Джини Харцмарк
Безумно разследване (5)

Глава четвърта

Полицейският хеликоптер наближи Манеток, Уисконсин, в най-неприятната част от денонощието — доста след полунощ и далеч преди съмване. Цареше непрогледен мрак. Подвижната площадка за приземяване се мержелееше под нас, очертана от бледи сини светлини. Всичко останало наоколо спеше.

Чувствах се изцедена, разнебитена и смазана от събитията през последните дни. Само можех да гадая какво изпитва Стивън, загледан във враждебната нощ, раздирана от грохота на перките. Съзнанието ми трескаво наместваше фактите и сглобяваше вероятен сценарий, според който всичко това щеше да излезе просто една ужасна грешка.

Перките все още разсичаха с вой въздуха, когато скочихме в ледената нощ и хукнахме приведени към чакащата патрулна кола. Намирахме се на около петстотин километра северно от Чикаго и определено беше много по-студено. Във въздуха се носеше острият дъх на зима далеч от града. Над дърветата сякаш някой бе плиснал мастило. Единствената светлина идваше от ниска каменна постройка на триста-четиристотин метра пред нас. Няколко прозореца издаваха признаци на живот и очертаваха неонови квадрати по асфалта на празния паркинг.

Патрулиращият полицай се казваше Гъндерсън и имаше гладко лице, скрито в сянката на широкопола островърха шапка като на Канадската кралска конна полиция. До болницата навъртяхме петдесетина километра и макар по пътя да не се мярна жива кола, той така и не изключи сирената. Под призрачната мигаща светлина лицето на Стивън изглеждаше мрачно и непроницаемо. Прииска ми се да стисна ръката му, някак си да го докосна, но странно защо нещо ме възпираше. Загърнах палтото си още по-плътно и се опитах да пропъдя прииждащия на ледени вълни страх. Господи, дано да не е тя!

Болницата беше миниатюрна, на две етажа, с жълти тухли като възможно най-грозното държавно начално училище. Спряхме пред знака „Само за линейки“ и последвахме Гъндерсън към окъпаната в светлина, безлюдна приемна на интензивното отделение. Стените лъщяха в яркожълто и навсякъде се носеше миризма на дезинфектант. Полицаят ни сложи да седнем на оранжевите пластмасови столове пред машината за кока-кола и тръгна да търси някой по-главен. В този момент се сетих, че не бях стъпвала в болница от нощта, в която умря Ръсел.

Когато Гъндерсън се върна, Стивън вече крачеше напред-назад и невярващо клатеше глава. Докторът, когото доведе полицаят, едва гледаше, имаше нужда от бръснене, а перушинестата му бяла коса се подчиняваше на някакви свои си правила. Като наближиха, успях да разчета името му, избродирано с червено върху джобчето на някога бялата престилка — Проктор Ван Дюсен, доктор по медицина.

— Аз съм доктор Ван Дюсен — представи се той, кимна към мен и протегна ръка на Стивън.

— Доктор Азорини, а това е Кейт Милхоланд.

— Лекар ли сте?

— Да.

— Разбрах, че сте дошли да видите нашето момиче.

— Колата на племенницата ми е намерена в близост до тялото. Не успяхме да я открием в общежитието, затова от полицията ни помолиха да дойдем тук.

— Разбира се. Негативният резултат също е от голяма полза в такива случаи. Последвайте ме.

Стивън почти автоматично ме хвана за ръка и двамата тръгнахме след доктора по дългия прав коридор. Гъндерсън завършваше нашата скромна мрачна процесия. Миризмата и свистенето на автоматичните врати ми върнаха спомена за Ръсел — не онзи засменият Ръсел, който нахлуваше в час по наказателно право десет минути след професора, с кални колене и футболна топка зад гърба, а Ръсел, смазан и безпомощен, с тръбички в устата и окапали кичури коса по възглавницата от съсипващата и напълно безполезна химиотерапия.

Тялото се намираше в неизползваема операционна, просторна, но претъпкана с машинарии и инструменти за извършване на ония немислими неща, които правят с нас след като ни приспят. На подвижното легло в центъра на стаята, под чаршаф в хирургично зелено се виждаха очертанията на човешко тяло, някак смалило се в смъртта. Спрях по средата, до полицая, а Стивън и доктор Ван Дюсен се приближиха. Не исках да гледам, но в същото време не можех и да откъсна очи. Краката ми трепереха, а въздухът свистеше на пресекулки в гърдите ми. Мернах рижавите масури, извърнах глава и по лицето ми потекоха парещи сълзи.

Чак по-късно си спомних глухото потвърждение на Стивън, вцепененото ни връщане по коридора, кафето от машината, поднесено ни от Гъндерсън.

 

 

Кабинетът на шерифа бе още по-окаян, но съвсем не безлюден. Несъмнено, независимо от часа, идентифицирането на трупа беше голяма работа. Дори самият шериф — Доналд Джей Уитъл, бе напуснал леглото си по този случай. От двете му страни, като на пост, стояха заместниците му и въпреки че той се впусна да изказва съболезнования, ясно бе, че срещата съвсем няма да протече приятелски.

Седнахме в стаята с гола мазилка, в която имаше само очукана дървена маса, четири сгъваеми стола и магнетофон. Още с първите думи шериф Уитъл разтвори някаква папка и я изправи пред себе си като хорист, да не би да надникнем вътре.

Разговорът започна с размяна на реплики относно правото ми да присъствам. Аз трескаво запресмятах кога ще успея да осигуря Елкин Колфийлд, но Стивън ме представи като свой адвокат и настоя да остана. Усещах, че сравнително новата мода — жена адвокат — все още не бе стигнала до пущинаците на Уисконсин. Костюмът ми вероятно се равняваше на една шерифска заплата. Чувствах се не на място — като риба на велосипед.

— Знам, че моментът е изключително болезнен, доктор Азорини — произнесе с напевен глас шериф Уитъл, — но вие надявам се разбирате, че трябва да си свършим работата.

Стивън кимна.

— Идентифицирали сте починалата като Гретхен Мария Азорини, шестнайсетгодишна.

— Да.

— Какви бяха отношенията ви с починалата?

— Тя е моя племенница, дъщеря на брат ми. Също така е и под моя опека.

— Какво?

— Доктор Азорини е настойник на племенницата си — намесих се аз.

На шерифа хич не му стана приятно, че го прекъснах.

— И защо? Брат ви починал ли е? — продължи той със Стивън.

— Не. Но служебните му задължения го принуждават да пътува често в чужбина. Затова Гретхен дойде да живее при мен.

— Племенницата ви е живяла заедно с вас? И какъв е адресът?

— Саут Шор Драйв 5840, Чикаго, Илинойс. Това е адресната й регистрация, но през седмицата живееше в общежитието към училището.

— И кое е това училище?

— Девическо училище „Челси Хол“ в Лейк Форест.

— Някакво специално училище ли е това?

— Просто частно. — Стивън отговаряше автоматично, с равен, безизразен глас.

— Кога за последен път видяхте племенницата си? — попита шерифът, след поредно допитване до папката.

— В събота вечерта.

— Къде?

— В дома на Астрид и Едуард Милхоланд.

— Нещо общо с госпожица Милхоланд?

— Мои родители — поясних аз.

— Какъв беше поводът?

— Имаше тържество. Сестрата на госпожица Милхоланд бе поканила племенницата ми за уикенда. Двете учат в един клас. Отбихме се да ги видим. Гледаха видео.

— Имахте ли някакви пререкания?

— Моля? — попита Стивън, сякаш наистина не бе чул добре.

— Имаше ли някакъв спор между вас и племенницата ви?

Стивън удари с длан по масата и цялата стая се разтресе. Бавно изправи ръст, облегна се на ръце и се надвеси към шерифа. Аз скочих и го хванах за рамото в безполезен опит да го възпра.

— Вижте какво, шериф Уитъл, разбирам, че трябва да си свършите работата, но това не ви дава право да се държите като безчувствен дръвник. Снощи се прибрах от работа и заварих двама полицаи пред къщи. Доведоха ме посред нощ в това затънтено място, за да идентифицирам тялото на шестнайсетгодишната ми племенница, която само допреди трийсет минути мислех, че спи в леглото си в общежитието. И сега, вместо да ми бъде обяснено какво се е случило с нея, аз седя и ви гледам как ми се правите на суперченге от бандитски филм.

— Свършихте ли? А сега, ако обичате, седнете.

Стивън бавно се отпусна на стола.

— Шериф Уитъл, смятам, че е съвсем ясно какво преживява доктор Азорини — обадих се аз. — Той е готов да ви сътрудничи във всяко отношение, но може би ще му е по-лесно да отговори на въпросите ви, ако преди това вие отговорите на неговите.

— Племенницата ви бе намерена вчера сутринта в гората, на трийсетина километра оттук. Открили са я бракониери. Тялото е престояло навън известно време. Нямаше нищо, удостоверяващо самоличността й. Вие лекар ли сте, доктор Азорини?

— Да.

— В такъв случай знаете, че когато бъде открито тяло на младо момиче, първото предположение е убийство с изнасилване.

Стивън се сгърчи в стола, пребледнял като платно.

— Бих искал да бъде извършена аутопсия — заяви след продължителна пауза.

— Вече е направена.

— От кого?

— От патолога на болницата. Да, знам какво си мислите, доктор Азорини. Според вас, ние тук сме някакви изпаднали селяни, които не са и чували за съдебна медицина. Но в това отношение имате късмет. В болницата работи един млад специалист, висококвалифициран, преди известно време изкара едномесечен курс в Дейд Каунти. Жена му е ветеринарен лекар към фермите, така че той няма друг избор, освен да живее в тоя затънтен край, както се изразихте вие. Все едно, този човек направи аутопсията.

— И каква, според него, е причината за смъртта?

— Още не е готов. Трябва да изчака резултатите от токсикологичните изследвания. Издал е предварителен смъртен акт, за да може тялото да бъде погребано.

— Но как е починала?

— Засега не е ясно. Може би ще ни помогнете, като отговорите на нашите въпроси.

— Разбира се.

— Племенницата ви някога бягала ли е от къщи?

— Не.

— Да е имала проблеми с полицията? Да е бягала от училище?

— Не.

— Излизала ли е с различни момчета?

— Доколкото ми е известно, не е излизала с нито едно.

— На шестнайсет години? — Шерифът се опита да прикрие недоумението си.

— Гретхен беше много свито дете. Тихо, стеснително. В училище са само момичета. Мисля, че все още не проявяваше интерес към момчетата.

— Разбирам. Колата беше открита пред супера в Ридливил. Да имате представа какво може да е правела насам?

— Не. Мислех, че е на училище. Не мога да повярвам, че би могла доброволно да дойде чак дотук.

— Значи подозирате, че е била доведена насила?

— А вие не го ли подозирате? Сам казахте, че обстоятелствата ви карат да предполагате, че Гретхен е била… — Стивън с мъка потърси думите, които по-лесно би могъл да произнесе — нападната и убита.

— Така изглежда — заяви Уитъл.

Явно шерифът се мислеше за кораво ченге. За мен бе просто един надут простак.

— Но съществуват много начини, по които едно младо момиче може да стигне до такъв край — продължи самонадеяно той. — Някои от случаите на убийство с изнасилване са резултат на, както ги наричаме ние, случайни похищения. Според мен, не е изключено племенницата ви да е била отвлечена в Чикаго и да е била заставена да докара колата си дотук. Има вероятност и да е била убита другаде, а да е била оставена тук. Но не трябва да забравяме, че това би могъл да направи и човек, когото тя е познавала добре. Бихте ли ми отговорили, доктор Азорини, вашата племенница откога взима наркотици?

— Наркотици ли?

— Да, патологът ни информира, че е забелязал многобройни белези от подкожни инжекции.

— Диабетичка беше — отвърна уморено Стивън. — Ежедневно си слагаше инсулин. Грижеше се много стриктно за здравето си. За нищо на света не би взела забранени лекарства.

— Как тогава ще обясните извода на патолога, че е приемала кокаин?

 

 

Обратният път ми се стори по-кратък, но несравнимо по-мъчителен. Мозъкът ми бясно търсеше някакво обяснение на ужасяващите събития, които ни връхлетяха през изминалата нощ. Винаги съм си мислела, че такива неща не се случват на момичета като Гретхен и като мен, понеже сме скрити на сигурно място, зад дебелите стени на социалната си принадлежност и благосклонността на съдбата.

През цялото време лицето на Стивън бе замръзнало в неподвижна маска и тази абсолютна безизразност го правеше още по-страшно. Той не проговори, аз също мълчах. А и какво бихме могли да си кажем? Единствено въпроси без отговори. Единствено страхове, които по-добре да останат недоизказани.

Хеликоптерът ни върна при колата на Стивън в Мейг, където чикагските полицаи любезно ни бяха посъветвали да я оставим. Нощта бе дала път на утрото и небето бе захлупило града с оловносиви изпарения. По крайбрежния булевард Лейк Шор Драйв в северна посока вече личаха признаците на утринното задръстване, но ние се движехме на юг, съвсем самотни.

В Маккормак Плейс — конгресния център край езерото — приготовленията за шоуто с лодки набираха скорост и регатата от разноцветни платна, проблясващи зад матовите стъкла, ми се струваше жестока в своята красота.

Апартаментът на Стивън изглеждаше като чужд, скръбта го бе превърнала в непозната и враждебна последователност от стаи. Само празната чаша от водата, която ми поиска полицаят снощи, придаваше някаква реалност на случилото се.

— Трябва да взема един душ, преди да ида в офиса — каза Стивън.

— Може би няма да е зле да полегнеш малко.

— Не, имам посещение от Ню Йорк.

— Те ще проявят разбиране.

— И Айкел ли?

 

 

Стивън влезе в банята, а аз отидох в спалнята да се обадя по телефона, но се сетих, че той може би също ще иска да го използва и продължих по коридора към стаята на Гретхен, където се намираше другият.

Стаята беше много приятна, но някак лишена от индивидуалност, като че ли истинският живот на Гретхен е бил всъщност в общежитието. Имаше единично легло с дървени подпори до тавана, кувертюра на Лора Ашли в розово и бяло, и завеси в същия десен; бюро, скрин с чекмеджета, тоалетка с огледало, канапенце за двама, пак в розово, но почти скрито под десетки мечета във всевъзможни форми и големини. Телефонът беше поставен върху нощното шкафче, но на мен ми трябваше време да събера сили да го докосна и да седна върху леглото на едно мъртво момиче срещу колекцията от мечета, която никога няма да се увеличи.

Върху скрина бяха подредени множество снимки — Гретхен като малка до една изключително красива жена в екстравагантна рокля и прекалено високи обувки; ако се съди по приликата, вероятно майка й. На друга имаше привлекателен мъж с едва набола брада, заключих, че това трябва да е братът на Стивън — Джоуи. До тях стоеше голяма статуетка на Дева Мария и една по-малка на Христос с тъжен поглед, бели одежди и разперени ръце. В рамката на огледалото бе подпъхната снимка на Гретхен и Бет в някакъв лунапарк — по шорти, засмени и целите вир-вода.

Трябваше да се обадя на Бет. Не ми се щеше да научи от чужд човек. Дължах й поне това. Но когато най-после се престраших и вдигнах телефона, набрах първо номера на Гутман.

Той вече бе на бюрото си и в тишината, която последва, като му съобщих за смъртта на Гретхен, буквално се чуваше как зъбчатите колела в мозъка му прещракват, докато преценяваше доколко това ще се отрази на работата ни.

— Къде си сега? — отсече той.

— У Стивън.

— Той как е?

— Познай.

— Господи, това ще ни довърши! Имаме четиринайсет дни. Всяка шибана минута е ценна. Да не говорим, че тя притежава голям брой акции. Трябва незабавно да се допитаме до консултантите по имуществени права и попечителски фондове. Просто не мога да повярвам! Кога ще е погребението?

— Не знам.

— Е, гледай да ускориш нещата. Детето е мъртво и нищо не може да го върне.

— Ще гледам — отвърнах аз, като се опитвах да потисна отвращението си.

— И идвай насам по най-бързия начин. Господи, каква ужасна история!

Аз се втренчих в мечетата, после в снимката, от която се усмихваше сестра ми, преметнала ръка през кръста на най-добрата си приятелка и бавно оставих слушалката върху телефона.

 

 

Майка ми не ми се зарадва. Тъкмо се канеше да ходи на съвещание на управителния съвет на Музея на изкуствата. Представях си я права пред писалището в стаята, облечена в костюм на Шанел, както винаги, когато държи да изглежда делова.

— Майко, случи се нещастие с Гретхен Азорини. Вчера е починала.

— Катастрофа ли?

— Не. Все още не е ясно какво е станало. Чакат резултатите от аутопсията.

— Бет знае ли? Това ужасно ще я разстрои.

— Нямам представа. Реших да се обадя първо на теб, за да можеш да тръгнеш веднага.

— Да тръгна ли?

— Да я вземеш.

— Откъде да я взимам?

— От училище.

— От училище ли? Нали ти казах — имам заседание на управителния съвет…

— Майко, починала е най-добрата приятелка на Бет. Сигурно ще иска да се прибере у дома. Искам да кажа, няма да се замъкне в час по геометрия.

Последва пауза, за да може майка ми да измисли причина, според която най-удобното за нея да се окаже и най-добро за дъщеря й.

— Ще се свържа с доктор Уейнгард, но лично аз смятам, че Бет ще предпочете да остане сред приятелките си, отколкото сама вкъщи.

Харолд Уейнгард беше психиатърът на Бет. Досадните тийнейджъри се изпращат винаги при доктор Уейнгард.

— Майко — започнах отново аз, подтиквана от надигащия се в гърдите ми гняв и от безпределната умора, — въпросът е именно в това — Бет да не бъде сама. Тя трябва да си е вкъщи със своята майка, която да я утеши и да стои до нея в този тежък момент. Но сега като те слушам, май наистина в училище ще й е по-добре. Е, разбира се, най-хубаво би се чувствала с други родители, но ти си твърде стара за поправителен изпит.

— Катарин Ан Милхоланд!

Този тон ми бе отлично познат, но чашата вече преля. Затворих телефона, изпълнена с омраза към себе си, задето самата аз се държа като тийнейджърка.

Влязох в банята, наплисках си лицето и се върнах да се обадя в девическото училище „Челси Хол“. Потърсих директорката госпожа Бигам и разказах възможно най-лаконично за смъртта на Гретхен. Добавих, че Стивън ще се обади при първа възможност.

— Това е толкова шокиращо! Не мога да го проумея. Ще бъде ужасно тежко за момичетата. Такава трагедия…

— Дали е възможно да поговоря със сестра си? Искам аз да й съобщя.

— О, естествено. За Бет ще е истински удар. Двете бяха неразделни.

— Бяха, да.

— Ще трябва да проверя къде е и да пратя да я извикат. Имате ли възможност да изчакате, или аз да ви се обадя?

— Ще почакам.

Мина цяла вечност преди да чуя изненадания глас на Бет.

— Кейт? Ти ли си?

— Здрасти, Бет. Слушай, имам лоша новина. Гретхен Азорини е починала снощи.

— Какво?

— Гретхен е починала. Има много неясни неща и тъй като ти си й най-добрата приятелка…

Въпросите замръзнаха на устата ми, защото в този момент слушалката изтрака в нещо, сигурно в масата, после се чу глухият удар от тялото на Бет върху килима в стаята на директорката.