Джини Харцмарк
Безумно разследване (15)

Глава четиринайсета

В офиса Черил ме чакаше със съобщението, че Елиът Ейбълман ме е търсил цифром и словом пет пъти. Не оставил телефонен номер, но щял да се обади отново в един часа. Оставаха двайсет минути.

— Не каза ли за какво става дума? — попитах, ядосана от това, че ще трябва да чакам.

— Не. Ама явно е напипал нещо интересно.

— Чудно какво ли може да бъде.

— Ами ако от време на време си включваше телефона в колата, вече щеше да знаеш — заяде се Черил.

Нямаше смисъл да й обяснявам, че ме е докарал Ричард. Офанзивата на Едгар Айкел бе започнала преди цели девет дни и „СИ“ отделът навлизаше в стадия „ни се води, ни се кара“. При обикновеното развитие на нещата, след първоначалния приток на адреналин, настроението ни преминаваше от раздразнение, през враждебност и откровена войнственост, за да стигне до явна лудост.

— Ще бъдеш ли така добра да направиш по едно кафе и да дойдеш при мен — заявих с най-сладкия си тон. — Имам нужда от помощта ти.

В кабинета първата ми работа беше да обуя чист чорапогащник и други обувки. Черил пристигна с кафето в момента, когато си решех косата. Бързо я усуках назад да не ми се мотае.

— Знаеш ли — започна Черил, докато аз забождах фибите, — трябва да си носиш косата пусната. Много ти е хубава.

— Благодаря. Обаче ме дразни. Ще се налага постоянно да я реша, пък и ми пада в очите.

— Ще свикнеш.

— Свикнала съм да я нося така — отвърнах троснато. От най-ранно детство майка ми бе изконсумирала всичкото ми търпение за съвети относно външния вид.

Отворих куфарчето и извадих двата плика с документите на „Азор“. От този, който бях намерила в стаята на Гретхен при Стивън, измъкнах заглавната страница за факса и я подадох на Черил.

— Намерих това сред нещата на Гретхен. Бланка за факс е, нали?

— Да.

— Честно казано, аз на практика никога не съм изпращала факс. Тази стандартна ли е?

— Да, но нашата е доста по-различна. Прилича на обикновена бланка на „Калахан Рос“, а надолу е като формуляр. Има място за името на изпращача, на получателя, за броя на страниците, включително заглавната и телефонен номер, в случай че не се получи целият факс. В тази тук не пише нищо за изпращача, а и няма телефон за обратна връзка. Единствената информация, която ни дава, е, че трийсет и седем страници са били изпратени на номер 377–9109. Дори и датата липсва.

— Има ли начин да разберем на кого е този номер?

— Ти и понятие си нямаш, а? Ако питаш мен, всички секретарки трябва едновременно да ви обявим стачка, за да разберете какви безпомощни същества сте това адвокатите.

— Все си мисля, че правото е по-сложно от пускането на факсове — сопнах й се аз и тръгнах след нея към стаичката в дъното на коридора, където се помещават копирната машина, факса и кафеварката.

На стената имаше снимка на „Тримата смешници“, но на мястото на дебелия, вечно прецакан Кърли, бе залепена изрезка от вестник с плешивия, налапал дебела пура Едгар Айкел.

— Искаш ли от другата страна да разберат кои сме? — попита Черил и се надвеси над една от факс машините, обслужващи нашия отдел.

— След като ние не ги знаем кои са, по-добре и те да не знаят кои сме ние.

— Добре. Значи ще пусна празна страница.

Тя нагласи един бял лист в улея, набра номера от бланката на Гретхен и натисна бутона за изпращане. Чу се сигнал, изчакахме няколко минути и факс машината изпищя още веднъж.

— Повечето апарати са програмирани да си комуникират — поясни Черил. — След като се свържат, на дисплея се появява името на компанията с набрания номер на факса.

Нашата машина изпищя още веднъж, търпеливо напомняйки за себе си.

— Нещо не разбирам. — Черил озадачено изви вежди. — Местоназначението вече трябваше да се появи.

Тя посочи малкия дисплей, който продължаваше да бъде непроницаемо сив.

— Не ми е ясно защо става така. Може би онзи апарат е програмиран да не разкрива името на компанията.

— А, не знам… Но ако разбереш, черпя те едно пазаруване.

— Пазаруване! — извика Черил, моментално заинтригувана. — В „Нойман Маркъс“?

— Където пожелаеш. Ти избираш.

— Знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен, Кейт — заяви решително моята амбициозна и трудолюбива секретарка.

 

 

— Ти си била много заета дама!… — възкликна Елиът Ейбълман някак задъхано.

— Откъде се обаждаш? Едва те чувам! — провикнах се в слушалката.

— От един крайпътен автомат, на север от Лий-Хай, Уисконсин.

— Имам да ти казвам някои неща. Сутринта научих разни работи. Не съм сигурна как точно се връзват…

— Какво? — ревна той и край него профуча нещо, шумно като тир.

— Какво? — изкрещях на свой ред аз.

— Не те чувам!

— Така няма да стане.

— Ще можеш ли да дойдеш тук? Искам да видиш туй-онуй и да поговориш с един човек.

— Кой е той?

— Ще ти кажа, като се видим.

— Щом мислиш, че е необходимо. Целият ми ден ще мине в път…

— Един мой приятел кара хеликоптер на „Дабълю Си Ен Ви“ и се съгласи да те качи. Ще ти дам телефона. Чака те да му звъннеш.

 

 

Следобедът преваляше, когато стъпих на замръзналото игрище за бейзбол в занемарения парк на Манеток, Уисконсин. Пилотът ме потупа дружески по ръката и ми махна за довиждане. По време на полета ми разказа, че макар Елиът Ейбълман сега да е такъв издокаросан, двамата се запознали във Виетнам, там изнасяли с хеликоптерите ранените от бойното поле.

Елиът ме чакаше и като се здрависвахме, аз вече гледах на него с други очи. Той ме удостои със заразителната си усмивка.

Облечен бе като за планина — с панталон в защитен цвят и кремаво поло. Не можех да не забележа, че освен в азиатските джунгли е прекарал доста време и при щангите в спортната зала.

— Мисля, че открих мястото, където Гретхен е преспала в неделята преди да умре. Също така, убедих патолога да се срещне с нас и да ни даде копие от предварителното медицинско заключение.

— Шерифът се е съгласил!

— Не.

— Тогава как си навил доктора да говори с нас?

— С чар…

— По телефона той ми се стори доста наплашен. Ама ти ще склониш и монахиня да направи стриптийз.

Елиът Ейбълман озари следобеда с мегаусмивката си и ме изгледа от глава до пети в черния ми костюм за погребения и бялата блуза.

— Не знам, не знам — отвърна с дяволит блясък в очите. — Трябва да пробвам.

За огромно мое учудване усетих, че се изчервявам.

 

 

— Откъде докопа тая кола? — възкликнах, като се качвах в жабешкозеления шевролет „Нова“ на съмнителна възраст, вонящ на цигари.

— Наех я от собственика на единствената бензиностанция тук. Петдесет доларчета на ден.

— Хубава сделка!

— Радвам се, че си на това мнение, нали ти плащаш…

— Далеч ли е?

— Около четирийсет километра. Доктор Ярброу много се притеснява да не ни видят при него. Ще се срещнем в приемната на жена му. На седем километра след пресичането на път номер осем и Стандиш Роуд. — Той ми връчи картата.

— Какво е това?

— Ти ще си навигаторът.

— Аз съм зле с ориентацията.

— Шегуваш се.

— Изобщо не се шегувам. Или аз ще карам, а ти ще казваш накъде, или още сега ще набележиш маршрута, иначе може и да не стигнем по светло.

Той ме изгледа озадачено.

— Какво се чудиш?

— Не мога да повярвам, че тъй лесно си признаваш за такъв стандартен женски недостатък.

— Аз съм добър адвокат и лош навигатор. Ще го преживея.

Елиът взе картата и я разгърна върху волана. Няколко минути по-късно свихме по тесен запустял път през гъста борова гора. Небето бе сиво и прехвърчаше сняг. През няколко километра се забелязваха признаци на живот — разнебитена каравана със самотен гирлянд коледни лампички, затъмнена крайпътна кръчма, порутени къщи с табели „хижи под наем — безплатно отопление, телевизор“.

— Доколкото разбрах, районът се изхранва от сезонен бизнес — каза по едно време Елиът. — През пролетта и есента идват ловци, през лятото се навъртат и рибари, заради езерото Лиуанда четирийсетина километра на юг. Зимата обаче е пълно мъртвило. Срещат се и хора, които живеят тук, но рядко.

— Значи ти си разбрал защо Гретхен е дошла до това място?

— Струва ми се, че да. Но няма да ти кажа. Направо ще те заведа. Искам да видя и на теб ли ще ти подейства така.

— Дума да няма, изгарям от любопитство.

— Ще идем веднага, след като се срещнем с Ярброу. По телефона спомена, че имаш нещо за мен.

Разказах му за пликовете с документите на „Азор“. Обясних му и за експеримента на Черил с факса.

— Мислиш ли, че е възможно Гретхен да е изпращала на някого документи?

— Не знам. Може би. Макар че не мога да проумея защо би го направила.

 

 

На табелата пишеше: „Джанис Ярброу — доктор по ветеринарна медицина“. Постройката наподобяваше малък обор. Отпред бяха паркирани няколко пикапа, под малкия навес встрани бяха натрупани бали сено.

Влязохме в тъмен коридор, застлан със слама, с клетки за животни от двете страни. Около нас шаваха и мучаха тъмни силуети. Висока жена с мръсна престилка разговаряше с някакъв притеснен на вид човек и си бършеше ръцете в голям парцал.

— Извинете, търсим доктор Ярброу — прекъсна ги Елиът.

— Аз съм — отвърна тя, но като видя градските ми дрехи, добави: — Явно идвате при другия доктор Ярброу. Той ви чака в кабинета. Третата врата вляво.

Благодарихме й и вече привикнали към сумрака, продължихме накъдето ни каза.

Кабинетът приличаше по-скоро на работилница. Стените бяха облицовани с пластмасова ламперия, имитация на дърво. Линолеумът на пода бе надраскан и на места — сцепен. До прозореца имаше очукано метално бюро и метална кантонерка, в ъгъла — малък хладилник, кафеварка и картонени чашки. Едната стена бе покрита с дипломи по ветеринарна медицина, на отсрещната бе закачен календар със снимка на бик.

„Другият“ доктор Ярброу седеше на бюрото на жена си и разлистваше някаква папка. Беше дребен, с черен бретон, оформен сякаш с помощта на нахлупена паница. Носеше синя риза, в джобчето — калъфче с няколко химикалки, и кафеникави кадифени джинси.

Елиът ни представи един на друг и ние се ръкувахме, после той обясни на доктора колко много сме му благодарни за тази среща.

— Уитъл ще направи всичко възможно да ме уволни, ако научи — каза простичко Ярброу, — но сам си е виновен. От деветнайсет години е шериф на Мийчъм Каунти и досега най-сериозният му случай да е бил някой семеен скандал, завършил в найлоновия чувал. Сега обаче изведнъж изнасилване с убийство и той няма така лесно да изпусне кокала. Но всъщност и аз имам вина. Трябваше да си държа устата затворена, ама не ми хрумна, че може да има толкова глупави хора.

— Нещо не успявам да проследя мисълта ви — заяви най-дружелюбно Елиът.

— Че как ще успеете… Говоря съвсем несвързано. Май най-добре ще е да започна от самото начало. Работата е там обаче, че мен не ме извикаха в началото. Оттук тръгват проблемите. Аз не видях тялото на местопроизшествието. Обадиха ми се, чак след като го бяха докарали в болницата.

— Това донякъде се разминава със стандартната процедура — прекъсна го Елиът.

— В тоя край много-много не разбират от стандартни процедури. Уитъл се обадил, не ме намерил. Звъннал на пейджъра, аз не се отзовах веднага и той решил да не държи момчетата на студа. Направили няколко снимки и докарали трупа в болницата.

— Не е имало оглед на местопроизшествието?

— Какво говорите… Дори да е имало нещо за гледане, момчетата на шерифа още на първата минута са го стъпкали в калта. Детективите по убийствата имат една приказка: „Жертвата я убиват веднъж, а веществените доказателства — безброй пъти“. Уитъл е кошмарът за детектива… Открили са вашата Гретхен в храсталаците на десетина метра от шосето. С дрехи била, но неподходящи за времето — само фланелка и панталон. Лежала по лице и като я обърнали, полицаят забелязал петехии — кървясали очи и спукани кръвоносни съдове по кожата. При първоначалния оглед видях наличие на драскотини по врата. Дотук изглеждаше убийство с изнасилване като по учебник. Почти всички млади момичета, намерени убити вън от населени места, са жертви именно на такова престъпление. Почти всичките са удушени. Този мой извод се потвърждаваше също от белезите по шията и от спуканите кръвоносни съдове. Именно дотук бях стигнал, когато се появи Уитъл и пожела да знае как върви работата ми. Аз и без това бях вбесен, че са преместили трупа и си му го казах. Заявих му, че тук става въпрос за убийство, а той за по-малко от час се е издънил по всички линии. Той се разфуча, но фактът си е факт. Когато започнах аутопсията обаче, нещата вече не изглеждаха толкова ясни. Носът беше счупен, по долната устна и по езика имаше белези от ухапване. Това са признаци на някакъв вид пристъп. Аз наскоро изкарах едномесечна специализация в Дейд Каунти. Там много често подобни симптоми се срещаха при наркомани, приели свръхдоза. И счупеният нос се връзваше. Може да го е ударила, като е паднала, а може и да се е счупил съвсем лесно, заради отслабналата носна преграда в резултат от смъркането на кокаин. След това видях белезите от подкожни инжекции и реших, че се и боцка.

— Имаше диабет. Всеки ден си слагаше инсулин — обадих се аз.

— Сега вече знам — тъжно отвърна той, — но тогава се заех да изследвам очния секрет и урината за наличие на глюкоза. И двете проби излязоха отрицателни. При диабетиците подобни пристъпи обикновено означават хипергликемия и в очите и урината има високо съдържание на глюкоза.

— Но вие не сте открили никакво.

— Никакво, точно така. Проверих урината за кокаин. Нямаше. Изследванията, които правим в нашата болница, за съжаление, са със сравнително голям процент грешка при негативен резултат, затова реших да изпратя пробите в лабораторията на Илинойс да проверят за кокаинов метаболит, а и нямах представа колко време е престояло тялото. Тогава пристъпих към набора от процедури за изнасилване. Сресах гениталните косми и открих няколко, които не принадлежат на жертвата. Взех проби от устната кухина, от ануса и от влагалището. Първите две се оказаха отрицателни. Имала е само вагинално сношение. Изследвах спермата — „А“ отрицателна, сравнително рядко срещана група. Едва тогава започнах същинската аутопсия. Направил съм ви копие от предварителното заключение. С две думи обаче — от количеството на спермата и като допуснах средна продължителност на живот на сперматозоидите, стигнах до извода, че през предишните двайсет и четири часа жертвата е имала два полови акта; единият — дванайсет до шестнайсет часа преди настъпване на смъртта, другият — четири до шест часа. Вероятно и двата пъти е лежала. Драскотини и охлузвания имаше и по други външни части на тялото — по ръцете и по глезените. Но въпреки нараняванията по шията, трахеята не бе засегната. Под ноктите нямаше кръв или частици от кожа. Стомахът бе празен. Съвършено празен. Жлъчният мехур бе уголемен. Иначе си изглеждаше напълно здраво момиче. Всичките проби изпратих в лабораторията на Илинойс с молба за бърз отговор.

— И от какво е умряла? — попита Елиът.

— Все още съм доста объркан — призна чистосърдечно Ярброу. — На пръв поглед — изнасилване и убийство, само че липсват явни признаци за изнасилване, което не означава непременно, че не е била изнасилена, но не предоставя и никакви категорични доказателства за убийство. Спуканите кръвоносни съдове може да са резултат от продължителното лежане на трупа. Драскотините може да са били предизвикани също и от животни. Ако е била удушена, би трябвало гръклянът да е засегнат. Възможно е да е починала вследствие на задушаване, лицето й да е било затиснато с възглавница, но това са вече само догадки. На този етап вече бях склонен да отхвърля идеята за изнасилване. Реших, че половият акт е бил доброволен и е бил последван от свръхдоза кокаин. Спрях дотук, защото не можех да направя нищо друго, освен да чакам резултатите от токсикологичните изследвания. И тогава, на следващата сутрин Уитъл благоволява да ми се обади и да ме уведоми, че нашето момиче е идентифицирано, оказало се някаква мафиотска внучка от Чикаго. Обясних му за съмненията си по отношение причината за настъпване на смъртта и той пощръкля. Телевизионният екип вече бил тръгнал от Чикаго, за да вземе интервю от него, а аз му разправям, че жертвата на сексуалното убийство може и да не е била убита.

— Какъв телевизионен екип? — обадих се аз. — В новините нямаше почти нищо.

— Уитъл заяви, че фамилията задействала връзките и потулила историята. Той тогава излезе от кожата си, уверявам ви. Аз издадох предварителния смъртен акт, за да може да бъде извършено погребението. После вие се обадихте и казахте, че момичето е било на инсулин. Свързах се с ендокринолога и изведнъж всичко си дойде на мястото. В момента предположението ми е, че Гретхен Азорини е починала от хипогликемия.

Доктор Ярброу спря, за да си поеме въздух, а ние с Елиът чакахме търпеливо.

— Това е само хипотеза — продължи той, — но е единствената хипотеза, която взема под внимание всички факти. Тя обяснява липсата на кръвна захар в урината и очната секреция, обяснява белезите от подкожни инжекции, уголемения жлъчен мехур, дори обяснява празния й стомах и следите от ухапвания.

Ние го гледахме в очакване да се доизкаже.

— Добре — заговори отново той, схванал невежеството ни, — ето ви сега едно въведение в ендокринологията. Човек, който няма диабет, поема и усвоява храната, хранителните съставки се абсорбират в кръвта, което довежда до повишаване нивото на кръвната захар. При преминаване на кръвта през панкреаса се произвежда инсулин. Той е необходим на клетките, за да асимилират захарта и да я използват за своето функциониране. Хората с диабет „тип две“, какъвто е този на починалата, не произвеждат достатъчно инсулин, а нейният организъм не е произвеждал абсолютно никакъв инсулин. Тези болни трябва да си инжектират инсулин, за да може тялото им да асимилира и да използва храната. Ако не го направят или ако инсулинът, който поемат, не съответства на количеството приета храна, организмите им произвеждат два токсични вторични продукта — кетони и киселини. Те отиват в кръвта и пациентът изпада в кетонна ацидоза — свръхкиселинност, която при липса на лекарска намеса води до кома и смърт.

— Значи Гретхен Азорини е починала от кетонна ацидоза? — попита Елиът.

— Не. Но това е най-типичната причина за внезапна смърт при диабетиците. Именно затова винаги правим рутинно изследване за наличие на глюкоза в урината и очния секрет. Но спомнете си, че у момичето не открих никакво съдържание на глюкоза. Ако беше умряла от хипергликемия, с други думи, от кетонна ацидоза и диабетична кома, нивото на глюкозата щеше да бъде неестествено високо, затова аз смятам, че смъртта е причинена от хипогликемия. При хипогликемията се получава обратното — нивото на кръвната захар е ненормално ниско или, както е в нашия случай, такава напълно липсва.

— Как се стига до хипогликемия? — прекъснах го аз.

— Съществуват няколко възможни начина. Може да е взела свръхдоза инсулин, макар че като се има предвид, че стомахът й беше съвсем празен, не е задължително дозата да е била чак толкова голяма. Също така е възможно да е взела ежедневната си доза, но да не е поела храна или да не е могла да я задържи в организма си, например да е била болна от грип.

— Някакви основания за подобно заключение? — обади се Елиът.

— Левкоцитите й бяха нормални, но това означава само, че не е имала бактериална инфекция. Грипните заболявания често са причинени от вирусоносители. Това не може да се установи постмортем. Но в случаите на хипогликемия, кръвната захар пада внезапно, често настъпват пристъпи, което обяснява белезите от зъби по долната й устна и езика.

— Доколко сте сигурен в това? — попитах аз.

— Далеч не сто процента — призна отново той. — Това е една от причините да реша да го споделя с вас. Трябва да изчакам заключенията от токсикологията. Все още има вероятност, независимо от диабета, момичето да е починало от свръхдоза кокаин. От друга страна, ако то наистина не е вземало наркотици, хипогликемията е единственото обяснение на наличните факти. Надявам се, че след като сте се заели с разследването на смъртта, ще откриете други доказателства в подкрепа на моята теория.

— А Уитъл? — подхвърли Елиът.

— Уитъл домъкна един след друг всички сексуални маниаци в района и часове наред ги пече на бавен огън. Сигурно е разпитал абсолютно всеки мъж, който евентуално би могъл да разговаря с Гретхен Азорини през последните десет години. Задълбочил се е като есесовец. Но най-много се пука от яд, задето не може да блесне пред медиите. Мило и драго дава да види муцуната си по телевизията, затова е решил, че ще успее да го направи единствено като арестува някого — все едно кого.

— Значи той не признава вашата версия? — попитах аз.

— Уитъл само едно си знае — изнасилване и убийство. Фактите може да му извадят очите, но той просто ще се обърне на другата страна.

 

 

След срещата с доктор Ярброу, Елиът ме качи отново на колата и ме поведе към края на света. Минахме през гъста борова гора и после свихме по тесен черен път, покрит със скреж и изоран от дълбоки коловози. На всеки стотина метра стърчаха ръждясали табели с надпис „Ловът забранен“, повечето надупчени от сачми. Други признаци на човешко или каквото и да било присъствие липсваха.

— Всичко това е собственост на Джоуи Азорини — поясни Елиът, като се мъчеше да удържи шевролета на пътя. — Според териториалните регистри, двайсет декара принадлежат на корпорацията за недвижима собственост от Чикаго „Херцог“, но това е само за парлама.

— Джоуи искал да направи тук ловен център за баровци с малко проституция и малко хазарт.

— Кой ще ти дойде чак тук? Защо да не иде в Лас Вегас? Поне е топло.

— В Лас Вегас има ли лосове?

— Обзалагам се, че може да се уреди.

Колата постепенно намали и в първия момент аз помислих, че ни свършва бензинът, но после разбрах, че сме стигнали края на пътя в буквалния смисъл на думата. През дърветата мярнах малка вила.

Тя беше занемарена, но не и стара. Имаше просторна веранда за летните вечери и покрив от каменни плочи. Не се виждаше пътека, нито трева. Джоуи явно е направил малка просека в гората, отъпкал е черния път и е построил вилата. Спомних си, че според плана, тя е трябвало да бъде базата, докато се строи хотелът. Несъмнено стигнал е само до вилата. Бурените растяха до самата врата. Отвън поне, мястото изглеждаше неприветливо и запустяло.

— Тук ли е дошла Гретхен? — възкликнах аз и нагазих в калта с доскоро чудесните си обувки Ферагамо.

Елиът кимна и ми подаде хирургически гумени ръкавици.

— Сложи това и не пипай нищо. Сутринта входната врата беше отворена.

 

 

Отвътре стените бяха недовършени, но сухи. Долавяше се мирис на плесен или може би така си миришат селските къщи. За мен няма разлика.

На първия етаж помещенията бяха две — голям хол с внушителна камина, където се въргаляше овъглен пън, пред нея бяха примъкнати два стола, другото представляваше тясна кухничка, но оборудвана с модерни домакински уреди. Всичко е изглеждало изрядно чисто до момента, в който някой е дошъл и го е поръсил с талк.

— Ела горе да те запозная с Лу — каза Елиът.

— Кой е той?

— Специалист от техническата лаборатория на Чикагското полицейско управление. Днес се писа болен, за да дойде тук.

Тръгнах след Елиът по тесните стълби.

— Има две спални. Едната не е използвана от години, интересна е втората.

Той отвори вратата на интересната спалня.

— Кажи й да не пипа нищо! — излая Лу вместо поздрав.

Той беше едър як мъж, около четирийсетгодишен, с лилаво яке от лъскава материя, с огромна щампа на гърба, изобразяваща емблемата на „Кинзи Лейнс“. В момента лазеше на колене покрай леглото, биреното му шкембе бе увиснало почти до пода, а дънките се бяха смъкнали толкова ниско, че показваха онова, което би трябвало да остане скрито под бельото. Той се изправи с пъшкане, Елиът ни представи и ние стиснахме гумените си ръце.

Спалнята приличаше на останалата част от вилата, само дето някой се бе постарал да внесе малко уют. Леглото не бе оправено, но чаршафите на Лора Ашли струваха поне хилядарка. От двете страни имаше столове, изпълняващи ролята на нощни шкафчета. Върху единия имаше часовник „Мовадо“, кристална гарафа и чаша, а върху другия — салфетник от коруба на костенурка и романа на Агата Кристи „Убийството на Роджър Акройд“ с твърди корици. И върху двата имаше по една малка лампа от уотърфордско стъкло с накъдрен ленен лампион.

Бавно приседнах на леглото и се огледах, като обгърнах тялото си с ръце, за да се стопля.

— Хубаво местенце — отбеляза Лу.

— Какво откри? — попита Елиът.

— Нищо особено. Чистено е сравнително скоро, бих казал през последните две седмици. В леглото намерих малко косми — рижави и кестеняви. Ще занеса чаршафите в лабораторията, има следи от сперма, искам да определят кръвната група.

— Отпечатъци?

— Отпечатъците нещо ме притесняват. Тези на момичето са навсякъде — в банята, по вратите, по абсолютно всяко шкафче долу. Сякаш ги е опипвала едно по едно.

— А на мъжа?

— Никакви. Нула. Ни една милимунда. Все едно не е имало друг човек.

— Възможно ли е да е бил с ръкавици? — обадих се аз.

— Едва ли. Ръкавиците оставят петна. Не открих нищичко. Явно тоя адски е внимавал.

— Нещо друго?

— Засега не. Имам още половин час работа.

— Ще изчакаме долу — каза Елиът.

— Къде точно са я открили? — попитах, когато седнах пред камината и заметнах краищата на сакото си.

— На десетина метра встрани от черния път, на около три километра преди павираното шосе. Оттогава е валяло два пъти. Заместник-шерифът ми каза, че момчетата доста се постарали да оцапат всичко. Колите им пък така разорали пътя, че няма шанс за отпечатъци от гуми.

— Шерифът взел ли е отпечатъците от вилата?

— Не. Наредил нищо да не се пипа. Джоуи може и да се е отказал от идеите си за ловен курорт, но явно все още има доста приятелчета наоколо.

— Защо мислиш така?

— Защото вероятно е купил Уитъл. Не е възможно да се е охарчил за целия този парцел, без преди това да е подсигурил ченгетата.

— Но ако Джоуи командва ченгетата, защо позволява на Уитъл да тръби за изнасилването? По-разумно би било да му затвори устата.

— Не знам. В тази история всичко е пълна каша. Какво ще кажеш за обстановката тук?

— Мисля, че е любовно гнезденце. Гретхен е купила всичко или поне тя го е избирала. В стаите й у Стивън и в общежитието има подобни чаршафи. Смятам, че е било използвано повече от веднъж, ако е било само за една нощ, защо ще са тия лампи, гарафата…

— Но защо ще бие целия този път? Шерифът търси под дърво и камък някое местно момче, но засега удря на камък.

— Бет каза, че ако Стивън научи, щял да побеснее. Толкова ли щеше се разтревожи, ако се окаже, че племенницата му спи с някое селянче?

— Може би е щял побеснее, че тя изобщо спи с някого. Все пак, била е само на шестнайсет.

— Когато той беше на шестнайсет, здравата беше загазил, така че едва ли би я похвалил, но нямаше да тръгне да я убива.

— Добре. Да предположим, че по всяка вероятност не е било местно момче. Но защо ще идват чак дотук? Може би него го е било страх да я видят с нея.

— Може би, но нищо чудно да сме на съвсем погрешен път. Разглеждаме ситуацията от позицията на възрастни. Ти къде мърсуваше като беше в гимназията?

— Добрите еврейски момченца от Хайланд Парк не мърсуват — заяви целомъдрено Елиът.

— По-сериозно, моля ти се. Правилният отговор е, че тийнейджърите мърсуват когато могат и където могат. Работата е там, че нямат голяма свобода и възможност за уединение. Най-трудното е да намериш място, където да можеш да се усамотиш.

— Толкова трудно, че да караш пет часа до тая пустош?

— На шестнайсет години, Елиът! Помисли! Ти като беше на шестнайсет щеше ли да караш пет часа заради единия секс?

— Уха! Иска ли питане?

Лу се дотътри от горния етаж с найлонов плик, в който се виждаха чаршафите и голяма платнена торба.

— Готово ли е? — попита Елиът.

— Ъ-хъ — изсумтя той.

— Откри ли нещо друго?

— Само това.

Лу ми подаде найлоново пликче с празна спринцовка и игла, счупена точно на две.