Джини Харцмарк
Безумно разследване (3)

Глава втора

Остатъкът от петъчния ден бе истинска лудница, но в събота вече бяхме влезли в ритъм и офисът бе наелектризиран от атмосферата, която се усеща единствено в началото на голяма сделка. След две седмици кафето ще замества и храната, и съня ни. Адвокатите ще се нервират, ще си крещят и ще си затварят телефоните. Секретарките ще напускат. Машинописките ще мърморят по кьошетата, че колкото и пари да им дават за извънреден труд, нищо не може да им компенсира обидите, понасяни от тия костюмирани досадници.

В началото обаче се чувстваше само типичната предстартова треска. Горяхме от нетърпение да направим първото решително хвърляне на заровете — друсахме ги в шепа, вкупом затаили дъх и всеки миг щяхме да ги търкулнем пред себе си.

Снощи офисът кипя до късно след полунощ. Вече разполагахме с внушителен списък от първоначални мерки, които трябваше да бъдат предприети срещу Айкел. „СИ“ отделът бе разделен на звена за нанасяне на първия ответен удар. Една група подготвяше верига от съдебни дела във всеки щат, където са регистрирани „Азор“ или някоя от холдинговите компании на Айкел. Други колеги работеха по жалбите към Комитета по храните и медикаментите във връзка с конфликта на интересите. Отделен екип планираше отпора срещу юридическите предизвикателства, които Айкел щеше да ни сервира, за да се измъкне от паяжината от клаузи против изкупуване, залегнали в учредителния договор на „Азор“. В библиотеката се разнищваха прецеденти и се замисляха бляскави тактики. Цяло ято машинописки, секретарки, сътрудници, оператори на размножителната техника (Гутман ги нарича ксерографисти без да му мигне окото) навъртаха двойна доза извънреден труд и произвеждаха лавината от хартия — мунициите на фирмените стълкновения.

Всички ние бяхме задвижвани от страха, че двайсетдневният срок бе непосилно кратък, за да отклоним такъв валяк като Едгар Айкел. А както много добре знаехме, той също си имаше екип, само че нашите безименни съперници бяха разполагали с месеци, за да му осигурят необходимата правна и финансова подготовка за удара. Но всъщност най-силно ни притесняваше прекалената увереност на Стивън, че ще получи подкрепата на управителния съвет и изобщо няма да се стигне до нашата защита, колкото и брилянтна да е тя, така че след заседанието в неделя следобед от нашия висококвалифициран труд вече няма да има нужда.

Аз се бях заела с първия вариант на официалния отговор до Айкел. В основната си част това бяха повече клишета, но имаше и няколко тънки моменти, които трябваше да се обмислят изключително добре. Бюрото ми не се виждаше от хартии, обувките ми се въргаляха изритани насред стаята, а в уокмена ми с всички сили пееше Елвис Костело. Наложи се Черил, секретарката ми, да ме тупне по гърба, за да схвана съобщението, че майка ми чака на телефона.

— Не й ли каза, че съм заета? — изсумтях аз.

— Било много спешно.

Въздъхнах отегчено. Черил беше умно момиче, следваше вечерно в университета „Лойола“. Право.

— Не ми прави физиономии! — смъмри ме тя. — Твоя майка е.

— Знам, знам. Не си ти виновна, че е такава проклетия.

Черил затвори вратата след себе си и аз се наежих за разговор с майка ми, известната примадона от висшето общество Астрид Милхоланд. Вдигнах слушалката.

— Здравей, майко.

— Кейт, добре че успях да те чуя преди Тимоти да се е заел с косата ми… Доставчиците на храната всеки миг ще дойдат и госпожа Мейсън естествено е в истерия, че ще превземат кухнята й. „Нюшател“ не можели да осигурят бонбоните и ако не полегна следобед, просто няма да преживея вечерта.

Тържеството, което даваха моите родители, съвсем ми бе изхвръкнало от ума.

— Майко, казала си на Черил, че е нещо спешно.

— Точно така, мила. Ана ще дойде след малко при теб с онази рокля на Адолфо. Два пъти я стеснява, ама пак не ми стои добре. Ще ми се ти да я облечеш тази вечер.

Аз съм само с четири килограма по-тежка от майка ми, но тя не изпуска случай да ми го напомни, та човек да си рече, че са четирийсет.

— Още не съм сигурна дали изобщо ще дойда. Имаме много сериозна сделка.

— Знам. „Азор“. Но сутринта, като говорих със Стивън Азорини, той каза, че ще ни уважи. Не би могъл да бъде сам, нали? Какво ще си помислят хората…

През последната година и нещо със Стивън бяхме започнали да разчитаме един на друг за пред обществото. Имаше немалко „особено важни“ коктейли, от които не можех да се измъкна, а и на Стивън му беше приятно да го виждат там. От друга страна пък на мен ми беше интересно сред неговите учени и изобретатели, така че решението устройваше и двама ни, понеже ни спасяваше от досадата да си търсим подходяща компания.

— Майко, точно Стивън най-добре ще ме разбере колко съм заета. До довечера трябва да свърша няколко неотложни неща.

— Не могат да те принуждават да работиш в събота! — възмути се тя. — Ще се обадя на Скип Тилман.

Скип Тилман бе изпълнителният директор на „Калахан Рос“. Жена му и майка ми бяха партньорки на бридж.

— Да не си посмяла! — избухнах аз. Гласът ми излезе писклив като на третокласничка. Така се и чувствах. — Ще направя всичко възможно да дойда.

— Това вече е друго — смени тона тя. — Ана ще се отбие при теб преди да вземе бонбоните. Ще си носи и кутията с шивашките принадлежности. Пробвай роклята. Ако ти е прекалено тясна, да ти я отпусне.

— Майко, днес нямам време за рокли! Ще облека онази синята от сватбата на Лизи Симпсън.

— Не, не може втори път да се появиш с нея! Ще ти отнеме само минутка. Ана е много бърза. Можеш да си четеш нещо или да диктуваш на секретарката или каквото там правиш. И непременно да си пуснеш косата и да я навиеш! Както си я усукваш навътре на тоя френски кок си толкова старомодна, човек ще рече, че идваш направо от пансиона за благородни девици. Ако положиш поне мъничко грижи за външния си вид, можеш да бъдеш красива млада жена.

 

 

Малко по-късно Тъкър Суийт влезе в кабинета ми и ме завари права върху бюрото, в ръка с последния вариант на писмото до Айкел. Вечно мълчаливата филипинка Ана бодеше с карфици подгъва на твърде предизвикателната вечерна рокля в черно и златисто.

— Здрасти, Ана — бодро поздрави той и се настани на стола ми. — Обзалагам се, че идеята е била на майка ти, а, Кейт?

— Моля ти се, не ми напомняй!

Тъкър беше стар приятел на семейството и по изключение моята неприязън го бе отминала. Неговото богатство не бе от наследство. Баща му беше зъболекар от Айова, но той бе успял да завърти главата на сестричката на съквартиранта си в Принстън, една дама с твърде конски вид. И макар парите и чистотата на породата да бяха заслуга на жена му Юнис, всъщност хитроватата усмивка на Тъкър и заразителният му чар им осигуряваха челното място в „А“ група.

И все пак зад фасадата на конте, което си пазарува от „Братя Брукс“, се криеше истински мил човек. Още много отдавна Тъкър спечели благоразположението ми с това, че бе винаги отзивчив и проявяваше интерес към околните. С мен се отнасяше като с възрастен човек, дори и през онзи неловък период, когато никой друг не си правеше труда да ме забележи.

— Та какво те води сред работническата класа, при това в събота? — подхвърлих свойски аз.

— Отскочих да проверя с какво ще си облечена довечера. Трябва да ги удариш в земята. Майка ти е поканила Едгар Айкел и клюката говори, че възнамерявал да дойде.

— Майка ми да покани Айкел?! Не е възможно!

— Наумила си е да му измъкне някой и друг милион за Музея на изкуствата.

Сред филантропично настроената йерархия на снобите членството в управителния съвет на Музея на изкуствата е самият връх на пирамидата. Достъпът до тази клика на богоизбраните обаче се пази ревностно и не се купува лесно, още по-малко пък от такъв напорист новобогаташ като Айкел, независимо с колко милиона долара се е издигнал над производството на гърнета за ауспух, откъдето е тръгнал.

— И откога този интерес към изкуството?

— Откакто жена му изявила желание да управлява Музея.

— Тая няма да я бъде, колкото и щедър да се изкара.

— Разбира се, но се разбира също и че те ще го уведомят за това чак след като осребрят чека му. Заслужава си го.

— Моля, завъртете се — обади се Ана през карфиците в устата си.

Послушно мръднах на четирийсет и пет градуса.

— Така че довечера ще го видим. Вие със Стивън ще дойдете ли?

— Явно. Не съм се чувала още с него, но майка ми ме информира, че били говорили сутринта и той щял да отиде. Вероятно ще ида с него, ако Гутман благоволи да ми освободи нощта.

— О, не се тревожи, той дори тъкмо ми каза колко чудесно било, че ще има кой да държи ръката на Стивън, а и след това да му докладва за емоционалното състояние на клиента.

— Хм, ролята на дресираното гадже започва да ми писва.

Тъкър кимна с разбиране.

— Гутман е убеден, че ти ще стоиш неотлъчно до Стивън, за да разсейваш яда му, лошото настроение и налудничавите мисли.

— Именно затова и съм завършила право, нали? Значи ти намина насам, за да се осведомиш за тоалета ми и за емоционалното състояние на Стивън?…

— Обзалагам се, че то ще се подобри осезателно, като те види с тази рокля. Наистина ти отива. Но всъщност наминах да поприказвам с твоя приятел Джон Гутман по повод съвещанието на управителния съвет.

От деня на сватбата си с Юнис Уортингтън Тъкър Суийт бе напуснал редиците на тружениците от девет до пет, но продължаваше да поддържа форма с участие в управителните съвети на няколко корпорации и благотворителни организации. От две години насам бе директор и на „Азор“. Моя беше идеята Стивън да го привлече. Тъкмо тогава се опитваше да набави средства за нов отдел по дерматологични изследвания и атакуваше заможните приятели на Тъкър.

— Та какво за съвещанието? — поинтересувах се аз.

— Предположих, че ще искат да го свикат възможно най-скоро, всъщност дори днес. Само че двама от директорите са в чужбина, по-точно в Скандинавия, на някаква международна надлъгваница на химиците. Представяш ли си, през зимата — в Норвегия? Няма да успеят да се върнат по-рано от неделя следобед.

— Това е само двадесет и четири часа закъснение.

— Да, но в неделя се открива сезонът на лосовете. И аз ще ходя към Адирондак да се пробвам.

Господ да му е на помощ на Стивън, възкликнах аз наум, щом задълженията към „Азор“ се поставят редом до избиването на лосове.

 

 

Къщата на родителите ми не може да се види от пътя. Разположена е в далечния край на Лейк Форест, зад висока каменна ограда, до която се стига по тясно шосе с надпис „частна собственост“. Съвършено поддържана горичка обточва поляната, която през лятото е толкова ниско подстригана, че наподобява игрище за голф. Сега обаче по нея бе навял сняг и огромната къща в стил от епохата на Джордж V стоеше като апликация върху сребърна пола.

По случай тържеството в къщата не бе останала нито една незапалена лампа. Отпред бе пълно с коли, дори и западната ливада бе заета. Под козирката на входа зъзнеха момчетата с червени сака и зелени папийонки. Те се втурваха към мерцедесите и беемветата, за да отворят вратите, а после предпазливо ги паркираха. Зад къщата бе мястото, определено за лимузините, така че шофьорите да влязат през задния вход за студена вечеря в крилото на прислугата.

По пътя от града със Стивън си разделихме една цигара тайландски опиум. Не можех да не се запитам дали с това деяние съм изпълнила строгата заръка на Гутман да развеселявам клиента. Като спряхме, си напръсках косата с флакона „Джой“, който държах в жабката на беемвето на Стивън специално за такива случаи. Той подаде ключовете на момчето, което съзаклятнически прикри усмивката си, щом усети сладникавия мирис от кабината и аз влязох в дома на родителите ми както всички други гости.

Тази къща не бе подходящо място за деца — прекалено обширна и студена — един музей за мебели, събирани от хора, твърде заети със собственото си удоволствие, за да обръщат внимание на някакво си дете. Тази вечер обаче, тя бе шумна, празнична и гъмжаща от народ, и изглеждаше дори красива. В основата на огромната вита стълба стърчеше четириметрова елха, украсена с ръчно изработени играчки и нанизи от перли. Полилеите искряха и топлите отблясъци се отразяваха в лъснатия паркет. Лампериите бяха в махагон, тапицериите — от розов кретон и коприна.

Изправени пред елхата, родителите ми поздравяваха новодошлите. Аристократичното лице на баща ми вече се бе зачервило от джина и той добродушно флиртуваше с върволицата приятелки на майка ми. Всички те бяха тъй невъзможно слаби и така майсторски разкрасени, че сякаш бяха излезли от калъп.

Почти шейсетгодишната ми майка бе най-красивата жена тук. Характерната й кестенява грива бе фризирана назад, за да разкрие съвършената кожа и безупречния овал на лицето. Пурпурночервената копринена рокля бе съвсем семпла, права по тялото и дълга до земята. Диамантената огърлица вероятно се равняваше на брутния национален продукт на три-четири африкански държавици, взети заедно.

Винаги ми е било странно колко много приличам на нея — същата коса, същите черти, същата стойка, но при майка ми се е получило такова съчетание, че хората все още обръщат глави след нея, а аз изглеждам като една общо взето симпатична на вид адвокатка по фирмено право. Красотата ме е подминала и се е изляла върху малката ми сестра Бет, която изпитва садистично удоволствие да тормози майка ми като не си мие косата и ходи само с памучни клинове.

— Много хубаво си изпълнила роклята — прошепна майка ми, докато мляскаше въздуха край бузата ми, — но трябваше Тимоти да ти направи прическа.

От опиума стомахът ми стържеше. Със Стивън грабнахме две чаши шампанско от подноса на най-близкия келнер и си запроправяхме път към вътрешността на къщата, като се поспирахме за някоя и друга безсмислена реплика и за хапка от прекрасните ордьоври. Имаше грахови шушулки с хайвер от сьомга, усукани фигурки от хилядолистно тесто, залети с чеснов сос, препечени филийки франзела с пастет от гъши дроб, украсени с дебели резенчета трюфели. Взехме си още шампанско. Глъчката на тържеството ни заля като морска вълна.

Поведох Стивън към кухнята, но по заобиколния път през парника и зимната градина. Помещението беше огромно, почти колкото кухня на ресторант, в единия ъгъл се намираше масата, където се хранеше осемчленният персонал. Момичетата от фирмата, доставила храната, се оживиха, щом зърнаха Стивън, който изглеждаше все едно бе роден в смокинг. Впуснаха се да го черпят с разни специалитети от вечерята, която щеше тепърва да се сервира горе, а той с радост опитваше от всичко и го обявяваше за превъзходно. Аз сложих дебело парче ростбиф в една чиния и се промъкнах в просторния килер, където се намираха съдовете и колибката на Рокет.

— Ще го разболееш тоя пес! — разнесе се предупредителното мърморене на госпожа Мейсън.

Майка ми я бе освободила за вечерта, но тя не можеше да остави кухнята си без надзор в ръцете на нашествениците, седеше на тъмно в стаята с телевизора за прислугата и като пророчицата Касандра вещаеше в какъв вид ще завари пода и приборите.

— Нищо му няма — отвърнах по посока на гърления негърски глас. — Тъй или иначе, друг не го глези.

— Хм, то и друг не чисти подире му…

При шума от стъпките ми кучешката колибка се разтресе. Рокет беше нашият престарял черен лабрадор с дебело тяло и лапи, сковани от ревматизъм. Първоначално той принадлежеше на брат ми Теди, който се обеси в гаража, за да могат майка ми и баща ми да го видят първи, като се приберат от поредното парти.

— Здрасти, приятел! — подвикнах, докато отварях вратичката. Той се надигна на крака, излая и цялата му задница затрепери от вълнение. — Ела да видиш какво съм ти донесла. — Почесах го зад ушите, погалих го по корема и когато успя да опипа с лапи цялата ми рокля, оставих чинията на пода.

— Рокет, здравей — обади се зад гърба ми Стивън. — Как я караш?

— Много е стар вече. Майка ми иска да го приспят, но баща ми не ще и да чуе. Теди страшно го обичаше.

 

 

През следващите три часа Стивън и аз поговорихме с всички, които биха могли да имат акции на „Азор“. Стивън не провеждаше агитация, нито правеше намеци — би се възприело като проява на изключително лоши обноски на тържество да се говори за бизнес. Ако някой подхвърлеше нещо за изкупуването, Стивън отвръщаше на шега, че е инсценирал всичко, за да ми отвори работа и да нямам време за други мъже — хем разсмиваше събеседниците, хем по най-елегантен начин им вдъхваше усещането, че държи всичко в свои ръце и става въпрос за някакво досадно, но дребно недоразумение.

От време на време улавях погледите му към Едгар Айкел, макар че внимаваше да не се доближава прекалено, за да не се стигне до разговор. Аз го мернах в музикалния салон — нисък, плешив, с пура и индийски пояс. Имаше вид на човек, когото в гимназията са смятали за загубеняк и той цял живот се опитва да си го върне. Жена му беше типична дама от коктейлите — мършава, руса, с рокля без презрамки на Оскар де ла Рента и кило бижута.

Като стана време за десерта — попарени круши с крем англез и шоколадова торта с малини, със Стивън се качихме в крилото с детските стаи.

Заварихме момичетата в малката дневна, погълнати от нещо, което вероятно представляваше видеофестивал на научнофантастичните филми на ужасите. Сестра ми Бет и най-добрата й приятелка Гретхен Азорини седяха на пода сред празни кутии диетична кола и видеокасети. На екрана от гърдите на един мъж се изнизваше слузесто влечуго. „Извънземни“.

Гретхен бе една от онези затворени врати между мен и Стивън. Преди три години прекарах няколко месеца в Канзас Сити във връзка с едно сливане на месопреработвателни компании и като се прибрах, Стивън подхвърли, че след седмица племенницата му идва да живее при него и ме помоли да ходатайствам за приемането й в училището „Челси Хол“. Дотогава дори не бях чувала, че има брат.

Гретхен бе дъщеря на Джоуи — негов природен брат, който се занимавал с внос и износ и постоянно пътувал. Майка й починала при някаква злополука и семейството решило Стивън да й стане настойник. Тогава тя беше на тринайсет години, диабетичка на инсулин, а Стивън все пак е лекар, така че бе много по-разумен вариант от бащата, обикалящ света.

Знаех, че това не е всичко. Просто нямаше как да бъде цялата истина. Стивън от сърце се наслаждаваше на ергенския живот на преуспяващ бизнесмен и не можеше да намери време да завъди дори цвете.

Та тогава ние задействахме връзките. Тъкър Суийт беше в училищното настоятелство на „Челси Хол“, срещна се с Гретхен и я определи като ценна придобивка за всяка образователна институция. Семейството на Стивън отвърна с не по-малко щедър жест — чек за фонд „стипендии“ и Гретхен Азорини, отървала се един бог знае от какво, облече зелената карирана пола и се вля в редиците на заможните момичета от знатни фамилии.

„Челси Хол“ не бе пансион, но разполагаше с общежитие, където момичетата живееха под опеката на госпожа Милникел, пенсионирана учителка по латински, докато техните родители пътуваха по света, развеждаха се или се бореха с алкохола и наркотиците. През учебните дни Гретхен спеше там, а съботите и неделите прекарваше при Стивън или при сестра ми Бет.

Бет учеше в същото училище и в същия клас и двете бяха единствените постоянни „пансионерки“. Бет живееше в общежитието през зимата, защото майка ми и баща ми почиваха в Палм Бийч, през пролетта, защото те се разхождаха из Европа, а през останалата част от времето, защото й беше писнало от тях.

Двечките бяха сякаш родени една за друга — мълчаливи, затворени, отвратени от света на възрастните и отхвърлени от своя, заради собственото си презрение към него. Не за първи път си помислих, че са зловеща двойка.

Гретхен беше грозноватичка, с неоформени черти и жълтеникаво-пепелява кожа, обсипана с лунички. Морковеночервената й коса бе дълга, къдрава и много красива, но вместо да я разхубавява, тя някак си още по-силно изтъкваше невзрачното лице. Гласът й звучеше по-скоро като шепот. Никога не произнасяше излишна дума.

Сестра ми обаче бе истинска красавица. Изваяно лице, прекрасна кожа, тежка кестенява коса. Майка ми на младини. Но Бет полагаше всякакви усилия да заличи приликата. Не щеше и да чуе за грим, ходеше с мръсна коса, обличаше се само в черно и от лицето й не слизаше непроницаемата маска на отвращение от живота.

Майка ми беше на четирийсет и две, когато Бет се роди. Една от любимите й истории бе как взела симптомите на бременността за начало на климакса и докато разбере грешката, вече било твърде късно.

На шестнайсет години аз изпитвах същия гняв като Бет. Вбесявах се от безразличието на родителите ми, срамувах се от изобилието, което ме заобикаляше. Но докато моят бунт имаше разнообразни форми и изразни средства, Бет бе обърнала яростта си към самата себе си. Възприела бе стотици дребни самоунищожителни навици, целящи да подлудят майка ми. Работата беше там, че в лудницата първо щеше да влезе Бет. Майка ми не търпеше нелицеприятните сцени и аз живеех с тайния страх, че решението да изпрати дъщеря си в психиатрична клиника щеше да й струва точно толкова душевни терзания, колкото и идеята да направи ремонт в трапезарията.

— Ония досадници долу ни дойдоха до гуша и се качихме да проверим къде е истинската веселба — обади се Стивън. Двете момичета го удостоиха с мрачен поглед. Той седна на дивана и възкликна с пресилен интерес: — Я да видим сега какво гледате!

— „Извънземни“ — отвърна Гретхен с неизменния шепот. — Снощи бяхме на вълна кървища.

— Вечеря ли? — попита Стивън.

— Сто и десет грама ростбиф, артишок и малко пълнени картофи.

— Аз й изядох десерта — намеси се Бет.

— Захарта ми е едно цяло и двайсет.

— Моя ростбиф го дадох на Рокет — продължи сестра ми.

— О, не! — извиках аз. — Днес наистина ще му прилошее. И аз го почерпих едно голямо парче.

— Сутринта имаше скандал заради него. Нали знаеш, че мама иска да го убият. Все повтаря колко тежко било да се грижат за него, как Раул трябвало постоянно да го води на ветеринар… Татко пък й каза, че Рокет е кучето на Теди и няма да позволи да го убиват заради някакъв си градинар. Доста се разгорещиха. Накрая аз им заявих, че като почнат, най-добре ще е да приспят и мен, с един куршум два заека, наведнъж ще се отърват от всички неприятни задължения.

— Сигурна съм, че майка ми много се е зарадвала.

— Наложи ми две седмици наказание за лошо отношение.

— А ти какво очакваше?

— Ами, да ме приспи.

 

 

Нощта преваляше, а тържеството продължаваше да набира скорост, но ние със Стивън решихме да тръгваме. Другите гости можеха да изкарат цялата неделя в сън, но за мен денят си бе работен като всички други, а той трябваше да се подготвя за заседанието на управителния съвет. Малкият кабинет до централното фоайе бе пригоден за гардеробна и двамата чакахме камериерката да изрови черното ми вълнено палто изпод планините от норки.

Когато Стивън усети, че Едгар Айкел е точно зад нас, вече нямаше начин да не се поздравят. Оня едва стигаше до рамото му, но притежаваше войнственост, типична за ниските хора.

— Добър вечер, Едгар. — Гласът на Стивън бе леден и пренебрежителен.

— Учудвам се да те видя тук тази вечер — заяви Айкел по-гръмко, отколкото се налагаше. Вероятно бе пийнал повечко шампанско. — Би трябвало да си в офиса и да си пишеш оставката.

— Едгар! — изписка предупредително жена му, която бе значително по-млада от него и също се числеше към новите му придобивки.

— А ти би трябвало да си преброиш дипломите на стената, преди да решиш, че можеш да управляваш фармацевтична компания.

— Щом някакво жабарско копеле като теб може, значи и аз мога! — изръмжа Айкел, настъпен по мазола.

— Така ли? Ами това можеш ли го? — Юмрукът на Стивън се стовари със светкавична бързина в челюстта на Айкел. Стана толкова бързо, че аз почти нищо не видях. Коленете на Айкел се подгънаха и той се строполи на мраморния под.