Джини Харцмарк
Безумно разследване (16)

Глава петнайсета

Върнахме се в Чикаго гладни, кални и отегчени до смърт от Лу. В продължение на двайсет години той обикалял местопроизшествията и осмуквал труповете с прахосмукачка, така че беше пълен с истории, от които и на най-храбрия непукист да му настръхне косата. С чувство на облекчение му помахахме за довиждане, когато се отдалечи по Мейгс Фийлд и обсъдихме накъде да продължим оттук нататък. Обясних на Елиът, че се намираме на еднакво разстояние от офиса и от вкъщи, но в апартамента имам по-големи запаси чисти чорапи. Единодушно решихме, че изборът е ясен.

По пътя се отбихме в „Харолдс“ на Петдесет и пета улица да купим пържено пиле. Елиът първо искрено се учуди, че живея в Хайд Парк, а след това бе изключително приятно изненадан от „Харолдс“. Всъщност „Харолдс“ си е впечатляващ, като се почне от движещата се неонова реклама на витрината, изобразяваща готвач, погнал със сатъра безуспешно бягащо пиле и се стигне до блиндираната въртележка, на която от едната страна оставяш парите, а от другата получаваш гореща кесия с най-превъзходното сочно пиле на света.

Влязохме в апартамента и Клодия се появи сънена в антрето както винаги с хирургическите дрехи, опръскани с кръв.

— Елиът Ейбълман — моята съквартирантка, Клодия Стайн — оповестих аз и двамата се ръкуваха.

— А, готиният частен детектив… — каза тя полузаспало. — Какво надушвам? „Харолдс“?

Аз кимнах.

— Лютивичък сос?

— Не. Не посмях. На Елиът ще му е за първи път.

— Правилно, в началото трябва много внимателно! Ще извинявате, но аз отивам да си легна.

— Интересна съквартирантка — подхвърли Елиът, когато тя се прибра в стаята си.

— Хирург е — заявих аз, сякаш това обясняваше всичко.

— Докторка и адвокатка! И живеете така?… — възкликна той, като огледа с един поглед хола.

— Този апартамент си има своеобразен чар.

— Този апартамент има валма от прах по ъглите.

— Ще вечеряме ли, или ще чистиш?

— Вечерята, моля!

— Мъдро.

Метнах му чифт от чорапите ми за крос и посочих към хладилника. След това отидох в моята стая, намъкнах едни дънки и издърпах от купчината получисти дрехи някаква блуза с емблемата на Чикагския университет. Като се върнах в кухнята, Елиът ми отвори кутия „Олд стайл“, а аз разопаковах хартиените кесии. Всяка порция се състоеше от три парчета пиле с камара пържени картофи, подредени в картонена чиния върху филии хляб — да поемат мазнината. Известно време цялата ни енергия бе отдадена на храната, но след втората кълка Елиът ме улови, че гледам в далечината с чашата в ръка.

— За какво си се замислила? — попита той.

— Мисля си, че в Чикаго е страшно хубаво. Уисконсин ми действа на нервите.

— Не обичаш провинцията, така ли?

— Никога не съм я обичала. Когато бях малка, живеехме в огромен мезонет на Лейк Шор Драйв. Но после се роди брат ми и се преместихме в Лейк Форест. Тогава бях на пет години и имах чувството, че сме насред гората, като Хензел и Гретел. Цял месец ревах.

— Брат ти също ли е адвокат?

— Не. Умря, когато бях в гимназията.

— О, съжалявам.

— Няма нищо.

— Не ми се ще да любопитствам, просто ми е интересно да науча нещо за теб.

— За мен ли? Защо?

— Е, хайде сега… За Чикаго твоето семейство е нещо като кралска фамилия. Все още се мъча да си обясня как така си отишла да работиш в „Калахан Рос“.

— Защо? Какво толкова чудно има?

— Защото тия фирми те изцеждат като лимон. Колко от новопостъпилите стават съдружници?

— Около една четвърт.

— И колко часа годишно трябва да имаш зад гърба си?

— Хиляда и осемстотин, ако искаш да се задържиш, ако наистина си се амбицирал да станеш съдружник — два пъти повече.

— Ето това не го разбирам. Повечето от хората, които се борят да станат съдружници във фирми от рода на „Калахан“, са наистина умни и наистина гладни. Обикновено са съобразителни деца от скромни семейства и това им е вратичката към големите пари.

— Така е.

— Обзалагам се обаче, че ти можеш да купиш и да продадеш всички съдружници.

— Вкупом?

— Знаеш какво имам предвид.

— Знам, да. Какво мога да отговоря? Не го правя за пари, макар че трябва да призная, парите ми носят удовлетворение. Работя, защото ми е приятно и защото ме бива. Колегите ми си мислят, че съм се хванала със сливанията и изкупуванията, за да натрия носовете на големите мъже. Истината е в това, че докато някои богаташи се катерят по планините, за да се самодоказват и да разнообразяват живота си, аз реших да превзема „СИ“ отдела на „Калахан Рос“.

— И прави ли са твоите колеги?

— Не. Във всеки случай не и в този смисъл. Реших да следвам право, защото не можех да си представя, че ще правя онова, което се очакваше от мен.

— А какво беше то?

— Да походя напред-назад една година след като завърша колежа, да си хвана някое благонадеждно момче, с което се познаваме от деца, достатъчно богато, за да не се жени за мен заради парите. Да се задомя, да си украсявам къщата, да си отглеждам децата, да посвещавам времето си на достопочтени фондации. Нали разбираш, да живея според отреденото ми място, както подобава за общественото ми положение.

— Не звучи чак толкова зле.

— Така е… Като се огледам наоколо и виждам, че моите проблеми са съвсем незначителни. Но мисълта, че трябваше да заживея по този начин, ме задушаваше.

— Затова реши да станеш юрист.

— Да… И постепенно се пристрастих към облигационното право и най-вече към сливанията и изкупуванията.

— Това пък как се получи?

— Знам ли… Може би е в гените ми. Заложили са го поколенията диви капиталисти в рода Милхоланд. Нито за миг обаче не ми хрумна, че не трябва да се впускам в тая работа, защото съм жена, а жените много рядко пробиват в големите сделки. Ние от семейство Милхоланд сме свикнали да постигаме това, което искаме.

— И като го постигна, продължаваш ли да го искаш?

— Хм, разговорът нещо много задълба. Ами какво ще кажеш ти? И теб човек трудно може да те разбере.

— О-о-о!

— Как така едно явно интелигентно еврейско момче от Хайланд Парк решава да кара хеликоптери, хваща се да разследва случаите към прокуратурата и накрая става частен детектив? Не си те представям да се спотайваш в колата пред някой хотел и да чакаш с фотоапарат в ръце палавия съпруг.

— Всъщност, поработих като адвокат, обаче не ми хареса особено.

— Наистина ли?

— Веднага щом се върнах от Виетнам, започнах да следвам право в университета „Де Пол“. Много ми беше интересно, въпреки че компанията на всичките ония мамини синчета ми се струваше доста смехотворна след морската пехота.

— И какво се случи?

— Нищо не се случи. Завърших четвърти по успех от випуска и постъпих на работа във „Виниш Кармайкъл“. Сигурно никога не си го чувала.

Признах си, че не съм.

— Намира се на Ла Сал стрийт. Ти къде си учила? В Харвард?

— В Чикагския университет.

— Е, както сигурно се досещаш, има доста адвокати, които не завършват нито Харвард, нито Университета на Мичиган, нито Чикагския. Та те си намират работа във фирми от рода на „Виниш Кармайкъл“. Там се занимавахме предимно със застрахователни искове. През първата година подготвях едно-единствено дело за телесни повреди. Някакъв влак беше дерайлирал и от цистерната изтекъл токсичен газ. Един цял квартал бил евакуиран в продължение на три дни. Заведени бяха над две хиляди отделни дела. Ние представлявахме химическата компания. Железопътната компания си имаше друг отбор.

— И на теб не ти хареса, така ли?

— Не само не ми хареса, а ми беше отвратително. Влакът се беше преобърнал насред едно гето, тия гнусни печалбари адвокатите насъскваха ищците и аз всеки ден отивах на работа, за да им слушам истериите. Падаха добри пари, но определено не си струваше.

— Защо не отиде в друга фирма?

— Точно така и направих. Хванах се при Арло Стандиш.

— Но това е огромен скок! — възкликнах аз. Арло Стандиш бе най-известният адвокат по наказателни дела в Чикаго.

— Арло е кофти като човек, но е най-добрият. Ако някога ме спипат на местопрестъплението до лактите в кръв, първо на него ще се обадя. Та накратко, при Арло правих доста разследвания и постепенно усетих, че те ми доставят много повече удоволствие от юридическата страна на нещата. Поработих така още няколко години, после областният прокурор ми предложи място при него и аз реших, че е далеч по-достойно да натикваш лошите зад решетките, отколкото да ги измъкваш оттам.

— Е, не може всичките клиенти на Арло да са виновни!…

— Теоретически да, лично аз обаче не срещнах невинен.

— А защо си напуснал прокуратурата?

— Искаше ми се да се махна от политическите игри, които са завладели цялата администрация. Искаше ми се да съм си сам господар и да получавам толкова, колкото заслужавам, а не колкото е определила някаква си щатна таблица.

Елиът изгълта последното парче пиле, впери очи в хляба на дъното на чинията, но я избута настрана.

— Знаеш ли, беседата ни е много занимателна — подхвърли той, — но не ни помага да разберем как така Гретхен Азорини се е озовала мъртва в храсталаците на твоя любим щат.

— Смятам, че е била убита — отсякох аз, като оставих бирата си на масата, — и то от някой мръсен хитрец.

Елиът изви многозначително вежди и ми се усмихна предизвикателно.

— На какво базираш заключението си?

— Това е единственото обяснение на веществените доказателства. А и всичко е направено изключително елегантно. Само си помисли. Трябвало е убиецът единствено да реши, че Гретхен му пречи, останалото е било детска игра. Двамата са имали среща във вилата в Уисконсин — най-тайното скривалище на света, където човешки крак не стъпва, идеално място да се отървеш от диабетик на инсулин. Двамата сигурно са дошли поотделно и са се срещнали пред супермаркета. Там по всяка вероятност са се прехвърлили в неговата кола. Обзалагам се, че на задната седалка е имало торба с продукти. Пристигнали са, легнали са си, правили са секс и са заспали. По-точно Гретхен е заспала. През нощта убиецът се е измъкнал от леглото и е избърсал всички отпечатъци, които е оставил. На сутринта — още един път секс. После той й е казал: „Меченце, защо не идеш да вземеш един душ? Аз ще ти приготвя закуската“. Като се е уверил, че си е била инсулина и се е пъхнала под душа, оставало му е само да грабне чантата й и храната и да запали колата. По пътя се е отбил при джипа и е оставил ключовете в стартера, с надеждата че някой няма да устои на изкушението и ще го открадне, преди да е привлякъл вниманието. Всичко е толкова лесно… Когато тя умира, той ще бъде на стотици километри разстояние.

Изведнъж мисълта за мъжа, способен да се люби с момичето, което възнамерява да убие, ме разтърси от глава до пети и чак ми загорча в устата.

— За Гретхен обаче смъртта е била ужасна. Тя излиза от банята, облича се и слиза да закуси с мъжа, за когото иска да се ожени. Но долу няма никой. Започва да го търси, в началото на шега, мисли си, че е някакъв забавен номер. Уви, кухнята е празна. Съвършено празна. Тя си е сложила инжекцията и знае, че скоро трябва да хапне нещо. Отваря едно след друго всички шкафчета и чекмеджета… Втурва се за чантата, където винаги държи пакетче глюкоза за аварийни случаи. Чантата я няма. През цялото време Гретхен си повтаря, че трябва да има някакво безобидно обяснение. Той ще се върне всеки миг с пълен багажник дърва за камината или ще й каже, че е скочил в колата да преследва някаква сърна… Постепенно обаче започва да изпада в паника. Отлично знае какво ще последва. Знае с колко малко време разполага. Хуква по пътя, казва си — по-добре това, вместо да стои и да чака, сигурно ще го пресрещне с колата. Но той не се появява. Главата й се замайва, вие й се свят. Заваля се, губи равновесие, пада в храстите. И почват пристъпите…

Няколко секунди седяхме в мълчание, ужасени от едно и също видение.

— Естествено, за убиеца не всичко се развива според плана — продължих след малко със свито гърло. — Положително не е предполагал, че честните жители на Манеток няма да се полакомят за новата кола. Също така шерифът каза, че по една случайност бракониерите видели трупа. Убиецът вероятно е смятал, че ще минат месеци, а през това време снегът и животните ще подкрепят още по-силно версията за убийство с изнасилване. И най-важното — няма да може да се установи кога точно е настъпила смъртта. Но най-хитрото в целия план е, че дори и при провал, Гретхен е щяла да си мисли, че всичко е било някакво глупаво недоразумение.

— Има логика — обади се накрая Елиът. — Но кой е мъжът? Сигурна ли си, че е възможно Гретхен да не е казала на сестра ти кой е тайнственият любовник? Да не би тя просто да крие от теб?

— Не знам. Изобщо нямам представа. Сестра ми е пълна загадка. Тя по принцип си е с лабилна психика и все в депресия, но смъртта на Гретхен окончателно я извади от релси. А ние измислихме как е умряла Гретхен, но оттам нататък попадаме в задънена улица.

Изправих се мрачно и извадих от хладилника последните две бири.

— Когато се озовеш в задънена улица, започваш отначало — каза Елиът. — Да разгледаме отново „ченге сто и едно“.

— Какво?

— Средство, мотив и възможност за извършване на престъплението. Да предположим, че ти отгатна как е била убита Гретхен — това е средството. Възможността стеснява кръга от потенциални извършители до някой, който е знаел графика за инсулина и на когото тя е имала достатъчно доверие, за да го покани чак в Уисконсин.

— Искаш да кажеш човека, с когото тя е спяла.

— Може би, но не задължително. Нека още не правим изводи. Набелязахме средството и възможността. Сега, какви са евентуалните мотиви?

— Как стана така, че аз ти плащам цяло състояние, а ти задаваш въпросите? — заядох се аз. — Сетих се как е била убита и мозъкът ми вече пуши.

— Окей — рече дружелюбно Елиът. — От опита си в прокуратурата знам, че мотивите за предумишлено убийство неминуемо се свеждат до три неща — пари, секс и наркотици. Говорим за убийствата, които изобщо имат мотив, не за пияниците дето се изпонатръшкват с бухалките за бейзбол, защото единият казал, че неговият отбор бил по-добър. Но смятам, че ако Гретхен е била убита, то престъплението е било обмислено и подготвено много внимателно, така че извършителят е имал сериозна причина.

— Като се изключи професията на таткото, не виждам основания да смятаме, че са замесени наркотици.

— Съгласен. Няма изстрели, няма реални доказателства, че Гретхен се е друсала, така че да разгледаме варианта пари.

— Добре. Значи Гретхен има купища пари… Но не може да ги пипне, защото са в попечителски фондове. Притежавала е също и голям дял от капитала на „Азор“, който по днешните цени на борсата я превръща в богата млада госпожица. За момента съдбата на тези акции все още е неясна, но според мен, баща й ще ги наследи, заедно с останалите пари. Проблемът с парите като мотив обаче е в това, че ще мине много дълго време, докато някой успее да се докопа до състоянието на Гретхен. Преди доктор Ярброу да издаде официален смъртен акт, дори не може да започне процедура по легализирането на завещанието. А след това ще са нужни месеци, докато наследството й напусне папките в съда. Освен това единственият човек, за когото парите биха могли да бъдат мотив, е Джоуи, а аз не вярвам той да е убиецът.

— Защо пък не?

— Защото това убийство не е в негов стил. Ако е искал Гретхен да умре, щял е да я хлопне по главата или да я гръмне, без много да се церемони.

— Разбирам, че много си харесваш елегантната версия — започна предпазливо Елиът, — но представи си, че Джоуи е възобновил сексуалния си контакт с Гретхен. Да предположим, че през цялото време тя не е имала нищо против. Някой друг го е натопил и затова са накарали Стивън да й стане настойник. Тя се е преместила да живее при чичо си, но е продължила да се среща тайно с баща си. Ти спомена, че Стивън сам подозирал нещо такова. Затова тя не е искала да каже и на сестра ти. Срамувала се е. Историята със загадъчния приятел може да е била не само начин да привлече Бет като съучастник, за да я прикрива в училище, но и някакво подсъзнателно оправдание пред самата себе си за връзката със собствения й баща.

— Да, и аз си го мислех, а това също би обяснило и защо се е вдигнала чак до Уисконсин, дори подкрепя хипотезата, че са пътували с различни коли — продължих мисълта му. — Ако някой ги види заедно и Антъни Азорини научи, Джоуи има всички основания да се страхува за себе си.

— Ами историята, че щели да се женят?

— Щом си е измислила таен любовник, защо не и тайна сватба? Та значи всичко дотук се връзва. По едно време Джоуи отива при колата да вземе манджата, пейджърът звъни — неотложни наркотрафикантски проблеми. Той забравя и за закуска, и за всичко, мята се на колата и отпрашва да търси телефон. Когато се връща във вилата, вече е твърде късно. Осъзнава какво е направил и се залавя да прикрива следите си.

— А чантата й?

— Взима я заради ключовете от джипа.

— Ами отпечатъците?

— Може да не е пипал нищо. Пък и не е задължително да е прекарал кой знае колко време там.

— Не, не става — възразих разочаровано. — Защо ще вдига целия този шум със Стивън и ще обявява акциите за продажба? Защо просто не си трае?

— Сигурно си е помислил, че колкото по-усърдно тръби, че е невинен, толкова по-голяма е вероятността да му повярват.

— Не, все още не мога да си представя, че Гретхен би могла да има вземане-даване с Джоуи. Ричард Хумански — дясната ръка на Стивън, ми каза, че Гретхен би останала насаме с баща си, само ако й е опрял пистолет в челото.

— И откога този Ричард Хумански е експерт по психическата нагласа на Гретхен?

— Често си говорели по телефона, от време на време дори я водел на вечеря, когато Стивън бил зает. Почти като брат и сестра.

— Звучи ми подходящ кандидат за ролята на гаджето. Млад, неженен, прекарвал е доста време с покойната…

— И ако Стивън научи, че неговият секретар спи с племенницата му, ще го убие. Не в буквалния смисъл наистина, но ще се постарае Ричард до края на живота си да обръща хамбургери в „Макдоналдс“. Признавам, че на теория от Ричард става чудесно гадже за Гретхен и ако в един момент тя е пожелала да каже на Стивън, налице е и сериозен мотив. Честно казано обаче, когато след погребението се отбихме с него при родителите ми, се опитах да си ги представя двамата с Гретхен. Е, така и не успях.

— Бас държа, Кейт, че на тоя свят има сума неща, които ти не би могла да си представиш — засмя се Елиът. — Я си помисли за някое семейство, което познаваш от дете!

— Хм… Моите кръстници — Тъкър и Юнис Суийт.

— Хайде сега, представи си ги как правят секс.

Аз се намръщих.

— Колко деца имат?

— Четири.

— Толкова по въпроса.

— Но ако е бил Ричард, защо им е трябвало да ходят чак в Уисконсин? Биха могли да отскочат в неговия апартамент.

— Може би Стивън се отбива ненадейно у тях, за да му занесе неща от офиса. Може би са започнали да се срещат във вилата, откакто той е решил, че вероятно ще се наложи да я убие. Я ми кажи на каква стойност са акциите на Гретхен? — попита изведнъж Елиът, сякаш го бе сполетяла неочаквана мисъл.

— За шестнайсетия й рожден ден Стивън й подарил петдесет хиляди акции. Според сегашната котировка това прави над два милиона долара, цифрата може да стане и много по-голяма, ако Айкел увеличи цената.

— Два милиона долара са си един съвсем достоен мотив — замислено рече Елиът.

— За кого? Със сигурност не и за Джоуи. За наркотрафикантите това са джобни пари — заявих разпалено.

— В главата ми се върти Едгар Айкел — хладно отвърна той.

— О, стига, моля ти се!

— Абсолютно съм сериозен. Значи ти, Кейт, приемаш, че е възможно някой мръсник да фрасне бабата на улицата и да й издърпа чантата, а ти се струва пресилено и невероятно един гаден тип като Айкел да види сметката на момичето, което би могло да му осигури контрола върху компания, възлизаща на стойност петстотин милиона?

— Не казвам, че Айкел не е гадина, но все пак всичко си има граници. Освен това тази версия се връзва единствено, ако той е бил любовникът, а ние нямаме такива доказателства.

— Ами ако Айкел я е следял, разбрал е, че спи с някакво селянче от Уисконсин и му е пъхнал няколко хилядарки, за да офейка с храната?…

— Ох, толкова ще съм щастлива, ако се окаже, че Айкел е лошият — въздъхнах уморено.

— Може би трябва да поразровим по-надълбоко за тайнствения приятел.

— Ще се наложи да разпитам отново сестра ми. Положително знае още нещичко.