в Уисконсин по някакъв друг повод, да й е посегнал, а тя да го е отблъснала и после той да е побеснял?…

Оставих волвото в подземния паркинг на офиса и дадох последните си пет долара на служителя, за да го наглежда. В асансьора се присъединих към весела групичка секретарки с кесии от „Макдоналдс“ в ръце. Когато слязох на четирийсет и втория етаж, изведнъж ми премаля от глад и се размечтах за пържени картофки. Прибрах се в моето малко кътче от „Калахан Рос“, където ме чакаха Черил, Тъкър Суийт и обяда ми. Точно в този ред.

— Как разбра, че ще се върна точно сега и то обезумяла от глад? — подхвърлих на Черил и метнах в устата си един хрупкав картоф с разтопено сирене „Чедар“.

— Ей, тия са мои! — викна тя и замахна уж да ме перне през пръстите. — Обадих се в „Челси Хол“ и питах кога си тръгнала. А знаех, че си гладна, защото ако аз не те нахраня, ти няма да се сетиш.

— Вярно ли е? — обади се Тъкър и ме изгледа изпитателно.

— Ами как да ти кажа… — измънках аз.

— Закуси ли сутринта? — строго попита личната ми секретарка.

— Кафето брои ли се?

— Нямам повече въпроси — заяви официално тя и започна да разопакова обяда ми — два печени полски кренвирша с лук, пържени картофи със сирене „Чедар“, салата и шоколадов шейк.

— Как успяваш да си толкова слаба, като се тъпчеш с тия боклуци? — възхити ми се завистливо Тъкър Суийт, който все внимаваше за фигурата си.

— Ако ядеш четири пъти в седмицата, можеш се тъпчеш с каквото си искаш.

— Надявам се днес да не надхвърлиш дневния си лимит, защото дойдох да те поканя на вечеря. Мислех да хапнем някъде на спокойствие и после заедно да отидем на бдението.

— Чудесно. Какво ще кажеш за Университетския клуб? Понеделник вечер — котлети. — Моят клуб се славеше по-скоро със залите си за игра на скуош, отколкото с кухнята.

— Ако обичаш, бъди сериозна! — отвърна той с престорено възмущение. — Направил съм резервация за седем часа в „Мид Таун“. — Това бе един от многобройните клубове на Тъкър, този специално — за богати мъже, които желаят да се нахранят в компанията на други богати мъже. Готвачът бе швейцарец, а винарната — прословута.

— В такъв случай до седем — обявих с усмивка.

Сбогувахме се и аз се оттеглих в тихата обител на кабинета си, за да се насладя на обеда. Швейцарският готвач е едно, истинският полски кренвирш е нещо съвсем различно. Ония в „Мид Таун“ хабер си нямат какво изпускат.

Тъкмо шумно изсмуквах със сламката последните капки шейк от дъното на чашата и Елиът Ейбълман звънна от Уисконсин.

— Здрасти! — поздравих го бодро, въодушевена от храната.

— Здравей, много си весела. Разплете ли мистерията?

— Какво говориш! Всичко още повече се оплете.

— Ще ми разкажеш ли?

— Първо ти.

— Току-що пристигнах. Едва се добрах дотук. В момента чакам шерифа. Усещам, че ще ме остави хубавичко да почакам. Фамилията Азорини притежава голямо политическо влияние и явно не се е поколебала да го използва. Чух, че лично губернаторът се обадил на шериф Уитъл, казал му да си опича акъла и да стои надалеч от пресата. Уитъл доста се е напушил.

— Браво.

— Някои от моите хора вече донесоха първата информация. Засега изглежда малко вероятно Джоуи да е бил наистина в Колумбия. Вярно, ходил е там за няколко дни, но трима незаинтересовани свидетели твърдят, че онази събота се е навъртал към Ръш стрийт. Според двама келнери, киснал в „Донатело“ до четири сутринта в неделята, което означава, че е имал време да стигне до „О’Хеър“, да отлети до Колумбия, да се завърти там и да се върне, но при условие че е имал на разположение частен самолет. Иначе полетите са все късно през деня и по никакъв начин не би могъл да отиде и да се върне за един ден.

— Освен това, за какво ще му е да ходи до Колумбия и веднага да се връща?

— А защо ще лъже къде е бил в понеделник сутринта?

— Защото крие нещо?

— И какво е то?

— Ти си детективът, ти ще кажеш.

— Работим по въпроса. Естествено на всеки свидетел, който го е видял в Чикаго, се падат по една дузина нахакани копелета, готови да се закълнат в гроба на майка си, че са били с него в самолета. Явно Джоуи е разхвърлял пачките, но отново възниква същият въпрос — защо ще си прави труда?

— Проблемът на Джоуи е, че никой не му вярва. Дори да е имал аудиенция с папата, всички пак ще се усъмнят.

— Та продължавам да разнищвам колумбийската следа. Пратил съм моите сътрудници да проучат списъците на пътниците, дал съм им снимката на Джоуи, също и на Вито. Него човек по-трудно ще го забрави.

— А ако го е оставил вкъщи?

— Клюката говори, че Джоуи го мъкне със себе си и в клозета. Но във всички случаи е сигурно, че въпросите, които задаваме наляво-надясно, хич няма да му се харесат.

— Лошо.

— Той веднъж вече ти се ядоса и виж какво направи.

— Не се ядоса на мен, а на брат си. Аз просто се случих помежду им.

— Значи мисли му как се отнася с онези, които наистина си пъхат носа в живота му.

— Това предупреждение ли е?

— Не, само безплатен професионален съвет. Сигурен съм, че си умна и съобразяваш бързо, явно не ти липсва кураж, но не мисля, че имаш опит с типове като Джоуи и Вито.

За да сменя темата, разказах на Елиът какво съм научила от Бет.

— Значи имала приятел… — повтори накрая той. — Възможно ли е да е бил татенцето?

— Нямам представа.

— Е, ние предполагахме, че госпожицата е имала двойствен живот, сега ще трябва да поразровим какви точно ги е вършила.

— Изобщо не знам откъде да започна — въздъхнах отчаяно.

— Аз ще действам тук. Прекалено голяма случайност е, че бащата има земя в тоя район. Може пък някой да се сети за нея. Ще поразпитам.

— Добре. А аз довечера имам разговор на четири очи с Джоуи Азорини.

— За какво ще си приказвате?

— За това дали е упражнявал сексуален тормоз върху дъщеря си, къде е бил в понеделник сутринта и така нататък. Все стандартни неща…

— Обещай, че ще внимаваш.

— Обещавам.

 

 

Лайън, куриерът, качи кашоните от микробуса в голямата заседателна зала на четирийсет и втория етаж, мълчаливо ги подреди в единия ъгъл, разряза ги отгоре и се оттегли зад двойната махагонова врата.

Преборих се с огромното си нежелание и се залових с неприятната задача да сортирам вещите на Гретхен. Кашоните бяха девет, хванах най-близкия и го изсипах върху огромната маса.

Един час по-късно около мен бе настанала истинска кочина. Единственият извод, до който стигнах бе, че Стивън е бил твърде разточителен с парите за дрехи на подопечната си и че Гретхен наистина е била изключително стриктна и маниакално подредена. Купила си беше всеки артикул от каталога „Джей Кру“ във всяка разцветка. Имаше тенис фланелки, фланелки с якички, фланелки с копченца, памучни пуловери, вълнени пуловери, дънки, джинси, поли, шорти, анцузи, клинове и цялото това изобилие, сгънато с военна педантичност и подредено по материя и цвят.

— Пране ли си донесла? — подхвърли от вратата Гутман с безпогрешния си инстинкт винаги да казва точно онова, което не трябва.

— От стаята на Гретхен Азорини в „Челси Хол“ — отвърнах троснато, макар да ми се щеше да го срежа много по-рязко и жлъчно.

— Дойдох да те питам ще можеш ли да отделиш един час на Бил Фолър. Двамата с Морган Станли подготвят независима оценка, която Стивън да занесе в банката, ако се наложи да ипотекира фирмено имущество, за да събере пари, в случай че изкупуването се проточи. Ти най-добре знаеш каква финансова готовност за борба има „Азор“. Ще имаш ли възможност да го осветлиш набързо по въпроса?

Документацията за Морган Станли трябваше да я представя аз, но ето че Бил Фолър вършеше моята работа, а аз подреждах бельо.

— Разбира се — отговорих на глас, — но доколкото знам, Стивън се отказа от варианта с ипотеката, за да не поема непосилни дългове.

— Ще видим какво ще реши като назрее моментът. На този етап една независима оценка би могла да се окаже полезна в много отношения. Може да се установи, че цената, която е обявил Айкел, е твърде ниска. Може да ни помогне да убедим пенсионните фондове, притежаващи голям процент, че за тях ще е по-добре да не продават.

При всеки тип сливане на фирми, все едно дали принудително или доброволно, всичко се свежда до въпроса колко струва компанията. Оценката на една толкова комплексна многомилионна корпорация, при това от фармацевтичния бизнес, пред прага на сериозно медицинско откритие, може да се тълкува по всевъзможни начини. Съществува оценка по счетоводните книги, оценка според нетната печалба, оценка според рентабилността на инвестициите и естествено най-важната оценка — тази на Едгар Айкел, а именно четирийсет и осем долара за всяка акция.

Независимата оценка си е винаги хазарт. Ако тя заключи, че „Азор“ струва значително повече от предложеното от Айкел, ние от защитата ще изскочим с едни гърди напред, поне докато Айкел не вдигне цената. Ако обаче изводът е, че „Азор“ е по-евтин, това може много да ни навреди.

— Ти докъде стигна с разследването? — попита Гутман, като седна на един от столовете и изтегна дългите си крака, така че кльощавите му глезени щръкнаха нелепо над масивните обувки.

— Трудно е да се каже — отвърнах аз, а истината бе, че не ми се говореше. — Наех частен детектив. Опитваме се да открием какво се е случило с Гретхен. Нямам представа ще успеем ли да разберем дали Джоуи е замесен, особено като се има предвид ограниченото време, с което разполагаме. Според теб, каква роля могат да изиграят акциите му?

— Ще бъде съвсем на косъм. Айкел е подал молба за закупуване на акциите на служителите.

Според програмата на Фонда за акции на служителите, всеки служител на „Азор“ получава процент от капитала като част от възнаграждението си. В последно време съществуваше тенденция съдът да постановява, че във връзка с доверителното задължение, възникващо от програмата, ако се появи клиент, който да предложи цена, значително по-висока от тази на борсата, акциите на служителите трябва да бъдат продадени на него.

— Ще се бием със зъби и нокти — продължи Гутман, — може пък да имаме късмет. Кой знае? Според последните разчети във формуляр „Тринайсет-Де“ приблизително трийсет процента от акциите са обявени за продажба. Предполага се, че това са предимно пенсионни фондове, но Айкел сериозно обработва учените с голям процент. Засега обаче всичко е само догадки. Някои от тези акции може и изобщо да не бъдат продадени, други от акционерите вероятно чакат да наближи крайния срок с надеждата, че Айкел ще вдигне цената. Тъкър Суийт купи акции в „И Ай Си“ — холдинговата компания на Айкел, за да имаме достъп до информацията, която той изпраща на своите акционери и разбира се следим какво казва на нашите. Освен всичко останало, Тъкър, представи си, играе поло с Бъд Липсън — един от членовете на управителния съвет на Айкел и периодично го подпитва за намеренията му. Гулд пък се ослушва за „бял рицар“ — евентуално някоя компания за козметика или снабдителка на болници, която би желала да се пренасочи към фармацевтиката.

„Белият рицар“ е човек или по-често компания, която спасява обекта на изкупуване като му предлага по-приемливи условия и обикновено гарантира, че ще запази съществуващото ръководство.

— Швейцарският фармацевтичен гигант „Меридан“ е проявил интерес — продължи Гутман, — но опасявам се, ще има прекалено много пречки във връзка с антитръстовите закони.

— Значи как сме по десетобалната система?

— Четири и половина — отговори той и коремът ми се сви.

Бях свикнала с това напрежение. В „СИ“ отдела можеш да оцелееш единствено, ако стресът ти действа като допинг. Но този път сделката с компания за милиони долари зависи от шанса ми да се справя с една непосилна задача, за която не притежавам никакви знания. Напрежението сега няма нищо общо с обикновените партизански стълкновения между компаниите. Съгласих се да се захвана с едно безумно разследване, но нито за миг не предположих, че то ще се окаже гръбнакът на цялата ни защита и всичко ще се крепи на него.

— Е, ще успееш ли да отделиш малко време на Фолър?

— Ще опитам. Кажи му да се свърже с Черил.

— Лицето ти изглежда по-добре — каза Гутман, като се отправи към вратата.

— Благодаря.

— Трябва да си направиш снимка за спомен.

Щом останах сама се замислих, че именно с тия глупави и абсурдни забележки Гутман се отличава от нормалните хора.

 

 

Звъннах на Черил да донесе едно кафе. Напоследък след срещите с Гутман задължително трябваше да си оправям с нещо вкуса. Когато тя се появи, й поръчах като се обади Бил Фолър да ни уреди среща за утре възможно най-рано, а също да се опита да открие Стивън и да му предаде, че ще се видя с него довечера в погребалния дом. Накрая й дадох картата си за банкомата и я пратих да ми изтегли малко пари. После отново се зарових в бельото и кашоните.

Образът на мъртвото момиче, който се разкриваше пред мен, докато оглеждах вещите му, само повдигаше нови и нови въпроси. Дрехите на Гретхен бяха спортни и можеха дори да минат за момчешки. Бикините й бяха изгладени и сгънати на идеални еднакви правоъгълници. Нямаше елегантни тоалети, изобщо нищо, което би могло да се облече за среща с мъж. Нямаше и грим, в тоалетната й чантичка открих бяла пластмасова сапунерка със сапун „Айвъри“, четка за зъби, кутийка с конци за зъби, пакетче сода бикарбонат, бебешки шампоан, бебешка пудра, тубичка крем за ръце и самобръсначка. От четката за коса с дългите червени косми, оплетени между зъбците сърцето ми се обърна. Имах чувството, че извършвам най-гнусното вмешателство в интимните тайни на личния живот.

Преминах към следващия кашон.

В него явно бе прибрано съдържанието на бюрото й. Имаше моливи, гуми, дървена линийка, два много скъпи калкулатора „Хюлет Пакард“, метална кутия с кламери, във форма на сърце с жълти розички отгоре, три зелени фосфоресциращи маркера, пакет хартия, три празни тетрадки със спирала. Записките в стенографския й бележник приличаха като да са от курс по бизнес, а една малка тетрадка съдържаше списък с всичките й домашни от предишния срок — всяко от тях отметнато със зеления маркер, явно след като е било написано. Имаше други шест съвършено еднакви тетрадки, прикрепени с ластик — по една за всеки срок в „Челси Хол“. Почеркът й беше засукан като на прилежна ученичка, а опашките на буквите се завиваха на кръгчета.

Големият календар бе с дванайсет снимки на мечета сред природата, според сезона. Приседнах на един от кожените въртящи се столове около масата и го заразлиствах внимателно.

Отворих на месец ноември и веднага потърсих квадратчето на двайсет и седми — денят, в който е починала. Празно. Огледах предишните дни. За петъка ситните изрисувани букви бяха отбелязали „тест по тригонометрия“. За събота пишеше „уикенд при Бет“, неделята също бе празна.

Ден по ден се върнах назад във времето. Нямаше нищо привличащо вниманието — уикенд със Стивън, среща на клуба по бизнес, курсова работа по английски. Поне веднъж всеки месец имаше час при доктор Лорънс, вероятно ендокринолога. За последен път е била при него на втори ноември.

Отгърнах на декември. Единствената отбелязана дата бе двайсет и втори — „рожден ден — Ричард“. Записах си го, оставих календара и бръкнах отново в кашона. Извадих няколко снимки в пластмасови рамки, които явно са били подредени върху бюрото й. От тях ме гледаха Стивън, красивата й майка и самата Гретхен като малка. Имаше ги и двете с Бет, този път с грозните униформи на „Челси Хол“; ядяха пуканки в дневната на общежитието. Накрая имаше една значително по-голяма снимка, която ми се стори твърде озадачаваща. Представляваше групова фотография на управителния съвет на „Азор“. Помнех я от последното издание на годишния отчет. Всъщност тя бе изрязана именно от книжката и бе сложена в рамка. Стивън и шестимата директори стояха на стълбите пред новия център за хематологични изследвания. Сетих се как Ричард се оплакваше от вечните капризи на шефа си. Първоначално ги снимали пред емблемата на фирмата в главното фоайе, но Стивън не харесал нито една от позите, защото стърчал с една глава над другите, така че се наложило Ричард да събере всички отново и да направят снимката на стълбите.

Знам, че Гретхен проявяваше огромен интерес към компанията и Стивън се гордееше с амбицията й след време да работи при него, но все пак ми изглеждаше странно притежателката на календара с мечетата да държи на бюрото си и тази снимка.

Продължих да вадя предмети от кашона и да ги подреждам върху заседателната маса. Музикална кутия с мечета балеринки, които се въртяха под скрибуцащия съпровод на „Лебедово езеро“. Малък електрически чайник, две големи розови чаши с дръжки, пакетчета чай, порцеланова кутия с картинка на мече със ски, пълна с пакетчета захарин, девет опаковки дъвка без захар, кутия дамски превръзки, ластици, канцеларска кутия, в която се търкаляха опаковки анкерпласт — върху капака рисунка на… да не повярваш, мече с ливрея; бутилка жасминов шампоан за вана — неразпечатан, скъп трийсет и пет милиметров фотоапарат, още анкерпласт, касетка с филм, малък кожен несесер с ножичка за нокти, няколко пилички, бурканче вазелин, кутия хартиени салфетки „Клинекс“, електронен будилник с радиочасовник, батерии и миниатюрна розова възглавничка във форма на сърце.

Следващият кашон бе побрал принадлежностите на диабетика. Набор за изследване на кръвта, бутилка с лакмус за нивото на захарта в урината, спринцовки, игли, тампони памук, малки вакуумирани пакетчета с памук, натопен в спирт, явно за дезинфекциране преди инжекцията. В една пачка тефтерчета бе записано нивото на кръвната й захар шест пъти дневно в продължение на година и половина. Имаше и кутийка с хапчета против забременяване за три месеца. Името на доктора от рецептата бе Конлин. Преписах си и него.

Последният кашон бе натъпкан с учебници, тетрадки, стари контролни… Прегледах ги набързо, като отбелязах наум, че този срок Гретхен е учила тригонометрия, френски, химия и английски. Оценките й бяха добри, особено по природните науки. По литература са разглеждали „Джейн Еър“ и тя беше стигнала до дванайсета глава — там спираше зеленият маркер.

На дъното на кашона имаше голям жълтеникав плик. Отгоре с неуверен, разкривен почерк бе написано: „Намерих това под матрака — К. Лауики, хигиенист“.

Надникнах вътре и паднах на стола. Пликът съдържаше фотокопия от документацията на „Азор“. В горния ъгъл на всеки лист имаше надпис: „Секретно — само за вътрешно ползване“. Наредих ги на масата. Имаше компютърни разпечатки на предвиждания за продажбите в различните отдели, както и част от кореспонденцията между „Азор“ и Комитета по храните и медикаментите относно евентуалната дата за пускане в продажба на лекарствения препарат против шизофрения, на който Стивън залагаше толкова много.

Тук бе и окончателният вариант на финансовия отчет за първото тримесечие, който всички акционерни дружества изпращат в Комисията по ценните книжа и борсите. Финансовата година на „Азор“ свършва на трийсет и първи май, така че първото тримесечие включваше юни, юли и август. Срокът за получаването му в Комисията е деветдесет дни след края на тримесечието и обикновено отчетът се пуска в последния момент. Листът, който държах в момента, бе минал при мен за одобрение преди десет дни. След три дни, броено от днес трябваше да се изпрати и да стане публично достояние.

Нямах представа за какво са й били на Гретхен тези поверителни документи. Стивън ли й ги е дал? Сама ли ги е задигнала от бюрото му? И защо? Защо са били скрити под матрака? Огледах купчината вещи, струпана от край до край на огромната маса и осъзнах, че въпросителните ставаха непоносимо много.