Джини Харцмарк
Безумно разследване (21)

Глава двайсета

Свестих се в болницата. Елиът седеше на стола до мен, качил крака върху ръба на леглото ми. Пиеше кафе и четеше вестник. Запитах се дали все още му плащам на час.

— Защо съм тук? — обадих се аз. Всъщност, чувствах се прекалено добре в сравнение с последния път, когато отворих очи в болнично легло.

— По време на събранието си спукала кръвоносен съд. Клодия казва, че пак си била на косъм. Напомпали са те с антикоагуланти. Изгуби още един ден, но ще се оправиш.

— Ти през цялото време ли беше тук?

— Не, аз застъпих през деня. Стивън Азорини изкара нощната смяна. Не искаше да тръгва, но от офиса не го оставиха на мира. Успокоих го, че добре ще се грижа за теб. Ще дойде пак следобед. Спаси му кожата, ей! Ако не беше ти, сега щеше да си търси работа и той много добре го знае.

— Бях му задължена.

— Имаше и други посетители. Сестра ти се отби. Поговорихме си надълго и нашироко. Тя не е толкова побъркана, колкото я мислят всички. Просто трябва да се махне от шантавото ви семейство.

— Благодаря за съвета, доктор Фройд.

— Пак заповядай. Клодия също дойде на два пъти. И Гутман не спира да звъни. Да ти кажа, не знам как го търпиш тоя. — Той сгъна вестника и се размърда. — Аз най-любезно му обяснявам, че за съжаление не мога да те извикам, тъй като си в безсъзнание, а той ми крясва, все едно че аз съм виновен. Отвратителен тип!

— Този отвратителен тип си изкарва по петстотин долара на час.

— На мен ще трябва да ми дават много повече, за да се държа така. — Лицето му се разтегна в поредната бляскава усмивка. — Как си, всъщност?

— Не чак толкова зле. Все още ли изглеждам ужасно?

— Определено. Може би трябва да ми дадеш някоя снимка, за да знам какво представляваш, когато не си бита. Склонна ли си да чуеш някоя и друга новина?

— Добра или лоша?

— Зависи.

— Казвай.

Елиът ми подаде сгънатия надве вестник. На първата страница на градските новини имаше снимка на мерцедес. Прозорецът от страната на шофьора бе прорязан от паяжина, завършваща в дупка от куршум. Зад него се виждаше силуета на мъж, забил глава във волана. Заглавието беше: „Милионер убит“. Нямаше нужда да чета статията.

— Кога са го докопали?

— Около час след като напуснал Университетския клуб. Пише, че багажникът бил пълен с куфари, движел се по „Дан Райън“ към летището. Много чисто изпълнение. Професионално. Членовете на фамилията Азорини сигурно са били на километри разстояние, може би на църква…

Замислих се за моя кръстник, за мъжа, правил секс с шестнайсетгодишната си любовница няколко минути преди да я убие, за човека, който ме заряза в локва кръв на плажа, където заедно пускахме хвърчила.

— Та как се чувстваш? — попита след малко Елиът.

— Гладна — отвърнах, след кратко размишление.

— Какво ти се яде? Ще поръчам по телефона.

— Маринован бифтек върху канапе от ръжен хляб, зелена салата „Колело“ с майонезен сос с чили и кисели краставички.

— Шегуваш се!

— Никога не се шегувам, когато става дума за храна. Особено, ако съм гладна.