Метаданни
Данни
- Серия
- Кейт Милхоланд (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Principal Defense, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Вихра Ганчева, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2023 г.)
Издание:
Автор: Джини Харцмарк
Заглавие: Безумно разследване
Преводач: Вихра Ганчева
Година на превод: 1997
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство „Весела Люцканова“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1997
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: ДФ „Абагар“ — В. Търново
Редактор: Вихра Манова
Художник: Росица Крамен
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18672
История
- — Добавяне
Глава седма
В просъница дочух гласа на Гутман, кънтящ през телефонния ми секретар. Звучеше непоносимо кисел. Не можех да помръдна, цялата бях схваната. С мъка се докопах до телефона и установих, че абсолютно всичко ме боли.
— Ало — рекох в слушалката, като внимавах да не я докосвам до подпухналото си лице.
— Какво, по дяволите, правиш още вкъщи? — изръмжа той.
— Колко е часът?
— Почти обед, дявол да го вземе! Не мога да повярвам, че ми погаждаш такива номера! Болна ли си?
— Нещо такова.
— Нямам време за женски глезотии. Веднага идвай. Имаш ли нещо за писане?
— Да. — Измъкнах от чекмеджето молив и тефтер.
— Западен Вашингтон номер 322. Апартамент 2066.
— Имам ли време за душ?
— Нямаш време дори да пикаеш — сопна ми се той и с трясък затвори телефона.
На този адрес се намираше наскоро ремонтирана сграда с офиси, вклинена между магазин за перуки и будка за пуканки в западния край на железопътната линия.
Лицето ми пулсираше при всяка стъпка. Имах пет шева на дясното слепоочие и още единайсет зад ухото. Клодия ме избродира. Минувачите в тази част на града и по това време на съботния ден бяха рядкост, но всички, с които се разминах, до един хлъцваха. Дори и тези, които удържаха да не извият врат след мен, със сигурност биха желали да ме позяпат на спокойствие. Страшна гледка бях.
Асансьорът ме отведе до апартамент 2066, който се оказа адвокатската кантора на „Морганели, Де Дженова и Роко“. За първи път чувах за такава фирма. Приемната бе обзаведена като викториански погребален дом — тъмни драперии, масивни черни мебели и саксии с папрат.
Зад бюрото седеше момиче с коса, която поставяше под съмнение законите на гравитацията. Обясних, че съм сътрудник на Гутман.
— Окей. Ще ви заведа.
Тя се зафръцка пред мен на високите си токчета, а аз всеки миг очаквах да чуя как изплющява с дъвката.
Оказа се скромна семейна среща в присъствието на адвокати. Джоуи Азорини, намусен, с подут нос, цял облепен с анкерпласт. Точно срещу него — Стивън Азорини, с шевове като моите, изключително сериозен. От двете страни на Джоуи седяха мъже в костюми на тънки райета. Бодигардът Вито стоеше прав до вратата — гаден и непроницаем. Гутман беше до Стивън.
Председателското място се заемаше от възрастен мъж. Някога със сигурност е бил едър, може би колкото Стивън, ала годините и един господ знае какви още неприятности бяха смачкали гърдите му и превили раменете. Оредяващата бяла коса бе сресана назад от високото чело и орловия нос. Профил, достоен за римска монета. Имаше очите на Стивън — сини и студени, неподхождащи на старческата му глава. Ръцете му бяха големи, с изкълчени стави на пръстите и лежаха пред него като спящи животни.
Забелязах, че Гутман трепна при вида на лицето ми, разкрасено досущ като на братята, но нищо не каза. Прекъсна разговора и ме представи на Антъни Азорини, на тримата партньори дали име на адвокатската фирма — господата Морганели, Де Дженова и Роко, и на Джоуи Азорини.
— Вече се познаваме — подхвърлих лаконично.
Нямах ни най-малка представа за какво става въпрос. Гутман ми посочи празния стол до себе си. Господин Морганели, който седеше до Джоуи, започна тихичко да му шепне на италиански. Изглежда го увещаваше за нещо. Гутман плъзна пред мен един лист — писмо до доктор Стивън Азорини, главен изпълнителен директор на фармацевтичната компания „Азор“, което го уведомяваше, че триста и четири хиляди четиристотин седемдесет и седем акции, собственост на изпращача, ще бъдат обявени за продажба, също както и петдесетте хиляди акции на Гретхен Азорини. Най-отдолу се мъдреше подписът на Джоуи Азорини.
Старият Азорини удари с жилестия си юмрук по масата.
— На английски!
Морганели се подчини и заговори монотонно като натъжен енорийски свещеник, който вече от нищо не може да се учуди:
— Смъртта, особено внезапната смърт на такъв млад човек като Гретхен Азорини е истинска, ужасна трагедия. Хората дават воля на емоциите си, казват или вършат неща, за които много често после съжаляват. Това е нещо естествено, част от живота. Но когато в такъв труден момент се вземат важни решения, решения, свързани с работата — той извиси глас, — могат да се направят сериозни грешки. Цели фамилии са се разцепвали пред очите ми. Брат се е изправял срещу брата. — Той тъжно заклати глава и я сведе към гърдите си, сякаш от тежестта на казаното.
— Бизнесът си е бизнес — заяви Джоуи, вирнал брада като хлапак, който най-после е събрал кураж да се изправи срещу баща си. — Моето решение е свързано само с бизнеса. Защо ще се съобразявам с брат си? Той съобразява ли се с това, че съм му брат? Никой истински брат няма да разправя такива неща, каквито каза той! Фамилията не се разцепва заради мен. Тя вече се е разцепила и то много отдавна.
— Все ми е едно какво ще направиш — заяви хладно Стивън.
— Стивън, внимавай после да не съжаляваш за думите си — предупреди го Гутман, едва ли не шепнешком.
— Ти знаеш, че ако се отнасяш с мен като с брат и аз ще се отнасям с теб така. Всеки знае, че Джоуи Азорини е верен и на приятели, и на роднини. Ти, Стиви, при кого отиде, когато татко ти отказа, когато банките не ти дадоха и един петак? Дойде при брат си и какво направи тогава брат ти? Задавах ли ти въпроси? Питах ли те ще можеш ли да ми върнеш парите? Питах ли те за какво са ти? Не, имах ти доверие, защото си ми брат.
— Върнах ти дълга — отегчено отвърна Стивън. — Дадох ти акциите и сега те струват милиони.
— А аз пък сега ги продавам и си вземам обратно мангизите — отсече Джоуи. — Лайнар такъв! Когато имаше нужда от мен, се държеше човешки, като с брат. Когато едничкото ми дете е мъртво, ме плюеш все едно че съм животно.
— Така нормалните хора се отнасят с убийците. Очаквам да ме имаш за брат, защото аз винаги съм бил такъв, а ти през целия си живот и за десет минути не си бил почтен.
— Момчета! — изръмжа Антъни Азорини и очите му засвяткаха гневно. — Джоуи, ти твърдиш, че си решил да продадеш акциите си от „Азор“, както и тези, които очакваш да наследиш от Гретхен, не на кого да е, а на врага на брат си Едгар Айкел, само и само заради парите. Добре, така да бъде. Сега аз ще ги купя от теб на неговата цена — четирийсет и осем долара всяка. Ти ще подпишеш споразумението, а аз ще ти дам чек.
Той се потупа по джобовете и бръкна в сакото си за чековата книжка. Вито мигновено застана нащрек, когато ръката на Антъни Азорини изчезна от полезрението му.
Мило семейство, няма що! — помислих си аз.
— Винс, каква е сумата? — попита Стария, докато пишеше.
Винс Де Дженова извади калкулатор и натисна последователно цифрите триста петдесет и четири хиляди четиристотин седемдесет и седем, умножено по четирийсет и осем. Това бяха много пари, дори и за един Милхоланд.
— Седемнайсет милиона, четиринайсет хиляди, осемстотин деветдесет и шест долара — докладва Де Дженова.
— Добре — промърмори Азорини. — Ето ти парите, Джоуи. Винс ще изготви споразумение за прехвърляне на собствеността на мое име и ти ще го подпишеш.
Стивън се взираше в масата пред себе си. Джоуи избута чека настрана.
— Не, татко! Не ти ща парите!
— Какво им има на парите ми? — кротко попита Стария. — Мога да си го позволя. — Млъкна за миг за по-голям ефект. — Или се опасяваш какво ще направя с акциите? Страх те е, че вместо да ги продам, ще ги подаря на брат ти, а?
— Нямаше да стигнем дотук, ако той ми се беше извинил — избухна Джоуи като намусено хлапе.
— О, сега разбирам — произнесе внимателно Антъни Азорини. — Значи решението ти е било продиктувано от емоции. Искаш не пари, а извинение.
— Татко, Стивън ме изложи пред семейството — проплака Джоуи. — Потъпка честта ми пред теб.
Всички погледи се насочиха към Стивън.
— Не съм казал нищо, което да не отговаря на истината — отвърна той само на баща си.
— Трябва да се извиниш — изкомандва Стария.
— Не!
— Но ти не можеш да бъдеш сигурен, че брат ти е замесен в убийството на Гретхен — намеси се Гутман, все едно че мисли на глас.
Стивън го стрелна с мълчаливия въпрос: „Затова ли ти плащам?“.
— Твоят адвокат ти дава добър съвет, Стивън — хвана се за нишката баща му. — Ти си учен, човек на разума, боравиш с факти и доказателства. Подозираш, че брат ти има някаква вина. Дори си сигурен. Ами ако не е така? Тогава наистина ще извършиш ужасна несправедливост спрямо него.
— Ако ми докажеш, че греша, готов съм да се извиня — рече Стивън с тон, от който ставаше ясно, че никога няма да се наложи да изпълни обещанието.
— Но кое доказателство ще се смята за приемливо? — обади се Гутман.
Усещах накъде бие и не можех да не се възхитя на начина, по който двамата заложиха капана на Стивън и бавничко го подмамваха към него.
— Уверен съм, че брат ти ще изнамери цяла армия свидетели, които да потвърдят, че е бил на стотици километри от Гретхен — продължи моят шеф. — Ти обаче няма да им повярваш, нали?
— С пари можеш да купиш всеки — отвърна Стивън.
— О, не съм съгласен — произнесе Гутман с успокоителен глас като на селски доктор. — Обзалагам се, че Джоуи Азорини не би могъл да купи Кейт, например. Каквито и пари да й предложи, няма да я принуди да излъже.
— Какво точно намекваш? — попита Стивън, явно отегчен от словесни упражнения.
— Намеквам, че ако Кейт проучи обстоятелствата около смъртта на твоята племенница, ако ги разследва безпристрастно, както би го направил някой прокурор, ти ще приемеш фактите, които е събрала, нали?
— Разбира се, че ще ги приема — предпазливо отговори Стивън.
— И ако тя успее да докаже, че брат ти няма нищо общо със смъртта на дъщеря си, това ще те удовлетвори, така ли?
— Няма да успее. А аз съм сигурен, че този кучи син е виновен…
— Но ако Кейт съумее да ти го докаже, ти ще й повярваш. — Гутман беше упорит като конска муха.
— Да — съгласи се неохотно Стивън.
— В такъв случай адвокатите да подготвят споразумението — оповести Антъни Азорини с тържеството на човек, току-що сключил успешна сделка.
Над масата се кръстосаха доста озадачени погледи. Имах ясното усещане, че ме водят за носа, но всичко бе така съвършено изпипано, че нямах представа накъде точно ме водят.
— Кейт Милхоланд приема да проведе безпристрастно разследване относно смъртта на Гретхен Азорини — започна да диктува Гутман, а Де Дженова послушно си водеше записки. — Нейна цел ще бъде разкриване на обстоятелствата, причинили тази смърт. В случай че разследването докаже каквото и да било участие на Джоуи Азорини, тя ще предостави доказателствата на Стивън Азорини, който ще разполага с тях както намери за добре. Ако обаче нейното разследване стигне до извода, че Джоуи Азорини е невинен, Стивън Азорини се задължава да му се извини.
— И Джоуи ще се откаже от продажбата на своите акции и тези на дъщеря си.
— Стига доказателствата да са били предоставени преди изтичане на крайния срок за офертата на Едгар Айкел.
— Той изтича след десет дни — прошепнах аз.
— Винс, подготви документите за подпис — избоботи Антъни Азорини.
— Ей, чакайте! — извика Джоуи. — Ами аз откъде да знам дали тя няма да иска да ме натопи?
— Лично за теб е все едно — поясни Гутман. — Ако ти нямаш нищо общо със смъртта на дъщеря си, а госпожица Милхоланд каже, че си замесен, ще бъдеш в същото положение, в което си в момента. Ако тя каже, че не си замесен, а ти си бил, значи поне ще получиш извинението, което толкова те мъчи. Без да го заслужаваш, разбира се.
Джоуи премига като човек, който се опитва да пробие с очи мрака.
— Винс ще изготви споразумението — оповести Антъни Азорини.
— Стига госпожица Милхоланд да приеме — обади се Стивън и ме погледна.
Хванали ме бяха натясно, ама съвсем натясно. Всяка клетка от тялото ми заповядваше по най-категоричен начин да откажа това безсмислено и обречено предложение. В същото време не можех да измисля каквато и да е приемлива причина за отказ. Бях задължена на Стивън.
Мълчанието в стаята ме задушаваше.
— Естествено, че приема — изтърси Гутман, докато продължавах да зяпам оглупяла. — Госпожица Милхоланд е стара приятелка на Стивън, а също и юридически съветник на „Азор“. Тя ще направи всичко, което е по силите й, за да предотврати принудителното изкупуване на корпорацията. Прав ли съм, Кейт?
— Да, да. Разбира се — промълвих аз.
Скандалът ми с Гутман се раздуха твърде бързо из коридорите на „Калахан Рос“. В края на деня вече имаше оживени залагания относно точния час на моето уволнение, а блъсканицата за стола ми се разгоря с неподозирана сила.
В таксито на връщане едва успях да се сдържа. С невероятни усилия на волята не наруших заповедта да не се коментира работата извън границите на офиса. В момента обаче, в който прекрачихме прага на сградата, вътре в себе си аз също прекрачих границата.
Никой до този момент не е оцелял след такова отношение към Гутман. Поне нито един от дребните сътрудници. Но в последните няколко дни бях смазана душевно и физически, а Гутман след дългогодишни опити най-после успя да ме тласне оттатък рамките на благоприличието.
— Какво, по дяволите, стана там? — изкрещях аз още на вратата.
— Не тук, Кейт — промърмори обезпокоен шефът. Публичният изблик на гнева ми го шашна.
— Не тук, не там! Кога и къде ще ми обясниш какъв беше тоя цирк? Когато Айкел купи „Азор“ и влезе през парадния вход, и на теб ти трябва някой да опере пешкира. Тогава ли ще ми кажеш?
— Кейт, ела в кабинета ми.
— Защо? За да вземеш да хлътнеш в някоя врата и да ми се изплъзнеш, мазно копеле такова!…
Той ме хвана за ръката.
— Не ме пипай! — изсъсках му аз и яростно се дръпнах.
— Какво те е прихванало? — попита най-нагло.
— О, ти се изненадваш, че съм ядосана! — Опитах да се овладея. За секунда прозвучах като майка ми. Не ми хареса. — Откъде да започна, господин Гутман?… Да кажем, че ми е дошло до гуша да решаваш вместо мен какво ще правя за тази фирма и какво не, на какви крайности ще съм готова в името на клиента. Аз не съм ти личната секретарка, аз съм юрист и ако не ти е ясна разликата, следващия път изпрати в съда нея.
— Кейт, длъжен съм да призная, че споразумението, което сключихме преди малко, е нетрадиционно в известен смисъл, но това по никакъв начин не оправдава този… тази… предменструална истерия.
За малко да го ударя.
— Почакай и ще ти обясня — изрекох с най-голямото хладнокръвие, на което съм способна. — Твоят идеално смазан юридически мозък не се ли запита защо трима от присъстващите изглеждаха като че ги е газил влак? Снощи бях у Стивън. Брат му и оня бияч се отбиха за едно малко гости. Не щеш ли Джоуи реши да покаже склонността си към братоубийство и накрая играта позагрубя. Само не ми казвай, че геният на правото не се е сетил, че и тримата сме участвали в една и съща патаклама.
— Искаш да кажеш, че той те е ударил? — смаяно попита Гутман.
— О, не. Само ме събори на пода. След това Вито ме срита в лицето. Имам шестнайсет шева и леко мозъчно сътресение, а белезите по тялото ми са достойни за рекламния афиш на асоциацията за жертвите от насилието. Но това са някакви си дреболии, нали, защото аз за фирмата съм готова на всичко, така де! Ще мина през огън и вода, ще заложа приятелството си с важния клиент, ще проявя чудеса от храброст, за да оневиня човека, който вероятно е участвал в убийството на собствената си шестнайсетгодишна дъщеря и който безспорно се опита да убие нашия клиент, а на мен ми нанесе телесни повреди. В края на краищата не се е случило нищо кой знае какво. Всекидневие…
— По никакъв начин не бих могъл да знам.
— Ами що не попита бе, Айнщайн. Трябваше да попиташ. — Бях изразходвала цялата си енергия. — Сега си отивам в кабинета. Имам да пиша писмо.
Седях на бюрото си и оглеждах кабинета. Всички други помещения в живота ми бяха белязани със знака на безразличието. Празни кутии от бира и стари вестници из колата ми, абсурдната купчина от мебели в апартамента, сякаш изхвърлени от прибоя.
Кабинетът ми обаче бе изпълнен с нещата, които обичам — писалището в стил от епохата на Регентството, подарък от леля Сара — сестрата на баща ми, прокудена от семейството в Калифорния поради лесбийските си забежки, двата фотьойла, които спасих от къщи при разчистването след смъртта на брат ми, тук бяха и всички документи, които бяха моето убежище от горчилката на миналото.
Натиснах интеркома.
— Черил, никакви телефони!
От най-долното чекмедже на бюрото взех една от личните ми бланки, отворих писалката в синьо и златно, собственост на дядо ми и започнах да си пиша оставката.
Почти бях свършила, когато на вратата се почука. Не помръднах, но след няколко секунди тя се открехна и през процепа надзърна Скип Тилман — изпълнителният директор на фирмата.
— Кейт? — прошепна той, все едно че идва да буди детето си. — Кейт, бих искал да поговорим.
— Тъкмо си дописвам оставката. След пет минути ще е на бюрото ти. Тогава ще можем да си говорим колкото искаш. Ще имам всичкото време на света.
— Не, Кейт, моля те, изслушай ме. Гутман е великолепен адвокат, великолепен. Изключителен тактик. Но в отношенията с хората е пълен идиот. Познаваш го по-добре от всеки друг. Не позволявай да те тласне към някоя необмислена и прибързана постъпка. Хайде първо да го обсъдим.
— Времето за обсъждане изтече — заявих аз и неволно се запитах защо в трудните моменти все го удрям на изтъркани фрази.
— Кейт, познавам те от дете. Моля те, бъди така добра да ми отделиш няколко минути.
— Но ако откажа, ще се мотаеш пред вратата, докато капитулирам — въздъхнах аз. — Скип, ти омаломощаваш хората с твоята любезност. Сигурно затова са те направили шеф.
Той се примъкна към един стол.
— Джон ми каза, че Джоуи Азорини те е бил.
— Джоуи и горилата му.
— Извика ли полиция?
— Не. Но не защото защитавах интересите на фирмата, а защото Стивън ме помоли като приятел.
— Кога стана?
— Снощи към десет.
— Ходи ли на лекар?
— Не. Една моя приятелка дойде да ни зашие.
— Обади ли се на Джон? Каза ли му какво се е случило?
— Не.
— И не сте се виждали сутринта?
— Не. Той ми се обади вкъщи от офиса на „Морганели, Де Дженова и Роко“. Ясно ми е какво намекваш, Скип. Искаш да ме убедиш, че Гутман не би могъл да знае. Съгласна съм. Но той така се беше настървил да ни впримчи двамата със Стивън в тази абсурдна сделка, че не можа да намери и две минути да ме попита какво се е случило, макар че и на децата по улицата им беше ясно, че някой ме е бил. Но дори и това с нищо не променя факта, че против волята ми той ме натика в една каша, където изобщо не ми е мястото.
— Разбирам — рече бащински Скип, — Джон ми показа споразумението. Наистина няма нищо общо с това, на което са те учили в университета.
— Ужасно си прав! Но това е прекалено меко казано.
— И все пак не можеш да не се възхитиш на изобретателността на Джон, нали?
— Така е — отвърнах кисело.
— Това щеше да бъде катастрофа за „Азор“. Какъв процент от компанията притежава Джоуи? А като добавим и акциите на дъщеря му?
— Между четири и пет процента.
— Значи почти пет процента от общия брой акции на компанията се предлагат на Айкел, ей тъй на тепсия, а Гутман съумява така да обърне нещата, че те изобщо да не бъдат продавани.
— Те така или иначе можеха да бъдат изтеглени, в четиринайсетдневен срок след първоначалното предложение за изкупуване. В рамките на четиринайсет дни всеки акционер има право да си промени решението.
— Но Джоуи се е съгласил да задържи акциите си, в случай че Стивън му се извини.
— О, Скип… Тая история е съшита с бели конци. Да предположим, заради самия спор, че Джоуи няма нищо общо с убийството и през целия уикенд е бил в манастирска килия, в компанията на сто йезуитски монаси. И да кажем, че Стивън се извини. Ще ми се да видя как това споразумение ще придобие принудителна сила.
— Не виждам защо да не може. Ако всички условия са изпълнени, а Джоуи откаже да изтегли акциите, той ще носи отговорност за парични щети.
— И нашата фирма ще тръгне да го съди? По-добре да му изпратим рекетьори.
— Аз пък съм сигурен, че ако Стивън се извини, Джоуи ще изтегли акциите. Бащата също ще се погрижи това да стане.
— Ами ако Стивън се запъне и не се извини? Ако Джоуи наистина е замесен или ако аз не успея да докажа противното? Ако доказателствата не са достатъчни? Знаеш, че много по-малко от четири процента стигат, за да се обърнат везните. Каквото и да ми разправяш и двамата сме наясно, че целия провал на „Азор“ ще го отнеса аз. А най-лошото е, че ще ме сочат с пръст не защото не съм изпълнила професионалните си задължения, а защото не съм се справила с ролята на интимна приятелка. Всички ще си мислят: „Ако тя наистина имаше някакво влияние върху Стивън Азорини, щеше да го убеди да се извини на брат си…“. За бога, Скип, аз съм юрист, не въртиопашка.
— Кейт, не мислиш ли, че влагаш твърде много емоции? Никой не очаква от теб да се държиш като въртиопашка. Ние само те молим да се възползваш от този рядък шанс и да помогнеш на един важен клиент. Клиент, който по случайност ти се пада и приятел. Не би ли помогнала на Стивън да установи какво се е случило с племенницата му, дори само като на приятел?
— Разбира се, че бих го направила. Аз негодувам срещу това, че Гутман ме извиква на среща и ме държи в пълно неведение какво ме очаква, а накрая ме насажда на тия пачи яйца, без дори само от куртоазия да ме попита за мнението ми. Негодувам срещу обвързването на цялата сделка по изкупуването на „Азор“ с резултата от това разследване.
— Абсолютно всички от „СИ“ отдела ще работят денонощно за агресивна защита срещу Айкел. Ако имаме късмет, твоите разкрития няма да повлияят на сделката. Но ако ти решиш да поемеш тази задача, аз те уверявам, че съдружниците ще ти бъдат изключително благодарни.
— В смисъл?
— В смисъл че ние сме много доволни от твоята работа в последно време и…
— Стига глупости, Скип. Изплюй камъчето.
— Камъчето, както го наричаш ти, е, че ако поемеш това разследване, на следващото заседание на съдружниците ще те предложа за съдружник и двамата с Джон ще ти дадем пълната си подкрепа.
— Скип, аз не съм следовател. Дори нямам представа откъде да започна.
— Наеми частен детектив. Използвай всичко каквото ти е нужно.
— В такъв случай искам пълна свобода. Всички ресурси на фирмата, никакво усукване. Искам да бъда освободена от други задължения и да получа списък на детективските фирми, с които работим.
— Имаш го — отсече Тилман, като се стараеше да не проличи колко е доволен.
— Искам и Гутман да се разкара от полезрението ми.
Той кимна.
— Още едно нещо. Не желая да нося отговорност за разкритията си. Ако Джоуи е виновен, виновен е и толкоз. Нямам намерение да замазвам нещата нито заради „Азор“, нито заради всичките ни клиенти взети заедно.
— Ние сме почтена фирма, Кейт. Служим на клиента, но служим и на закона.
— Вече спечели, Скип. Спести ми глупостите, ако обичаш.
Внимателно сгънах листа с оставката и го пъхнах в първото чекмедже. Припомних си думите на Стивън, че всеки човек си има цена. Опитах се да си представя как ли ще се чувствам като съдружник и дали това е моята цена.
Както повечето адвокатски фирми, „Калахан Рос“ представлява съдружие от партньори. Около две трети от адвокатите са асоциирани членове, с други думи служители на заплата и техният труд се таксува на клиента по определена часова ставка. Например „Азор“ заплащаше услугите ми по тарифа сто и осемдесет долара на час, от тях аз получавах петдесет. Част от разликата отиваше за административните разходи, но лъвският пай се разделяше между съдружниците в края на годината. За адвоката, който се е гмурнал в дълбините на фирменото право, най-голямото възнаграждение е статутът на съдружник.
То обаче има не само парично изражение и лично мен ме влечеше не количеството долари. Истинските облаги се крият в престижа и в по-голямата власт. Щом си съдружник, значи си равен между равни, не се озърташ кой ще те изпревари или ще те измести. Съдружниците могат да си избират делата и клиентите, съдружниците разполагат с времето си. За мен това би означавало отърваване от Гутман. Точно така, рекох си наум, нека да си търси някоя друга риба.
Взех такси до офиса на Стивън. Луп — търговският център на Чикаго, гъмжеше от хора, плъзнали на лов за коледни подаръци, всички сгушени в палтата и помъкнали огромните си торби срещу вятъра. На стълбите пред Музея на изкуствата бе истинско стълпотворение от народ. Двата каменни лъва вече бяха окичени с коледни венци, вързани с огромни червени панделки. Музеят бе една от най-големите ценности на Чикаго. За последен път бях влизала вътре заедно с Ръсел.
Офисът на „Азор“ кипеше като през всеки друг работен ден. Охраната се бе настанила за постоянно в приемната.
— Кейт Милхоланд за Стивън Азорини — съобщих аз.
— Той очаква ли ви? — попита мъжът и погледна списъка с посетителите пред себе си.
— Не. Само му предайте, че съм аз. Кажете, че е спешно и лично.
Той плъзна поглед по лицето ми и прошепна нещо в телефонната слушалка.
— Изчакайте няколко минути.
Ричард Хумански дойде да ме вземе.
— Ей, Кейт, здрасти! — Ричард все започваше изреченията с някакво междуметие. — Стивън се е усамотил с Гулд, след малко ще се освободи. Каза ми аз да те забавлявам.
— Няма нужда да ме забавляваш. Знам колко си зает.
— Тъкмо ще си направя почивка. Добре ще ми се отрази. Да отскочим до стола. Може да е останало нещо от обяд.
Тръгнах след него по коридора покрай големите витрини с типичните експонати на модерното изкуство, с каквито са пълни всички претенциозни офиси. Американският бизнес се грижи за бизнеса на самонадеяните цапачи и каменари.
— Извинявай за въпроса, но и теб ли те е сполетяло същото, което и Стивън?
— Каква беше неговата версия?
— Брат му се опитал да го набие. Доста странно съвпадение и ти да си в същия вид.
— Да. Имах щастието да присъствам на братската визита.
— О, съжалявам. Сигурно доста боли, а?
— Да, боли.
Малката закусвалня, която служителите наричаха „стол“, бе пуста. На масата в другия край имаше табла, в която се въргаляха остатъци от студени закуски.
— Искаш ли сандвич? — попита Ричард.
— Не, благодаря. Само чисто кафе. — Едва сега се сетих, че от шоколадовите бонбонки вчера сутринта нищичко не бях хапвала, но лицето ме болеше дори и като си отварям устата да кажа нещо. Мисълта, че ще се наложи и да дъвча, би била абсурдно смела.
— Аз ще си стъкмя нещо — каза Ричард и сложи чаша димящо кафе на масата пред мен. — Все още не съм обядвал.
Дръпна стола от другата страна. Винаги ми се струваше прекалено малък, като четиринайсетгодишен ученик, намъкнал се в костюма на баща си.
— Сигурна ли си, че нищо не искаш?
— Да, да. Благодаря ти.
— Чувствам се ужасно, неудобно ми е, че съм гладен. Още не мога да проумея това с Гретхен. Снощи цяла нощ не успях да мигна.
Личеше му, че не е мигнал. Беше пребледнял, с тъмни кръгове под очите. Наистина скръбта му изглеждаше по-явна от тази на Стивън. Сигурно често е общувал с Гретхен.
— Ето къде сте били — прекъсна ни младо русо момиче, прегърнало купчина компютърни разпечатки. — Доктор Азорини каза, че е готов за госпожица Милхоланд. Нали сте вие?
— Нима може да има съмнение?
Ричард се изправи.
— Ще те изпратя, Кейт.
— Няма нужда. Знам пътя. Обядвай си спокойно.
Заварих Стивън да разлиства тесте телефонни съобщения на бюрото си. Лицето му, макар белязано от снощните премеждия, изглеждаше по-добре от моето. Винаги си беше така.
Затворих вратата и седнах срещу него.
— С какво мога да ти помогна, Кейт? — попита той с глас, който вероятно използваше за директорите на отделите, успели да издействат от Ричард аудиенция.
— Най-малкото можеш да ми кажеш какво, по дяволите, става.
— В какъв смисъл?
— Стивън, хайде да не се правим на интересни. Снощи един твой роднина се опита да ни направи на салата. Днес един общ познат те изфинтира с някакво си споразумение, а мен превърна в частен детектив. Искам да знам какво точно ни натресоха и защо.
— В такъв случай иди говори с Гутман или още по-добре, с баща ми. Аз самият не съм съвсем наясно с последователността на събитията. Около десет сутринта получих по куриер копие от писмото, което Гутман ти показа при Де Дженова.
— За продажбата на акциите на Джоуи? От къде на къде той има такъв голям процент акции?
— Дълга история.
— Нищо. Аз не бързам.
— Нали помниш като ти казах, че баща ми открай време искаше да започнем заедно бизнес?… — въздъхна Стивън.
— Да влезеш в мафията!
Той се засмя на наивността ми.
— Не е като по филмите, Кейт. Вярно, баща ми е тръгнал от рекет, но в момента е президент на една от петстотинте най-преуспяващи фирми, според класацията на списание „Форчън“. Не казвам, че в нея няма мръсни пари. Боже мой, че коя компания знае откъде идват парите на акционерите й? Да не би „Дженеръл Мотърс“ да може да твърди със сигурност, че всичките й инвеститори са чисти?
— Значи баща ти искал да започнете заедно някакъв бизнес — напомних аз.
— Искаше да взема магистърската степен по бизнес администрация от Харвард и да отида да работя при него. Аз обаче се захванах с наука. Освен това, не ми се щеше цял живот да бъда синът на Антъни Азорини. Проблемът обаче е, че баща ми е свикнал да му играят по свирката.
— И какво стана?
— Основах „Азор“. Но ти знаеш колко трудно се набира начален капитал, а една фармацевтична компания гълта маса инвестиции. Обикновено хората се обръщат към приятели и роднини. Аз взех заем от банката срещу попечителските си фондове, но пак бях ужасно далеч от целта. Наел бях служители. Едва успявах да им изплатя заплатите. Ходих при приятелите на баща ми — все улегнали богаташи, познавах ги от дете. Нито един не благоволи да ми подхвърли и цент.
— Баща ти ги е обработил?
— Именно. — Стивън въздъхна още веднъж и след малко продължи отново: — Накрая парите ми ги даде Джоуи. Един ден се появи в офиса и каза: „Чух, че си бил закъсал“, после тръсна на бюрото ми една торба от магазин „Маршал Фийлдс“.
— И какво имаше вътре?
— Четиристотин и осемдесет хиляди долара. Даваше ми ги просто така, подарък. Аз знаех как са спечелени. Чувствах се гузен, но не чак толкова, че да не ги приема. Настоях да вземе срещу тях акции. Сега те възлизат на стойност петнайсет милиона, но тогава бяха само някакви безполезни хартийки.
— И как точно си успял толкова да вбесиш Джоуи, че снощи да иска да те убие? Каза ми за парцела земя, където е била открита Гретхен, но искам да знам с какво така си го озверил.
— Подробно ли?
— Най-добре.
— Когато отидох в офиса след като се върнахме от Уисконсин, започнах да си блъскам главата защо ще й е на Гретхен да ходи там. Помолих Ричард да ми донесе карта. По време на пътуването бях толкова разстроен, че нямах представа къде сме. В момента, в който зърнах картата, всичко ми се изясни. Точно тогава се обади баща ми и ми се развика, че не съм информирал Джоуи. Аз му заявих, че Джоуи сигурно вече знае, защото по всяка вероятност Гретхен е имала среща там с него. Може би не трябваше да го казвам на татко или поне не по този начин, докато съм толкова ядосан. Останалото го знаеш. Той пратил своите хора при Джоуи. Те били доста груби. Татко бил бесен. Важното е, че Джоуи е освирепял не от това, че го обвинявам за смъртта на дъщеря му, а защото съм го обвинил пред татко.
— И той дойде да те убие?…
— Едва ли е възнамерявал да го направи. Дойде, защото беше изпаднал в ярост, а за него единственият отдушник за яростта са юмруците. Ако не ме беше намерил, щеше да си го изкара на някой дето го е погледнал накриво в бара.
— Врат ти не ми прилича на човек, който ще предложи акциите си на конкуренцията. Така постъпват хитреците, когато искат да отмъстят — удрят там, където най-много боли.
— Джоуи може да е много неща — отвърна студено Стивън, — но хитър не е.