Джини Харцмарк
Безумно разследване (6)

Глава пета

Направих кафе и го занесох в кабинета, за Стивън черно, с две лъжички захар. Той бе облякъл черен костюм и строга бяла риза. Вратът му сякаш бе отънял, а лицето му беше набраздено от умората. Говореше на италиански, съвсем тихо в слушалката, нещо, което не съм го виждала да прави досега. Сложих чашата пред него и седнах да изпия моята до еркерния прозорец, с изглед точно към завоя на Петдесет и седма улица, където тя се влива в Лейк Шор Драйв. Колите се присъединяваха към все по-натоварения поток, училищните автобуси се изсипваха пред Музея на науката и промишлеността. Започваше нов ден.

— Баща ми беше — поясни Стивън като затвори.

— Как го прие?

— Той е корав старец.

— Аз се обадих в училището. Съобщих на директорката и поговорих с Бет. Много се разстрои, затова не я попитах какво е правила Гретхен в Уисконсин. Ще й звънна след няколко часа.

Стивън се приближи и седна до мен под прозореца. Погледа ме известно време, наклонил на една страна красивата си глава.

— Кейт, искам да проумееш нещо много важно. Гретхен е мъртва и нито аз, нито ти можем да я върнем. Но срещу Едгар Айкел все още мога да направя много… Знам, че звучи зловещо, но се надявам, че именно ти ще ме разбереш най-добре. Трябва да насоча усилията си срещу Айкел, а за Гретхен ще плачем после.

 

 

Оставих Стивън до офиса и продължих с колата му към моя. Клер, момичето в приемната, ми предаде, че Гутман желаел да ме види „на секундата“ и след това ми връчи купчина телефонни съобщения. Скип Тилман, майка ми, Ричард Хумански и още десетина други хора, някои от които чувах за първи път, настояваха да разговарят незабавно с мен. Напъхах листчетата в джоба и се отправих към кабинета си по аварийното стълбище.

— Черил, дай ми една кана кафе, пакетче „Ем енд Емс“ и не казвай на никого, че съм тук — заръчах на моята лична секретарка. — А, и веднага ми прати куриер.

— На теб пък „Добро утро!“ — отвърна тя, явно изненадана от държанието ми. Обикновено се старая да избягвам маниерите на Гутман.

Влязох в кабинета и надникнах в огледалото зад вратата. Изглеждах точно толкова гадно, колкото се и чувствах. Погледнах си часовника. Още нямаше дори девет. Един от куриерите пристъпи вътре след дискретно почукване.

— Лайън, ето ти кредитната ми карта. Искам да отскочиш до „Фийлдс“ и да потърсиш Линда Юлер. Кажи й, че ми трябва тъмен костюм или сако с подходяща пола, и каквото там върви с тях.

Лайън не се учуди на желанието ми. За „СИ“ отдела неочакваните поръчки са ежедневие и куриерите често тичаха да купуват дори бельо и четки за зъби.

Черил се появи с кафето и бонбоните и аз й разказах за Гретхен.

— Господи! — потръпна ужасена. — И сестра ми е на шестнайсет.

— Моята също.

— Да! Двете не бяха ли приятелки?…

— Дори повече от приятелки. Като се обадих да й кажа, тя припадна.

— Божичко…

— Та цялата нощ бях със Стивън. Закараха ни с хеликоптер до Уисконсин да идентифицираме трупа. Не съм яла, не съм спала и ако не облека чисти дрехи, ще получа нервна криза.

Черил погледна пакетчето с бонбони.

— Искаш ли да ти поръчам истинска закуска?

— Не. Когато ми е толкова отвратително като сега, това ми е спасението. Само ми обещай, че ще ме прикриваш от Гутман, докато Лайън се върне с дрехите.

— Откак е дошъл, все за теб реве.

— Ще пореве още малко.

— Просто ще му отговарям, че още те няма.

— Благодаря ти. И ще пробваш ли да ме свържеш с майка ми?

— Готово.

 

 

Само в най-лошите дни прибягвах до диетата с кафе и бонбони „Ем енд Емс“, а според всички определения, днешният бе именно такъв. Черил звънна по интеркома да ми съобщи, че майка ми не е вкъщи. Не знаеше обаче на заседанието на управителния съвет ли е отишла, или да вземе Бет.

Най-после се отървах от чорапогащника, който за двайсет и четири часа сякаш бе сраснал с кожата ми и взех нов от най-долното чекмедже.

Лайън донесе огромния хартиен плик с емблемата на „Маршал Фийлдс“. Извадих всичко върху бюрото. Пепитена пола, някой и друг сантиметър по-къса отколкото ги нося обикновено, бяла копринена блуза и черно вълнено сако с яркочервен копринен мак на ревера. Съблякох намачкания костюм от вчера, натъпках го в плика и се преоблякох. Измъкнах мака, хвърлих и него в плика и реших, че по-добре от това няма да мога да се подготвя за сблъсъка с Гутман и с предстоящия ден.

Докато го чаках да приключи с обичайния телефонен маратон, си мислех, че колкото и да бе отвратително, не само Гутман разглеждаше смъртта на едно шестнайсетгодишно момиче единствено в светлината на бизнеса. Аз също се притеснявах за отражението, което можеше да има тя върху „Азор“. Значителна част от акциите се намираха в попечителски фонд на името на Гретхен, докато тя навърши двайсет и една години. Разпореждането с този капитал ще бъде от съдбоносно значение. Нещо повече, решенията на Стивън през следващите няколко седмици ще засегнат хиляди хора. Ще успее ли той да концентрира цялата си енергия за спасяване на компанията или трагедията, която го сполетя, ще бъде точно онова камъче, което ще преобърне колата и ще се окаже големият късмет на Айкел.

— Та какво, по дяволите, се е случило? — избоботи без предисловия Гутман, щом хлопна слушалката.

— И аз не знам. Снощи двама полицаи чакаха Стивън пред тях. Открили джипа на Гретхен и трупа на младо червенокосо момиче. Стивън отговори, че трябва да е някаква грешка, тъй като Гретхен и колата й са в „Челси Хол“, но като се обади в общежитието нито тя, нито джипът бяха там. Така че ни качиха на хеликоптера и ни закараха да видим тялото в един пущинак на петстотин километра оттук, наречен Манеток.

— Той те е извикал да идеш с него?

— Не. Бяхме заедно, когато се прибра вкъщи — отвърнах с тон, изключващ следващи въпроси.

— И се оказа Гретхен, така ли?

— Да.

— Е, как е станало?

— Засега никой не знае. Някакви бракониери са я открили край един запустял черен път. Шерифът предполага, че първо е била изнасилена, но повече нищо не казва. Колата й била оставена на паркинг не много далеч оттам. Може да е имала среща с някого в Уисконсин и да е била убита. Може да е била убита на друго място, а тялото да е било изхвърлено там. А може да си е карала спокойно из Чикаго и докато е чакала на светофара, някой да е скочил в колата и… Но според шерифа са намесени и наркотици, открили са кокаин.

— Супер! — отсече Гутман, сякаш всичко го бях нагласила аз. — Просто супер. Това за нищо на света не трябва да стига до пресата.

От словоизлиянията му ме спаси Джеф Басман — съдружник от отдела за попечителски фондове, който трябваше да ни осветли по въпроса какво ще стане с акциите на Гретхен, след като тя никога няма да навърши двайсет и една.

— Възможно е в условията на попечителството да е залегнала клауза за разпореждане с акциите в случай на смърт — заяви той. — Зависи дали адвокатът е бил достатъчно прозорлив мръсник. Ние ли сме го правили?

— Не — каза Гутман.

— Откога датира попечителският фонд?

— Няма и година.

— Можем ли да получим копие?

Гутман натисна копчето на бюрото и секретарката му дотърча с бележник в ръка.

— Обади се на Винс Де Дженова и му кажи да ни прати по факса копие от документите за попечителство на Гретхен Азорини — изкомандва той. — Искаме ги веднага.

— Да, господин Гутман.

— През това време трябва да пристъпим към легализиране на завещанието, стига това да е в наш интерес — продължи отново с нас той.

— Първо, копие от смъртния акт.

— Има само предварителен смъртен акт — обадих се аз.

— О, в такъв случай легализирането ще се наложи да почака. Предварителният смъртен акт позволява само погребение. Всичко останало е замразено. Никакво изплащане на застраховки, никакви завещания, нищо. Какво чакат тия? Какво им трябва?

— Резултатите от токсикологичните изследвания — отговорих аз.

— И колко време ще отнеме това? — попита Гутман.

— Не знам. Ще проверя и ще ти кажа — обещах аз и си записах.

Шефът ме изгледа кръвнишки и тъкмо да се впусне в нова тирада, влезе секретарката с нагънато като ветрило факсимиле на споразумението за попечителство.

— Дай го направо на господин Басман — отсече той.

Басман го разгърна набързо, после вдигна глава и подреди листовете върху бюрото на Гутман.

— Не съм в състояние веднага да се ангажирам с мнение, трябва да го проуча по-внимателно, но от пръв поглед мога да кажа, че в случай на смърт преди навършване на двайсет и една години, акциите на Гретхен Азорини се наследяват от най-близкия роднина.

— Настойника? — обадих се аз, макар да знаех отговора.

— Бащата. Независимо от споразумението за настойничество, законът зачита кръвната връзка. По всяка вероятност, след като завещанието влезе в сила, акциите ще станат собственост на бащата.

— Е, това вече е върхът! — изпъшка Гутман.

 

 

Върнах се в кабинета и погледнах списъка със задачи за деня, после половин час добавях нови и накрая се хванах за телефона. Първо се обадих в офиса на шерифа в Манеток, като положих огромни усилия да спечеля благоразположението на секретарката Марта. Тя ми даде името и номера на патолога, извършил аутопсията. От нея научих още, че Том Мориси — единственият детектив на Манеток, е официално натоварен с разследването. След това обяви, че е особено щастлива да ме свърже с него.

Мориси се оказа пестелив на думи екземпляр, който на всеки мой въпрос отговаряше, че първо трябва да се допита до шериф Уитъл. Не си направих труда да го помоля да ме прехвърли на шерифа, тъй като сериозно се усъмних дали е способен да се справи с телефона без чужда помощ. Благодарих му, затворих и отново набрах Марта. Шерифът бил излязъл, уведоми ме тя, но обеща да му предаде да ми звънне веднага, щом се върне.

После се обадих на патолога — доктор Брайън Ярброу, онзи, дето се оженил за ветеринарката и се обрекъл на селски живот.

— Доктор Ярброу — рече той, още след първия сигнал.

Харесвам хората, които сами вдигат телефона, изключително рядко срещан навик сред лекарите.

— Доктор Ярброу, казвам се Кейт Милхоланд и съм юрист от Чикаго, представлявам доктор Стивън Азорини — чичо и настойник на вашето мъртво момиче.

— Да, чух, че снощи тялото е било идентифицирано. Съжалявам, че не са ме повикали. Исках да се срещна с роднините.

— Шерифът ни информира, че сте издали предварителен смъртен акт, докато получите резултатите от лабораторията по токсикология.

— Да, съжалявам. Знам колко е мъчително за близките.

— Семейство Азорини също като вас желае възможно най-бързо да научи причината за смъртта на Гретхен. Моят клиент е лекар и съзнава значението на тези изследвания. Предполагам разбирате колко неочаквана и изненадваща е тази смърт. Всички роднини настояват да узнаят какво точно се е случило. Именно затова си позволявам да ви безпокоя. Ще ви бъде ли възможно да ми изпратите по факса копие на протокола от аутопсията?

— Ще трябва да се допитам до Уитъл.

Без да искам изпъшках разочаровано.

— Госпожице Милхоланд, не трябва да забравяте, че тук не е Чикаго.

— Повярвайте ми, вече го разбрах. Присъствах на идентифицирането снощи.

— Доктор Азорини е бил с адвоката си? — възкликна смаяно той.

— О, не. С него сме приятели от деца. Бяхме заедно, когато полицията съобщи за инцидента. Направих това, което би сторил всеки приятел.

— Тя отдавна ли беше в неизвестност?

— Изобщо не е била в неизвестност. Доктор Азорини мислеше, че е на училище. Именно затова всичко е толкова потресаващо и объркано.

— Госпожице Милхоланд, вие трябва да разберете, ние тук рядко имаме убийства, ако стане нещо, то е ясно като бял ден — пияндета с ловни пушки, семейни скандали… Това е най-вълнуващият случай през деветнайсетгодишното управление на Уитъл. Той лично ръководи разследването.

— Значи предположението е убийство?

— Така смята Уитъл. Докато чакаме окончателните резултати, ще се задоволя с тази версия.

— Какво искате да кажете?

— Не ме разбирайте погрешно. Не изключвам възможността за убийство. Има немалко фактори, които сочат в тази посока. Преди всичко, състоянието на тялото. Първото, което казва съдебната медицина при труп на младо момиче или жена, е да се приложи набора за изнасилване.

— Набор ли? — повторих аз, не съвсем наясно с докторския жаргон.

— Набор от процедури — взимаме проби от устата, ануса и влагалището, проверяваме за наличие на чужди косми, определяме кръвната група на спермата, ако има такава.

— Та приложихте ли „набора за изнасилване“?

— Всъщност, преди да започна се обадих на един приятел — съдебен патолог в Кук Каунти и той отново ми повтори всичко.

— И какво открихте?

— Както вече казах, на пръв поглед има множество основания да определим случая като убийство с изнасилване. На първо място — факта, че тялото е намерено на открито.

— Облечена ли е била?

— Да. Но това не е от определящо значение. Съществуват други основания, които биха накарали дори и сравнително неопитния полицай да заподозре убийство и евентуално изнасилване. Така, значи тялото е открито навън, освен това полицаите, пристигнали на местопрестъплението забелязали, че очите са подпухнали и кървясали от спукани кръвоносни съдове. Има наранявания по врата. В голяма част от случаите, убитите при изнасилване жени, са били удушавани.

— Тя удушена ли е?

— Няма да ме хванете натясно така лесно. Казах само, че полицаите са забелязали наличие на петехии.

— На какво?

— Така се наричат кървясалите очи със спукани кръвоносни съдове. А като се добавят и следите по врата… От набора стана ясно, че тя наистина е имала сношение. Трудно би могло да се прецени кога точно обаче, поради факта че смъртта е настъпила доста преди откриването на трупа.

— Според вас, тя кога е починала?

— По мое мнение, някъде между десет и дванайсет сутринта в понеделник.

— В понеделник! — повторих смаяно. — Всъщност извинете, прекъснах ви. Споменахте, че е имала сношение.

— Да, спермата е от „А“ отрицателна кръвна група. Пробите от устата и ануса са негативни. Открихме косми, които без съмнение не са нейни.

— И тогава какви резултати са ви нужни, за да издадете окончателния смъртен акт? Шерифът спомена нещо за токсикологични изследвания.

— Уитъл ще ме разстреля, ако научи за този разговор.

— Чуйте ме, доктор Ярброу, вие трябва да повярвате, че ние с клиента ми сме дори по-заинтересовани от вас да открием причината за смъртта на Гретхен Азорини. Можете ли да си представите какво изпитват в момента нейните близки? Неизвестността понякога е по-страшна от догадките. Аз трябва да им дам колкото може повече информация относно вашите предположения и да им съобщя кога ще имат окончателните заключения.

— Изпратих проби от урината и тъканите в лабораторията по криминалистика в Чикаго за наркотично изследване — по-специално кокаин.

— Защо?

— Да кажем, съществуват индикации, че смъртта може да е настъпила и от свръхдоза кокаин.

— Какви индикации?

— Съжалявам. И без това разкрих прекалено много. Останалата информация ще трябва да съгласувам с шериф Уитъл. Наистина съжалявам.

— Няма нищо. Само още един въпрос. След колко време според вас ще разполагате с резултатите от токсикологията?

— Не знам точно. Обикновено отнемат около две седмици. Помолих да бъдат по-експедитивни, тъй като случаят предизвиква голям интерес. Надявам се да са готови по-скоро.

— Благодаря ви, доктор Ярброу, бяхте много любезен. Мога ли аз с нещо да ви помогна, нужна ли ви е някаква информация, която бих могла да ви осигуря?

— Да. Ако е възможно да ми дадете координатите на лекаря и зъболекаря на момичето, то и Уитъл ще успее да ми ги набави, но вие много ще ме улесните.

— Ще се радвам. След десет минути ще ви се обадя.

Минаха повече от десет минути, докато открия секретаря на Стивън, но доктор Ярброу все пак ми беше благодарен. Оставих му номера на моя факс, в случай че шериф Уитъл благоволи да ни изпрати копие от протокола на аутопсията. Ако не благоволи, ще трябва да открия друг начин да се докопам до него.

 

 

Следващият телефонен разговор беше с госпожа Бигам — директорката на девическото училище „Челси Хол“. Любопитна бях да разбера какво са си мислели учителките, докато Гретхен Азорини е лежала мъртва в Уисконсин.

Госпожа Бигам изглеждаше искрено разстроена. Освен това и преливаше от любезности. Родителите ми бяха изръсили цяло състояние на „Челси Хол“, откак Бет я удари пубертетът. Представянето й в час бе толкова жалко, поведението й — толкова странно, че само подкупите крепяха реномето й на добра ученичка.

— Моментът е изключително тежък за всички ни — започнах аз, — но има твърде много въпроси във връзка със смъртта на Гретхен, които трябва да бъдат изяснени. Надявам се да можете да ни разкажете нещо за последните й дни в училище.

— Разбира се. Ние много бихме желали да се сложи край на тази неизвестност. Опасявам се, че момичетата са изпаднали в паника. Много е мъчително, че не разполагаме с подробности.

— Току-що говорих с лекаря, извършил аутопсията и според него смъртта е настъпила в понеделник сутринта между десет и дванайсет. Въпросът ми е защо отсъствието на Гретхен не е било забелязано?

— Не ви разбирам — отговори озадачено госпожа Бигам.

— Гретхен е починала в понеделник сутринта, открили са я чак във вторник следобед. Питам се защо никой не е съобщил на доктор Азорини, че тя не е на училище.

— Наистина не мога да ви разбера — заяви госпожа Бигам. — Вие искате да кажете, че Гретхен не е починала в болницата, така ли? В понеделник доктор Азорини се обади да каже, че през уикенда Гретхен се е разболяла от грип и е постъпила в болница. Случвало се е и преди, нямаше повод за притеснение.

— Вие лично ли говорихте с него? — попитах аз, напълно объркана.

— Не, доколкото си спомням секретарката беше на телефона.

— Мога ли да се свържа с нея?

— Естествено, но аз продължавам да не разбирам за какво става дума. Гретхен не е ли починала в болницата? Ние предположихме, че са се получили усложнения от диабета.

— Изглежда усложненията са доста по-сериозни. Ще ми позволите ли да разменя няколко думи с вашата секретарка?

 

 

Пет минути по-късно се отпуснах на стола и се опитах да смеля информацията, получена от секретарката на госпожа Бигам. В понеделник сутринта към десет часа се обадил някакъв мъж, представил се за доктор Азорини и съобщил, че в неделя вечерта Гретхен се е разболяла от грип и е била приета в болница. Вероятно щяла да остане там ден-два, не повече. Попитах я познала ли го е по гласа. Не, била постъпила едва преди шест месеца и не е имала случай да говори с доктор Азорини, но тогава тя му казала, че той също й се струва болен, а той отговорил, че се надява да не е грип. После секретарката си отбелязала, че Гретхен ще отсъства, уведомила госпожа Бигам и забравила за разговора.

Не знаех какво да мисля.

Черил трябваше да почука два пъти, за да ме изтръгне от вцепенението.

— Извинявай, знам, че не искаш да те безпокоят, но Ричард Хумански се обажда. Твърди, че било много важно.

— Благодаря ти, Черил. — Вдигнах слушалката. — Кажи, Ричард.

— Ох, Кейт, съжалявам, че ти досаждам, ама Стивън е пощръклял и не знам какво да правя.

— Какво искаш да кажеш? Как така е пощръклял?

— Говореше с баща си по телефона, по едно време ми звънна и поиска атласа от библиотеката. Аз хукнах, намерих го и му го занесох. След малко го чух да крещи нещо на италиански, да удря по масата и да хвърля вещи из кабинета. Ти го знаеш какъв е сдържан, спокоен, никога не повишава тон. Така че влязох да проверя какво става. Той ми излая да го оставя на мира. Лицето му беше пламнало. Сега отваря и затваря чекмеджетата и псува, поне на мен ми звучи като псувни, не знам дума италиански. На всичкото отгоре след малко има среща с представителите на пенсионния фонд „Колдър“ — те са от едрите акционери. Страх ме е да не го видят в това състояние… Не знаех на кого друг да се обадя…

— Добре си се сетил. Значи първо се свържи с „Колдър“ и отложи срещата. Като им кажеш за Гретхен, едва ли ще има проблем. А аз веднага идвам.

— Моля ти се, само не му казвай, че аз съм те извикал — проплака Ричард.

— Не се притеснявай. Явно последните двайсет и четири часа са му дошли твърде много.