Джон Конъли
Време на мъчения (58)

58

Шера спеше. Беше се опитала да приласкае Оберон, за да се любят, защото не знаеше как другояче да го измъкне от мислите му. Той й бе отказал внимателно, а тя не се обиди, защото го разбираше по-добре, отколкото той предполагаше, макар да беше с близо трийсет години по-млада. Преди да си легне, го погали по главата, както седеше до прозореца, зареял поглед в Отреза, и забеляза засъхнала кръв зад лявото му ухо. Наплюнчи една кърпичка и го почисти.

— Какво има? — попита той.

— Нищо. Просто петно.

Тя се опита да пъхне кърпичката в ръкава си, но той я хвана за ръката и разтвори свития й юмрук. Червенината ясно личеше върху белия плат. Можеше да мине за следа от червило, но и двамата знаеха, че няма как да бъде. Оберон вдигна очи към жена си, а тя отвърна на погледа му, без да мигне.

— Сигурна съм, че се е налагало — рече тя, защото не знаеше какво друго да каже. Не знаеше дали е вярно, но това нямаше значение.

— Не — отвърна той. — Направих го, защото исках. Защото се надявах да намеря покой.

— Но не успя?

— Не.

— Той уби синовете ти.

— Той направи, каквото смяташе за правилно. И си плати за това.

Едното ми момче беше болно, прииска му се да добави, макар че тя нямаше нужда от това потвърждение за увреждането на Гидиън. То бе очевидно за всички. Гидиън беше диво животно, също като Лусиъс, може би дори по-зле от него, защото при Лусиъс имаше някакво подобие на здрав разум, което напълно липсваше при сина на Оберон. Брат му, Болдър, който бе загинал заедно с него, обичаше да наранява жените, това беше неговата слабост. Оберон също понякога ги нараняваше, но това не му носеше кой знае какво удоволствие, освен моментния оргазъм, а краят им след това винаги настъпваше бързо.

Ако синовете му бяха толкова увредени, какво говореше това за самия него? Можеше ли да вини единствено майката на Гидиън за дълбоката му физическа, психическа и морална поквара? Кръвта на Отреза бе опетнена: и как иначе, след толкова време и поколения на кръвосмешение? Дори вкарването на свежа кръв от време на време можеше само да разреди замърсяването, но не и да го заличи докрай. Проблем имаше и Шира, помисли си той — как иначе би могла да избърше човешка кръв от кожата на мъжа си, без окото й да мигне?

Оберон потрепери въпреки нажежените въглени в огнището и топлината в стаята.

— Странно течение — каза той. — Усещаш ли?

— Кое?

— Захладняването. Иде от север, но дърветата не помръдват и няма полъх на вятър. Какво ли го носи?

Тя допря длан до челото му, но то не беше по-топло от нормалното. Не й харесваше да гледа съпруга си такъв. Обикновено не униваше. Той беше тяхната скала, но може би Касандър беше прав: тази скала вече отслабваше и се пропукваше.

Ръката й се плъзна от главата към гърдите му, а после към корема и издутината на чатала му.

— Ела в леглото — каза тя. — Ще те стопля.

Той вдигна ръката й от себе си, поднесе я към устните си и я целуна.

— Ти върви. Имам нужда да поседя малко.

Оттогава бяха минали два часа. Светлините на околните къщи бяха угаснали — всички, освен една, защото лампата на верандата на Касандър продължаваше да гори. По някое време се чу шум от приближаващ се автомобил и от наблюдателния си пост до тъмния прозорец Оберон видя как Лусиъс слиза от пикапа си и се отправя към къщата на баща си. Вратата се отвори и Касандър излезе на прага. Каза нещо на сина си и двамата погледнаха към Оберон. После Лусиъс влезе вътре, вратата се затвори след тях и лампата угасна.

Оберон остана на мястото си. Ноктите му дращеха в бедрата като на човек, който усеща как пръстта се изронва под пръстите му, докато се опитва да спре последното си, фатално падане.

Не само Оберон седеше буден до прозореца. На границата на Отреза, където третокласният път от Търли пресичаше неравния черен път през гората, Одел Уотсън също се взираше в мрака. Събудило го бе връщането на Лусиъс, въпреки че този път виждаше в кабината двама души, а не един.

По-рано Одел беше дочул разговора на майка си и баба си. Оберон, водачът на Отреза, ходил в „Шелби“ и говорил с шерифа. Майка му наблюдавала незабелязано от гишето за сервиране и не чула много, но достатъчно, за да разбере, че шерифът и Отрезът скоро ще се хванат за гърлата.

— Шерифът няма достатъчно сили, за да се опълчи срещу Отреза — каза баба му.

— Мисля, че шерифът е добър човек — отвърна майка му.

Тя не би му разказала какво знае за Отреза, но това не означаваше, че не иска той да победи. Просто трябваше да се справи без нейната помощ.

— Те са от най-лошите.

— О, не знаеш какво говориш.

— Знам и по-добре ме чуй, момиче. Доброто няма да победи Отреза, или поне не ако е само. Те са като глутница вълци, а шерифът е едно зайче. Ще го разкъсат.

— А какво ще ги победи тогава, а?

Бабата на Одел замълча за секунда, преди да отговори:

— Ловците.

Сега Одел седеше до прозореца и си мислеше за хората като вълци, но единствените образи, които идваха в съзнанието му, бяха картини от стари филми и върколаците от „Здрач“, които изглеждаха странно, когато говореха. Мислеше си и за Лусиъс. Баба му грешеше: Лусиъс не беше куче, а лисица — хитра, коварна лисица като от приказките, само дето никога не губеше. Дори приличаше на лисица с рижата си коса и острите си черти.

Доспа му се и се отдръпна от прозореца. Някъде в тъмнината извряска птица. Той се спря и отново го чу, но този път приличаше повече на чифтосващи се лисици: напомняше на човешки звук, на плачещо дете. Одел се заслуша, докато не заглъхна, после се мушна под завивките. Малко преди да потъне в сън, му хрумна, че звуците от гората бяха по-плътни от гласа на която и да е лисица, и че в тях почти се долавяше викът „мама“, повтарящ се отново и отново.