Джини Харцмарк
Безумно разследване (10)

Глава девета

Нощта в единичното легло от детството ми бе мъчителна и изпълнена с кошмари. Върволицата празни стаи и лабиринтите от коридори из къщата всяваха някакъв смътен страх. В малките часове на два-три пъти ходих до стаята на Бет да се уверя, че е в леглото си и то жива, а не например в банята сред локва кръв. Тя обаче не помръдна цяла нощ. Спеше бледа и безжизнена, в лапите на приспивателното, скръстила ръце върху гърдите си като млад труп.

Изтощението ми бе толкова голямо, че не можех дори да заспя. Мятах се и се стрясках, накрая се унесох в неспокоен сън, в който Джоуи бе заровил ръце в сплъстената от кал коса на Гретхен. Той трескаво се мъчеше да се освободи, а до него Джон Гутман невъзмутимо си водеше бележки в адвокатския тефтер.

Призори се отказах от заблудата, че си почивам. Промъкнах се при Бет за още една проверка и внимателно отворих гардероба й да си потърся някакви дрехи за тичане. Тя простена, сякаш да се възпротиви, но не се събуди. Облякох долнището на един анцуг, фланелка и дебел памучен анорак. Обувките й ми бяха малко големички, но с два чифта чорапи свършиха работа. Слязох долу, изкарах Рокет от къщичката му и двамата се измъкнахме през задната врата.

Отпред няма как да предположиш, че къщата е на самия бряг. Но заедно с още десетина имения, тя бе разположена на стръмния склон над езерото Мичиган. Всяка година склонът еродираше с около метър, така че от време на време идваха булдозери да възстановят почвата и да предотвратят бавния ход на постройките към езерото. Фасадата й бе като на всяка къща палат, а отзад по вита дървена стълба се слизаше към хангар за лодки, шезлонги с навеси и плажна ивица. Само много, много пари могат да осигурят използването на тази обществена собственост за частни нужди.

Винаги съм обичала плажа. От къщата го деляха само стълбите, но в същото време бе напълно отделен от нея. С него бяха свързани и много хубави спомени. С Теди играехме футбол, заравяхме се един друг в пясъка. Тъкър Суийт се измъкваше незабелязано от градинските увеселения на майка ми и ни учеше да пускаме хвърчила. Плажът бе един друг свят. Оттук дори градът изглеждаше само като някакъв далечен мираж.

Предпазливо заслизах по стръмните дървени стъпала. Рокет пъхтеше отзад, но въпреки ревматизма си и тъмнината, бе по-уверен от мен.

Леденото мастиленосиньо езеро тихо се плискаше в предутринния здрач. Студеният вятър носеше свеж мирис на вода. Над главата ми кръжаха чайки. Ниските облаци бяха затулили светлините на града.

Поех на север към навеса за лодки на Хендерсън на около пет километра. Рокет подтичваше след мен и металната плочка на нашийника му леко потракваше. Лицето ми туптеше — монотонно напомняне за Джоуи Азорини и проблемите, в които бях затънала.

Постепенно обаче крачките ми станаха по-леки и автоматични. Започвах бавно да се отърсвам от вцепенението след смъртта на Гретхен и провала при „Морганели, Де Дженова и Роко“. Все още не можех да проумея смъртта на това момиче и идиотските мотиви на онези, които ме принудиха да я разследвам. Но въпросът как точно е умряла Гретхен Азорини поне представляваше конкретен проблем за решаване. Машинката на адвокатския ми мозък най-после се задейства.

Прибрах се в къщата и се промъкнах в помещението за дрехите на майка ми — по размери колкото едно прилично ателие. Имаше две врати — една към стаята и другата отзад за камериерката, когато иска да закачи нещо, без да безпокои господарката. Влязох през задната.

Избрах си черен вълнен панталон на Ив Сен Лоран и кашмирено поло в пастелносиво. Майка ми щеше да украси тоалета с някакъв неподражаем и изумителен аксесоар, така че да прилича на оживяла снимка от модно списание. Върху мен той изглеждаше просто като черен панталон и сиво поло.

Взех един бърз душ в старата си баня, облякох се, надникнах за последен път при сестра ми и бях готова за връщане в света на трудещите се.

Не знаех какво да мисля за Бет. Не ми се щеше да я оставям сама, а и бях сигурна, че не ми каза всичко за Гретхен. Но не беше ясно кога ще се събуди, освен това нямаше никаква гаранция, че като се събуди, ще бъде по-сговорчива от снощи. Трябваше да задвижа други неща. Опитах се да си вдъхна сили. Разговорът с Бет можеше да почака, докато набавя повече сведения, а тя се поопомни.

Движението към града бе оскъдно. Слънцето все още не бе изгряло и по пътя имаше само още няколко коли, за останалите бе неделя — ден за почивка.

Часовниковият механизъм, заложен от Едгар Айкел обаче безмилостно отмерваше всяка секунда и аз буквално усещах как той и Гутман, разбира се, ми дишат във врата. Докато карах, издиктувах на малкото касетофонче задачите за деня — навик, който бях възприела от шефа. И колкото и да не ми се иска, трябваше да призная, че това бе още едно доказателство за влиянието му върху мен.

 

 

Асансьорът ме изкачи на четирийсет и втория етаж в шест часа, но за „СИ“ отдела този час, независимо от деня на седмицата, си е време на усилен труд. Почувствах се гузна, че днес няма да се присъединя към неговите редици.

Черил се бе навела зад бюрото и сменяше маратонките с дневните си обувки с високи токове.

— М-м-м, днес лицето ти е по-зле — изсумтя вместо поздрав.

— Благодаря. — Аз й метнах касетата. — Започни с това. После направи кафе и ела да те осветля по въпроса за интересния поврат в кариерата и на двете ни.

Веждите й се вдигнаха въпросително.

— Вестниците са на бюрото ти. Гутман се обади от къщи. Сто пъти ти звънял. Каза да се свържеш с него веднага щом пристигнеш.

— Да си го начука — изтърсих аз, с повече страст, отколкото очаквах.

Обикновено по време на изкупуване първата ми работа всеки ден е да преглеждам как ни отразяват журналистите. Може и да няма много общо с истината, но същото четат и акционерите. Днес ме интересуваше единствено дали има нещо във връзка със смъртта на Гретхен Азорини. „Трибюн“ и „Сън Таймс“ бяха препълнени с историята за някакъв мъж от едно село в северозападен Илинойс, който залял петнайсетгодишната си дъщеря със спирачна течност и й драснал клечката, защото била бременна. За изнасилването и убийството на поредното шестнайсетгодишно момиче, все едно чия внучка, бе отделено каре от два параграфа в края на новините от местните клюки.

Сутринта премина в организиране на мислите и в набелязване плана за действие. Обажданията ми се поемаха от телефонистката. Двете с Черил прекарахме цял час необезпокоявани от никого, за да й разкажа многозначителните факти от изминалите няколко дни.

След това се обадих на едно леке от университета. Казваше се Арън Хорвиц и през петте години от завършването бе успял в максимална степен да се възползва от вродената си нагла агресивност, благодарение на което бе създал преуспяваща кантора за бракоразводни дела.

— За работа или за купон се обаждаш? — попита свръхзаетият бизнесмен, когато Черил най-после проби защитата на секретарките му.

— Работа.

— Лошо. Надявах се, че ще предложиш да си спомним доброто старо време.

— Не беше чак толкова добро.

— Така си е. Съжалявам за Ръсел. Свястно момче.

— Арън, трябва ми частен детектив. Помислих си, че не може да нямаш някое и друго подходящо име.

— Какъв е проблемът?

— Насилствена смърт.

— Учудваш ме. Не предполагах, че в „Калахан Рос“ си цапате ръцете с наказателни дела.

— Не е дело. Личен въпрос на един познат. Но ми трябва печен човек и с връзки. Да пипа бързо и да си държи устата затворена.

— Все така скромна, а?

— Плащам за най-добрия.

— Познавам един, който може да свърши работа. Млад, хитър, беше следовател към прокуратурата, но стана частник. Много печен и с много дебели връзки. Баща му е ченге. Май е точно за теб. Казва се Елиът Ейбълман.

— Елиът? Частен детектив на име Елиът? Тоя свят е пълен с чудеса…

— Ако ти трябва някой мърляч, мога да ти пратя стотина на име Гюс. Елиът е баровец.

— Разбира ли от бизнес?

— Вероятно. Областният прокурор се е хванал да лови бизнесмени. Засилил се е да става губернатор. Значи касае се за някой от вашите тлъсти клиенти, а?

— Не — побързах да излъжа аз, — един колега от попечителските фондове. Като му казах сам да се обади на великия Арън Хорвиц, той се панира.

— Само така! Хайде, пиши номера. — Издиктува ми два телефона, домашен и служебен. — И да знаеш, Кейт, ако е супер, аз съм ти го препоръчал, ако се издъни, хич не съм го чувал.

Звъннах на Черил и й казах да се свърже с Елиът Ейбълман и да организира среща по най-бързия начин. Проверих списъка с частните детективи, оставен на бюрото ми от секретарката на Скип Тилман. Елиът Ейбълман не фигурираше в него. Това бе добре. Работата беше лична и най-хубаво бе да си остане такава. В „Калахан Рос“ клюките плъзваха със скоростта на светлината. Нямах намерение да рискувам.

После се обадих на друг познат от университета; жена му беше редакторка в „Сън Таймс“. Чрез нея се добрах до дежурния редактор по вътрешните новини, той пък от своя страна ме прехвърли на репортерката, отразяваща организираната престъпност. Тя веднага откликна и ме увери, че човекът, който ми трябва, е само детектив Канкаши от Двайсет и второ полицейско управление. Предполагало се, че той знае за семейство Азорини всичко, което заслужава внимание.

Обадих му се, обясних коя съм и го поканих на вечеря, а в замяна да ми разкаже за фамилията.

— Хубава ли сте?

— Нормална. Само че в момента едното ми око е синьо, имам и няколко тегела по бузата, а останалата част от лицето ми е на пихтия.

— Как се случи?

— Бодигардът на Джоуи Азорини ме ритна.

— Вито? О, трябва непременно да се запозная с вас. Падате ли си по добра кухня?

— Падам си.

— Ще ви чакам в ресторант „При Талиетери“ — червената къща на ъгъла на „Тейлър“ и Двайсет и трета улица. Малко след шест часа.

— В такъв случай до довечера.

Черил ме посрещна с новината, че Елиът Ейбълман пристига след половин час. Наредих й незабавно чрез някой от сътрудниците да събере абсолютно всичко писано някога за семейство Азорини. После извиках един от по-младите колеги и му поставих задача да ми донесе копие от полицейското досие на Джоуи. Поисках още и полицейския рапорт и доклада от аутопсията в Уисконсин. Той само попита за кога ми трябват. Отговорих му — за вчера. Не пропусна да ми напомни, че днес е неделя, но обеща да се постарае.

Обадих се в къщата на родителите ми, но набрах номера за прислугата. Гласът отсреща ми бе непознат, но в това нямаше нищо чудно. Астрид Милхоланд не беше Майка Тереза и като се изключат госпожа Мейсън, която готви виртуозно и получава зашеметяваща заплата, Ана — намусената камериерка на майка ми и некадърният градинар Раул, персоналът се разпадаше като плутоний.

Поисках да говоря с госпожа Мейсън. Тя ме информира, че майка ми щяла да се прибере към четири, когато трябвало да дойде и доктор Уейнгарт.

— Сутринта майка ти ни събра и ни каза да не пускаме никого при госпожица Бет, това включва и теб — заяви готвачката.

— Добре. Няма да ти създавам проблеми. Щеше ми се само да проверя дали всичко е наред. Ще предадеш ли на сестра ми, че съм се обаждала?

— Ще й предам, ама какво от туй? Нещата тук вървят много на зле — рече мрачно тя, — както едно време, преди Теди да иде да се обеси. Лоша работа. Лоша…

 

 

При мен обикновено не идваха посетители без предварителна среща, особено в неделя, но разследването, което бях започнала, ме бе отвело далеч извън рамките на ежедневието.

Винс Де Дженова беше слаб. Привлекателен, с изискана външност и елегантност, присъща на бегачите на дълги разстояния. Отдалеч личеше, че черният му костюм е Армани, а в обувките му човек буквално можеше да се огледа. Идеята бе ясна — супер класа.

— Надявам се, ще ме извините за ненадейното посещение. — Ризата му на тънки кафяви райета блестеше от белота, от копченцата на френската яка стърчеше златна игла, промушена под възела на тъмна копринена вратовръзка. — Съжалявам, че се появявам така, без да се обадя…

— Няма нищо. Всеки, който може да изтърпи кочината тук, е добре дошъл.

— О, не е чак толкова трагично — подхвърли той, докато внимателно се настаняваше на един от фотьойлите. — Един мой професор твърдеше, че разхвърляният кабинет е белег за подреден ум.

— Предполагам неговият е бил истинска бъркотия.

— Непоносима. Лицето боли ли ви? — попита съчувствено.

— Само леко тупа. Дори от време на време успявам да забравя за него. Определено изглежда по-зле, отколкото е всъщност.

— Доколкото ми е известно, госпожице Милхоланд, вие сте обещали на Стивън да помогнете с формалностите около погребението. Надявам се няма да ме обвините, че превишавам правата си. Но след като вие бяхте така отзивчива да поемете по-тежката задача по разследване на случилото се, аз си позволих да започна първоначалните приготовления, с вашето одобрение, разбира се.

— Благодаря. Наистина нямах време да помисля за това.

— Отлично ви разбирам. Имате толкова много други ангажименти… Днес сутринта тялото бе докарано в Чикаго. Утре вечер ще има бдение, а погребението е определено за вторник сутринта. В десет часа ще бъде отслужена заупокойна молитва в „Свети Бонавенчър“, а после ще се състои поклонението пред гроба в Лейквю.

— Нямам възражения. Благодаря ви.

— Във връзка с вашето разследване, Антъни Азорини настоя да се погрижа да ви бъде предоставена всякаква необходима помощ.

— Искам да знам как да открия Джоуи Азорини.

— С удоволствие ще ви напиша номера.

Подадох му лист от тетрадката си с монограм в горния ъгъл: „Кабинетът на Катарин Милхоланд“.

— Първият телефон е на апартамента му тук — поясни Де Дженова, — вторият е в нощния клуб на Ръш стрийт, третият е в имението му извън града. Ако и на трите места не успеете, а ви е нужно да го откриете спешно, обадете се на мен и аз ще се погрижа той да се свърже с вас. Ще добавя и моите координати.

— Както сте го открили, когато бе намерено тялото на Гретхен?

— Моля?

— Джоуи се оплака, че нахълтали при него и го измъкнали от леглото, въпреки че бил с жена, за да го доведат при вас.

— Баща му държеше незабавно да се срещне с него. Разбрахме къде е и пратихме да го вземат. Стивън се опитал да се свърже с него, за да му съобщи, но без успех. Тогава се обадил на баща си. Предполагам можете да си представите колко потресен бе Антъни Азорини да научи за смъртта на внучката си и естествено, за обвиненията на Стивън.

— И как реагира Джоуи?

— Изглеждаше дълбоко разстроен и искрено изненадан, ако това питате.

— Ще можете ли да ми дадете телефона и на жената, с която е бил тогава?

— Разбира се.

— Какво представлява Джоуи?

— Джоуи? — Винс Де Дженова изпъна крака и пое дълбоко въздух. — На първо място, трябва да имате предвид, че аз работя за неговия баща. Контактите ми с момчетата са единствено чрез него, затова смятам, че мнението ми е повлияно от това на моя клиент. Какво представлява той ли? — започна отново. — Джоуи безспорно е престъпник, но не бих го нарекъл чудовище. Наркотрафикант, безскрупулен тип в безскрупулен бизнес. Няма спор, в сравнение с повечето хора от цивилизованото общество, той е неспособен да контролира емоциите си. Също така смята, че правилата и законите не се отнасят за него. Ако се съди по собствения му опит, има всички основания да си вярва.

— Намеквате за четиринайсетгодишната му приятелка, загинала в катастрофата и после за жена му?

— Да, освен другите случаи.

— Повече от ясно е, че Джоуи Азорини е способен на убийство.

— О, аз мисля, че всички сме способни на такова нещо. Всички до един — заяви твърдо Де Дженова.

— Значи да кажем, че на Джоуи му се удава по-лесно или поне в много повече ситуации, отколкото на обикновените хора.

— Съгласен съм. Но защо му е да убива собствената си дъщеря? Какъв мотив би могъл да има?

— Нима е нужен мотив, за да се докаже неговата вина? Онова момиче, което е пътувало някога в колата, е починало случайно. Същото се отнася и за жена му. Първото е било нещастен случай в резултат от неговото безразсъдство, второто — от неговия непредсказуем темперамент, както бихте го нарекли вие.

— Ако разгледаме обстоятелствата, за които спомена Стивън, а именно че Гретхен е била изнасилена и удушена в някаква гора, тях към какъв нещастен случай бихте ги отнесли?

 

 

Елиът Ейбълман приличаше по-скоро на банкер. Висок бе може би малко над метър и осемдесет, косата му бе кестенява и мека, поооредяла на темето; правилен, класически профил, очила с рогови рамки. Носеше сив костюм, куфарчето му беше черно, а ръкостискането — сухо и силно. Единственото, което го разграничаваше от редовия бизнесмен, бе усмивката. Щом я пусна, цялата стая грейна.

Разказах му всичко от самото начало — за офертата на Айкел към „Азор“, за смъртта на Гретхен, за играта, в която ме въвлякоха Гутман и Антъни Азорини, за бизнеса на Джоуи. Е, премълчах някои работи. Не споменах например, че със Стивън понякога спим заедно. Прецених, че не му влиза в работата, а пък ако е толкова добър, сам ще научи.

През цялото време той водеше записки.

Придържах се към хронологията на събитията. Започнах от ченгетата пред дома на Стивън и свърших със споразумението между братята Азорини.

— Приятно семейство — отбеляза Елиът, когато млъкнах. — Какво е мнението на полицията?

— Според патолога, смятат, че е убийство с изнасилване, докато не се появи друга версия. Нямам представа кого са заподозрели, ако изобщо са стигнали дотам. Нямам представа как водят разследването. Това е една от причините да прибягвам до вашите услуги. Не съм наясно как се работи със селски шерифи. Колкото пъти говорих с него или с подчинените му, успях само да ги изправя на нокти.

— Сигурен съм, че по тия места не обичат амбициозните адвокатки от големия град — отвърна Ейбълман и ме озари с великолепната си усмивка. — Кажете ми, след като сте познавали Гретхен Азорини, какво представляваше тя?

— Не мисля, че я познавах съвсем добре. Приятелка беше на сестра ми Бет. Съмнявам се дали през всичките ни срещи е произнесла повече от десет думи. Или беше прекалено стеснителна, или неестествено затворена.

— Добра ученичка ли беше?

— Според Стивън, всеки срок била в списъка на директора с отличниците.

— Чувала ли сте дали е имала много приятели?

— Със сигурност ще заявя, че не е имала. Двете със сестра ми бяха аутсайдерите на класа. Преди Гретхен да дойде в „Челси Хол“, сестра ми нямаше абсолютно нито една сродна душа. Ходеше на училище, престояваше там и се прибираше.

— Но с Гретхен веднага са се сдружили, така ли?…

— Да. Гретхен се появи преди три години. Тя беше от коренно различна среда. Много е важно да разберете що за училище е „Челси Хол“. Там учат шестстотин момичета от всички възрасти. Около седемдесет процента от тях постъпват там на четири и завършват, когато станат на осемнайсет. Родителите им са близки помежду си, членуват в едни и същи клубове, прекарват почивките в едни и същи курорти. Докато Гретхен Азорини…

— … е била дъщеря на бивша порнозвезда и на гаден, но преуспяващ пласьор на наркотици. Чудно как изобщо са я приели.

— С връзки. Аз също съм възпитаник на „Челси Хол“. Освен това помолих един приятел на семейството — Тъкър Суийт, той е член на училищното настоятелство, да подработи останалите. Също така и една хубава сума отиде… като дарение.

— В такъв случай какво казва сестра ви? — попита съвсем на място Елиът. — Щом са били толкова добри приятелки, не може да няма поне някаква представа какво е възнамерявала да прави Гретхен.

— Сигурна съм, че е така. Проблемът е, че не успях да я убедя да сподели с мен. Бет е… Малко е да се каже, че е съсипана емоционално. Ядосана е, депресирана, говори за самоубийство. Колкото и ужасно да звучи в моята уста, от двете с Гретхен, именно за сестра ми човек би си помислил, че ще избяга от училище и ще свърши в някоя гора.

— Обикновено тийнейджърите живеят на групи. Каквото прави единият, същото прави и другият. Ако сестра ви има неприятности, нищо чудно и Гретхен да ги е имала.

— Не мисля, че Бет има неприятности. Има депресия, меланхолия. Мисля, че е объркана, нещастна и потисната.

— Как приема смъртта на Гретхен?

— Не добре — отвърнах аз, което бе равносилно на лъжа. — Когато й казах, припадна. Няколко часа по-късно заяви, че ще се самоубие. Психиатърът й така я е натъпкал с лекарства, че дори и да иска, не би могла да отговори на каквито и да било въпроси. На всичкото отгоре майка ми е забранила на прислугата да ме пуска при нея.

— Забранила на прислугата!? Това ми хареса! Ще го запомня. Може би трябва аз да опитам да поговоря с нея?…

— Бих искала да се пробвам още веднъж. Мисля си утре сутринта да отида при нея в училището. Ще използвам случая да поговоря също и с учителите, с психолога.

— Тогава какво ще искате да направя аз?

— Честно казано, не знам. Нямам опит в разследване на предполагаемо убийство. Надявах се вие да предложите някакъв курс на действие.

Елиът Ейбълман внимателно постави бележника на ръба на бюрото ми.

— По моя преценка пред вас стоят два проблема, които може би нямат нищо общо помежду си. Първият е, къде е бил Джоуи Азорини по времето, когато дъщеря му е била убита. Ако получите доказателства, че е закусвал с кмета и кардинал Бернадели, баща му и брат му ще бъдат удовлетворени и въпросът за участието му отпада.

— Но няма да знаем кой е убил дъщеря му — отбелязах аз.

— Можете да оставите това на полицията.

— И те ще открият ли убиеца?

Елиът вдигна вежди и сви рамене.

— Може би. Някой ден. Евентуално. Но случаят е от тези, които или се решават веднага, още през първата седмица, или се влачат с години.

— Какво искате да кажете?

— Или от самото начало ще имат късмет — примерно, тя се е скарала с приятеля си, има свидетели, или ще открият веществени доказателства срещу някой стар познайник на полицията, или един ден при шерифа ще пристигне някакъв тип и ще си признае. Това са все варианти за бързо решаване на случая. Ако обаче е похищение на непознат — продължи той, — да речем, тя си чака на червен светофар, на седалката до нея скача въоръжен мъж, опира й пистолета в главата и казва: „карай“… Полицаите до пенсия премятат по бюрата си папки с такива случаи.

— Нямаме толкова време. Разполагаме само с десет работни дни.

— Защо само десет?

Обясних му за акциите на Джоуи и за крайния срок на предложението за изкупуване.

— А това естествено повдига трета възможност — каза Елиът.

— И каква е тя?

— Убийството на Гретхен да е поръчано от Едгар Айкел.

— О, абсурд!

— Абсурд ли? Колко ще гушне Айкел, ако купи „Азор“ и я разпродаде на части — двайсет милиона?

— Не, не, това е абсурд! Айкел може и да не е джентълмен, но все пак е преуспяващ бизнесмен. Не мога да повярвам, че ще стигне до такава низост.

— В прокуратурата никой няма да трепне от мисълта, че Айкел може да стигне до такава низост. Областният прокурор от години му е хвърлил око. Имаше няколко издънки още в бизнеса с гърнетата за ауспух. Двама от хората му, които се опитваха да саботират преговорите, свършиха с куршум в челата. Айкел е от талантливите рожби на нашия покварен град. Открай време се говори, че играе мръсно.

— Но защо ще му е да убива Гретхен?

— Помислете за акциите на Джоуи. Ситуацията е най-изгодна именно за Айкел.

— Трябва да призная, че цялата игра с продажбата на акциите ми се струва ужасно подозрителна. Стана толкова бързо. Как му е хрумнала на Джоуи тази идея? Кой е написал писмото, с което той ги обявява за продажба? Но дори това да е нагласено, Айкел не би могъл да предположи, че Стивън ще реагира по този начин и ще обвини брат си. Нещата се развиха по твърде непредсказуем начин.

— О, не знам. Може и това да е било клопка. Може Айкел нарочно да е избрал парцела на Джоуи за арена на убийството.

— А изнасилването?

— Поувлекли са се. Решили са да се позабавляват. Аз не твърдя, че Айкел я е убил собственоръчно.

— Струва ми се твърде пресилено.

— Съгласен съм. Но не можете да отречете изгодата за Айкел. По време на фирмено изкупуване върху раменете на президента се стоварва огромна тежест. Ако той е проницателен и има късмет, ако не отделя очи от топката, има шанс да успее да се измъкне от ноктите на Айкел. Но ако преживява лична трагедия — мистериозното убийство на шестнайсетгодишната му племенница, която е под негова опека?… Везните задължително ще се наклонят в полза на Айкел.

— Все още не мога да повярвам, че Айкел ще падне до такава низост — заявих аз.

— Виждал съм хора да падат още по-ниско. Но както и да е, трябва да решим какво ще правим оттук нататък.

— Както го виждам аз, нямаме друг избор, освен да разследваме и двата проблема едновременно. Ако открием, че Джоуи има потвърдено алиби за времето, когато е настъпила смъртта на дъщеря му, чудесно. Струва ми се обаче, че ако Джоуи разполагаше с някакво алиби, вече щеше да го е представил. А ако не можем да докажем със сигурност, че не го е извършил той, длъжни сме да открием кой го е извършил. Всъщност, може би именно това трябва да направим.

— Имате ли представа колко струва частното разследване на убийство?

— Не. Вие ще ми кажете.

— Моята цена е петстотин на ден плюс разноските. За случай от такава сложност, ще се наложи да използвам помощ отвън. Ще наема няколко специалисти на свободна практика, няколко ченгета в извънработно време. Тяхната тарифа е може би триста на ден. Така че става дума за доста тлъста цифра.

— Приемам. Стига да ми предоставите подробна фактура с пълните разбивки, няма да бъде проблем.

— Добре.

Имах ясното усещане, че това е голям удар за него, може би първият от такъв мащаб.

— Кой е клиентът? — попита той.

— В какъв смисъл?

— За кого ще работя? За Стивън Азорини? За семейство Азорини? За „Калахан Рос“? Кой ще плаща?

— Аз.

— Вие лично? Защо?

— Защото в момента достатъчно съм затънала и без да се налага да давам отчет на някого по този въпрос. Не мога да рискувам фирмата да откаже да плати, защото не е удовлетворена от заключенията. Същото се отнася и за семейство Азорини.

— Но става дума за много пари… — продължи смаян Ейбълман.

— Пет хиляди авансово ще бъдат ли достатъчни? — попитах аз и извадих чековата си книжка. Писалката бе същата, която използвах за оставката си предишния ден.

— Напълно. След като вие сте работодателят, ще искате ли ежедневен отчет?

— Дори много повече. До приключване на разследването съм освободена от задълженията си тук. Освен това имам възможност да изровя доста неща. Както ви казах, утре ще отида в училището, предполагам сестра ми ще бъде по-словоохотлива с мен, отколкото с някой непознат.

— В такъв случай ще събера екипа, който да се заеме с алибито на Джоуи.

— Той се кълне, че е бил в командировка в Колумбия и се е прибрал в сряда сутринта. Стивън твърди, че според баща му, Джоуи е бил в Чикаго, видели са го на Ръш стрийт.

— Добре, започваме оттук. Следващата стъпка мисля да бъде Уисконсин. Кой знае, може вече да са пипнали някой тъп селянин и да го въртят на шиш в стаята за разпит.

— Не ми се вярва.

— Все едно, утре ще ви информирам докъде съм стигнал.

— По-добре да е следобед. Сутринта ще бъда в „Челси Хол“.

— Надявам се въпросът ми да не ви се стори прекалено нахален — започна Ейбълман, като се изправи, — но какво ви е това на лицето?

— Малко ръкопашен бой. Когато Джоуи разбра, че Стивън обвинява него и то пред баща им, дойде да го убива.

— И защо не успя?

— Ударих го по главата с един сувенир от камък и му взех пистолета. — Исках да прозвучи непринудено, изведнъж се почувствах твърде неловко.

— Впечатлявате ме, госпожице Милхоланд — каза Елиът Ейбълман и усмивката му отново разцъфтя.

— Моля ви, наричайте ме Кейт.