Джини Харцмарк
Безумно разследване (2)

Глава първа

Другите адвокати в стаята бяха мъже. Жените може и да са превзели всички области от правото, но сделките по сливане и изкупуване си остават запазена мъжка територия. В редките моменти, когато си позволявах да се замисля върху този факт, неизменно се питах какъв ли извод би трябвало да направя за себе си. Но пък естествено онова, което най-много ме привлича в тези сделки, е липсата на време за подобни въпроси.

Денят на благодарността току-що бе отминал и се нижеха тихите седмици до Коледа, когато дори и най-стръвните печалбари го дават по-спокойно. Наскоро бях приключила с обединяването на две компании от текстилната промишленост — сериозна сделка, чийто зигзагообразен маратон месеци наред развличаше читателите на бизнес изданията. Колегите ми използваха благодатното затишие в офиса, за да се запознаят с жените и децата си, а аз се бях заела с непосилната задача да изровя бюрото си изпод преспите хартии и правех всичко възможно да не мисля за Коледа, Ръсел и самотата.

Така една петъчна утрин се озовах на събранието за ценните книжа, където някакъв пребледнял гений се опитваше да ни убеди колко е важно да подкрепим промените в законодателството. Аз изучавах портретите на покойните съдружници по стените от тъмен махагон и с възхита наблюдавах трогателните познания по рибешка анатомия, които колегата ми Хауард Акър демонстрираше в тетрадката си.

От тази скука ме спаси един от низшите служители, който боязливо се промъкна по маратонки в стаята и ми подаде бележка, написана със ситния и неразгадаем почерк на Джон Гутман. „Айкел току-що пусна ръка на «Азор». Ела в кабинета. Носи майонеза.“

— Добра ли е новината? — прошепна Акър. — Да не си ударила шестица от тотото?

— Още по-добра — отвърнах и се отправих към вратата.

На ексцентричния жаргон, използван в отдела по сливания и изкупувания или за по-кратко „СИ“, бележката означаваше сигнал за атака срещу акулата Едгар Айкел, който е започнал принудително изкупуване на един от най-големите ни клиенти — фармацевтичната компания „Азор“.

От няколко седмици следях котировките на акциите им, дебнех за слухове от Уолстрийт и подпитвах борсовите агенти. Имах смътното усещане, че някой е вдигнал мерника на „Азор“. Джон Гутман, моят шеф, ме обяви за побъркана и така и не се умори да ми го втълпява. Изтъкваше довода, че твърде голям процент от акциите на „Азор“ са собственост на фамилията Азорини и най-вече на основателя и президента — Стивън Азорини. Всички тези акции, притежавани от вътрешни лица, отбелязваше Гутман, превръщат „Азор“ в непривлекателен обект за изкупуване, ама толкова чак непривлекателен, че ако някой е до такава степен малоумен и посегне на „Азор“, след това ще трябва да си изяде ръцете от яд. Вероятно майонезата сега ще е за гарнитура.

Джон Гутман бе моят учител и мъчител. В „Калахан Рос“ беше дошъл от конкурентна фирма, заедно с внушителна тумба клиенти и напълно заслужена репутация на подлец. Според един често цитиран случай, Гутман скръцнал със зъби на някакъв млад съдружник, че нещо му досаждал и оня имал нахалството да заяви: „Друг път ще внимавам. Знаех си, че с вас шега не бива“.

Дипломата ми още миришеше на мастило, когато връзките на семейството ми се задействаха и аз успях да се докопам до „СИ“ отдела на „Калахан“. Но едно е да те назначат, съвсем друго е да ти възложат работа. Кой ще гласува доверие на жена адвокат за каквато и да е сделка, заслужаваща внимание, пък била тя и най-постната?… Сутрин на бюрото ми се появяваха някакви задачки, до обед ги приключвах и след това вече не ме търсеха за нищо. Накрая Гутман ме взе под своя опека. Проблемът е, че четири години по-късно той все още очаква да съм му коленопреклонно задължена и признателна.

Като влязох при него, той говореше по двата телефона едновременно и аз се срутих в обичайното си кресло. Кабинетът беше ъглов, с размерите на малко ранчо, оборудвано със заседателна маса, канапе, библиотеки със стъклени витринки и писалище, на което спокойно можеше да кацне самолет. За разлика от старинните мебели из офиса, гравюрите с ловни сцени и деликатното ухание на отколешно богатство, кабинетът на Гутман бе неприлично модерен. Изпълнението бе изцяло в черно и бяло. На бюрото се мъдреха само папката с документите по съответната сделка и една ваза, от която стърчеше наръч изрядно подострени моливи. Гутман не припарваше в моя кабинет, освен в най-крайни случаи. Вероятно хаосът му причиняваше физическа болка.

— Права бях! — обадих се аз, когато най-после затвори телефоните.

— Права, права. Не се фукай толкова.

Той беше непривлекателен мъж, наближаващ петдесетте. Перверзно черната му коса бе започнала да посребрява, но я носеше предизвикателно отметната назад. Дебелите черни рамки на очилата подчертаваха гъстите му вежди.

— Това е положението, Джон. С борсата отдавна сме на „ти“.

— Значи така са се натрупали паричките на фамилията Милхоланд…

— Не. Прапрадядо ми е продавал опиум на китайците.

— Та какво ще каже госпожица Ясновидката, колко долара е предложил Айкел за всяка акция на „Азор“?

— Нямам представа. Вчера последната котировка беше трийсет и седем и малко отгоре.

— Четирийсет и осем на парче.

— Айкел не си поплюва.

— Айкел никога не си поплюва. Току-що говорих с твоя приятел Стивън Азорини. След двайсет минути ще има събрание в офиса му. Искам да направиш копие от учредителния им договор и да ме чакаш във фоайето.

— Ще идвам с теб? — Не знаех да вярвам ли на ушите си.

— Разбира се — рече той, сякаш това бе най-естественото нещо на света. — Сигурен съм, че днес Стивън ще иска да вижда колкото може повече свои хора около себе си.

Направо нечувано — някакъв си дребен служител като мен да се появи на среща с клиент, особено пък клиент от ранга на „Азор“. В адвокатските фирми като „Калахан Рос“, дори за да подадеш искова молба в съда, трябва първо да си станал съдружник.

— Хайде, върви се приготвяй — отсече Гутман.

Както си му е редът, на куфарчето ми имаше златна плочка с инициали К. А. П. М. — Катарин Ан Прескот Милхоланд. Парите на семейството ми са толкова древни, че никой не се пита откъде и от кого започват, макар че продавач на опиум наистина е имало. Имало е и един Прескот, който основал компания за производство на хартия, друг Милхоланд пък натрупал състояние от въгледобив в открити рудници през ония сладки времена, когато още не бил ударил часът на профсъюзните лидери и природозащитниците. Оттам нататък членовете на фамилията — къде със собствени сили, къде благодарение на бракове с когото трябва — се насочили към корабния транспорт, недвижимите имоти и още цял поменик дейности, тъй разнообразни и доходни, че в един малък офис на Монро стрийт трима души ежедневно се занимават единствено с това да управляват попечителските фондове и инвестиции на моите родители, сестра ми и мен.

Но, както ще отбележи майка ми след петото или шестото мартини, работата не е в това, че сме богати, а че сме богати от много, много отдавна. Поколения наред Милхоландовци посещавали училищата, които трябва, обличали се точно с каквото трябва, членували в най-представителните клубове, спонсорирали най-авторитетните благотворителни фондации. От деня на моето раждане амбициите на родителите ми се материализирали в един ясно очертан път — подготвително училище, балове във висшето общество, колежът „Брин Мор“, ако ми сече акълът, ако ли пък не — една-две годинки в Швейцария, после стотици приеми, докато си намеря някой мъж с подобаваща биография, после — сватба, деца, гувернантка, светски изяви, тържества и тоалети, тоалети, тоалети… Когато пораснах достатъчно, а именно през първата година в гимназията, осъзнах какво ме очаква и моментално побягнах презглава.

По пътя се сблъсках със Стивън Азорини — най-необикновеното момче, което бях срещала — и той улови окото ми като орхидея в бръшлян. Баща му беше застаряващ бизнесмен, говореше се, че бил нещо гъст с мафията. Най-вълнуващият за времето слух бе, че изтъргувал приемането на Стивън в първокласното училище на северното крайбрежие „Дей Скул“ срещу дванайсет тенискорта и аудио-видео център. Дори и Стивън да не беше толкова красив, изискан и адски забавен, скандалът, който предизвикахме, когато почнахме да излизаме заедно, ужасно си струваше.

Последната година в училище вместо с балове уплътнихме с конни надбягвания, боксови мачове и забави по блус-клубове из квартали, за чието съществуване не бях и подозирала. Бягахме от часовете, усамотявахме се в апартамента на баща му, когато теренът бе чист или запрашвахме с яхтата на родителите ми, без да ни пука от забраните за малки плавателни съдове. Стивън ме научи на секс, наркотици и рокендрол. Усещането, че той е чужденец, че произхожда от една страна, която никога не съм виждала, го правеше само още по-привлекателен.

В колежа си загубихме дирите. Аз постъпих в „Брин Мор“ и не можех да си намеря място от щастие — там нито бяха чували за семейство Милхоланд, нито се интересуваха колко пари има. Стивън отиде в Харвард и се влюби в хладното безпристрастие на химическата лаборатория. На втората година се прехвърли в Масачузетския технически институт, завърши го и смая всички като кандидатства медицина.

След това много-много не съм се сещала за него. Бях изтормозена от овладяването на правните науки, а и вече се бях запознала с Ръсел. После, под белия амвон на църквата „Сейнт Джон“, Стивън бе само едно от четиристотин и осемдесетте лица около нас. Но месец и половина по-късно, когато на Ръсел му откриха тумор в мозъка, именно Стивън — тогава стажант-лекар в болницата на Чикагския университет, бе този, който стоеше неотлъчно до леглото му, за да ни спаси от болничната бюрокрация и ежедневната канонада от лоши новини. Към края времето запрепуска толкова ужасяващо бързо, че дори пътят от къщи ми се струваше непоносимо дълъг и тогава Стивън ми даде ключа от апартамента си до болницата. Той спеше в кабинета в отделението, а аз се свивах в неговото легло и плачех за умиращия си съпруг.

В таксито по пътя за съвещанието Гутман спази строгата забрана за обсъждане на работата извън обезопасените стени на офиса. Всяка година се харчеха луди пари за унищожители на документи и за устройства против подслушване. Никой не би желал съкровените тайни на „Калахан Рос“ да бъдат раздухани от някой шофьор с остър слух и нюх към пазарните механизми. Така че Гутман, по природа алергичен към неангажиращите светски разговори, бе потънал в мрачно безжалостно мълчание, а пръстите му красноречиво барабаняха по куфарчето.

Гутман ненавиждаше Едгар Айкел. За първи път се били изправили един срещу друг при някакво особено кръвожадно сливане на компании за търсене на нефт. Клиентът ни в края на краищата бил спасен от „бял рицар“ — по-приемлив за компанията купувач, но омразата на Гутман вече била добила трайността и силата на натрапчива идея. Гутман бе уверен, че тогава Айкел е използвал шантаж и всевъзможни други заплахи, за да принуди акционерите да му продадат дяловете си. Чувала бях и други подобни истории, но отдавах преобладаващата част от тях на пословичната параноя на шефа. Оттогава отношението на Гутман към Айкел се люшкаше между омраза и откровена погнуса. Можех да си представя какво изпитва в момента.

Той плати таксито, а аз си поех въздух преди схватката с ледения вятър, който брулеше откъм езерото и се огледах за съгледвачи или репортери — уличните артисти от занаята фирмено сливане. Айкел сто на сто се бе погрижил да постави някой, който да води на отчет посетителите при Стивън Азорини. Вниманието ми обаче беше привлечено единствено от някакъв кльощав негър в омазан шлифер, който се поклащаше със затворени очи пред входа за гарата.

Администрацията на „Азор“ се намираше в що-годе нова сграда с офиси на Саут Мичиган авеню, срещу Музея на изкуствата. Стивън нае помещенията по същото време, когато се премести в нов апартамент и на двата фронта демонстрира сериозни дизайнерски напъни, които доста ме учудиха. Кабинетите бяха изискано елегантни и модерни, с изчистени форми, типични за млада високотехнологична компания.

Незабавно ни въведоха в просторна конферентна зала. Масата бе издялана от една-единствена масивна плоча розов мрамор и заобиколена с онези черни кожени столове, чийто дизайнер е спечелил престижна награда, но е създал същински ад за седящите. Стените бяха голи, като не се смята тази с огромния прозорец към Бъкингамския фонтан, сух и запустял през зимата, със студеното сиво езеро зад него.

Сред присъстващите познавах само двама — Дани Уол, главният юрисконсулт на „Азор“ и завеждащата връзките с обществеността; бях я виждала някъде. Останалите представляваха просто непознати напрегнати лица на хора от бизнеса. Никой не говореше. Хрумна ми, че вероятно мислено актуализираха автобиографиите си.

В училище ни учеха, че принудителното изкупуване е средство за придобиване на собственост, която не може да бъде получена чрез преговори. Същото естествено важи и за изнасилването. Предвид моята специализация, гледах много да не се замислям за аналогията. Но за Стивън Азорини и най-вече за подчинените му, апетитите на Едгар Айкел съвсем не бяха повод за умствена гимнастика.

Фармацевтичната компания „Азор“ бе любимата рожба на Стивън Азорини, зачената от усета му за наука и за работа с хора. Още по време на следването бил осенен от идеята да подбере млади учени, да им даде щедри заплати и да им осигури независимост от преподавателската дейност и научните стипендии, с които академичният свят ги държи в ръцете си. През шестте години в бизнеса начинанието на Стивън бе родило смайващи плодове. Дългият списък от постижения на компанията и нетрадиционният стил бяха поставили Стивън начело на една от най-бързо развиващите се биомедицински компании в света. Неин продукт имаше положително действие върху мигрената, нейно оборудване се използваше за изследване вируса на СПИН, а един мощен антикоагулант предотвратяваше съсирването при коронарен байпас и намаляваше смъртността с дванайсет процента. В момента се разработваше ново лекарство срещу ембрионалния алкохолен синдром, както и някакви революционни препарати за шизофрения.

И ето сега Едгар Айкел, без дори да е стъпвал в колеж и навлязъл в бизнеса с производство на гърнета за ауспух, възнамерява да си купи фармацевтична компания. Вероятно му е хрумнало, че ще си докара пари като я разпродаде на части или пък че патентите и материалните й активи — компютри, сгради, апаратура, поточни линии и тъй нататък, струват повече от самите акции, с които ще стане техен собственик. Не звучи зле за Айкел, ала той и без това тъне в разкош в Лейк Форест. Рокадата обаче неизбежно ще се окаже трагична за четиристотинте служители на „Азор“.

Стивън влезе тихо. Моята съквартирантка Клодия все повтаря, че от тази негова красота те приболяват чак пломбите. Права си е. С изваяни черти като италиански киноартист, със сиво-сини очи и черна коса, една идея по-дълга отколкото повеляват нормите на деловите среди, а като се добави и ръст сто деветдесет и два, няма как да не го забележиш. Той пристъпи в залата и на секундата прикова вниманието на всички. Познавам го повече от десет години и все още в първия миг се стъписвам.

Седна на председателското място, а помощникът му Ричард Хумански зараздава някакви документи. Той пък бе от онези високоинтелигентни деца, които Чикагският университет бълва ежегодно. Ако не стоеше до Стивън, можеше да мине дори за хубавец.

Вън вече валеше и прозорците бяха набраздени от тлъсти ледени капки. Най-горният лист бе копие от писмото на Едгар Айкел с обръщение „Уважаеми доктор Азорини“.

— Както виждате, получихме честитка от господин Айкел — започна Стивън, като с неприкрита омраза изплю името му. — В нея той ни уведомява, че тайно е придобил четири цяло и девет процента от акциите ни и възнамерява да закупи останалите на цена четирийсет и осем долара, с други думи — с трийсетпроцентова надбавка върху последната котировка. Според нормативно определения минимум, офертата за изкупуване важи двайсет работни дни, т.е. нашите акционери ще разполагат с по-малко от месец, за да отсъдят дали ние си вършим работата както трябва, или ще им е по-изгодно да си сложат парите в джоба и да дадат възможност на господин Айкел да се пробва. По-нататък господин Айкел изразява надежда, че ще се споразумеем и ще предпочетем доброволно сливане. — Стивън направи кратка пауза. — Е, всички сме наясно, че за господин Айкел доброволното сливане е все едно непознат мъж да се приближи до някоя жена на улицата, да й разкъса дрехите, а после да й направи предложение за женитба. — Из залата се разнесе смях. — Просто държа да знаете, че Едгар Айкел — всъщност и който и да е друг — по никакъв начин няма да ни купи. „Азор“ не е каква да е компания. Ние не произвеждаме сачми, тоалетна хартия или пък гърнета за ауспух, ние създаваме лекарства и препарати, които спасяват или удължават човешкия живот. Заровили сме милиони долари в проучвания, за които няма кой друг да отдели пари. Учените, дошли да работят при нас, са изгорили мостовете след себе си. Ако „Азор“ напусне бизнеса, ще пострадат много, много хора. А ако надвием Едгар Айкел, ще пострада единствено той.

Речта му бе трогателна и вдъхновяваща, но според често цитираната статистика, шансовете да се отхвърли едно финансово издържано и достатъчно категорично предложение за завземане са едно към пет. За да бъде отблъсната атаката на Едгар Айкел, ще е нужно много повече от благопожелания и демонстрация на мъжество.

— От този момент нататък изкупуването е задача номер едно за нас. Настоящият екип ще се среща всяка сутрин в осем часа за набелязване на дейностите за деня и вечер в шест за обсъждане на извършеното. Мисля, че е излишно да ви убеждавам каква опасност представляват коментарите и случайните разговори извън тази стая. Айкел от месеци е планирал всичко. Пред него има само едно препятствие. Той трябва да действа бързо, а му липсва конкретна информация за финансовото състояние на компанията и за нашите намерения. Сутринта вече говорих по телефона с Първа Нюйоркска банка, която се съгласи да действа в качеството на наш инвестиционен банкер. Брайън Гулд и хората му тръгнаха веднага и по-късно днес ще се срещнем с тях да обмислим в детайли стратегията си. Засега съм уведомил борсите и търговията с акциите на „Азор“ е блокирана за двайсет и четири часа. Също така съм насрочил събрание на управителния съвет за неделя по обяд. Някои от членовете са извън страната и уви, не е възможно да се срещнем по-рано.

Стивън изглеждаше уверен, че управителният съвет ще подкрепи решението му да се опълчи с всички сили на Айкел. Надявам се да знае нещо, което на мен не ми е известно, защото когато преди две години „Азор“ пусна акции на борсата, основателите драстично намалиха своя процент и бяха принудени да включат в управителния съвет още четирима директори, трима от които представляват интересите на новите акционери на „Азор“ — юридически лица и институции. Четвъртият е един стар семеен приятел — Тъкър Суийт, който бе натоварен да защитава интересите на частните акционери. Първоначалните трима директори бяха все учени и лични приятели на Стивън.

Тримата от новите директори бяха банкери и следователно заинтересовани да се увеличава краткосрочната възвръщаемост на инвестициите им. Не бих могла да си представя как някой от тях ще отхвърли такова апетитно предложение. Седмият глас е на самия Стивън, но достатъчно е един от учените или пък Тъкър Суийт да вземе страната на банкерите и той ще се озове очи в очи с Айкел, за да обяви капитулация.

След края на заседанието Стивън застана на вратата като любезен домакин, който изпраща гостите си, стискаше им ръцете, тупаше ги по раменете. Аз покорно тръгнах в сянката на Гутман, но Стивън ме дръпна настрана. Заровичках вглъбено из куфарчето си, докато всички излязат. Гутман естествено дойде да ме потърси, но като ме видя до Стивън, ми намигна цинично и изчезна.

— Как си? — обърнах се към моя стар приятел, когато останахме сами. Дори и на токчета трябва да вдигам нагоре глава. Пред него винаги се чувствам като момиченце, а това усещане не ми харесва.

— Доста съм ядосан, но иначе нищо ми няма. Работата е там, че ми е ясно колко зле ще стане, преди да тръгне на добре. — Той млъкна за секунда. — Не мога да повярвам, че ти се оказа права.

— И аз съжалявам.

— Не, добре е, че ме предупреди. Все пак направих доста от нещата, които тогава ме посъветва. Наех Гулд, започнахме актуализация на списъците с акционерите… Айкел не ме свари съвсем неподготвен.

Помощникът на Стивън Ричард Хумански надникна от вратата.

— Извинявайте, че ви прекъсвам. Илай Уекслър се обажда.

— Кажи му, че веднага идвам. — Уекслър бе един от най-големите акционери. — Трябва да вървя, Кейт.

Аз кимнах на отдалечаващия се гръб.

През моята кратка кариера съм била свидетел на не едно фирмено клане. Виждала съм мнозина в положението на Стивън. Далеч по-добре от него познавам подмолните сили, готови да го разпердушинят. Исках да му подам ръка, но не можех.

Отношенията ни с него датират отпреди много години и са се проявявали в най-различни аспекти. Близки сме, но в същото време ни разделя някаква неясна сдържаност. От самото начало у мен витаеше усещането, че и двамата си имаме свои кътчета, в които другият никога няма да бъде допуснат. Както за него, тъй и за мен съществуват бариери, които няма да посмеем да прекрачим. Бях се отдала на Ръсел и той ми бе отнет. Кладенецът ми бе пресъхнал. А своята любов Стивън пазеше за „Азор“.

Докато пътувах мълчаливо с таксито обратно към офиса, се замислих за загубите, които бях претърпяла в живота си. Изпълни ме отчаяно желание Едгар Айкел да бъде разгромен.