Джини Харцмарк
Безумно разследване (13)

Глава дванайсета

Опитах да се свържа със Стивън преди да тръгна за срещата с Тъкър Суийт, но той вече бе излязъл от офиса. Според Ричард Хумански, щял да вечеря с баща си — нещо, което нито аз, нито Ричард помнехме да се е случвало досега.

Клубът „Мид Таун“ се намираше на последния етаж на Диърфилйд Билдинг. Един дискретно обозначен асансьор отвеждаше членовете и гостите им надалеч от напрежението и опасните разочарования в света на бизнеса.

Тъкър членуваше в десетина клубове като този и си ги обичаше всичките. Обичаше удобните им кресла, истинското сребро, „целомъдрените“ картини в читалнята, смешните рисунки в тоалетната. За пореден път си задавах въпроса не се ли притеснява, че получава тези удоволствия благодарение парите на жена си.

— Добър вечер, госпожице Милхоланд — поздрави ме портиерът, когато влязох в трапезарията. — Май мина цяла година.

— Твърде отдавна беше наистина, Фредерик — отвърнах разсеяно, като се оглеждах за Тъкър из залата с висок таван и огромни прозорци.

Щом ме видя, той стана и ми се усмихна лъчезарно, сякаш това, че вижда охлузеното ми, подпухнало лице бе най-приятната случка през целия му ден.

Тъкър знаеше, че ненавиждам безсмислените целувки по етикет и само стисна сърдечно ръката ми. Имаше прошарена глава и рунтави вежди, дяволито извити над очите. Челюстта му бе ъгловата, както си му е редът за ирландец, а ръцете — силни като на човек, пристрастен към ездата. Беше не толкова хубав, колкото обаятелен и никой уважаващ себе си фотограф от светската хроника не напускаше съответното мероприятие без да го е снимал поне веднъж.

— Съжалявам, че се възползвах от този така трагичен повод, за да те измъкна от офиса — рече той, вечният чаровник. — Кога за последен път сме вечеряли заедно?

— Много отдавна, сигурно е било през онова лято, когато още работех при „Баркър и Сайдел“. — Аз разгънах бялата ленена салфетка, изкусно надиплена в изящно лале и я постлах в скута си.

— Не може да е било чак толкова отдавна. Съвсем ясно си спомням, че един път ходихме в „Уайтхол Клъб“. Ти беше с червена копринена рокля с голяма колосана яка като на принцеса, дори демонстрира и едно-две бижута от колекцията си. Изглеждаше зашеметяваща.

— Мислех, че имаш предвид само когато сме били сами. Онази вечер ни беше поканил с Ръсел, няколко дни след това обявихме годежа.

— Щастлива вечер беше — произнесе умишлено замечтано. Явно не бе възнамерявал да намесва Ръсел. — Да, имали сме незабравими мигове. Помниш ли обеда в „Льо Франсе“?

— Естествено! Само дето не умрях от преяждане. И Гутман беше. Искаше да те запознае със Стивън.

— Ти също искаше. Ставаше въпрос за записването на Гретхен в „Челси Хол“ по средата на учебната година.

— И накрая ти стана директор в „Азор“…

— Накрая Юнис инвестира милион и половина, е, и аз добавих някой и друг долар. Стивън погъделичка самолюбието ми, както и чековата книжка на жена ми, и ме направи директор. Нали помниш, набираше средствата за производството на системи — продължи спомена той. — Появи се вкъщи в неделя следобед, за да ни агитира. Юнис както обикновено беше забравила за срещата и преместваше розовите храсти от единия край на градината в другия. Стивън без да се замисля нави ръкавите и се хвана да й помага. След два часа розите бяха на новото си място, а двамата бяха целите в кал. Тогава Юнис отиде на бюрото и написа чека. Стивън получи милион и половина за два часа градинарство!…

— Все пак и за вас сделката се оказа извънредно изгодна, като имаме предвид какво получихте под формата на акции и ценни книжа с фиксирана цена за бъдеща дата. Бих казала, че инвестицията ви се е възвърнала неколкократно.

— Обикновено така става с инвестициите на жена ми. Но кажи ми колко души могат да се похвалят, че са си осигурили такива пари с физически труд. Какъв примамлив живот!

— Не и напоследък.

— Не, напоследък, не — потвърди мрачно Тъкър. — На кръст го разпъват.

— Не знам дали можем да го обсъждаме тук.

— От какво те е страх? От келнерите!

Наистина се страхувах от келнерите, но Тъкър ме накара да се почувствам глупаво.

— Мисля, че това, което се случи със Стивън, е ужасяващо — продължи той, без да обръща внимание на предупреждението ми. — Айкел играе голяма игра. Подозирам, че е спечелил на своя страна мнозина от учените, на които Стивън разчита най-много.

— И как?

— С пари! Стивън залага на лоялността им. На повечето от тях обаче цялото им състояние е под формата на акции в „Азор“, а в магазина не можеш да си пазаруваш с акции. Хората на Айкел са плъпнали по къщите на всички, които притежават дялове над определен процент и им казват: „След двайсет и пет дни ще получите чек за еди-колко си долара“. За някои сумата представлява повече от петгодишни заплати. Така, това е морковът, но и пръчката играе. Глашатаите на Айкел обясняват как, за да се пребори с изкупуването, Стивън ще натовари компанията с такива дългове, че в крайна сметка акциите няма да струват и пукната пара.

— Знаех си, че тази вечер няма да е приятна — въздъхнах аз.

— Много е мръсен животът… — заяви мъдро Тъкър, един от малкото хора, за които това твърдение не се отнасяше. — И аз самият се питам дали Стивън наистина ще постъпи правилно, ако се впусне в борба срещу Айкел.

Светкавично обходих с очи салона. Такова едно изказване можеше да причини огромни вреди. Слава богу, страховете ми бяха излишни. Другите маси бяха достатъчно отдалечени и съседите ни унищожаваха салатите пред себе си, задълбочени в собствените си разговори.

— Тръпки ме побиват да го чуя точно от теб — промълвих със свито сърце.

— Колкото и да ми е мъчно, в този довод Айкел има известно право. Погледни през последните пет години колко компании взеха заеми, за да се борят срещу изкупуването, а когато лихвите хвръкнаха нагоре, не можаха да си изплатят дълговете. Ако аз съм на мястото на Стивън, ще предпочета да оцелея някак си, вместо да потъвам заедно с кораба.

— Струва ми се, че избързваш с песимизма — изведнъж се разгорещих. — На теб ти е за първи път, но аз ще ти кажа, че при изкупуването, както при всяка корпоративна война, има мигове, когато ти се струва, че не остава нищо друго, освен да се предадеш. Но после нещата се обръщат на сто и осемдесет градуса.

— Добре, вярвам ти, но помисли колко от президентите на фирмите, за които говориш, водят битката срещу изкупуването на компанията им в същата седмица, когато шестнайсетгодишната им племенница и довереница е била изнасилена и удушена? Всеобщото мнение е, че при тези обстоятелства Стивън няма да успее да се справи. И как би могъл? Видя ли на колко затвори борсата днес?

— Четирийсет и седем цяло двайсет и пет.

— Четирийсет и седем цяло двайсет и пет — повтори Тъкър за повече драматизъм. — Арбитражорите са избрали Айкел.

Арбитражорите са борсови посредници, които си изкарват хляба с предвиждания за посоката на индивидуалните акции. Изкупуват акции на компаниите, за които се носят слухове, че са на течение — в процес на сливане, изкупуване, банкрут или неочакван подем. Тяхната цел разбира се е да купят евтино и да продадат скъпо, като първи надушат движението на съответните акции. При сделка от мащабите на нашата арбитражорите играят сериозна роля и колкото по-уверени са те в успеха на Айкел, толкова по-близки ще са котировките на борсата до предложената от „акулата“ цена.

Келнерът дойде с менюто. Аз си поръчах патица в пикантен сос, мешана зелена салата и задушена сьомга. Тъкър избра диетична супа и малка пържола. Щом келнерът се оттегли, той попита:

— Как върви твоето разследване? Ще обърнеш ли нещата на „сто и осемдесет градуса“?

— Ще ми се. Значи Стивън ти е казал…

— Да, доста главоболно начинание, ако питаш мен.

— Именно затова реших да насоча усилията си към смъртта на Гретхен. Би било твърде трудно да убедя Стивън за каквото и да било алиби на Джоуи, ако нямам отговор на основния въпрос — какво точно се е случило с Гретхен. Наех частен детектив и мисля, че вече имаме напредък. Проблемът е обаче в това, че разполагаме само с десет дни до крайния срок на офертата на Айкел.

Млъкнах, тъй като забелязах, че Тъкър седи съвсем неподвижно срещу мен и гледа разсеяно напред. Досега никога не го бях виждала да проявява неучтивост.

— Какво ти е? — попитах загрижено.

— О… Извинявай. Нищо ми няма — заекна той, сконфузен, че не ме е слушал внимателно. — Мислех си за клетата Гретхен. Такава нелепа смърт!…

Сервираха ни ордьоврите и Тъкър се пооживи. Сякаш умишлено се стараеше да компенсира неволния гаф отпреди малко и до края на вечерта с особено остроумие ме развлича с клюки за чужди издънки.

 

 

Погребалният дом се казваше „Салвадоре и синове“ и отвън заблуждаваше със скромните си размери. Намираше се в странична уличка, близо до „Тейлър“, тясна и лъкатушеща както всички други в италианския квартал. Наложи се да паркираме няколко преки встрани, цялото пространство бе задръстено от коли. Черните лимузини на по-близките роднини бяха качени върху тротоара като мъртви китове, изхвърлени на брега. Въпреки студа по околните балкони висяха зяпачи, обсъждаха събитието и от време на време сочеха с пръст към тълпата долу.

Домът представляваше бяла къща със сива козирка и колони в джорджиански стил. Зад прозорците се виждаха подредени саксии с папрат. Докато изкачвахме стъпалата с червен килим, аз се запитах къде ли са се побрали всичките тези хора, пристигнали с колите отвън. Постепенно осъзнах, че това отпред е само фасадата на голяма и много по-внушителна постройка, скрита от улицата.

За първи път присъствах на поклонение. Моят Ръсел, спортистът, висок над метър и осемдесет, тежеше по-малко от петдесет килограма, когато почина. Брат ми го погребахме в тесен кръг със запечатан ковчег, съвсем набързо. Досега това са били срещите ми със смъртта. Все още бях твърде млада, за да имам опит по погребения, така че присъствието на Тъкър ми вдъхваше увереност. Той беше експерт по всякакви светски мероприятия и независимо от повода или обкръжението, навсякъде се чувстваше като риба във вода, винаги намираше подходяща дума и жест.

Залата бе голяма, с колони, от които се стелеха виненочервени драперии. В дъното имаше двойна врата, а от двете й страни бяха разположени маси с пирамиди от чашки и чинийки за кафе, сребърни кафеници и табли с дребни сладки. В средата бяха подредени бели сгъваеми столове като за градинска сватба. Докато си проправяхме път напред, видях ковчега на висока платформа, отворен и отрупан с розови рози.

До него стоеше семейството. Стивън, както обикновено, стърчеше една глава над другите, баща му приведен приемаше съболезнованията, до тях имаше три възрастни жени в траур, с черни дантелени шалове. Джоуи Азорини гледаше навъсено и пристъпяше от крак на крак, все едно че черният костюм му боде и той си мисли само как да се махне колкото може по-скоро.

Застанахме на опашката. Озърнах се да видя някой познат. Ричард Хумански разговаряше с едра стара жена в провиснали черни дрехи, която безуспешно попиваше лицето си с копринена кърпичка. Той беше изключително блед, изглеждаше смазан от скръб. Отново ми направи впечатление колко е разстроен от смъртта на племенницата на шефа си.

На няколко метра зад Джоуи съзрях Вито. Опипваше тълпата със същия зорък поглед, с който тайните служби наблюдават срещите на президента с гражданите. Той ми отвърна с цинична усмивка и аз настръхнах. Останалите лица бяха все непознати.

Щом наближих, погледнах в ковчега. Гретхен лежеше като заспала, красивата й рижава коса бе разпиляна по раменете, скръстените й ръце държаха нежна бледорозова роза. На устните й имаше червило, а ноктите й бяха лакирани — суета, която тя приживе никога не си бе позволявала. Дълго се взирах в нея, като че ли можех да намеря отговора на загадката, но спокойният й сън сред изкусно подредените рози не ми разкри нищо повече от кашоните с изрядно сгънатите й дрехи и враждебното мълчание на сестра ми.

Тъкър ме докосна по рамото и аз се озовах лице в лице със Стивън.

— Съжалявам — промълвих аз, неспособна да измисля нещо друго.

Той ме хвана за ръката и наведе глава към мен.

— Довечера ще можем ли да си тръгнем заедно? — попита шепнешком.

— Трябва да говоря с брат ти. Ти докога ще си тук?

— До десет.

Той потръпна и аз разбрах, че всичко това също му е неприятно, но за разлика от брат си, успява да го прикрие.

— Ще гледам да свърша навреме, за да те взема. Ако не смогна, ще дойда направо у вас.

Възрастната госпожа зад мен се направи, че не ме чува, но възмущението й бе съвсем явно. Аз пристъпих напред и протегнах ръка към бащата на Стивън.

— Господин Азорини, позволете ми да изразя дълбокото си съчувствие по повод тази трагична загуба.

— Надявах се да видя и сестра ви. Разбрах, че с Гретхен са били много добри приятелки.

— Смъртта на внучката ви бе голям удар за нея — отвърнах с поредното клише. — Наложи се да бъде поставена под лекарски надзор.

— Съжалявам да го чуя — промърмори Антъни Азорини и ме предаде на другия си син.

Ръкувах се с Белия херцог.

— Знам едно място — рече той и стрелна през рамо Вито.

Дресираният пес на секундата цъфна при нас. Последвах Джоуи през една странична врата. Помислих, че отиваме в някоя подходяща чакалня, но тръгнахме по дълъг коридор, спуснахме се по някакви стълби и излязохме на уличката зад погребалното бюро. Леденият вятър се вкопчи в краката ми, а копринената блуза заплющя по гърба ми.

Тъкмо се чудех как да изразя недоволството си или поне да попитам къде отиваме и Джоуи хлътна зад мърлява врата, полускрита от преливащи контейнери за боклук. Попаднахме сред суетнята на ресторантска кухня, но минахме през нея без никой да ни обърне внимание или да задава въпроси. Изкачихме няколко потънали в сумрак стъпала, които водеха към врата с ромбовидно прозорче на нивото на очите. Тя бе облицована с червена изкуствена кожа, обточена с декоративни пулове. Джоуи я отвори, направи ми път и аз влязох.

Стаята представляваше съвсем малък салон. Стените бяха с релефни платнени тапети в черно и златно. На едната висеше голяма картина на някакви странни плодове, осветена отгоре със специална лампа като в галерия. Единствената маса бе застлана с тежка бяла покривка, подредени бяха прибори за двама. Хрумна ми, че вероятно това е представата на Джоуи за среща с жена.

— Обискирай я — заповяда той на Вито.

— Да не си посмял да ме докоснеш! Ще те съдя за опит за физическо насилие — изръмжах аз.

— Много си била ербап. Що не си видиш мутрата?…

— Не забравяй кого изритаха навън онази нощ!

Заяждането ми не се хареса на Вито. Той ме блъсна назад към стената, срита ме в краката, за да ги разтворя и ме опипа с длани. Усетих как кръвта нахлува в лицето ми.

Джоуи кимна, Вито излезе и зае позиция пред вратата. Нагънатият му врат и изрусената коса надничаха през прозорчето.

Джоуи седна на единия стол, разгъна голямата бяла салфетка и я затъкна в яката на ризата.

— И за к’во ще си говорим ма, маце?

Не ми стана ясно дали целият този цирк беше за да ме нервира или наистина той бе от онези отвратителни типове, които наричат жените „маце“ и не остават насаме с хора, без първо да са ги обискирали. Все едно, реших да си затворя очите.

Влезе келнер с две чинии димяща супа. Сервира ги пред нас, а в средата постави панерче хляб и чинийка с масло. Джоуи взе лъжицата и шумно засърба.

— Какво те накара да обявиш акциите си в „Азор“ за продан? — попитах, когато останахме отново сами.

— Сети се де, нали си учила право… Ще спечеля седемнайсет милиончета. Струва си, а?

— Но не си го направил веднага. Изчакал си първо да се срещнеш със Стивън.

— Вече го бях решил.

— В офиса на Де Дженова обаче друго каза на баща си. Тогава единственият ти мотив беше, че Стивън те е ядосал.

— Казах ти, вече го бях решил. Седемнайсет милиона мангизи са бая мангизи, що да ги губя заради някакъв неблагодарник, който си мисли, че неговите лайна не смърдят.

— Ще ми кажеш ли къде беше миналия понеделник сутринта?

— Спях.

— Има ли някой, който да може да го потвърди?

— Аха. Ето ти номера.

Той бръкна в джоба на сакото, извади някакво листче и ми го подаде. С неуверен почерк бе написано името „Кити Кайзер“ и под него — телефонен номер.

— Кога за последен път си посещавал парцела си в Уисконсин? — зададох следващия въпрос, докато прибирах хартийката.

— Трябва да е било преди доста години. Намеренията ми се промениха.

— Да имаш някакви предположения защо Гретхен е отишла там?

— Не. Едно време я водехме там като дете. Може да й е домъчняло.

— През последните шест месеца установявал ли си някакъв контакт с нея?

— Я се разкарай. Знаеш за споразумението, дето ме накараха да подпиша.

— Стивън от известно време подозира, че си й правел подаръци.

— Глупости! Татко ще ме убие.

— Защо си се отказал от родителските права?

— Често пътувам. С моята професия е трудно да се създаде, както му викате, здравословна семейна среда. Пък и тя нали беше болна и тъй нататък. Помислих, че със Стивън наистина ще й бъде по-добре.

— Чух, че си й бил хвърлил око — заявих съвършено спокойно.

— Кой ти каза? — викна той и скочи от стола, а по покривката се разхвърча фиде.

— Кой ми е казал? Доста хора, всъщност. Явно е публична тайна.

— Ще му прережа гръкляна на малкия мръсник!

— Стивън нищо не е споменавал. Научих го от други източници.

— Е, излъгали са те — сопна се той, а очите му продължаваха да святкат гневно.

Не му повярвах.

— Но дори и когато си се отказал от родителските права, дори когато си се подписал, че няма да се виждаш с нея без друг член от семейството, пак не си могъл да я оставиш на мира.

— Това е лъжа!

— Как я убеди да се срещне с теб в Уисконсин, а, Джоуи? Какво точно й каза?

— Не съм я виждал. Не съм ходил там. Кълна се!

— Искам да знам какво криеш.

— Слушай, маце, всеки крие по нещо. Ти, аз, Стивън, всеки…

 

 

Когато тръгнах обратно към погребалната зала, вече валеше. Проклех Джоуи, дъжда, проклех себе си, че позволих да ме въвлекат в тази идиотска история. Докато стигна, станах вир-вода. Тъкър не се виждаше никъде.

Отидох в тоалетната, свалих си блузата и я изсуших на сешоара за ръце. Измих си лицето и ръцете с топла вода. Разпуснах косата си, сресах се и отново я усуках в обичайния френски кок. Погледнах се в огледалото. Приличах на пребита и захвърлена в канавката.

Тълпата посетители бе изтъняла. Останали бяха истински скърбящите. Стивън все така стоеше до баща си и приемаше съболезнования. Открих Ричард до масата с кафето. Изглеждаше още по-млад, уморен и съвсем не в свои води. Отидох при него и си сипах една чаша — вероятно петдесетата за деня.

— Как си? — попитах аз.

— Все още съм на крака — отвърна с горчива усмивка. — И това е много.

— Толкова ли е трагично положението?

— Уха! Оттук се връщам пак в офиса. Бейкър подготвя финансовите разчети за Гулд и хората му. Да ти кажа тия банкери са ме шашнали. Изобщо нямат нужда от сън. Вече ден и половина Гулд не е мръднал от заседателната зала и дори ризата му не се е смачкала. Нещо като Дракула е той… Та понеже всички се стараят да щадят Стивън и си го изкарват на мен. „Я донеси това! Какво според теб би казал Стивън? Намери подходящ момент и го попитай еди-какво си…“

— Сигурно наистина е ужасно.

— Не, аз не се оплаквам. Просто съм скапан. — Понечи да се усмихне, но усилието се оказа прекалено голямо. — Най-гадното е, че през цялото време имам усещането, че нещата се изплъзват от ръцете ни, но никой нищо не може да промени. Нали разбираш, все едно че гледам всичко на филм. Свикнал съм кормилото да е в ръцете на Стивън. Сега трябва да се съобразяваме с Гулд, с останалите банкери, с адвокатите, с Айкел…

— Така е. При тези сделки нещата често се движат по свои собствени закони и за президента на компанията е много трудно да удържи юздите, тъй като играчите са твърде много, а интересите им нямат нищо общо с онова, което е най-изгодно за компанията. Някои казват, че инвестиционните банкери трябва да умеят да превключват лоялността си от една сделка към друга. Истината е, че лоялността изобщо не ги тревожи. Трябва да знаеш, че Гулд се вълнува единствено от хонорара си от двайсет милиона долара и мисли само как да подобри репутацията си, така че следващият да е още по-голям. — Въздъхнах. — Съжалявам, Ричард, не ми се ще допълнително да те потискам. Явно и аз съм скапана. Чудя се Стивън как издържа.

— И аз не мога да си го обясня. През повечето време няма да повярваш какво се е случило. Като робот е. Има моменти обаче, когато усещам, че не е в час, мислено е отплавал нанякъде. Ударът май е много по-голям, отколкото предполагаме.

— Значи двамата с Гретхен са били доста близки, така ли? — Въпросът прозвуча странно и на самата мен. Всеки би казал, че именно аз най-добре трябва да знам подобно нещо.

— Според мен, да, но отношенията им бяха малко странни, преди всичко защото Гретхен беше странно момиче. Толкова тихо и срамежливо, а в същото време толкова упорито и самостоятелно. Струва ми се, че тя беше зрял човек в тяло на дете. Не мисля, че изпитваше някаква нужда от родители. Или може би никога не е имала истински родители и е била решила, че вече е твърде късно да се започва отначало. Стивън я разбираше. А тя наистина го обичаше.

— Проявяваше ли интерес към „Азор“?

— О, разбира се. Със Стивън мислеха през лятото тя да дойде да поработи при нас, а след няколко години като завърши колежа и университета, да постъпи официално. Ако питаш мен, самата мисъл й доставяше удоволствие, вече нямаше търпение…

— Тя наскоро искала ли е от теб или от Стивън копия на документацията?

— Не, за какво са й? Сигурно е получавала информация като всички акционери. За шестнайсетия си рожден ден получи цяла пачка акции.

— Плюс колата.

— Точно така, плюс колата. — Ричард кимна и очите му се наляха със сълзи. Той смутено преглътна. — Извини ме. Просто колата в известен смисъл беше мое задължение. Стивън искаше да бъде изненада, но държеше да е сигурен, че Гретхен наистина ще я хареса, така че ме накара аз да опипам почвата. Често си говорехме по телефона, докато чакахме Стивън да се освободи… Та аз подхвърлих, че ще си купувам кола и се разприказвахме на тая тема. Най-смешното е, че накрая аз също си купих.

 

 

Когато със Стивън наближихме апартамента му, дъждът се бе обърнал на сняг. В далечината отвъд течеше другият живот на Хайд Парк — кражби, проституция, наркотици, престрелки между гангстери. Някъде там в тъмното се продаваше дрога, плътта се консумираше по седалките на колите, семейните проблеми се решаваха с юмруци. Пронизително запищя автомобилна аларма, от парка се разнесоха пиянски смехове, една линейка проплака на път за университетската болница. Това бе нощната песен на града.

Като се качихме горе, първата ми работа беше да налея скоч. Стивън влезе в банята, а аз най-после захвърлих дрехите от дългия ден и се пъхнах под душа в стаята за гости. После, загърната в хавлията, отворих гардероба на Стивън да си намеря нещо за обличане. Задоволих се с една парцалива фланелка с емблема на Харвард, която ми висеше като рокля. Напразно рових из чекмеджетата с шорти и анцузи, всичко беше огромно. Странно, в апартамента на Стивън нямах дори и четка за зъби. И при мен нямаше нищо негово. Ако някой тръгне да тършува из вещите ни, няма да открие никаква следа за нашата връзка.

Избърсах си косата, завързах я на тила и отидох в кухнята да направя кафе. Като се върнах с чашите в ръце, Стивън тъкмо намъкваше долнището на анцуга.

— Облякох една твоя фланелка — казах аз. — Надявам се, че нямаш нищо против. Само тя ми стана.

— Гретхен сигурно има нещо по-подходящо.

— Не знаех дали няма да ти е неприятно.

— Не, не, не се притеснявай.

— Ти наистина ли имаш работа?

— Да — отвърна, докато пъхаше глава в памучната блуза. — Утре сутринта имам среща с ръководителите на научните отдели, за да ги уведомя за хода на изкупуването. Трябва да подготвя изказваме, защото някои от тях притежават голям процент акции. След това с Гулд ще обсъждаме стратегията, да не говорим за обичайните ми задължения, които трябва да се придвижват, със или без Айкел…

— Също така трябва и да си починеш — рекох аз и взех ръката му в своята. — Как ще надхитриш Айкел, ако от умора си неспособен да мислиш разумно?

— Само няколко часа, обещавам. Ако не свърша с това, тъй или иначе няма да мога да заспя.

— В такъв случай аз ще ида да огледам из стаята на Гретхен. Викни ме, ако имаш нужда от мен.

 

 

Нощта си прави лоши шеги с уморените. В тишината, сред сенките на просторния апартамент, усещах как обикновените предмети придобиват страховити очертания и злокобен смисъл, като отровна глазура на сватбена торта. Мечетата на Гретхен се зъбеха в мрака, сякаш бяха прокълнати деца. Надвисналият над леглото балдахин се диплеше като призрачен плащ. Тоалетната масичка ми заприлича на анатемосан олтар с икони, проследяващи един твърде рано секнал живот.

Запалих лампите и вдигнах щорите, за да отпъдя смътния страх, който ме бе сковал. Постоях малко до прозореца, загледана в колите, които профучаваха от време на време надолу по Лейк Шор Драйв. На паркинга пред Музея на науката и промишлеността автобусите обръщаха и поемаха обратно към града или чакаха реда си, докато шофьорите допиват на групички кафето си и разменят нощните си новини.

Прегледах набързо стаята. Още пластове прилежно сгънати дрехи, подредени по цветове. Бяло памучно бельо. Чорапите — комплектувани на чифтове. Никакъв грим. Оскъдна козметика. Кутия с всички принадлежности за диабетици в малкото шкафче в банята. Чекмедже с касети, предимно от класацията „Топ 40“. Проверката ми отне по-малко от час и само затвърди онова, което открай време си мислех. Истинският живот на Гретхен е бил някъде другаде. Тук само се е отбивала за уикенда.

Понечих да загася лампите, когато се сетих за плика, който чистачът бе открил в общежитието. Коленичих до леглото и плъзнах ръка под матрака. В един момент напипах нещо и го издърпах. Пак плик — голям, бежов.

Седнах на пода и изсипах съдържанието му върху мокета. Документи на „Азор“, до един поверителни и само две други неща — заглавна страница на факс и снимка на управителния съвет в месингова рамка.